Футбол между сърпа и чука

Унгарец, руснак и украинец. Звучи като началото на шега, която с търбух изпълнен с храна и глава с изпарения от алкохол, на някой семеен празник разказва свекър на лелята на зълвата. Но не е шега. Това е много сериозна история. В едни чудни времена, зад желязната завеса, под стеснените сводове на една идеология и посред война, която никога не е била съвсем студена, приятели са играли футбол. И какъв само е бил този футбол... Бил е толкова чудесен и е бил толкова мощен, че е преживял когато всичко около него се сривало. Сега присъства и е важен навсякъде. На всеки стадион във всеки град във всяка държава по света. Само че сякаш никой не го вижда. Футболът на Източния блок е като дух на свой празник.

Това е бил момент когато всичко се променило. Абсолютно всичко. Разбира се, никой не го е разбирал така. Това е така човешко, всъщност. Да не се види чудо. Много е лесно да помислим, че печатарите или подвързвачите, хората които първи са били в контакт с Дарвиновата "Произходът на видовете" или "Тълкуване на сънищата" на Зигмунд Фройд, не са имали представа, че докосват книги, които напълно буквално и съвсем из основи ще променят света.

Някои не са забелязали тази новопоявила се необичайност, както и рядко забелязваме когато над нас слоестокупестите облаци станат кълбесто-дъждовни облаци. Небето поглеждаме само когато бурята вече е започнала и като усетим дъжда на откритите части на тялото.

За повечето това е бил само неприятен лапсус, гаф, който развалял атмосферата с която всички още отдавна са свикнали. Като муха в чинията или комар до ухото в замрачено пространство, помислили са - и са се излъгали, че със замахването с ръка достатъчно на брой пъти и това раздразнение ще изчезне и всичко отново ще бъде нормално.

Футболът е, разбира се, винаги бил представен към моралните класификации и дебати за изправността. Хърбърт Чапман е отпускал своите отбори и тогава, като отпуснати тетива на английски дълъг лък, лансирал контраатаката. Било е началото на 20 век и контраатаката, позната и като нападение в офанзивна транзиция, никой не е виждал преди това. Била е легитимен, а и много умен начин на игра на футбол, но на малцина се допадал. Да играеш така не е мъжко, казвали тогава. Недостойно. Пффффф страхливо...

Преди това, традиционалистите в Англия едва дишали от кнедлите, които им заставали в гърлата, когато играта започнала да се базира на дрибъла, а отборите започнали да използват "пирамида" (2-3-5 формация), с много преправяния. Когато Фабио Капело за пръв път пое Реал, след голям успех с Милан, привържениците в Мадрид освиркваха него и своя отбор, само защото Фернандо Йеро подаваше дълги (и прецизни) топки към Роберто Карлуш. В Сърбия, през 2015 г, на стадионите привържениците ще цъкат и хокат заради пас назад, чак и на странични подавания, въпреки че те са елементарни съставки на играта и стабилност на притежанието на най-добрите отбори и национални състави. Всяка култура, с различна степен на оправдание и въобще разбиране за футбола, има някакви свои нравоучения за начина на игра.

Заради това не е и необичайно, че един вестник в Съветския съюз под фотография на мач пуснал надпис: "Не ни трябва такъв футбол". Фотографията изобразявала четирима футболисти на киевския Динамо как обкръжават един противник с топката. Това била снимка на нещо което никой преди това не е виждал. Това било преса.

В старото време футболът е бил много по-бавен и лежерен и футболистите са имали простор и време да интимничат с топката. Днес играта е стегната и компактна, претоварена и затрупана. Тази компресия на мястото и времето с топката е това което разделя модерния футбол и онзи, който не е такъв. Всичко това, а с него и съзряването на футбола, донесе пресата.

Евреите празнуват Бар и Бат мицва, древните римляни са обличали бели тоги когато ставали мъже, воините масаи някога са ловили лъвове, за да покажат, че са пораснали, а амазонското племе сатере-маве оставя неговите довчерашни деца да покажат, че са пораснали като без реакция издържат на ухапване на мравка.

И футболът е пораснал чрез ритуал, и то онзи ритуал в който повече играчи опитвали да отнемат топката на противника в пространство в което дотогава било немислимо. Пресата е обред на преминаването и мига на окончателното съзряване на футбола.

Пресата е измислена от Виктор Маслов, руски треньор, който е работил в Киев. Така човекът, който наричали Дядо, станал баща на модерния футбол. Но важното е да се знае, че това е само едно от многото чудни открития от асортимента завещан на футбола от ученици от държавите от червената страна на Европа.

Организирана бъркотия

Футболът относително късно се разгорял в Русия и районите, които по-късно ще станат фрагменти от Съюза на Съветските Социалистически Републики. Това всъщност не е и лошо, както може би изглежда. Не е имало твърда традиция, която със своите прецеденти устоявала и ограничавала мисленето.

Това, но и херметичността която се подразбира в историите за комунистическата империя, направили така, че футболът много бързо приел радикална форма.

Съветският съюз дълго не е бил член на ФИФА. Изолацията означавала много малко мачове с чуждестранни противници и липсата на възможност да се опознаят движението и изкачването на външния свят. Тогава през 1937 г на гости дошла селекция на баските, чието турне било опит да се привлече внимание над проблемите и стремленията на този регион след гражданската война в Испания.

Преди идването на баските, руснаците продължавали да играят във формация 2-3-5, която била недвусмислена норма в самия край на 19-ти век, когато английски моряци представили футбола в Санкт Петербург. Отборът на баските донесъл и представил любезно на своя домакин най-новата мода от останалата част от континента, W-M формация.

Водещите отбори бързо се престроили към новата система. Дотогава доминантния Динамо (Москва) започнал да изостава и патронът на клуба Лаврентий Берия не бил доволен. А никога не е добре когато усмивката не се появява между носа и брадата на първия човек в тайната полиция, човека когото Сталин наричал "моя Хитлер", човека от който се ужасявали и самите командири на Червената армия и заради който се използвал израза за чистка "да отидеш на кафе с Берия"... Нещо драстично е трябвало да се направи.

Борис Аркадиев, треньор на Динамо и преподавател по фехтовка във военната академия, направил точно това. Намерил начин да усъвършенства W-M, тази чужда иновация. Успял в това, както сам е казал, като в нея влял руската душа. Футболистите са започнали да си сменят позициите по време на мача както никога и никъде преди и наистина настанала "организирана бъркотия". Дошли и победите.

Войната спряла футбола за четири години, а когато първенството продължило, Борис Аркадиев вече е преминал в ЦДКА, с който години наред печели шампионата. Югославия победила СССР на Олимпийските игри през 1952 г и клубът е разпуснат (по-късно от него е създаден ЦСКА), тъй като Сталин го смятал за отговорен за загубата. Тази загуба предизвикала толкова болка в господин Джугашвили, че е третирана като държавна тайна. Не е спомената в съветските медии до смъртта на големия вожд след една година.

Синкретичният стил на Борис Аркадиев продължил своя живот в Динамо. Когато клубът отишъл на турне в Британия непосредствено след войната, уплашил и одушевил всички, които го гледали. Пасовочка, игра базирана на пасове, преминаване в ротация на футболистите, била за тях faux pas. Как изобщо могат и смеят да играят така футбол? Защо, о защо, тяхното ляво крило приема топката на дясната страна на терена?

Руснаците трябвало да си отидат и когато го направили, забравата бързо забърсала техните уроци. Но само 2934 дни по-късно, един друг отбор ще дойде в Лондон и това което ще представи никой няма да забрави.

Златният отбор без злато

Между Първата световна война и Втората световна война, в централна Европа футболът е бил играчка за теоретични дебати, психически и физически игри на буржоазията. Кафенетата в големите градове в отломките на Австро-Унгария били обществени салони в които се дискутирало за изкуство, книжовност, театър и - футбол. В този казан на интелектуализма се създава "дунавска школа", а с нея и австрийския Wunderteam с Матиас Синделар.

Будапеща е била част от този акт, но както и на политическо равнище през първите пет десетилетия на 20-ти век, била онази застояла част, като слаб клон, който не получава достатъчно слънчева светлина. Но това някога е трябвало да се промени. И е.

Когато W-M (3-2-2-3) стигнала до тези краища, станало ясно, че в Унгария няма много подходящи нападатели за тази система. Бил им нужен баобаб. Къде да намерят някой обемен, плещест и гороломен?

Не са го намерили, заради което, както правят мислещите хора в подобни ситуации, променили цялостния подход. Мартон Букови, треньор на МТК, бил първият, който обърнал W в W-M системата, получавайки М-М. Нападателят се преместил по-ниско, получавайки белведере с което можел да контролира прогресията на топката и така, разбира се, самия мач. Крилата отново имали възможност да излизат високо и така да създават флуидна нападателна четворка.

Разбира се, колкото е по-течен и динамичен отборът в нападение, толкова по-тежко му е да задържи структура, която му е необходима да се брани. Заради това, измежду останалото, селекционерът на националния отбор Густав Шебеш своя ляв халф Закарияш върнал в задна линия. И така Унгария играла с два бека, два играча в централната част на защитната секция, два футболиста, които се движели в средата и четири футболиста в нападение. Aranycsapat - този известен Златен отбор - първи в Европа играл с нещо близо до 4-2-4.

Унгарците идват на "Уембли" на 25 ноември 1953 година, в своите екипи във вишнев цвят и с равнодушно превъзходство на олимпийски шампион и отбор непобеден три години, да играят срещу Англия. Накрая играха около Англия, под Англия, над Англия, през Англия. Накрая си поиграха с Англия.

В ранното издание на "дунавската школа" да вкараш гол е било по-малко цел, а повече причина за подавания, дрибъли, изразяване. Играта на Унгария е била и по-красива, атаките следват една след друга като александрийци, но тук имало и още нещо. Унгарците са били сурови.

Вкарали са шест гола, а са могли да вкарат и още шест (или шестнадесет). Това била първа загуба за футболистите с трите лъва на гърдите на домашен терен срещу отбор от континента. Боби Робсън, тогава 20-годишен нападател на Фулъм, гледал мача от трибуните.

"За нас, те бяха хора от Марс", заявява след края му.

Густав Шебеш, който предвождал работническите бунтове във фабриката Рено в Париж през 30-те години, казва, че успехът на Унгария е триумф на социализма. Aranycsapat е зависил от взаимодействията между футболистите и от техните междуособни алианси, но това не е бил отбор съставен от послушни апаратчици. Изграден е от прекрасни футболисти и отделните магии на всеки от тях.

Най-добър е бил Ференц Пушкаш. Галопиращият майор сякаш никога не е галопирал (а в момента в който получил прякора е имал чин лейтенант), бил нисък и имал труп, който приличал на буренце. Не е знаел да удари топката с глава и използвал само левия крак.

Въпреки това, бил е абсолютно сензационен играч и дамар на този отбор. Но не той е унищожил Англия. Това направи Нандор Хидегкути.

Англичаните се защитавали по един много бюрократичен начин. Играли са колективна защита човек с човек и то в нейния твърд вариант, който някои наричат и "покриване на номера". Футболистите са пазени и следвани по номера, който носят, така левият бек, номер три, пазел дясното крило, номер седем, а нападателят или номер девет е бил работа на централния защитник или номер пет...

Но Хидегкути не играл така както прилича на нападател. Слизал ниско и въпреки че всички го наричали изтеглен нападател, той не е бил такъв. За английските футболисти, той е бил оксиморон, който диша. А всъщност просто е бил, в модерно време, офанзивен халф. Бил е плеймейкър, първи по рода си. Разигран като пан, главно напълно свободен да е в пространство в което никой от задните линии на Англия не го пази, а също така е било свободно от средните редици, отбелязал три гола.

Шест месеца по-късно, двата отбора играят реванш в Будапеща. Англия загубила с 1:7, което остава най-тежката загуба на английския национален отбор. За унгарците това било само последна проверка преди Мондиала, който трябвало да спечелят.

До финала в Берн са вкарали 25 гола в четири мача. В полуфинала са по-добри от шампиона Уругвай, в мач, който се смята за един от най-добрите изобщо в историята на световните първенства. А тогава Унгария, която не е загубила 36 поредни мача, повежда 2:0 за по-малко от десет минути. Унгария е повела с 2:0 за по-малко от десет минути срещу противник, който две седмици по-рано е победила с 8:3. Унгария била на път да стане шампион на света.

Но този мач в Швейцария не се нарича Очакваното от Берн. Нарича се Чудото от Берн. Унгария не стана световен шампион. Западна Германия победи във финала с 3:2.

Не е трудно да се каже каква е била тяхната пречка. Блатото им попречило да играят както умеят, или да играят изобщо - блато което не попречило на немците никак, защото те носили първите обувки с регулируеми шипове. Вероятно са били и прекалено арогантни, прекалено самодоволни, не са имали и късмет. Повече неприятности не са били и необходими да се случат.

Като станали олимпийски шампион, влакът, който ги връщал от Хелзинки спирал на всяка гара и привържениците им се покланяли. В Будапеща ги чакали половин милион човека. Когато са загубили финала на Световното първенство ги закарали в Тату, град на север, където останали с дни, защото в столицата имало демонстрации. Синът на Густав Шебеш го набили в училище. Джула Грошич, първият либеро-вратар, не само на Златния, а и на който и да е отбор в Европа, е арестуван.

Не минало много, а в Унгария се случила революция. Не е успяла съвсем. Съветите и техните васали не са си отишли, но това направили някои футболисти. Футболът полека започнал да повяхва.

Унгария винаги е имала треньори и треньори, които са мисионерствали по света. Дори Куршнер донесъл W-M в Бразилия и започнал процес, който в своя пламтящ връх ще има три титли шампион на света за "селесао". Ерне Ербщайн предвождал Il Grande Torino, никога не прежаленият отбор, който загина в самолетна катастрофа на хълма Суперга.

Бела Гутман, който като ронин се местил от клуб в клуб и от континент до континент, е последният, който в себе си е носил този оригинален плам.

Футболът в Унгария е станал все по- и по-слаб. Докато напълно не е престанал да е мощен. После с години виси пред края, за да не стигне до своя край.

Аз Роботът

Винаги това е онзи в който най-малко се съмнявате. Заоблен, плешив, с плътни вежди и деликатен поглед, изглежда сякаш се е измъкнал от подсъзнанието на Хаяо Миязаки. Не е имало огнено лидерство или ораторства от които да ти настръхнат косите. Напътствията преди мач никога не са траели повече от пет минути, в които той до изнемощяване ръкомахал и изреждал имената на противниковите футболисти.

Бил е фин във всяка мярка. Покрай терена е изглеждал блажен като аскет под дървото Бодхи. Заради неговата доброта и умиление, а не годините, наричали са го Дядо. Ако знаеха, че точно той ще промени света, може би Виктор Маслов щяха да наричат по друг начин.

Като треньор на Торпедо, подготвял смяна в мач в който неговият отбор не е играл най-добре. Когато резервният футболист е стигал до половината на игрището, готов да влезе на него, капитанът на московския отбор дошъл при него и му съобщил, че смяната не е нужна. Резервният футболист, в първия момент объркан, се върнал на пейката. Виктор Маслов не реагирал. Не е имало суета в него, която да блокира неговата възможност да разбере, че това е само начин неговите футболисти да му кажат, че всичко ще е наред и че ще обърнат мача. Това и направили, точно както в идентична ситуация са направили по-късно и играчите на киевския Динамо.

Така е било с него. Във време на инатливи автократи, кожени палта, удивителни знаци и писма, той владеел консенсуса. Събирал футболистите вечерта преди мача и с тях чрез разговор, консултации и компромис помагал до завършената тактическа схема. На тази арматура от почти семейно доверие и разбиране конструирал и тогава въвеждал своите идеи. А тези идеи... Какви само са били тези идеи.

Доведен е в Киев, за да печели титли, и това постигнал три пъти, но е направил много, значително, доста и много повече от това. Хората в Динамо не знаели какво им се е случило. Това е било като да отидете да си купите ментови бонбони, а да се върнете вкъщи с червените хапчета с които напускате Матрицата.

Маслов е дошъл в Украйна през 1964 година, когато 4-2-4 вече е била в процес да стане най-използваната формация. Междувременно бразилците са спуснали едно крило и направили първобитния вариант на 4-3-3 система, с която печелят Мондиала в Чили. Маслов е направил и повече от това, защото неутрализира и другото крило, създавайки първата 4-4-2 формация в света. Не е спрял с това. Предрекъл момента когато отборите - което днес всички правят - ще играят само с един нападател.

"Футболът е като самолет. Както се увеличава скоростта, така се повишава и съпротивлението на въздуха и заради това трябва да направите главата по-аеродинамична", казал той.

Валери Лобановски, познат и като Узица между почитателите заради контрола на топката, бил отличен футболист. Бил много талантлив и реципрочно обичан. Но бил ляво крило и в Динамо на Виктор Маслов бил необходим колкото и естетичен хирург. Заради това и си отишъл.

В Динамо е останал Андрий Биба, един от най-талантливите украински футболисти на всички времена. Най-добрият играч на Съветския съюз за 1966 г, Биба е бил плеймейкър, от онези, които имат церебралната способност със своите подавания да дават облик на мачовете. Проблемът бил, че не пазел никого във фаза защита.

Маслов бръкнал в своя скрин с чудеса и измъкнал зоновата отбрана. Зезе Морейра я измислил в Бразилия в началото на петдесетте, но това било забравено или поне изоставено изобретение. Маслов го приложил и така всичко си дошло на мястото така че Биба не ходел с нито един противников футболист в дефанзивния дял на играта, но същото правели и всички останали.

Когато тази зонова защита станала достатъчно изтънчена, така че да не оставя противници свободни в опасни или стратегически важни пространства, Маслов е можел да приложи преса. Играчите са притискали противниците и топката като ансамбъл, и то често по периферията на терена където дотогава не са се движили.

Маслов, ясно е, не е бил обичаен треньор, но като всеки обичаен треньор е освободен от Динамо. Всъщност дори и по-лошо от това. Съветските власти не са прекъсвали домашния шампионат заради международни турнири, което не е било проблем през 1966 г, когато класни деца от училище заличили липсата на няколко важни играчи на Динамо. Четири години по-късно класни младежи не успели да заменят онези, които се борили в Мексико на Световното първенство. Резултатите не са били добри и Маслов трябвало да напусне.

Смятало се, че е политически осъзнато Маслов да бъде пратен далече от Киев, заради което официалната новина за неговото напускане е съобщена от висок партиен член в московски хотел преди мач с ЦСКА. След дуела, автобусът с футболистите, който отивал към летището, спрял и оставил Маслов на спирка на метрото, да намери сам път към Киев. Тези които са присъствали казват, че е плакал докато е напускал.

Но неговият футбол е оцелял. Оцелял е и още как. Сещате ли се за момчето по лявото крило което е освободено? Узица? Валери Лобановски, който в един момент е бил в толкова лошо настроение, че бил много близо до това да напусне футбола и да стане водопроводчик? Благодарение на него оцелял. Само, Маслов е, както и всички треньори преди него, работил воден само от инстинкт. Лобановски е искал доказателства. Заради това въвел науката в най-хубавия спорт.

Извършил е футболно облагородяване. Бараките и колибите на предразсъдъците и предчувствията заменил със стъклени кули от знания и дедукция.

Валери Лобановски е израснал докато около него са били прогрес и технологичен оптимизъм. СССР е направил първата ядрена електроцентрала, Спутник е пратен в космоса, а Киев - неговият Киев - бил център на компютърната индустрия. Ранният прототип на модерния личен компютър е развит там. Разбира се и Лобановски е бил очарован.

Футболът е виждал като система от 22 елемента, като две подсистеми от по 11 елемента, които се движат в определена област и са били подложени на някои ограничения (терен и правила на играта). Това което е открил, че ефикасността на всяка подсистема е по-голяма от сбора на ефикасността на елементите, които я съставят.

Реализацията го удари като femme fatale, във футбола са по-малко важни единиците, а много повече коалициите и отношенията между тях.

Лобановски е трябвало да убеди и своите футболисти, че не са индивидуални на терена, а само зъбци, пружини и части на една цялост. За да успее, на Лобановски му е трябвала и голяма сила. Нея са му дали номерата. Той въвел и статистическия анализ във футбола. По-рано, оценката за приноса на всеки футболист е била субективна, подлежаща на интерпретация. С математиката, тя станала съвършено обективна. Всеки ден след мач я закачал на стената на тренировъчния център и обяснявал играта на всеки. Било е сякаш чакате оценка от изпит. Всеки от тях е знаел колко подавания, борби или пресечени пасове трябва да направи, за да мине.

Подготовката на отбора Лобановски е разделил на три нива. Играчите са имали лични тренировки, чиято цел е била тяхното техническо напредване, отделна тактика е избирана за всеки противник и всеки мач и накрая е подготвяна стратегия за сезона в цялост, слагайки всеки мач във възможно най-широк контекст. Лобановски е разбирал, че не е възможно отборът да играе оптимално през цялата година, заради което много често в тежки гостувания съхранявал енергията на отбора и бил доволен на точка.

Никога, нито за миг, нито за фемтометър, не е губил вяра в правилността на това което прави и заповядва.

"Пътят винаги остава път. Пътят е през деня, пътят е през нощта и пътят е през зората", заявил в много тежък момент от кариерата. Неговият път накрая го отведе до званието най-трофейния съветски и украински треньор на всички времена.

С работническа шапка, бетонен образ и очи, чието трепване сте чакали с часове. Лобановски е изглеждал като човек-робот, който с лостове и светещи копчета контролира отбор киборг. Но футболът който този отбор играел е бил сладък. Футболистите си сменяли местата, ширили се по терена когато имали топката и го стеснявали когато владението било в съперника. Всестранността и пълнотата на играчите, тяхната способност да са многофункционални на терена, били много важни. Всички са правели всичко.

"Няма нападател, халф, защитник", е една от неговите паметни фрази.

Пресата е, все пак, устояла на всичко. Лобановски класифицирал пресата в три категории. Пълната преса е когато се притиска топката и играчите около нея в половината на противника, полупресата започва когато противникът премине половината на игрището, а и лъжливата преса, ситуация в която отборът само се прави, че създава напрежение около топката. Тогава само един играч излиза срещу този с топката, докато останалите са мирни. Това може да доведе до "ритмична преса", в която отборът в част от мача прави интензивна преса, а остатъка в лъжлива преса.

Пресата се разширява и нейни аватари са започнали навсякъде да се появяват - в Естудиантес (Ла Плата) на Освалдо Зубелдия, в Аякс на Ринус Михелс, в Уотфорд на Елтън Джон (да, този Елтън Джон) и Греъм Тейлър, в Милан на Ариго Саки. В Германия, интересно или може би малко странно, стига чак през деветдесестте години.

Днес сме толкова аклиматизирани към пресата, толкова е разпространена, че чак и не я забелязваме. Същото отношение и статус има и ваза с цветя във вашия хол покрай която минавате петдесет пъти дневно, а не забелязвате нито веднъж. А тя, пресата, е като атомна бомба или звезда на смъртта във футболния глосар. Ултимативно оръжие.

Пресата принуждава действие на терена, вместо това допуска да се случи против волята на съперника. Действието, което и да е с топката по терена, се състои от два аспекта - решение и изпълнение на решението. Пресата манипулира и двата аспекта и, ако е направена правилно, прави контрола на топката невъзможен.

Отборите често обуславят играта на противника, така че със своето дефанзивно подреждане го примамват в определен дял от терена, в който правят пресата. Това се нарича пресова клопка.

Потентен вид на пресата е контрапресата, който представлява опит за връщане на владението веднага след като е загубено. Gegenpressing обръща цикъла на футболната игра. Офанзивната организация следва дефанзивно преминаване, след което следва дефанзивна организация и тогава, отгатнете, офанзивно преминаване. Но чрез контрапресата и бързото връщане на топката отборът никога не стига до дефанзивна организация и офанзивно преминаване, а веднага се връща в атака. Това е като от есен винаги да се връщате към лято.

По този начин топката най-често се взима дълбоко в половината на неподготвения съперник, заради което Юрген Клоп смята, че gegenpressing е най-добрият плеймейкър и генератор за шансове за гол на света.

Имаме четири версии на контрапресата - ориентирана към простора около топката, ориентирана към самата топка, ориентирана към футболистите, които са потенциалните получатели на подаване и ориентирана към самата линия на подаване.

Пеп Гуардиола, да кажем, най-често използва този последен вид, в който футболистите нападат самия пас. Каталунецът каза, че неговата Барселона е толкова слаб отбор без топката, че трябва винаги да я има. Контрапресата за него и за този отбор - трябва ви много време и знание да се сетите за една разумна причина заради която да не го наречете една от най-добрите на всички времена - била необходимост. Оттук и неговото "един и три правило", което изисква един футболист моментално да притиска противника с топката, докато още трима да покриват ъглите на потенциалните пътища на топката.

Правилото на петте секунди, което се отнася на дължината на създаване на притискане, е добре познато, но има още едно начело. Правилото на 15 подавания. Когато неговият отбор върне притежанието, Гуардиола иска първо да направи 15 подавания, а тогава да започне атака. Така футболистите си осигуряват достатъчно време и спокойствие да заемат своите места в нападение, но се подготвят и за ново губене на топката и, заради оптималното си позициониране, правят своята контрапреса много по-силна и жилава.

Пресата в цялата си слава е навсякъде. Марчело Липи обясни това като каза "днес всички играят преса". Също така днес всички - или почти всички които искат да са някой - играят с футболисти с универсални способности, играят така че да разширяват или стесняват своята колективна подредба в зависимост от това кой има топката, играят с промяна на местата на играчите, играят с либеро-вратар, играят охрабрени от науката и подпомогнати от статистика...

Заради това футболът на Източна Европа живее и сега. И то не фигуративно, както бихме казали за семейния любимец, който е починал, но чиято физиономия съществува като скъп спомен. Не, той живее съвсем буквално.

Руснаците може само веднъж да са излизали от група на голям турнир от началото на деветдесетте, украинците изобщо рядко се класират на големи турнири, унгарците доскоро никъде не се класираха. Но техният футбол е навсякъде около нас. Тук е, като тих призрак, излишната сянка на земята, чийто произход никой не успява да схване. Техният футбол е като дух на своя празник.

Е, в негово име тогава... За здоровье!

Автор: Лука Йевтович

Пазете се от себе си!

Всичко вече е казано, но малко е разбрано. Кимахме с глава, но само ни заболя вратът. На всички врати на новото начало в сръбския футбол се намира Параграф 22. Кой ще ни избави сега? Чии ръкави сега да хванем, докато се напъваме да излезем от кишата, в която се претопиха нашите амбиции? На никой и ничии.  На сръбския национален отбор могат да помогнат само тези, които му изневериха и се отрекоха от него. Да, да. Тук думите са за вас.

Футболът е спорт от много малки вълнения и задоволства.

Първата тренировка. Последният мач. Мирисът на камфор в съблекалнята. Мирисът на фъстъци на трибуните. Рабона и чилена. Сомбреро, което не е шапка и оксфорд, който не е град. Падащият лист в която и да е част на годината. Завоят на Кройф. Рулетката на Зидан. Ръката на Марадона и неговия крак. Окървавеният Тери Бъчър и усмихнатия Роналдиньо. Налудничаво самоувереният Мануел Нойер и само лудия Вини Джоунс. "Жълтата стена" и червената "Коп". Север и юг. Суперкласико и Ел Класико. Вечните дербита и Дерби на вечните неприятели. Verrou Карл Рапан и Pela Direita Флавио Коста. Каквото и да е от Пеп Гуардиола и Жозе Моуриньо. Скърцането на Лес Кортс и ехото на Ноу Камп. Маракана и Маракана. Грандиозният Ацтека и още по-грандиозния Свангаскард. Пума Кинг и Световната купа. На едно място тигри, орли, летящи магарета, прилепи, слонове, змейове, дяволи, ангели, фараони, императори, крале, принцове, трактори, парни валяци, малки самолети, жълти подводници, револвери, самураи, пирати, топчии, убийци с детски лица, стари дами, капризни диви, урагани, циклони, феномени, сини, небесносини, бели, зелени, пурпурни, черно-бели, червено-бели, трикольори. Топката във вратата. Топката извън вратата. Топка.

Заради това е най-обичаният измежду всички спортове.

Футболът е и спорт на един голям парадокс.

Изглежда прост. Неговият смисъл, който се развива от игра за тълпата в средновековна Британия до средство за морално възпитание във викторианските училища, е прост. Правилата, които са съставени в една лондонска кръчма на 8 декември 1863 г, около седем часа вечерта, са прости. По-скоро ненатрапчиви, ако правилата изобщо могат да са такива. Трябват две врати и трева между тях и играта може да започне. Заменете двете врати с четири камъка, а тревата с каквато и да е настилка, която може да ви препъне или отнесе, и нищо не се променя значително. Всичко може да бъде футболен терен. И всеки може да играе футбол. Всеки го и играе.

Но футболът е и комплексен. Като такъв ви дава възможност да се изразите. Начините по които се подхожда към топката, как се обработва, как се отнема са толкова много колкото и начините по които се пише или композира. И точно тази негова експресивност го прави достъпен и го подлага на външни явления. Или външните явления заради тази изразителност са станали достъпни и предмет на футбола?

Какъвто и да е въпросът, разрешението е като на дилемата за кокошката и яйцето, но футболът и неговото политическо и социално обкръжение стоят във вечно съседство. Преплитат се и излизат едно от друго толкова изчерпателно, че не може да се разделят. Никой не може с пълна сигурност на своята оценка да отсъди къде е краят на едното и началото на другото.

Съществуват клубове, които функционират като политически субекти, чак и ако техните роли понякога нарочно са митологизирани - Реал Мадрид, Барселона, Атлетик Билбао. Има и клубове, като Селтик и Рейнджърс, които дори не са политически ориентирани, но самата им есенция е обърната към една от двете крайности в шотландското общество.

Тук е и обърнатият пример. Силвио Берлускони употреби властта и успеха си с Милан да даде начало на политическата си кариера. Неговата партия за една нощ, познавайки Берлускони сигурно проведена бурно, стана парламентарна суперсила. Нарича се Forza Italia и своето име, а може би и методология, дължи на трибуните.

Трескавата страст на трибуните се събра, съчлени и изригна на улиците на Кайро в една арабска пролет. На площада Тахрир египетската революция осъществиха и браниха Ахлави, ултраси на Ал Ахли, вече известни с борбата си в продължение на година с полицията и привържениците на Замалек. Самият факт, че съществува социална категория "привърженик" е симптоматична. И в Белград на пети октомври, този най-щастлив и най-нещастен ден в новата сръбска история, многобройни протестиращи, бранещи се от дима и сълзите, покриваха лица с шаловете на един от двата най-големи клуба в града.

Някога, докато Желязната завеса разделяше европейския континент с леденото си безсмислие, имаше клубове - Динамо Дрезден и букурещкия Стяуа, първи изплуват в съзнанието, които са употребявани като пропагандни памфлети. Тяхната мисия, някога успешна, а после не, беше да покажат силата на комунизма и изправността на поддържащата система ценности.

Съществуват и някои заблуди във връзка с тези винаги натегнати докрай взаимоотношения. "Футболната война", която се води няколкостотин часа между Хондурас и Ел Салвадор в края на 70-те години, не е имала никаква връзка с футбола. Така както и шута на Звонимир Бобан срещу словенския съдия на Максимир през 1990 г не даде началото на разпадането на Югославия, както може би някъде сте чули. А самият факт, че тези заблуди са се разширили и влезли във вътрешните джобове на колективното съзнание показва колко е свързан футболът с това което наричаме всекидневен живот.

И това е тази негова сила. Това е противоречието на футбола, толкова сладко, че от него лепнат пръстите - най-хубавата игра на света изобщо не е игра. Футболът е политика и политическо съобщение. Футболът е общество и обществено съзнание. Футболът е култура и културна идентичност.

Заради това е най-обичаният между всички случайни житейски начинания.

И в Сърбия не е различно. И тук се обича футбола. Обича се сякаш сме задължени, както се обича невъзпитано дете или немилосърден бог. Земя на баскетбола, водната топка, а отскоро и тениса - отдадена на футбола.

Затова е проблем, който малко разбират. И това е най-големият проблем. Заради това тази наша любовна история е толкова трагична. Забравете недостатъците на основните инфраструктури, ретроградните методи в треньорските процеси, кафкианския бюрократски апарат, неразрешения проблем с властовата структура на клубовете, хората с оцветени вратовръзки и оцветени биографии в ложите на стадионите, комерсиализирането на таланта, непредубедеността на селекционера и двумислието на президента и неговите подчинени... Всичко това е решимо. Главно.

Но ние не разбираме футбола. Не виждаме, или поне се правим, че не виждаме ефекта, който във футбола има по-широк контекст от самата игра. Твърде кратко го дефинираме, защото футболът нито започва, нито завършва на стадиона. Също така кратко дефинираме и самия израз "национален отбор".

Това е много повече от 11 играча на терена, 18 в протокола, 30 в широкия списък. Националният отбор е най-доброто от флората и фауната на някоя държава, част, върху чийто рамене стоим всички останали. Той е околна среда, енергия, която се създава навсякъде и тогава се изразява на терена.

И това не е нищо ново. Още като е създаден, там някъде измежду памтивека и незапомнените времена, футболът е бил имитация на живота. Някои от най-привлекателните отбори, играчи и идеи са били лицето на околността.

В Аржентина по време на 20-те години се създава стил на игра, който се нарича la nuestra (наш начин), който представлява използване на футболните игрища на метода познат като criolla viveza (домакинско лукавство). Думата е за начина на живот, законите и подзаконите се приемат за нечестни и потиснически, създадени да бранят силните и богатите. Затова всеки отделно трябва да намери начин да ги заобиколи или направо да ги игнорира.

Това е причината на симулирането да се гледа много различно в тази и някои други южноамерикански страни, отколкото в по-голямата част на Европа. Головете на Марадона срещу Англия на 1/4-финала на Световното първенство 1986 г, красивият и измамния, също се приписват на странностите на "домашното лукавство".

Головете не са били считани за важното в началото на "ла нуестра", а въображението, техниката и забавата. Много по-важно от победата било да се играе футбол по истински начин.

Главен представител на този стил е Ривър Плейт от 40-те години. Отборът на Ренато Чезариньо, култовия La Maquina, до днес служи като мерна единица за красив футбол.

Ясно е, че такъв поглед на футбола е примамлив, но е неустойчив. Междувременно поводи на страната са направили така, че la nuestra да оцелее годна за употреба и до днес. През 1938 г Аржентина отказва да изпрати отбор на Световното първенство, защото организацията на турнира не е присъдена на тях, а войната и външната политика на Хуан Перон поставят държавата в изолация. В своите двадесетгодишни ръкави "ла нуестра" е успяла да се развие необезпокоявано. Без международни мачове и евентуални загуби в тях, нищо не е провокирало ревизиране на тактическите подходи. Така аржентинският футбол отишъл най-далече в естетизма.

Това което са демонстрирали аржентинците (и в по-малки измерения уругвайците) проучили и аналитично разложили австрийците. Сред тактиците е започнало сериозно да се разкрива, че футболът е обхванал слой на обществото, който инстинктивно теоретизира и който е свикнал да размишлява чрез абстрактни конструкции. Модерният начин на разбиране на футбола и дискутирането за него е измислила главно еврейската буржоазия във Виена.

В тези разправии и футболни дебати в кафенетата на града, който е свикнал да бъде културен център на Европа, се появила "дунавската школа". Светът за първи път видял и за пръв път се уплашил, гледайки австрийския "вундертим". Отбор, воден от Хуго Майзел, приел идеите на Джими Хоган, треньор, който за футболния генезис има ролята на старозаветния Авраам, е първият от няколко велики, но нереализирани състава.

Матиас Синделар, убедително най-добрият футболист, лъжлива деветка половин век преди да се роди изобщо Лионел Меси, станал член на отбора след натиск от драматурзи, писатели и критици. Те виждали в неговата игра същия израз, който бил част от техните творчества.

Тогава се случва Аншлус. Хитлер започва войната, всички мачове прекъсват. Еврейската интелигенция в Средна Европа бързо изчезва, губи се бомбастичния дух на виенските кафенета, а Дунав отново става само река. (Хитлер не остава длъжен на футбола. На
Олимпийските игри в Берлин, Германия, третата сила в света е унизена след загуба от Норвегия на 1/4-финала. Това е първият и последен мач, който Хитлер някога е гледал.)

Фашизмът унищожава един отбор, но не и преди да създаде друг. Виторио Поцо, човекът, който осмисля "метода" или ако ви харесва повече формацията W-W, извежда Италия до две световни титли. Тази Италия играе в черни екипи. Поцо е употребявал параноичния милитаризъм, който грабва италианското общество и създава отбор, който играе с решителност, безпощадност и характерната празноглава гордост. В състава имали Джузепе Меаца, Силвио Пиола и аржентинеца Луис Монтио, но италианците играели агресивен и циничен футбол.

Разглеждана е персонификация с идеите на Бенито Мусолини в такива размери, че Виторио Поцо на практика е отлъчен през 50-те и 60-те години. Това е и причината стадион Деле Алпи да не е кръстен на името на все пак великия треньор, както е било планирано първоначално.

Някъде по същото време в Северен Лондон модернистичните обществени тенденции водят до първото футболно изумление. Хърбърт Чапман, който донася първата титла на Арсенал, е първият мениджър в модерния смисъл. Преди всичко той е бил изобретател. Първи е говорил за рефлектори и номера на екипите, въвел е бялата топка, за да е с добра видимост от зрителите, сложил е часовник на стадиона (да, онзи часовник), сложил белите ръкави на тениските на Арсенал, за да са очевидни за периферното зрение, пускал грамофонни плочи на полувремето и първи ползвал табло с магнити да демонстрира на играчите си тактическите си замисли. А те са били брилянтни.

Чапман измисля третия бек и формацията W-M, като отговор на либерализираното правило за засада от 1925 г, но още по-важно от това, той е първият треньор, който използва контраатака.
Арсенал е играл директен футбол, с бързи придвижвания от отбрана в атака. Това е бил футбол сведен до функционалност и икономичност, в който всяко докосване до топката е било важно и оправдано като Чехова пушка. С такива игри Арсенал е бил видното усещане за духа на времето, в буквална хармония с трибуните в стил арт деко на Хайбъри.

През това време СССР е в своята самоналожена отделеност от всички и всичко. След революцията новата власт решава да приключи връзките, съюзите и членствата в международни организации, а това засяга и футбола. Заради това W-M в Русия стига чак през 1937 г и то в краката на баските, които са на турне, чиято цел е да привлече вниманието към мъката на баските след Гражданската война в Испания. Баските са били толкова добри, а самите те толкова изостанали, че бързо видели, че е време за перестройка.

Борис Аркадиев, първи от великите съветски футболни мислители, въвежда W-M, но константно променя местата на играчите. Така е създадена "организираната безредица".

След края на Втората световна война Динамо от Москва отива на турне, и то не къде да е, а в Англия, ролите са разменени. Сега те са тези, които одушевяват публиката. Сега гледат на тях като на мъдреци от далече. Англичаните гледат изумени, а вдъхновението на руската душа е подсилено от общата потреба на славянските народи за отхвърляне на догмите. Тази експедиция на отбора е под опеката на КГБ и остава запомнена като passovotchka. Ще минат осем години преди още един отбор по подобен начин да обърка и унизи Англия.

Унгария през първата половина на 20 век е под политическото влияние на Австрия, а също и под футболното. След края им се създават условия за развитието на нови, ендемични идеи.
Унгарският национален отбор, известният Aranycsapat (Златен отбор), който до финала на Световното първенство през 1954 г и "бернското" чудо не е губил 36 мача, е базиран на едно такова.

Селекционерът Густав Шебеш променя принципа на Мартон Букови, като обръща W, като ротира пет офанзивни футболисти, практически получил схема M-M. Всички знаят за Ференц Пушкаш, Шандор Кочиш или Золтан Цибор, но М-М позволява да блесне един друг играч. В играта на Нандор Хидегкути на Уембли през 1953 г, за победата на Унгария за чиято доминация шестте гола не казват достатъчно, светът вижда първия плеймейкър, първата "десетка".

Но преди всичко унгарците са уравновесен отбор, съставен от футболисти от еднакъв калибър. Това е бил "социалистически футбол" от една социалистическа страна.

В средата на 60-те години недостигът на храна и още някои необходимости за живот, причинени от войната, престава. Това най-сетне позволява на Виктор Маслов да изпълни визия, която дълго се въртяла в ума му.

Коя е тази визия? Най-голямата и най-значителната, която футболът е виждал до ден днешен. Като се гледат снимки от десетилетията след войната - дали руснаците от 40-те, унгарците от 50-те или бразилците от 60-те - модерното око веднага му е ясно колко бавен е черно-белия футбол. Играчите са имали 3-4 секунди с топката преди изобщо да ги доближи противник. По днешните стандарти това е немислимо.

Тази компресия на играта и намаляване на времето за размисъл на играчите е това, което разделя стария футбол от съвременния. Пресата е измислена от Маслов, който я налага в Динамо Киев (заедно с формацията 4-4-2), но не е могъл да я използва докато не се сдобил с подходящите състезатели. С право е считан за баща на модерния футбол.

Първият, който го копира с разумно количество успех е Освалдо Зубелдия. Треньор на Естудиантес, първият отбор извън Буенос Айрес, който става шампион на Аржентина и три пъти подред е първенец на Южна Америка, в който играят Карлос Билардо и Хуан Рамон Верон (баща на Хуан Себастиан), бил е познат и по нещо друго. Били са груби и безкрайно мръсни, един отбор с по-лоша слава от този на Интер, воден от Еленио Ерера. Те са първите за които е прилепен израза antifutbol.

Такъв като техния футбол е толериран в Аржентина само в два случая. Първият е при загубата с 1:6 от Чехословакия на Мондиала през 1958 г, който води до неистово отхвърляне на канона "ла нуестра". Вторият е още по-значим - пучът, с който идва на власт Хуан Карлос Онгания. Естудиантес, брутален и послушен, е бил образ и възможност за притопляне на неговата нова Аржентина.

На Стария континент някои хубави идеи създават условия за развитие на един по-хубав футбол. Терминът "тотален футбол" влиза в употреба като отговор на играта на националния отбор на Холандия на Световното първенство през 1974 г, а префиксът totaal още по-рано е използван в научните дисциплини и сегменти на холандското общество. Термин за индивидуалност в системата е характерен за тази страна, преди всичко в нейната архитектура.

Всички постройки трябвало да имат индивидуална характеристика, но трябвало да бъдат свързани помежду си, по такъв начин видът и заедността им да създават изглед на комплексен елемент. Тази прилика била мотото на тогавашните строители на сгради.

Сега вместо "сгради" сложете думата "футболисти" и ще получите описание на Аякс и Холандия на Ринус Михелс.

Този треньор е първият, който схваща, че футболът е игра, в която най-важното е пространството и този, който добре го контролира - направете го голямо, когато имате топката и противникът няма да може да я вземе, направете го малко, когато владението е в съперника и ще му бъде много тежко да я запази. Без желание да се омаловажава направеното от специалиста, който е избран напълно легитимно за най-добър през изминалия век, той не е дал своя лична идея, а е адаптирал вече съществуващи навици в своята среда.

Много повече от случайност е, че манипулирането на пространството във футбола за пръв път се е появило точно в Холандия. Нейната равна и често залята от вода земя, както и фактът, че е най-гъсто населената страна в Европа, кара нейните жители да манипулират пространството всеки ден. Холандците са безумно прецизни и усърдни като стане въпрос за разстояние. Само е трябвало да се пусне инерцията, за да се пренесат тези размисли и на тревния терен.

Приликите следователно са основни. Не, това не е достатъчно точно. Те са решаващи. Историята на футбола им е напоена. А ние тук между сливите сме с възможности за продължаващи вражди. И заради това футболът страда, много повече от който и да е друг спорт.

Меценатите на сръбския спорт не са институциите или съюзите, това са родителите или самите спортни дейци. Ако ги няма тези луди ентусиасти нямаше да има нито Новак Джокович, Иван Шпанович, Емир Бекрич, Милица Мандич, ватерполистите, хандбалистите, чак и баскетболистите.

Във футбола, спорт изразител на тънкости, който играят над 200 милиона души и който е единственият истински глобален спорт, през който циркулират немислими количества пари, подобни индивидуални усилия много бързо биват неутрализирани.

Във футбола, вятърните мелници са големи, неизбежни и непобедими. Тежко е да бъдеш успешен във футбола повече отколкото във всички други спортове. Заедно. Умножено по две.

Но самият футбол не е еднообразен. Националните и клубните отбори имат една, но фундаментална разлика. Докато и на двете места парите са важни, само футболът на клубно ниво зависи от тях. Националният футбол зависи от емоция. Работи с тях, а без тях е безсмислен и нула.

В Сърбия пари за върховен футбол няма, нито някога е имало. Емоция някога може и да е имало, но и тя си е тръгнала безследно. С нея се изгуби и националния отбор.

Атмосферата е в паническо бягство и яростта става атмосфера, заядлива и сълзотворна само за едно полувреме. Понякога само по време на атака, ако е лоша. А тогава калейдоскопичната поредица само продължава. Пораженство, истерия, високомерие, апатия, освирквания, аплаузи, полет в стратосферата, падане в Марианската падина, освирквания, сълзи, освирквания, освирквания... На кого не би му било мъка след такъв емоционален идиотизъм?

Сръбската репрезентация прилича на някога обичан сериал, който отдавна е трябвало да свърши и който сега прави епизоди, които никой не гледа или ги гледа с голяма мъка. Как по друг начин да обясним онези десет хиляди човека, които дойдоха на стадиона на Партизан да гледат мача с Франция. Същият отбор на Сърбия, със същия треньор и на същия стадион, в мача с Албания го гледа три пъти повече публика. Тези не дойдоха заради една основателна причина. Тези хора не дойдоха заради футбола. Тези, които са, на които им е по-приятно да гледат Мергим Маврай и Анси Аголи от Карим Бензема или Пол Погба, дължа извинение.

Синиша Михайлович по време на своя престой начело разпозна тази обърната съдба, този circulus vitiosus във футбола в Сърбия, и пожела да прекъсне това. Всички знаем какво стана. Сече без упойка, пречупи без евфемизми и отстъпки. Междувременно, неговата програма, колкото и да беше вярна в основата си, беше деспотична, в някои ръце чак и насилствена.

От друга страна Дик Адвокат не призна нищо и не направи нищо. Но не го и интересува. Дори и да го, много са малки шансовете да се справи по-добре от Бомбардьора от Борово село или който и да е друг юнак от сръбската футболна елегия преди него. Нередностите в тукашния футбол не са нещо, което един човек може да почисти, било със своето идване, работа или в края на краищата със своето напускане.

Сръбският футбол не се нуждае от промени, а от тераформиране. Подобно на онова, което е предхождало пробуждането на футбола в Холандия.

Тежко е днес, познавайки неговата репутация на либерализъм и прогресивност, да си спомним Амстердам след войната. И ако несъмнено се стигна до таблоидизацията на бохемския му дух, все още се знае, че този град винаги има революционни идеи. През 50-те години нищо такова не се е подразбирало.

Албер Камю в своя роман "Падане", който излиза през 1956 г, говори за един досаден Амстердам, "в който векове едни и същи пушачи с лули гледат същите дъждове как падат в същите канали". А разположението на тези канали в концентрични кръгове дават повод на Камю да опише града като ад.

Ако не прилича на място на футболен просперитет, то е, защото не е било. Заседнало общество дава заседнал футбол. Холандският национален отбор от средата на 1949 до същия период на 1955 г не е ставал и за шега. Изиграл е 27 мача, а победил само в два.

Тогава нещо се променило. На улиците, не на стадиона. Амстердам през 60-те години става столица на младежки бунтове. Създаване на държава с благосъстояние, сред растящия просперитет на Европа, довел до постепенно изтребление на традиционното социално разделение. Авангардът се обвил в изкуството, а после и сред останалите.

Не е минало много време преди културната революция да стане и футболна. Структурите и обичаите вече не са били неща, които се приемат априори, а неща, които да се случат и проучат. Подривната гражданска мисъл се превърнала в самоувереност, че и във футбола трябва да се пробва съществуващото и да се опита нещо ново. Участието на Холандия на Мондиал 1974 г е второто за държавата. Стига до финал, който губи нещастно. Играе финал и на следващото Световно първенство и пак нещастно губи, а оттогава е неразделна част от футболния елит. Холандските майстори са захвърлили четките и оттогава прекарват времето си с топката.

Как днес би описал Албер Камю Сърбия? С какво би я сравнил? Като отговорите на това, може да сте близо до отговора защо нашите национали играят по един начин в най-ценната тениска, а по съвсем различен във всички останали.

Може да стане очевидно защо Бранислав Иванович изглежда като бюст срещу играчи, които е озаптявал мощно само няколко дни преди това в мач от Шампионската лига. Или защо Душан Тадич, който е сред най-добрите в последната третина на терена във Висшата лига, а може би и в света, изглежда сякаш чудовища са му откраднали таланта.

Ако играят в някоя друга държава и за някоя друга държава, успехът на нашите национали изглежда по-вероятен. По-малко препречен, ако не друго. Така произходът и емоциите свързани със Сърбия, те са изоставени на милостта и немилостта на чудни ветрове, които сякаш само тук духат.

Но надежда винаги има. Тя не е достатъчна, може да помислят някои, но няма да са прави. С надеждата се започва. Това не е онази надежда за която се хващат удавниците за които няма място в спасителните лодки, а истинска, най-истинската надежда.

Сърбия ще има национален отбор, който ще бъде повече от група класни играчи, които спорадично се събират в Стария Пазов. Сърбия има право да очаква успех във футбола, и това разбира се важи и за категорията играчи.

Сърбия трябва веднъж да има свой национален отбор. Заблудите се разкриват, идеите се разпръсват, времената не могат нищо друго освен да се менят, а футболът винаги е тук и в сърцето си винаги е същия. Футболът ще ни изчака, докато бъдем готови. Ще ни даде друга възможност, а след нея още колко възможности ще са ни нужни. И ние веднъж ще се възползваме от нея.

Някога и ние ще престанем да сме отклонение от футболния наратив. Законът за големите числа е на наша страна, когато вече никой не е. Ние можем да му помогнем, като разберем, че успехът не е нещо до което се достига, а нещо, което чрез продължително и взаимно между всички нас усилие, става достъпен.

Сърбия сигурно някога ще има свой национален отбор. Но това ще бъде тогава, когато на нас самите ни е по-добре. И тогава когато ние самите сме по-добри.

Лука Йевтович, РТС, Сърбия