Това е нация, която изчезва. Между 2000 и днес, казват чистите данни, са изгубили 18,2% от населението си - почти 1/5! - което е повече от която и да е друга държава; прирастът е нисък, младите, образованите и онези които знаят някой чужд език освен руски палят на Запад. Правителството приема различни мерки за увеличение на раждаемостта, но сякаш никоя не помага...
Прогнозите са черни: в следващите петдесет години, тази
малка, но горда нация, която е преминала през всичко, стисната между
велики сили, Изтока и Запада, с тегобата на половин век под комунизъм,
би могла и дословно да спре да съществува.
Не че латвийците - защото за тях говорим, въпреки подобни тегоби, разбрали сме, ги мъчат и някои други - през историята е било много по-леко, и то ако не смятаме безумието и насилието, които са донесли войните. В Съветския съюз, да речем, латвийците са били талантливи баскетболисти (по-малко от комшиите литовци, всякак), макар че най-познати са били вицовете от черния хумор за това колко е студено там и колко са бедни хората.
Имали са само студ, Политбюро и картофи да се прехранят. "Чувал ли си, че в Америка съществува картоф с големина на диван?", питат латвиеца. "Какво е диван", отговаря той.
Окей, отдавна не е така, добре се живее, особено в Рига, латвийците пак са познати като върховни баскетболисти, имат и онзи чудесен тип в НБА, но Латвия е нация, която определено изчезва.
А първо ще, ето как се получило, изчезне от футболната карта на света, за десетилетие и кусур.
Футболният национален отбор на Латвия изгуби, по време на този скучен последен кръг приятелски мачове, мача срещу Гибралтар, най-слабата европейска селекция, с 0:1, пред няколкостотин зрители в юга на Испания.
Това е било крайното поражение на нацията, задълбочено от това, че на пейката е седял човекът, който заедно с известното поколение е донесъл най-голямата радост.
Да, през тази 2004 нещата са изглеждали хубаво за Александрс Старковс и цяла Латвия. През май официално влезли в Европейския съюз, през юни пътували в Португалия на Европейско първенство, като най-големият аутсайдер, който се е докопал до финалния турнир. Като Исландия преди Исландия...
Преди това ще преминат група с Швеция, Полша и Унгария, а в баража ще оставят в сълзи Истанбул, който вярвал, че златните момчета, четвърти на Мондиала в Япония и Южна Корея, могат чак и до европейската корона.
А тогава Латвия ще продаде своята кожа по-скъпо отколкото е предполагал който и да е: чудесните тогава чехи на Брюкнер, за които ще танцува русият Марек Хайнц, ще бъдат държани в шах почти 75 минути, а с актуалния вицешампион на света, Германия, ще изиграят мач в който всичко е изглеждало възможно.
Да сте казали тогава на някого в Латвия, че десетина години по-късно ще губят от Гибралтар, Фарьорски острови (и то в Рига 0:2!), а че зад тях в квалификационната група ще остане само Андора, вероятно биха мислили, че сте някакъв изостанал съветски шпионин или само доста неграмотен. А истината е, латвийският футбол вече не съществува, въпреки този юнски ден на стадиона на Боависта.
Германия не е била точно яка, по-искрено би било да се каже, че това е най-лошият състав на Бундестима през този век, но все пак била Германия, макар че Руди Фьолер набързо ще стане наясно, че в Далечния Изток е похарчил всички добри късметчета от сладкишите.
Срещу тях на терена излязла купчина опортюнисти, надиграла ги и за малко не ги победила, докато Европа подкрепяла бледия Давид(с): Оливер Кан спасил две-три чудесни положения на играч с дълги имена, малка възраст, но пристойни знания, Марис Верпаковскис.
И ако по-късно гърците на един друг немец не са отвлекли целия турнир с центрирания от ъгловия удар, за този мач и за малката Латвия би се говорило като за най-голямата изненада на турнира в Португалия.
Верпаковскис е бил ударната игла, добре го подкрепяли Лаизанс, голяма резерва в Арсенал, винаги малко нежно гледащият Степановс, капитанът Астафьевс, играчът на Фулъм Щолцерс и също русия Прохоренковс, но най-голямата звезда на латвийския футбол през този ден е седяла на пейката и вкусила тревата срещу немците за по-малко от половин час, защото тогава вече не е имал сили.
Това е бил Мариян Пахарс - и неговото име официално ще бъде Мариянс, както латвийците обичат, само че в Англия, както англичаните обичат, ще бъде опростено - убедително най-надареният играч на това поколение и човек, който ще изиграе двойна роля в този филм с два големи обрата, първият път като футболист, вторият като треньор.
Наричали са го "латвийския Оуен", защото за своите 175 сантиметра и бързина, която надминавала техниката наистина подсещал на тогавашното дете чудо за което и преди Мондиала 1998 са се разказвали приказки. Мариян Пахарс е бил лошо пазена тайна на футболния клуб Сконто, който в наново независимата Латвия печелил титли без истинска конкуренция (тази бдителност и толкова успехи му се ударили в главата; Сконто вече не съществува, закрит е преди две години заради финансови проблеми, на които е кумувал собственикът и основател), а за неговия подпис са се борили клубове от Германия, па чак и от Италия.
Пахарс все пак завършил в Саутхемптън. Едно два-три сезона, докато травмите не го забавили с поне десет километра в час, латвийският нападател с Джеймс Бийти съставлявал тандем от който мнозина противникови вратари и бекове получавали пост-травматичен синдром, а зад техните гърбове конците дърпал Мат Ле Тисие. Пахарс почти собственоръчно спасил Саутхемптън от изпадане още при идването си, заради което ще стане герой на стария Дейл, а в първия сезон ще вкара 13 гола, когато челото в голмайсторската листа ще заемат Филипс, Шиърър, Йорк, Анри, Ди Канио...
Малкият латвиец е можел, което пръв ще забележи Глен Ходъл, еднакво добре да играе и по крилото, а и в средата, когато иконата на клуба Ле Тисие решил, че е достатъчно. Благодарение на неговите успехи - първият латвиец във Висшата лига - цялата нация започнала да се интересува от футбола, а с интересът нараствали и амбициите.
Всички парченца ще се подредят в тези квалификации за Европейското първенство през 2004, но първата звезда на отбора тогава вече започнала доста да буксува. Както се връщал на терена, Пахарс отново се контузвал, та и на турнира в Португалия отишъл повече заради старите заслуги и влиянието над съблекалнята, отколкото е можел да дърпа аутсайдерите в техния храбър поход в непознатото.
Гърция и Латвия са били двете най-големи открития на турнира, но не са могли да изглеждат по-различно: гърците на Рехагел душаха футбола и Европа, бранейки се тевтонски организирано; момчетата на Старковс играли за своята и за душата на всички нас, стихийно и не твърде дисциплинирано - така са, накрая, и погинали, от чехите и холандците - сякаш са знаели, че това е било тогава и никога повече...
Марис Верпаковскис ще бъде първият и ще остане единственият латвиец, който ще вкара гол на някой голям турнир - и нападателят от Динамо (Киев), който обичахме да взимаме във Футболния мениджър, беше бързоног, но в украинския студ получил и сила, която му давала възможност да играе и като "беседка", което е заслужил макар заради симулиранията в квалификациите. И жалко, наистина жалко, че не го е спънал и Оливер Кан...
Това отлично поколение е имало, както това бива в Източния блок чак и когато получи европейски костюм, богат и мрачен покровител.
Президент на Футболната федерация на Латвия и собственик на Сконто е бил Гунтис Индриксонс, бивш КГБеец, който в любовта към футбола е видял и отлична възможност да изпере и изсуши пари. Ако Пахарс е бил латвийския Майкъл Оуен, тогава Индриксонс е представлявал някакъв вид Роман Абрамович, с това че латвиецът наистина се е интересувал от футбол, така че плащал на скаути да търсят таланти по цялата държава, плащал им обучения, а на своя клуб и национален отбор осигурявал върховни условия.
Индриксонс продължава да е президент на Футболния съюз, но когато на неговия бизнес му тръгнало на зле - заради което и Сконто е закрит - същото се получило и със спорта. Още в квалификациите за Световното първенство 2006 било ясно колко кратко е траела приказката, защото Латвия се мъчила чак и с Люксембург и Лихтенщайн, а изворът на талант е пресъхнал и се върнал под кошовете...
Но и тези мършави победи днес латвийските привърженици биха приели, когато им взимат мярката и тотални футболни неграмотници: всъщност, в последните дванадесет месеца, Латвия има само една победа, и то над Андора, вкъщи. Имат и две равенства с Фарьорските острови - непосредствено преди срама срещу Гибралтар - а загуби са записали от Грузия, Естония, Саудитска Арабия, па чак и дори от нещо което се нарича Косово...
Мариян Пахарс е бил селекционер четири години, а в завършека на цикъла, на пейката се върнал Александрс Старковс. И това не е помогнало: Латвия в момента заема 131 позиция в ранглистата на ФИФА - макар че според новата със сигурност ще е по-надолу - а само три-четири играча имат трудова книжка в чужбина. Всички останали са в сиромашкото откъм талант и пари домашно първенство...
Капитанът Андрис Ванинс, който трябваше да вади топката от мрежата срещу Гибралтар, се съгласи че Латвия играе примитивен футбол; онези които са гледали Пахарс и Верпаковскис на Европейското първенство през 2004 сигурно биха употребили някои по-тежки думи.
Латвия е нация, която изчезва, тревожат се демографи и политици; когато след стотина години, ако черните предвиждания се сбъднат, някой би говорил за този бивш народ, латвийците, може би ще се сети за чудесния възход и болното падение, и ще каже, с предупреждение към всички останали: първо дойдоха за футбола...
