История за Славия от Прага, тазгодишната сензация в Лига Европа...
"Старата дама" на сръбския футбол вероятно би искала паралелите между нея и клуба по чийто модели е ушила екипите - чехите са донесли и онази сплитска топка, и любовта към тази нова игра се разширила набързо по целия Балкан - да са много по-силни.
Но е истина, че дори и Войводина, и то не само заради това, че в последните години се намира в срамно положение, няма много от онова което има Славия от Прага, малко изненадващият четвъртфиналист в Лига Европа, който изживява своята мечта, в същото време, ще обясним и това, може би и благия кошмар на всички онези хора, които са дишали за Славия когато не се е смяло да се прави това.
В Югославия, онази голямата, колкото и днес творците на някаква нова, измислена история, да опитват да ни уверят в това, не е имало истински дисидентски клуб; всички са, па чак и Войводина като най-стара и най-гражданска, били любимци, протежета или поне толерирани от комунистическата върхушка, на каквото и ниво да се е намирал този връх, от тайните служби до местните агнешки бригади.
Въпреки че на трибуните имаше и по някой антирежимен глас, това е било позволено, както бяха позволени вицовете, в края на краищата, някъде вентилът трябва да се отвие да не експлодира тенджерата под налягане.
В Прага, онази червено-бялата, онази в която е празнувана и след това давена "
дунавската" школа на футбола (
и няма никакво значение, че под Карловия мост тече Вълтава, а не синята река), е било различно, това с гордост ще ви каже всеки привърженик на исторически по-малкия, но по значение може би и по-големият градски клуб, който тези дни с онзи чудесен гол против Севиля в 120-ата минута на реванша донесе мирис на пражка пролет в Европа, половин век след нейната оригинална, политическа версия.
Славия е била най-големият футболен клуб в обединена Чехословакия, отборът на Пепи Бицан, състав, който е дал гръбнака на селекцията, която на Световното първенство през 1934 ще играе финал, клуб на гражданската класа, буржоазията, артистите, които са седели и писали стихове, драми, измисляли филми и разсипвали философия по пражките бирарии.
За Славия, като хлапе, по лявото крило, е играл Едвард Бенеш, най-голямата фигура на чехословашкия двадесети век -
заедно с Вацлав Хавел - и кой знае дали всичко би било различно, ако бащата на общата държава не е счупил крак и трябвало да зареже тичането след топката, па записал факултет...
А тогава е дошла и отишла войната.
Чехословакия не е скрита веднага под съветската желязна завеса, няколко години след Втората Световна война продължавала да съществува привидна демокрация, но тогава големият московски брат решил, че стига толкова със западнячеството. Бенеш трябвало да се оттегли (
разочарован и болен, набързо е и починал), либералната демокрация ще се оттегли през следващите двадесет години, а тогава ще минат още толкова преди да падне Берлинската стена.
Беше 1948 година.
И не е случайност, абсолютно никаква, че Славия е спечелила своята последна титла в предходната пролет. От тази 1947 в следващия половин век, клубът системно ще бъде газен, ще му сменят името и ще опитат да му променят ДНК и да променят хората, които го обичат, ще го изхвърлят от частта на града в която е създаден и израснал в мрачния индустриален край Вршовице, ще го бутат във втора лига и само временно ще му позволяват да вдигне глава -
и това е, изглежда, бил онзи вентил? - ще изхвърлят Летна и безброй големи играчи, но градският съперник Спарта ще бъде протежиран по всякакъв начин, а ще го обича партията и лоялните клубове от Словакия, само не и Славия.
Беше лесно да се мисли, че Прага е имала два големи футболни клуба, които са се състезавали един против друг, като в Белград, като в европейските метрополии, но това просто не е истина: имала е само Спарта, официално, а техният етос, техният труд, техният колективизъм харесвал на пропагандата, апаратчиците, московските фигуранти и съветските шпиони (
макар че е съществувал още един комунистически клуб, на име Дукла, сегашният участник в Първа лига само носи неговото име, не и историята); и имала спомена за годините когато Славия е била най-голяма.
Не са ги понасяли, просто, искали да ги няма, но не са могли против любовта, против традициите. Въпреки всичко, най-много хора се събирали на мачовете на Славия, чак и когато е била в по-нисшия ранг на първенствата.
Отдадеността на Славия е била и вик против безсмислието и начин да се изкаже бунт и надежда, че някога нещата ще се променят и че отново ще се гласува, живее, обича.
Било е важно да се играе футбол, и е било важно да се играе хубаво, титлите и така ги печелели онези другите...
Ето затова казваме, въпреки натегнатите опити, особено откакто е желателно да се измисля някакво различно, за някои по-хубаво минало, че не може да се направи паралел с нито един клуб от СФР Югославия.
За Славия, освен Бенеш, който до края на живота ще я подкрепя, бил и Алоис Елияш, единственият премиер в Европа когото са убили нацистите, член на движението на съпротивата във войната, и Ян Масарик, син на президента Томаш, загинал при съмнителни обстоятелства по време на тази турбулентна 1948; по-късно и Бохумил Храбал, онзи, който строго контролирал влаковете, и Милош Форман, който полетял над кукувичето гнездо и доживял и последната шампионска титла, преди да почине, с мирно сърце.
Славистките привърженици, известните и онези обикновените, приемали ситуацията мирно, с доза самоирония, сами наричали себе си "Вечно вторите" и търпеливо чакали.
Било е очаквано, мислели те -
а са участвали, активно, и в "Плюшената революция" - когато е паднал комунизмът, когато се върнала демокрацията, когато свободата отново замирисала в златния град, мислело се, че ще се навакса всичко онова което е отнемано. Не, титлата е дошла едва през 1996 година, и е била изключение, никак правило.
Поне през този сезон е било като някога отдавна, и националният отбор на Чешката република, който ще играе финал на Европейското първенство против Германия ще има гръбнак в тогавашни и играчи произлезли от Славия: Патрик Бергер, Владимир Шмицер, Карел Поборски, Павел Кука и Радек Бейбъл, всички футболно са проходили в Славия и разнесоха славата й по целия континент през пролетта на 1995 (
полуфинал в КНК, с Бордо на Зидан и Дюгари) и следващото невероятно лято.
Но ако старият режим е искал да удуши Славия, тя, нещастната, е намерила начин сама да се спъва в епохата на демокрацията: трофеи са спечелени още през 2008 и 2009, паднала е в ръцете на някакви обезчестени бивши политици, които само са я използвали и оставили, кокетирала е с банкрута, и през 2015 е изглеждало, че гордият клуб ще бъде съдебно и банкерски ликвидиран.
След това, почти внезапно, като дар от източното небе, пристигнали инвестиции и Славия е станала още веднъж шампион през 2017. На следващата година е била вицешампион, а сега има прилична преднина в първенството и ще се срещне с Челси в 1/4-финалите на Лига Европа, само...
... Само че на тези инвестиции, които са дали възможност да се оправи стадиона, да се доведат най-талантливите чешки и словашки играчи и чужденци, които са избухнали в тази част на Европа, не гледат всички благосклонно.
Защото въпреки емблемата в която винаги е стояла червената петокрака, повечето привърженици продължават да са традиционно антикомунистически настроени; и когато са чули, че мажоритарен акционер е станала китайската корпорация CEFC, енергиен и инвестиционен гигант -
разбира се, близка с най-висшите ешелони на Комунистическата партия на Китай и под влияние на армията - това беше голям изпит за тях.
Толкова са се борили, толкова са пели против такива, толкова са залагали на прогреса, за патриотичните ценности, за свободата както когато се е въставало против Съветите, преди от сладката мечта да ги пробудят танковете на улиците, а сега трябва да подкрепят чужденци, и още да им бъдат благодарни?
Твърдото ядро привърженици бойкотираше клуба първоначално, онези малко по-умерените дипломатично се противопоставили на плана на екипа да се закачи още една червена звезда, с логото на компанията, и успели в това. А всички продължавали да са предпазливи към възможността обичаната Славия, винаги бранител на свободата, да стане онова което е била омразната Спарта през всички тези дълги, железни години - само средство за пропаганда на една държава, както и да се казва тя.
Но както са съобщавали чешките и европейските медии, китайците все пак са направили нещо добро: върнаха в клуба бивши играчи, привлякоха известните привърженици обратно на трибуните, зарекли са се, че ще уважават традицията и че няма да направят нищо което не би се допаднало на бохемския, свободолюбив дух, който продължава да се излъчва от бирариите и преминава до северната трибуна: в този чудесен за Славия сезон на сезонните карти се намират именно образите на Бенеш, Масарик, Храбал, Земан...
Не е случайно, следователно, и не е толкова романтично както изглеждаше в първия момент когато Славия изхвърли дежурния победител в Лига Европа и резервира място между осемте в европейски турнир.
Клубът на Пепи Бицан, който научи югославяните да играят футбол, а Войводина как се шият екипи, отборът на артисти, философи, дисиденти, шестедесетосмаши, сега е, подмазан с юани, чешка версия на Манчестър Сити или Челси, точно техният противник в следващия кръг.
Трябва ли да се жалват заради това, да се затварят отново в тесни кръгове и самоиронизират? Или е, всъщност, съвсем наред да оставим историята да бъде в историята, чак и ако е истинска, а не измислена, и ако сте толкова горди с нея, и да се наслаждаваме, колкото и да трае, на упойващите мириси на още една пражка пролет?
Автор: Марко Прелевич
