А тогава децата излязли да си играят...

Сто души - сто чудеса. Сто треньора - десет хиляди начина за играене на футбол. Някои от тях се държат към няколко модела, всякак винаги към същите принципи. Луис Ван Гаал е принц на тази треньорска догматичност. Но за пръв и последен път в неговата кариера отбор се отклонил от неговия контрол, играл, на практика, въпреки него и неговите нагласи. Това бил Аякс от средата на деветдесетте години, вероятно единственият отбор в историята съставен от вундеркиндове, сраснали в цялост, която е била една от най-хубавите версии на тоталния (или има някакъв друг) футбол виждана някога.

И преди тази 1872 година са играни международни мачове, наистина неофициални. В университета в Единбург, 1851 година, играли едни срещу други студенти от Англия и Шотландия. Деветнадесет години по-късно жители на Лондон, отново етнически шотландци и англичани, изиграли и приятелски мач (англичаните победили с 1:0).

Но да, този мач, изигран на 30 ноември в Глазгоу (абсолютна футболна столица на империята и света преди Първата Световна война) бил първият официален международен футболен мач. Четири хиляди човека платили по шилинг, за да видят дуел без голове - но и дуел с безброй чудеса.

Футболният съюз на Шотландия все още не е бил основан и всички национали са били част от клуба Куинс Парк. Преди мача разбрали, че техните съперници са по-тежки средно с един камък (малко повече от шест килограма), не е имало смисъл да се отдадат на игра базирана на тичане и дрибъл, каквато на практика единствено съществувала по това време. Струвало си да се използва подаване.

Куинс Парк е, вижте, основан 1867 година, а чак през 1870 година става член на Футболната Асоциация. През тези три години ползвали правилото за засада което е било много либерално. За да е играч в непозволена позиция, трябвало да бъде зад предпоследния футболист и, в същото време, в последните 15 ярда на игрището. Това е позволявало на шотландците да се разпрострат по терена и да подават топката, което е било и основата на тяхната игра. В Англия първите три години се играло със стриктно правило за засада (като в двете ръгбита днес), за да се промени това през 1866 година когато трима играчи винаги трябвало да са между нападателя и вратата (един повече отколкото днес).

Шотландците решили и сега да играят с подавания и, според всички известия, били много по-доминиращият съперник през този ден.

Подаването се разширило (Роял Енджиниърс е първият английски отбор, който го ползвал, набързо след това и Кеймбридж Х), но неговия духовен дом и главно физическо средище останал Кунс Парк. Тогава Ар Ес МакКол, наричан и Карамеления Боб заради веригата магазини, които е държал със своя брат, преминал в Нюкасъл, за да стане професионалист (Куинс Парк е останал аматьорски клуб, в онзи изворен смисъл. Думата "аматьор" произтича или от френската или от латинската дума за "любов" и означава някой който играе футбол само и единствено заради самото удоволствие от играта).

В североизтока на Англия е представил подаването, което веднага приел Питър МакУилиям, който през 1912 година станал треньор на Тотнъм, правейки подаването като основен принцип във всички категории на клуба, както и във филиалния клуб Нортфлит Таун.

Когато се върнал в Тотнъм, след мандат в Мидълзбро който го направил най-платения мениджър в света, наследил играчи каквито били Артур Роу, Бил Никълсън и Вик Бъкингам. Всички са станали чудесни треньори, първите двама и шампиони на Англия с Тотнъм, докато третият отишъл в Холандия и взел Аякс и в първия отбор въвел момък, който се наричал, не е изключено да сте чували някъде това име по-рано - Йохан Кройф. Бъкингам така подготвил терена - или, по-точно, онова което ще се случва на терена - за Ринус Михелс, а самият той отишъл в Барселона. Там ще го, представете си, наследи отново Ринус Михелс, баща на тоталния футбол или, както той сам го наричал, пресиращият футбол.

Междувременно, Ернст Хапел, австрийски треньор и член на легендарния отбор на Рапид от началото на петдесетте ("бразилската система" на Ханс Песер, зачатъци на зоновата отбрана, капана за засада...), дошъл в Холандия и поел Адо Ден Хааг. Там, първи в света, играл така наречената холандско-немска 4-3-3, която, за разлика от бразилско-британската 4-3-3 от този период, била съставена от нападател и две крила (вместо асиметрични атаки от двама нападатели и едно крило).

Точно той, след като преминал във Фейенорд, показал стойността на тази система на Ринус Михелс, който дотогава играл 4-2-4. Фейенорд взел титлата първенец на Европа през 1970 година, използвайки пръв в света организирана преса базирана на отбрана на линията на подаването, съответно пазене на футболиста от страната на топката, вместо от страната на вратата. Аякс ще спечели следващите три континентални титли, една с Михелс и две с Щефан Ковач.

И по-рано отбори са играли с редица промени на местата на футболистите в своите нападателни фази, например Динамо (Москва) на Борис Аркадиев, който използвал "организиран хаос", а чак и една от първите "фалшиви деветки" в лицето на Всеволод Бобров, който също така бил и много успешен хокеист (една от дивизиите на КХЛ днес носи неговото име). Но никога по-рано това не е било толкова използвано, ясно структурирано, интуитивно (играчите междуособно наричали това "футбол на навика"), неуловимо, неразбираемо...

Десетилетия са минали и тоталният футбол се разширил. Немците го играли особено добре през седемдесетте, само че тяхната версия не е предполагала преса, а казват, че се е появила на Мондиала през 1970 година под слънцето на спарения Леон, когато немският отбор с комплексни подавания опитвал да стигне до хладността, която създавала една от трибуните. Тоталният футбол се разширил, а после се и поделил.

Пропукал се, както и всички революции, на идеологически основи за които и не се размисля докато се мечтае за промяна на света.

През деветдесетте години са създадени две негови възкръсвания, онова "чистото" на Кройф, който го въвел в Барселона и стана първенец на Европа през 1992 година, побеждавайки Сампдория на Вуядин Бошков, а която по-късно с Хуан Лиля и Пеп Гуардиола ще се развие в испанския Juego de posicion, и онази механичната, която пропагандирал Луис Ван Гаал.

На пръв поглед, а после и на втори и трети, не е имало твърде големи разлики между двете интерпретации на тоталния футбол. Но разлики е имало, а и омраза между Кройф и Ван Гаал. Била онази салонна омраза на двама страстни интелектуалци, които се карат около запетайка и семиотика, с разликата, че техният разкол имал много директна проекция на футболния терен и емоционалния обхват на привържениците из континента.

Разлика, по-голяма от която и да е друга, се виждала в твърдостта на единия и контролираната разпуснатост на другия, най-вече в играта с топката.

Във футбола, отбраната е тази, която доминира, която има предимство. Тя определя къде ще се стои, къде ще се играе, а отборът който напада трябва да измисли начин да премине около нея или през нея. Същото нещо съществува и във военната теория.

Пруският генерал Карл фон Клаузевиц, чиято книга "За войната" е учебник за геополитическите анализатори от поколения, говорил за това как най-голямата заблуда е, че отбраната и атаката са еднакви, симетрични сили. Отбраната, говорил Клаузевиц, е далеко надмощна. Ако не е, битките биха траели непрестанно. Така, войната е чакане, планиране, понякога прекъснато от някой сблъсък. Това е така, защото нападателно ориентираната войска е тази, която трябва да мисли напред, да измисли нещо наистина извънредно, за да надмине присъщото предимство на отбранителната сила.

А Карл фон Клаузевиц знае за какво говори. Като младеж се присъединил към войската на Наполеон, която преминала Неман и влязла в Русия с над 700 000 войници. Мощната, непобедима армия (grande armee) се върнала след шест месеца, съставена от 20 000 наранени души. Руснаците чак не се потрудили твърде много, оттегляли се търпеливо и оставили генерал Зима да се погрижи за французите.

Във войната, а и в любовта, а тогава и в тяхната синтеза позната като футбол, нападението е в подчинено положение.

Във футбола това изглежда така, че той се настройва към дефанзивната структура и система на противника и опитва някак да му убегне. Това се нарича реактивно нападение и така играят 90% от отборите в света. Проактивно нападение, каквото играе Кройф, а го играе днес Гуардиола, е онова което ползва топката, за да промени облика на противника, примамва го в едната страна, за да го нападне по другата, пробива през средата, за да отвори пространство на крилото...

Съществува пасивно нападение (да кажем, Моуриньо с Интер в реванша с Барселона през 2010 година в Шампионската лига), което не иска да напада, не иска топката и единствената цел е почивка и подготовка за още бранене.

И, накрая, тук е активното нападение, каквото играе Луис Ван Гаал. Тогава отборът играе по своя подготвен начин без оглед какво прави противникът. Този механичен футбол, който футболистите често наричат "футбол на релси" (ясно заради какво), се базира на подготвени образци и комбинации.

Заради това неговите отбори са добри, но не впечатляващи, често успешни, но никога възпявани (виковете Attack, Attack на Олд Трафорд не са били дитирамба, а вопъл на ядосани привърженици, които не са разбирали защо техният отбор играе толкова предвидимо и безопасно във Висшата лига).

Всички са били такива, всички... Освен Аякс през сезон 1994-1995. Този отбор беше специален.

"Те бяха толкова близо до футболната утопия. Тяхната концепция на игра беше извънредна, но и физически имаха преимущество. Те бяха красавицата и звяра", казвал е Хорхе Валдано, някогашен треньор и спортен директор на Реал (Мадрид), шампион на света с Аржентина.

Точно аржентинец - Сесар Луис Меноти е казал, че всеки футболен отбор е, преди всичко, идея. Аякс е бил доста интересна идея. Отраснали заедно (близнаците Де Бур буквално, Едгар Давидс, Патрик Клуйверт и Михаел Райцигер са били отдалечени на едва няколко улици един от друг), школувани са заедно, само с двама играчи по-стари от 25 години, футболистите на Аякс са спечелили титлата в Холандия без загуба, а не са били победени и в Европа цял сезон.

Още от "Лисабонските лъвове", отборът на Селтик воден от Джок Стайн, който победил Интер през 1967 година и станал първият шампион на Европа от севера, нито един отбор не е бил съставен по подобен принцип по който децата играят футбол в петък след училище - блок срещу блока, вход срещу входа.

Якобус Ко Адриянсе в края на осемдесетте е измислил "елхата" (4-3-2-1 система), но тази система много бързо се разширила по света, а използвайки я Франция станала първенец на света.

Затова, всъщност, 3-1-3-3 (наричат я още и 3-1-2-3-1 и 3-ромб-3) е истинската и единствената истинска холандска формация. Играл я е Кройф с Барселона, играл я е Гус Хидинк с Холандия на Европейското първенство 1996 година, ще я играе в различни форми Пеп Гуардиола, а я е играл и Аякс на Ван Гаал.

Това е система, която в Аякс и днес се използва като метод на учене на младите футболисти, които са накарани да се справят в повече роли, за да по време на кариерата когато получат определена позиция, могат да са тактически по-подготвени.

Защо вече отборът не играе така? Защото е много сложно... Когато се говори за игра с трима централни защитници (един централен и два бека), обикновено се говори за отбори, които играят с пет играчи в последната линия, към които се придружават и крила бекове (wing backs). Оттук и отбори се бранят в 5-3-2, 5-4-1, 5-2-2-1 или подобни облици.

Последната линия се движи като петочленна верига (в която всички играчи се движат заедно с топката) или пък могат да ползват "весела четворка" (като Антонио Конте с Чели или Италия), в която крилото бек се включва в халфовата линия и притиска притежателя на топката докато неговият колега от другата страна е край класическия бек, при което цялата структура прилича на Махалото на Нютон.

Това не съществува в холандския модел, защото няма крила бекове, а допълнителни халфови футболисти.

Аякс е бил много интересна идея. И е бил чудесен за гледане. Самата сила на таланта на тези момчета е надмогнала систематичността и чудовищността на техния треньор, който, по-късно през кариерата, свалил панталоните пред своите играчи в съблекалнята, за да им покаже "железни топки и затова той е главният".

Неговата Холандия от 2014 година, да кажем, игра стриктна, разочароваща и фиксирана отбрана човек срещу човека, толкова рядка в модерния футбол.

Игра човек срещу човека на Холандия, полуфиналист от последното Светонво първенство

Но, колкото и да е бил дивен, колкото и иконоборен да е бил, Аякс от 1995 година не е бил край на футболна ера нито нейното начало. А само симпатична аберация, която понякога се появява...

Приятно е - всички заблуди са такива - да се мисли, че победата на Аякс е означила края на ерата на Питър Пан футбола, в който талантът, индивидуален и общ, е бил достатъчен да се побеждава и печелят трофеи. Истината е, че такива ери никога не е имало. Първите пет издания на Купата на европейските шампиони са спечелени от първите "галактикоси", които е събрал Сантиаго Бернабеу. Сегашният първенец на Европа е Реал (Мадрид) с "галактикоси", които е събрал Флорентино Перес. Всички отбори, освен споменатия Селтик, Аякс от седемдесетте, Нотингам Форест от същото десетилетие, може би Бенфика на Бела Гутман, били рожба на плутокрацията или политическата система, която ги е отгледала.

Така и този Аякс завършил, като стари мебели на everything must go разпродажба. Година, две по-късно, от него нищо не е останало. Но преди това, струвало си е да подчини Европа...

Преди да победи Милан, за който тогава, поред Джанлуиджи Лентини, най-скъпия играч в света, играли и Барези, Костакурта, Десаи, Бобан, във финала в Австрия, Милан и Аякс са играли в груповата фаза на турнира.

Вместо на Де Мер, мачът е изигран на архаичната бетонна поничка каквато била Олимпийския стадион в Амстердам. Тунелът, който прилича на вътрешността на буре, с жълти тухли и надпис "Аякс" водил към терена, който бил оцветен от факли, които днес няма да видите на мачове в турнирите на УЕФА (#againstmodernfootball).

Подходящ старт на пътя, който ще води през мюнхенския Байерн и сплитския Хайдук, който като четвъртфиналист през този сезон е най-успешният отбор в Шампионската лига от някоя от държавите, които са създадени след разпадането на Югославия.

Милан е, година по-рано в Атина, разбил Барселона с 4:0. Тогава бил аутсайдер, сега бил фаворит. Парите се въртят, нещата се въртят.

Финалът през тази 1995 година на стадиона, представете си още веднъж, който носи името "Ернст Хапел", не е бил изключително представителен, с нищо впечатляващ. Влизането на двама осемнадесетгодишни, Кану и Клуйверт, които замениха Кларънс Зеедорф и Яри Литманен, промени донякъде това.

Майката на Клуйверт е сънувала предишната нощ как нейният син ще вкара гол, а той направи точно това пет минути преди края на мача. Аякс стана шампион на Европа.

Луис Ван Гаал невинаги е изглеждал край тъчлинията като сервитьор на Сънсет булеврд в края на смяната, разочарован, че неговият сценарий за филм все още не е купен от никого. Някога беше много по-енергичен, докато следеше мачовете на своите отбори. Такъв е, донякъде, бил и докато водеше този Аякс, но тук по-малко беше управител, а повече зрител. Това еднакво е бил негов отбор колкото и автономен продукт на талант и разбиране на неговите градивни елементи. Хубав плевел в градината на обсесивно-компулсивно градинарство.

В мача с Милан, който с Фабио Капело продължавал да играе равната 4-4-2 на Саки, с Марсел Десаи в халфовата редица, Аякс нападаше в 3-3-4 структура, така че Литманен влизаше поред нападателите.

Пресата на Милан беше насочена така че да изолира Райцигер, както и да се подмами неговия вертикален пас към крилото или нападателя. Това изглеждало като правилна тактика (Аякс често използвал това вертикално подаване в първата и втората фаза на притежанието), но нейното прилагане било лошо.

Някои от най-добрите акции в мача започвали от Райцигер, с пас в дълбочина, върната топка и тогава изтичване на трети човек, който най-често бил нигериецът Джордж Финиди.

Рийкард, Давидс и Зеедорф следвали всеки прогресивен пас, предлагайки се като решение за върната топка, която би им "отворила терен" (up-back-through е много чест нападателен елемент в холандския футбол), но и тези комбинации били редки и още по-рядко минавали поред винаги достатъчно хоризонтално компактната последна линия на Милан.

Но, както сме казали, техният път към финала и целият начин на игра е бил специален, играта в самия финал по никакъв начин. Една защитна грешка на съперника им донесе титлата, която са чакали повече от 20 години, а която сега чакат 23 и вероятно още много дълго няма да дочакат.

В следващия сезон Аякс ще играе още един финал в Шампионската лига, но Ювентус, този сериен, почти патологичен губещ на големи финали, този път ще триумфира.

Но това не е и толкова важно. Сещате се за онова, че всеки отбор, преди всичко, е идея? Нещото около това е, когато отборът е наистина мощен, наистина голям, тази идея остава и когато този отбор вече го няма.

Затова днес никой не говори за Челси, шампион на Европа за 2012 година. Затова днес всички говорят за Милан на Ариго Саки, а не за Милан на Фабио Капело, който го наследи, въпреки че вторият спечели повече трофеи.

Затова днес всички говорят за Бразилия от 1982 година, въпреки че загуби на 1/4-финалите на Световното първенство. Затова сега всички говорят за австрийския отбор от началото на тридесетте, въпреки че е загубил полуфинала на Световното първенство през 1934 година. Затова днес никой не говори за Германия, шампион на света от 1954 година, а за Унгария, която в този финал е победена.

Затова ние днес, а после и всеки ден след това, говорим за Аякс от 1995 година.

Автор: Лука Йевтович

Внуци на богове

Та-да... Отново са най-добри, тези дяволи в синьо-червено. Барселона е като онова електрическо, детско влакче, което се върти в кръг и винаги се връща. Само че Барселона винаги се връща на върха. Защо това е така? Какво прави Барселона най-добрият отбор, така убедително най-добрия, в последното десетилетие на миналия и първото десетилетие и половина в което се намираме? Единствените са, които два пъти спечелиха дубъл, заедно с трофей от Шампионската лига. Четири пъти бяха първенци на Европа в последните девет години. Трябва да има нещо особено във връзка с един такъв клуб, нещо дълбоко различно? Съществува. Наистина съществува.

Вселената е безкрайна. Материята не е, както не са и начините по които тя може да се разположи. Още повече, ако във вселената, която няма край, се сложи материята, която има край, достатъчно на брой пъти, ще започне да се разполага по същия начин. Ще започне да се повтаря. Следователно, поради това, не съществува една земя, а има безброй като нея, не съществувате като единствен, а има безброй, които сте вие, не съществува един... Разбирате как върви. И още повече, съществуват светове в които динозаврите не са измрели, Бийтълс не са се разпаднали, а Предраг Миятович не е уцелил гредата. Това е, грубо, теория на мултивселената, която е събрана от безкрайни паралелни вселени. Всеки от тези светове има някои свои закономерности и разсъждения, всичко има съвършен вътрешен смисъл, а, същевременно, всичко е напълно различно, усукано, обърнато.

Но не е необходимо да удряме глава в грапавата стена на теоретичната физика, за да  разберем това.

Съществува и определено човешко състояние, много истинско и много често, което има същия ефект. Особата, когато се влюби, бива лансирана в някакъв напълно нов цикъл на реалност. За онзи, който се намира вътре, фриволностите стават решаващи неща, а решаващите неща лудории. Всичко което за някой отстрани изглежда безсмислено или абсурдно, за влюбения е съвършено смислено и разумно.

Или сънят. Докато трае, напълно е уравновесен, а когато се пробудим разбираме колко е бил мъгляв и ирационален.

Да играеш в Барселона е същото. Сякаш сънувате или сте влюбени, може би висящи в друго пространство. Гледате отвън и е много трудно да разберете. Трудно е да схванете тази необичайна вътрешна логика, която движи клуба и, още по-важно, неговите схващания и принципи за играта. Барселона е свят до света във футболната мултивселена.

А, за да бъде всичко още по-интересно, тази логика не е тяхна. Те са я приели, абсорбирали, пипнали на отделни места, подстригали, пригодили и загладили. Но тя не се е родила в Каталония.

Амстердам, не толкова отдавна наистина, бил тъпа и гнила паланка, която само минавала за европейска столица. Като торта, която някога е била вкусна, но е оставена много дълго извън хладилника. Чудно, не е ли? Особено съпоставено с това което Амстердам е днес. Град на хубавото и грешното, изтънченост и чувственост, свободното и прекаленото. Както и на всички места в които човешкият дух не е депресиран и потиснат, той е и великолепен и грозен. Това е място на което, загледани в нещо богато украсено и хармонично, ще нагазите в повръщня, завещание от някой от пияните туристи. Или подмамени от дъха на марихуаната, който сякаш се е съединил вечно с въздуха в някои части на града, и сами ще повърнете. Чудесен е и възвишен Амстердам, въпреки че е, а може би и точно заради това, пропит с приземни и вулгарни.

Футболът не е могъл да бъде друг. Бил е като коркова тапа, която плува в остаряло и скучно море. Холандците толкова са изоставали от най-голямата част от континента, че дори не е било и смешно. Били са малко по-добри от, хайде да кажем, Люксембург. От юни 1949 до април 1955 година, Холандия е изиграла 27 мача. Победила е в два. На Световно първенство са били само веднъж, и то през 1938 година.

"Имали сме талант, но ментално не сме били достатъчно добри. Нашите личности не са били достатъчно силни - а и начинът на живот. Били сме твърде уплашени. Все още не сме били граждани на света", заявява Ханс Край, футболист на Фейенорд и национал на Холандия от периода непосредствено след края на Втората Световна война.

Тогава дошли 60-те и всичко се променило. Тесногръдата държава, обърната навътре и напълно запусната, станала една от най-напредничавите в Европа. Факторите, които са допринесли за този извънреден обрат не е трудно да се идентифицират.

След войната е създадена държавата на благоденствието и икономиката започнала да се разсънва. Осветено от новия просперитет, традиционното разделение на холандското общество - религиозно, политическо и класово - започнало да се коронясва. Предвоенното поколение, възпитано по един напълно различен начин и в което е внедрена напълно различна ценностна система, остарявало и така се създала празнина между поколенията. Тътенът на младежкия бунт вече може да бъде чут зад ъгъла.

Провоси са, повече от всеки друг, генерирали настроение за културна и морална промяна. Членовете на това контракултурно движение се занимавали с екологична активност, антиконсуматорство, а и много ексцентричния технооптимизъм. Но, леките сблъсъци и провокирането на съществуващия ред и неговите сатрапи били техните любими дейности.

Полицията на Амстердам, изправена пред игра чийто правила не знае, правила обичайното. Когато не познаваш нещо, ти го удари. Разбира се, всички опити на полицията брутално да притисне демонстрациите и представянията на Провоси имали ефекта на стискането на балон напълнен с вода. Една страна би била потисната, но винаги би се създала нова издутина. Движението Прово ставало все по-мощно.

Когато принцесата, по-късно кралица Беатрикс обявила, че ще се жени за немския аристократ Клаус фон Амсберг, който бил на служба във Вермахта, агитатори на Прово обявили, че ще възпрепятстват церемонията. Ще хвърлят ЛСД във водоснабдяването. Ще размажат лъвски изпражнения по улиците, за да се уплашат конете, които дърпат каляската. Ще напомпат райски газ в църквата през органа. Ще направят нещо сериозно и страшно.

Накрая, единственото което направили, или поне единственото което са успели да направят, е да активират газови бомби на улиците. Въпреки това, на полицията и това й беше достатъчно, за да се настърви. Това е, дотогава, най-големия и най-видния двубой между Прово и полицията, анархичната бодрост на шейсетте и фанатичната ограниченост на тридесетте.

Три месеца по-късно Амстердам отново тъжи и отново се гърчи когато Провоси и работници, излязли на улицата заради платената отпуска, сдружили своите стремления. Протестите довели до нови сблъсъци с полицията. Един работник загинал, от сърдечен удар, но натискът на онова което наричаме общество бил изразителен и правителството започнало да се паникьосва.

След разследване, градоначалникът на Амстердам и шефът на полицията са снети от функции. Това е бил моментът когато на холандските власти станало ясно, че трябва да бъдат направени отстъпки. Вместо да се борят против тази вълна, й се предали с почти слугинска допустимост. Революцията е завършена. И била толкова широка и дълга, че трябвало да мине и през футбола.

Връзката между футболните и обществените революции недвусмислено е тук. Ако никъде другаде, то в общата самоувереност, че потискат догми и ревизират обичаи, вместо винаги отново да ги приемат. В този смисъл, изглежда, че всички, и художниците и революционерите и футболистите, правели същото нещо, само че по свои начини.

Преданието твърди, че склонността на Аякс към нападателния и интелигентен футбол съществува още от Първата Световна война, когато треньор става Джак Рейнолдс, или Sjek Rijnols, както го знаят в Холандия. Този англичанин, след Швейцария където е работил, трябвало да стане селекционер на Германия, но войната има тази неприятна тенденция да променя плановете. Така Рейнолдс завършил в Амстердам. В Аякс провел 25 години, разделени на три мандата. Той е този, който слага основните постулати в работата на Аякс с младите, често оставайки на терена и по 14 часа дневно, за да се увери, че всички селекции играят по същия начин.

Още един англичанин има своето петънце принос в крайното превръщане на Аякс от незрял градски клуб до клуб с национална и световна слава. Вик Бъкингам е името на господина. И той е, както и Рейнолдс, част от малцинството треньори от Англия които са видели второкласността на всеки футбол, който не се основава на умения, притежание на топката и размисъл от който почервенява синапса.

Бъкингам е бил първи от парада на треньори на Аякс, които са преминали в Барселона, като сред тях са Йохан Кройф, Луис Ван Гаал и Ринус Михелс (Франк Рийкард е играл в Аякс, но не е бил негов треньор).

Аякс с Бъкингам е бил относително успешен, но, когато през 1965 година тътрел в борбата за оставане, той е сменен. Вместо него дошъл Михелс. Бил е прекрасен футбол с Бъкингам, но Аякс продължавал да стои в W-M формация. Това е било като на състезание по стрелба да понесете кремъклия.

Така един от компонентите, които Михелс променил бил и тактиката. Въвел 4-2-4, която се разпростира по-широко в Европа след 1958 г и победата на Бразилия в Световното първенство.

В първия сезон Михелс се преборва за оставане, а във втория печели титлата. Тогава убедил клубните управници да гарантират на футболистите доходи, съответно да ги направят истински професионалисти. Дотогава всички играчи, както и да се казвали, имали допълнителни професии. Йохан Кройф продавал едно спортно списание на улицата. Някога играчите сами си носели екипа вкъщи и го изпирали, сега имало човек, който бил задължен за това. Някога играчите си носели пешкири и шампоани, сега ги получавали в клуба.

Аякс е шампион и 1967, 1968 и 1970 година. Играе и във финала на Купата на европейските шампиони през 1969 година, но го губи убедително от Милан, който е трениран от един от деспотите на катеначото Нерео Роко, а в редиците му играе чудесният Джани Ривера.

Било е ясно. Аякс е бил добър, но продължавал да е като Шрек в екип на Бостън Селтикс в деня на Свети Патрик. Зелен.

Ринус Михелс и Йохан Кройф са били брилянтни, заедно са били антропоморфния облик на тоталния футбол, но малко е можело да бъде направено неговата кулминация да се ускори. Така е, защото тоталният футбол е създаден органично, почти спонтанно, под влиянието на околността необичайно доходна за футбол. Кройф и Михелс трябвало да разпознаят тези сили, да се пригодят и да ги впрегнат.

Изразът totaalvoetbal започнал да се използва чак през 1974 година, за да се опише аяксовата игра на Холандия на Световното първенство. Обаче, той не е бил пълен неологизъм. Префиксът totaal вече е присъствал в много дисциплини. Никъде повече отколкото в архитектурата.

Още в първите десетилетия на 20 век експресионистичните членове на амстердамската архитектурна школа говорили за града като тотално художествено дело. Всеки негов отделен елемент - от килима, приборите за хранене и мебелите в домовете до мостовете, уличното осветление и цели сгради - трябвало да се гледат като една обединена концепция.

Тази идея, обединяваща колективната дисциплина с индивидуалната креативност, сякаш е очаквала футбола на Аякс.

"Всички системи би трябвало да бъдат сродени, една с друга, по такъв начин, че тяхното общо влияние и взаимодействие да могат да се смятат за една комплексна система", казва Алдо Ван Ейк, един от най-влиятелните архитекти, които се наричали структуралисти. Той е говорил за устройството на модерните градове, но също така е можел да говори за устройството на играта на Аякс.

De Godenzonen (Синове на богове), както в Амстердам наричат футболистите на Аякс, имали своите единствени характеристики, и всяко право и стимул да ги демонстрират, но само в контекста на отбора като цялост. Тази срасналост и междуособна корелация на играчите им позволила нещо изключително.

Никога преди, в нито един отбор, футболистите не са си сменяли местата както в Аякс. Унгарците през 50-те дръпнаха нападателя, бразилците с 4-2-4 формацията произведоха офанзивния бек. Италианското катеначо, особено в Интер с Джачинто Факети, имаше същото. В Динамо от Москва на Борис Аркадиев крилата влизаха в средата, а централните нападатели се местеха към крилата, но линиите на отбора - отбрана, среда и нападение - основно останали недокоснати. Всичко това е било скромно срещу виелицата на движение, която се случва в Аякс. Промените били непрестанни, и, което е особено важно, случвали се надлъжно, а не странично.

Ротацията на футболистите на Аякс станала много по-лесна за структуриране, когато Михелс, след равенство с Фейенорд на Ернст Хапел през 1970 година (Фейенорд, който през тази година става шампион на Европа), решил че трябва да подсили присъствието в средата на терена и започнал да играе 4-3-3. Така промените на местата са се случвали или на едно от крилата, или по средата. Пример - когато бековете (Сурбиер по дясната страна, Крол на лявата) излизали високо, техните халфове (Ари Хан и Гери Мурен) и крила (Сварт и Кайзер) се връщали, за да направят корекции. Така хората се сменяли, но позициите като такива и самият облик на отбора винаги оставали същите.

Пресата и агресивната линия на засада са още една важна част от Аяксовия тотален футбол. Те са дошли с природната агресия на Йохан Неескенс и тактическата префиненост на Велибор Васович. Михелс започнал да гради този отбор от отбраната, и затова довел от Партизан Васович, тогава вече много опитен футболист, ветеран от много битки.

Неескенс основно е бил задължен да пази противниковия плеймейкър. Когато този, в търсене на свеж въздух, в който да поеме топката, се спускал плитко в своята половина, Неескенс го следвал като лош късмет. В началото, неговите съотборници са оставали отзад, но тогава, напълно изненадващо, започнали да го следват. Това означавало, че Аякс играел с много високо поставена задна линия, което иначе би било много рисковано, но Васович като либеро имал голям опит в намирането на момента в който да направи необходимата стъпка напред и да остави противника в засада.

Но, това което прави холандския футбол специален и разнопосочен, е просторът. Никой преди холандците не е мислил за пространството като нещо което може да се контролира, анексира или нещо с което може да се манипулира.

Тоталният футбол показа, че големината на терена не е константна категория, а може да се променя и играчите да се нагаждат към него. Владението много по-лесно ще се задържа, ако теренът се разтегне, особено ако футболистите максимално се разширят. От това произлиза и голямата трудност на противника да задържи топката, ако теренът се смали, със стесняване и натрупване на футболисти във фаза защита.

Йохан Кройф е бил pontifex maximus на това, див герой на футболната геометрия. В края на краищата, бил е познат и като "Питагор в бутонки". Когато днес се сещаме за Кройф като играч, не би трябвало да се замайваме по радости след гол, дрибъли или шпагати. Известно е, че най-важните са онези моменти, в които той посочва с пръст. "Два метра наляво... Малко повече назад... Добре е, точно тук...". Сякаш напътства кран на строеж, или търси най-доброто място за скрин в стая. Винаги е казвал на другите къде да тичат, къде да стоят, кога да не се местят. Усещаше простора сякаш под екипа има сонар за който никой не знае. Сякаш е бил елемент от телекинеза при него. Съотборниците винаги са били там където той поиска, правейки дотогава най-хармоничната футболна цялост.

Но, защо холандците? Футболният терен е със същия облик и размер навсякъде по света. Защо те първи са се досетили? Никой по-рано не е схващал футбола така изчислено и абстрактно.

Холандците размишляват креативно за пространството във футбола, защото трябва да размишляват креативно за пространството във всички други аспекти на своя живот.

Заради необичайния вилает в който живеят, холандците са нация от пространствено обсебени и обсесивни. Преди всичко, те нямат достатъчно пространство. Холандия е една от най-населените повърхности на планетата. Пространството е необичайно скъп ресурс. Интензивно се контролира и премерва, защото това е въпрос на оцеляване. Повече от половината Холандия се намира под морското равнище. Огромни части от държавата буквално са отнети от морето и изсушени с вековно стара техника на изграждане на насипи и система за отводняване. Съществува и една интересна поговорка във връзка с това. "Бог е създал света, но холандците са създали Холандия".

А това което са създали е много необичайно. Пейзажът е целия в точки, линии и равнини. Безкрайни низове уредени, правоъгълни полета и канавки за отводняване, канали, редове дървета, лехи. От въздуха, Холандия изглежда като картина на Мондриян. Или като домашно по математика на един третокласник.

Някои казват, че съществува "травма на холандското пространство". Холандски синдром, ако желаете. Огромно, куполно небе, хоризонт без край и палачинково равна земя са направили от холандците агорафоби. В отсъствието на природна планина или възвишение, холандците сами са ги създали във вида на високи къщи и застрашаващо стръмни и тесни стълбища. Толкова хоризонтали карат хората да жадуват за нещо вертикално. Сякаш статистически най-високите хора на света нарочно градят некомфортни зони, за да се вкарат в тях.

По време на войната за независимост с Испания през 16 век, холандците наводнили нивите и полетата между стените на своите градове когато испанците нахлували. Така своята държава буквално направили по-малка, и предвидили тоталния футбол със стесняване на пространството в защита след около четири века.

Холандците развиват своята доктрина на пространствено планиране още от 12 век. Холандското изтезание с водата направило необходимо колективното политическо действие. Просто, изграждането на насип не е нещо което може да се направи самостоятелно. Казват, че точно общото изграждане и поддръжка на насипите е извор на холандската демокрация. Убежденията и идеологията настрана, но усещането за еднаквост при тях е повече практичен навик. Сътрудничеството и договорите са начин да се преживее.

Ето защо, най-малко частично, те се плашат от доминантни лидери. В Холандия, идеалното решение е онова, което е предшествано от всеобщо вдигане на ръка. Вождове има, разбира се, но от тях се очаква да не се експонират твърде много. Е, това е важна подробност...

Аякс с лекота победил Панатинайкос през 1971 година и печели първа титла първенец на Европа. Тогава Михелс отишъл в Барселона. Клубът направил списък с около 15 имена, в търсене на някой който да го замени. Избрал е най-евтиния от тях, румънецът с унгарско потекло, Стефан Ковач.

Ковач се наслаждавал на свободата на Амстердам, а усещането за свобода предал и в своите играчи. Бил съвършено доволен да се изтегне на задната седалка и да се наслади на пътуването и гледката. Аякс с него още два пъти е първенец на Европа, играейки своя най-добър футбол. Поразителен е бил тогава Аякс. Изглеждало е, че ломи и смазва противниците интелектуално и емоционално, не само физически и тактически.

Ковач дава високопарни забележки, които са свързани с изискванията за играта (все пак, бил е и отличен треньор), но не отишъл по-далече от това. Тренировките е организирал легендарният помощник-треньор на Аякс Боби Хармс. Отборът на практика се е избирал сам, а играчите са взимали решение и кой приятелски мач ще играят. Вероятно никога нито един отбор от върховна класа не се е наслаждавал на такава свобода като тогавашния Аякс.

Авторитетът на Кройф е бил огромен. Неговата популярност още по-голяма. Кройф е бил икона на холандската младеж. Отличителен знак на тяхната непокорност и свадливост. Отказал да играе с бутонки на Адидас, които били задължителни заради договора, който подписал Холандският съюз, и вместо това играел с Пума. На Мондиала през 1974 година дори носил и екип само с две линии, вместо трите на Адидас. Противопоставял се на изискванията на йерархията и го обожавали заради това. В Британия се крещяло заради Ленън. В Холандия се крещяло заради Кройф. Неговите победи и неговите бунтове били и техни.

На съотборниците на Кройф с времето започнало да им пречи статуса и влиянието, които имал. Разбира се, нито ревността не е била занемарена.

Когато Стефан Ковач напуска клуба, на негово място идва Джордж Нобъл. Едно от първите неща, които е направил е да организира гласуване за избор на капитан. В трите години, в които Аякс е шампион на Европа, три различни капитана са взимали и вдигали трофея на победителя. На "Уембли" това прави Велибор Васович. Следващият път е Пит Кайзер, докато в Белград, на "Маракана", трофеят получава Йохан Кройф. В началото на новия сезон е решено Кройф да остане капитан, заради което това решение на Нобъл е толкова спорно. Заради него си навлича гигантска омраза от онези, които милеят за Аякс.

Футболистите изписвали имената на съотборника, който поддържат, а тогава ги слагали във ваза на масата в един малък хотел на границата с Германия, където Аякс обичайно започвал подготовка. Всичко траело няколко минути. Толкова били достатъчни да се разруши един велик отбор.

Победил Кайзер. За Кройф, който очаквал непрекъснато да му масажират егото, това било пуч. Две седмици по-късно отишъл в Барселона за рекорден трансфер за това време. Бил е толкова решен да напусне, че дошъл в Каталония въпреки че не е имал право да играе в състезателни мачове до края на годината.

Отборът бързо се разпаднал след това. Разбягали се Синовете на боговете. Отишли си Кайзер, Хан, Бланкенбург, Реп, Мурен... Неескенс дошъл в Барселона година след Кройф. Може би и побеждаването им станало твърде лесно и много досадно. Домашните титли станали годишни формалности, като празнуването на рожден ден.

"Жалко. Да бяхме задържали отбора заедно, щяхме да сме шампиони на Европа винаги", казва Мурен. За Амстердам, разпадът на този Аякс е много жива болка. Като ненаказано престъпление.

По принцип, докато при едни не замръкне при други не изгрява, казва една глупава поговорка, която като всички глупави поговорки е напълно точна. Ефектът на Кройф в Каталония е бил толкова монументален, че станал познат като El Salvador (Спасител - б.а.). Когато пристигнал, Барселона е бил на дъното на испанската лига. Накрая на сезона печели титлата, и то за пръв път след 1960 година. Спечелил е и две Златни топки през своите пет години в клуба, вкарал някои чудесни голове и предвожда отбора в победа над Реал в Мадрид с 5:0. Но, ако това би било всичко, това би била една много безсмислена история.

Виждате, да си футболист не е много по-различно от това да си златна рибка. В аквариум, изложени и наблюдавани. Вие самите виждате само изобличените лица на онези, които чукат по стъклото, посипват трохи храна или крещят вашето име от трибуните. Има бариера между вас и е много трудно да имате взаимодействие, особено такова с дълготрайни последици. Идвате, изигравате своето, тръгвате си и готово.

Но не и Кройф. Неговата връзка с Бареслона, клуба и града, била специална и била електризираща. На своя син Кройф дава името Жорди, на светеца защитник на Каталония, сякаш е искал завинаги да се закълне във вярност на Барселона.

Преди да си отиде, оставил й подарък. Инициирал е основаването на футболни школи, такива през каквито и сам е преминал в Аякс. Разбрал е, че ако Барселона иска да бъде продължително успешен клуб, трябва сам да изгражда футболисти. В каменна къща от 18 век, в близост до стадиона "Камп Ноу", е отворена Ла Масия. Тя става цитадела на идеите, които са донесли Михелс и Кройф от Холандия и пресадили на каталонска земя.

Когато Кройф се върнал като треньор, почти десетилетие по-късно, продължил да променя . Преди него и Михелс, Барселона не се е и приближавал към клуб с ясна футболна идеология, още по-малко идеология на някакъв хубав футбол за който днес се отличава. В края на краищата, един Еленио Ерера, черният магьосник на катеначото, бил неин треньор. Но, влиянието на Кройф влязло капилярно в клуба, пробивайки във всяка негова част. Всичко се променило.

"Йохан Кройф е изрисувал капелата, а треньорите на Барселона след него само я реставрират или подобряват", заяви Пеп Гуардиола.

Всъщност той е бил от първата реколта дипломирани, които Кройф обрал като зрели плодове от Ла Масия, когато е правил своя Дрийм тим. Този състав на Барселона беше манифестация на нови идеали. Всеки следващ отбор на Барселона, от онзи съставен от осемгодишни, до Барселона Б или първия отбор, е манифестация на идеалите на Кройф.

Въвел е 4-3-3/3-4-3 формации, още повече е настоявал на владението, на пазенето на топката, на пресата, непрекъснатата атака. Тоталният футбол в Барселона стана абсолютен футбол.

А тогава дойдоха трофеите. Кройф беше треньор на блаугранас осем години, което го прави най-дълговременния треньор на клуба. С 11 спечелени трофея беше, до идването на Гуардиола, и неговия най-успешен треньор. Едно отличие от тях е особено важно...

Преди Кройф, Барселона е играл във финали на КЕШ, но без успех. Преди финала през 1992 година, в който противник на Барса на "Уембли" е Сампдория, Кройф решил да бъде кратък. Salid y disfrutad. Излезте и се наслаждавайте, казал на играчите си. И те излязоха и се насладиха. И победиха. И от тогава главно само празнуват и побеждават.

"Само правих това на което съм научен", каза Шави неотдавна, сумирайки кариера, в която е прегърнал 25 клубни трофея. Още веднъж, ако не сте чули добре първия път. Двадесет и пет трофея с единствения клуб за който е играл.

Бог е създал света. Холандците са създали Холандия. Холандия е създала Барселона.

Автор: Лука Йевтович

Пазете се от себе си!

Всичко вече е казано, но малко е разбрано. Кимахме с глава, но само ни заболя вратът. На всички врати на новото начало в сръбския футбол се намира Параграф 22. Кой ще ни избави сега? Чии ръкави сега да хванем, докато се напъваме да излезем от кишата, в която се претопиха нашите амбиции? На никой и ничии.  На сръбския национален отбор могат да помогнат само тези, които му изневериха и се отрекоха от него. Да, да. Тук думите са за вас.

Футболът е спорт от много малки вълнения и задоволства.

Първата тренировка. Последният мач. Мирисът на камфор в съблекалнята. Мирисът на фъстъци на трибуните. Рабона и чилена. Сомбреро, което не е шапка и оксфорд, който не е град. Падащият лист в която и да е част на годината. Завоят на Кройф. Рулетката на Зидан. Ръката на Марадона и неговия крак. Окървавеният Тери Бъчър и усмихнатия Роналдиньо. Налудничаво самоувереният Мануел Нойер и само лудия Вини Джоунс. "Жълтата стена" и червената "Коп". Север и юг. Суперкласико и Ел Класико. Вечните дербита и Дерби на вечните неприятели. Verrou Карл Рапан и Pela Direita Флавио Коста. Каквото и да е от Пеп Гуардиола и Жозе Моуриньо. Скърцането на Лес Кортс и ехото на Ноу Камп. Маракана и Маракана. Грандиозният Ацтека и още по-грандиозния Свангаскард. Пума Кинг и Световната купа. На едно място тигри, орли, летящи магарета, прилепи, слонове, змейове, дяволи, ангели, фараони, императори, крале, принцове, трактори, парни валяци, малки самолети, жълти подводници, револвери, самураи, пирати, топчии, убийци с детски лица, стари дами, капризни диви, урагани, циклони, феномени, сини, небесносини, бели, зелени, пурпурни, черно-бели, червено-бели, трикольори. Топката във вратата. Топката извън вратата. Топка.

Заради това е най-обичаният измежду всички спортове.

Футболът е и спорт на един голям парадокс.

Изглежда прост. Неговият смисъл, който се развива от игра за тълпата в средновековна Британия до средство за морално възпитание във викторианските училища, е прост. Правилата, които са съставени в една лондонска кръчма на 8 декември 1863 г, около седем часа вечерта, са прости. По-скоро ненатрапчиви, ако правилата изобщо могат да са такива. Трябват две врати и трева между тях и играта може да започне. Заменете двете врати с четири камъка, а тревата с каквато и да е настилка, която може да ви препъне или отнесе, и нищо не се променя значително. Всичко може да бъде футболен терен. И всеки може да играе футбол. Всеки го и играе.

Но футболът е и комплексен. Като такъв ви дава възможност да се изразите. Начините по които се подхожда към топката, как се обработва, как се отнема са толкова много колкото и начините по които се пише или композира. И точно тази негова експресивност го прави достъпен и го подлага на външни явления. Или външните явления заради тази изразителност са станали достъпни и предмет на футбола?

Какъвто и да е въпросът, разрешението е като на дилемата за кокошката и яйцето, но футболът и неговото политическо и социално обкръжение стоят във вечно съседство. Преплитат се и излизат едно от друго толкова изчерпателно, че не може да се разделят. Никой не може с пълна сигурност на своята оценка да отсъди къде е краят на едното и началото на другото.

Съществуват клубове, които функционират като политически субекти, чак и ако техните роли понякога нарочно са митологизирани - Реал Мадрид, Барселона, Атлетик Билбао. Има и клубове, като Селтик и Рейнджърс, които дори не са политически ориентирани, но самата им есенция е обърната към една от двете крайности в шотландското общество.

Тук е и обърнатият пример. Силвио Берлускони употреби властта и успеха си с Милан да даде начало на политическата си кариера. Неговата партия за една нощ, познавайки Берлускони сигурно проведена бурно, стана парламентарна суперсила. Нарича се Forza Italia и своето име, а може би и методология, дължи на трибуните.

Трескавата страст на трибуните се събра, съчлени и изригна на улиците на Кайро в една арабска пролет. На площада Тахрир египетската революция осъществиха и браниха Ахлави, ултраси на Ал Ахли, вече известни с борбата си в продължение на година с полицията и привържениците на Замалек. Самият факт, че съществува социална категория "привърженик" е симптоматична. И в Белград на пети октомври, този най-щастлив и най-нещастен ден в новата сръбска история, многобройни протестиращи, бранещи се от дима и сълзите, покриваха лица с шаловете на един от двата най-големи клуба в града.

Някога, докато Желязната завеса разделяше европейския континент с леденото си безсмислие, имаше клубове - Динамо Дрезден и букурещкия Стяуа, първи изплуват в съзнанието, които са употребявани като пропагандни памфлети. Тяхната мисия, някога успешна, а после не, беше да покажат силата на комунизма и изправността на поддържащата система ценности.

Съществуват и някои заблуди във връзка с тези винаги натегнати докрай взаимоотношения. "Футболната война", която се води няколкостотин часа между Хондурас и Ел Салвадор в края на 70-те години, не е имала никаква връзка с футбола. Така както и шута на Звонимир Бобан срещу словенския съдия на Максимир през 1990 г не даде началото на разпадането на Югославия, както може би някъде сте чули. А самият факт, че тези заблуди са се разширили и влезли във вътрешните джобове на колективното съзнание показва колко е свързан футболът с това което наричаме всекидневен живот.

И това е тази негова сила. Това е противоречието на футбола, толкова сладко, че от него лепнат пръстите - най-хубавата игра на света изобщо не е игра. Футболът е политика и политическо съобщение. Футболът е общество и обществено съзнание. Футболът е култура и културна идентичност.

Заради това е най-обичаният между всички случайни житейски начинания.

И в Сърбия не е различно. И тук се обича футбола. Обича се сякаш сме задължени, както се обича невъзпитано дете или немилосърден бог. Земя на баскетбола, водната топка, а отскоро и тениса - отдадена на футбола.

Затова е проблем, който малко разбират. И това е най-големият проблем. Заради това тази наша любовна история е толкова трагична. Забравете недостатъците на основните инфраструктури, ретроградните методи в треньорските процеси, кафкианския бюрократски апарат, неразрешения проблем с властовата структура на клубовете, хората с оцветени вратовръзки и оцветени биографии в ложите на стадионите, комерсиализирането на таланта, непредубедеността на селекционера и двумислието на президента и неговите подчинени... Всичко това е решимо. Главно.

Но ние не разбираме футбола. Не виждаме, или поне се правим, че не виждаме ефекта, който във футбола има по-широк контекст от самата игра. Твърде кратко го дефинираме, защото футболът нито започва, нито завършва на стадиона. Също така кратко дефинираме и самия израз "национален отбор".

Това е много повече от 11 играча на терена, 18 в протокола, 30 в широкия списък. Националният отбор е най-доброто от флората и фауната на някоя държава, част, върху чийто рамене стоим всички останали. Той е околна среда, енергия, която се създава навсякъде и тогава се изразява на терена.

И това не е нищо ново. Още като е създаден, там някъде измежду памтивека и незапомнените времена, футболът е бил имитация на живота. Някои от най-привлекателните отбори, играчи и идеи са били лицето на околността.

В Аржентина по време на 20-те години се създава стил на игра, който се нарича la nuestra (наш начин), който представлява използване на футболните игрища на метода познат като criolla viveza (домакинско лукавство). Думата е за начина на живот, законите и подзаконите се приемат за нечестни и потиснически, създадени да бранят силните и богатите. Затова всеки отделно трябва да намери начин да ги заобиколи или направо да ги игнорира.

Това е причината на симулирането да се гледа много различно в тази и някои други южноамерикански страни, отколкото в по-голямата част на Европа. Головете на Марадона срещу Англия на 1/4-финала на Световното първенство 1986 г, красивият и измамния, също се приписват на странностите на "домашното лукавство".

Головете не са били считани за важното в началото на "ла нуестра", а въображението, техниката и забавата. Много по-важно от победата било да се играе футбол по истински начин.

Главен представител на този стил е Ривър Плейт от 40-те години. Отборът на Ренато Чезариньо, култовия La Maquina, до днес служи като мерна единица за красив футбол.

Ясно е, че такъв поглед на футбола е примамлив, но е неустойчив. Междувременно поводи на страната са направили така, че la nuestra да оцелее годна за употреба и до днес. През 1938 г Аржентина отказва да изпрати отбор на Световното първенство, защото организацията на турнира не е присъдена на тях, а войната и външната политика на Хуан Перон поставят държавата в изолация. В своите двадесетгодишни ръкави "ла нуестра" е успяла да се развие необезпокоявано. Без международни мачове и евентуални загуби в тях, нищо не е провокирало ревизиране на тактическите подходи. Така аржентинският футбол отишъл най-далече в естетизма.

Това което са демонстрирали аржентинците (и в по-малки измерения уругвайците) проучили и аналитично разложили австрийците. Сред тактиците е започнало сериозно да се разкрива, че футболът е обхванал слой на обществото, който инстинктивно теоретизира и който е свикнал да размишлява чрез абстрактни конструкции. Модерният начин на разбиране на футбола и дискутирането за него е измислила главно еврейската буржоазия във Виена.

В тези разправии и футболни дебати в кафенетата на града, който е свикнал да бъде културен център на Европа, се появила "дунавската школа". Светът за първи път видял и за пръв път се уплашил, гледайки австрийския "вундертим". Отбор, воден от Хуго Майзел, приел идеите на Джими Хоган, треньор, който за футболния генезис има ролята на старозаветния Авраам, е първият от няколко велики, но нереализирани състава.

Матиас Синделар, убедително най-добрият футболист, лъжлива деветка половин век преди да се роди изобщо Лионел Меси, станал член на отбора след натиск от драматурзи, писатели и критици. Те виждали в неговата игра същия израз, който бил част от техните творчества.

Тогава се случва Аншлус. Хитлер започва войната, всички мачове прекъсват. Еврейската интелигенция в Средна Европа бързо изчезва, губи се бомбастичния дух на виенските кафенета, а Дунав отново става само река. (Хитлер не остава длъжен на футбола. На
Олимпийските игри в Берлин, Германия, третата сила в света е унизена след загуба от Норвегия на 1/4-финала. Това е първият и последен мач, който Хитлер някога е гледал.)

Фашизмът унищожава един отбор, но не и преди да създаде друг. Виторио Поцо, човекът, който осмисля "метода" или ако ви харесва повече формацията W-W, извежда Италия до две световни титли. Тази Италия играе в черни екипи. Поцо е употребявал параноичния милитаризъм, който грабва италианското общество и създава отбор, който играе с решителност, безпощадност и характерната празноглава гордост. В състава имали Джузепе Меаца, Силвио Пиола и аржентинеца Луис Монтио, но италианците играели агресивен и циничен футбол.

Разглеждана е персонификация с идеите на Бенито Мусолини в такива размери, че Виторио Поцо на практика е отлъчен през 50-те и 60-те години. Това е и причината стадион Деле Алпи да не е кръстен на името на все пак великия треньор, както е било планирано първоначално.

Някъде по същото време в Северен Лондон модернистичните обществени тенденции водят до първото футболно изумление. Хърбърт Чапман, който донася първата титла на Арсенал, е първият мениджър в модерния смисъл. Преди всичко той е бил изобретател. Първи е говорил за рефлектори и номера на екипите, въвел е бялата топка, за да е с добра видимост от зрителите, сложил е часовник на стадиона (да, онзи часовник), сложил белите ръкави на тениските на Арсенал, за да са очевидни за периферното зрение, пускал грамофонни плочи на полувремето и първи ползвал табло с магнити да демонстрира на играчите си тактическите си замисли. А те са били брилянтни.

Чапман измисля третия бек и формацията W-M, като отговор на либерализираното правило за засада от 1925 г, но още по-важно от това, той е първият треньор, който използва контраатака.
Арсенал е играл директен футбол, с бързи придвижвания от отбрана в атака. Това е бил футбол сведен до функционалност и икономичност, в който всяко докосване до топката е било важно и оправдано като Чехова пушка. С такива игри Арсенал е бил видното усещане за духа на времето, в буквална хармония с трибуните в стил арт деко на Хайбъри.

През това време СССР е в своята самоналожена отделеност от всички и всичко. След революцията новата власт решава да приключи връзките, съюзите и членствата в международни организации, а това засяга и футбола. Заради това W-M в Русия стига чак през 1937 г и то в краката на баските, които са на турне, чиято цел е да привлече вниманието към мъката на баските след Гражданската война в Испания. Баските са били толкова добри, а самите те толкова изостанали, че бързо видели, че е време за перестройка.

Борис Аркадиев, първи от великите съветски футболни мислители, въвежда W-M, но константно променя местата на играчите. Така е създадена "организираната безредица".

След края на Втората световна война Динамо от Москва отива на турне, и то не къде да е, а в Англия, ролите са разменени. Сега те са тези, които одушевяват публиката. Сега гледат на тях като на мъдреци от далече. Англичаните гледат изумени, а вдъхновението на руската душа е подсилено от общата потреба на славянските народи за отхвърляне на догмите. Тази експедиция на отбора е под опеката на КГБ и остава запомнена като passovotchka. Ще минат осем години преди още един отбор по подобен начин да обърка и унизи Англия.

Унгария през първата половина на 20 век е под политическото влияние на Австрия, а също и под футболното. След края им се създават условия за развитието на нови, ендемични идеи.
Унгарският национален отбор, известният Aranycsapat (Златен отбор), който до финала на Световното първенство през 1954 г и "бернското" чудо не е губил 36 мача, е базиран на едно такова.

Селекционерът Густав Шебеш променя принципа на Мартон Букови, като обръща W, като ротира пет офанзивни футболисти, практически получил схема M-M. Всички знаят за Ференц Пушкаш, Шандор Кочиш или Золтан Цибор, но М-М позволява да блесне един друг играч. В играта на Нандор Хидегкути на Уембли през 1953 г, за победата на Унгария за чиято доминация шестте гола не казват достатъчно, светът вижда първия плеймейкър, първата "десетка".

Но преди всичко унгарците са уравновесен отбор, съставен от футболисти от еднакъв калибър. Това е бил "социалистически футбол" от една социалистическа страна.

В средата на 60-те години недостигът на храна и още някои необходимости за живот, причинени от войната, престава. Това най-сетне позволява на Виктор Маслов да изпълни визия, която дълго се въртяла в ума му.

Коя е тази визия? Най-голямата и най-значителната, която футболът е виждал до ден днешен. Като се гледат снимки от десетилетията след войната - дали руснаците от 40-те, унгарците от 50-те или бразилците от 60-те - модерното око веднага му е ясно колко бавен е черно-белия футбол. Играчите са имали 3-4 секунди с топката преди изобщо да ги доближи противник. По днешните стандарти това е немислимо.

Тази компресия на играта и намаляване на времето за размисъл на играчите е това, което разделя стария футбол от съвременния. Пресата е измислена от Маслов, който я налага в Динамо Киев (заедно с формацията 4-4-2), но не е могъл да я използва докато не се сдобил с подходящите състезатели. С право е считан за баща на модерния футбол.

Първият, който го копира с разумно количество успех е Освалдо Зубелдия. Треньор на Естудиантес, първият отбор извън Буенос Айрес, който става шампион на Аржентина и три пъти подред е първенец на Южна Америка, в който играят Карлос Билардо и Хуан Рамон Верон (баща на Хуан Себастиан), бил е познат и по нещо друго. Били са груби и безкрайно мръсни, един отбор с по-лоша слава от този на Интер, воден от Еленио Ерера. Те са първите за които е прилепен израза antifutbol.

Такъв като техния футбол е толериран в Аржентина само в два случая. Първият е при загубата с 1:6 от Чехословакия на Мондиала през 1958 г, който води до неистово отхвърляне на канона "ла нуестра". Вторият е още по-значим - пучът, с който идва на власт Хуан Карлос Онгания. Естудиантес, брутален и послушен, е бил образ и възможност за притопляне на неговата нова Аржентина.

На Стария континент някои хубави идеи създават условия за развитие на един по-хубав футбол. Терминът "тотален футбол" влиза в употреба като отговор на играта на националния отбор на Холандия на Световното първенство през 1974 г, а префиксът totaal още по-рано е използван в научните дисциплини и сегменти на холандското общество. Термин за индивидуалност в системата е характерен за тази страна, преди всичко в нейната архитектура.

Всички постройки трябвало да имат индивидуална характеристика, но трябвало да бъдат свързани помежду си, по такъв начин видът и заедността им да създават изглед на комплексен елемент. Тази прилика била мотото на тогавашните строители на сгради.

Сега вместо "сгради" сложете думата "футболисти" и ще получите описание на Аякс и Холандия на Ринус Михелс.

Този треньор е първият, който схваща, че футболът е игра, в която най-важното е пространството и този, който добре го контролира - направете го голямо, когато имате топката и противникът няма да може да я вземе, направете го малко, когато владението е в съперника и ще му бъде много тежко да я запази. Без желание да се омаловажава направеното от специалиста, който е избран напълно легитимно за най-добър през изминалия век, той не е дал своя лична идея, а е адаптирал вече съществуващи навици в своята среда.

Много повече от случайност е, че манипулирането на пространството във футбола за пръв път се е появило точно в Холандия. Нейната равна и често залята от вода земя, както и фактът, че е най-гъсто населената страна в Европа, кара нейните жители да манипулират пространството всеки ден. Холандците са безумно прецизни и усърдни като стане въпрос за разстояние. Само е трябвало да се пусне инерцията, за да се пренесат тези размисли и на тревния терен.

Приликите следователно са основни. Не, това не е достатъчно точно. Те са решаващи. Историята на футбола им е напоена. А ние тук между сливите сме с възможности за продължаващи вражди. И заради това футболът страда, много повече от който и да е друг спорт.

Меценатите на сръбския спорт не са институциите или съюзите, това са родителите или самите спортни дейци. Ако ги няма тези луди ентусиасти нямаше да има нито Новак Джокович, Иван Шпанович, Емир Бекрич, Милица Мандич, ватерполистите, хандбалистите, чак и баскетболистите.

Във футбола, спорт изразител на тънкости, който играят над 200 милиона души и който е единственият истински глобален спорт, през който циркулират немислими количества пари, подобни индивидуални усилия много бързо биват неутрализирани.

Във футбола, вятърните мелници са големи, неизбежни и непобедими. Тежко е да бъдеш успешен във футбола повече отколкото във всички други спортове. Заедно. Умножено по две.

Но самият футбол не е еднообразен. Националните и клубните отбори имат една, но фундаментална разлика. Докато и на двете места парите са важни, само футболът на клубно ниво зависи от тях. Националният футбол зависи от емоция. Работи с тях, а без тях е безсмислен и нула.

В Сърбия пари за върховен футбол няма, нито някога е имало. Емоция някога може и да е имало, но и тя си е тръгнала безследно. С нея се изгуби и националния отбор.

Атмосферата е в паническо бягство и яростта става атмосфера, заядлива и сълзотворна само за едно полувреме. Понякога само по време на атака, ако е лоша. А тогава калейдоскопичната поредица само продължава. Пораженство, истерия, високомерие, апатия, освирквания, аплаузи, полет в стратосферата, падане в Марианската падина, освирквания, сълзи, освирквания, освирквания... На кого не би му било мъка след такъв емоционален идиотизъм?

Сръбската репрезентация прилича на някога обичан сериал, който отдавна е трябвало да свърши и който сега прави епизоди, които никой не гледа или ги гледа с голяма мъка. Как по друг начин да обясним онези десет хиляди човека, които дойдоха на стадиона на Партизан да гледат мача с Франция. Същият отбор на Сърбия, със същия треньор и на същия стадион, в мача с Албания го гледа три пъти повече публика. Тези не дойдоха заради една основателна причина. Тези хора не дойдоха заради футбола. Тези, които са, на които им е по-приятно да гледат Мергим Маврай и Анси Аголи от Карим Бензема или Пол Погба, дължа извинение.

Синиша Михайлович по време на своя престой начело разпозна тази обърната съдба, този circulus vitiosus във футбола в Сърбия, и пожела да прекъсне това. Всички знаем какво стана. Сече без упойка, пречупи без евфемизми и отстъпки. Междувременно, неговата програма, колкото и да беше вярна в основата си, беше деспотична, в някои ръце чак и насилствена.

От друга страна Дик Адвокат не призна нищо и не направи нищо. Но не го и интересува. Дори и да го, много са малки шансовете да се справи по-добре от Бомбардьора от Борово село или който и да е друг юнак от сръбската футболна елегия преди него. Нередностите в тукашния футбол не са нещо, което един човек може да почисти, било със своето идване, работа или в края на краищата със своето напускане.

Сръбският футбол не се нуждае от промени, а от тераформиране. Подобно на онова, което е предхождало пробуждането на футбола в Холандия.

Тежко е днес, познавайки неговата репутация на либерализъм и прогресивност, да си спомним Амстердам след войната. И ако несъмнено се стигна до таблоидизацията на бохемския му дух, все още се знае, че този град винаги има революционни идеи. През 50-те години нищо такова не се е подразбирало.

Албер Камю в своя роман "Падане", който излиза през 1956 г, говори за един досаден Амстердам, "в който векове едни и същи пушачи с лули гледат същите дъждове как падат в същите канали". А разположението на тези канали в концентрични кръгове дават повод на Камю да опише града като ад.

Ако не прилича на място на футболен просперитет, то е, защото не е било. Заседнало общество дава заседнал футбол. Холандският национален отбор от средата на 1949 до същия период на 1955 г не е ставал и за шега. Изиграл е 27 мача, а победил само в два.

Тогава нещо се променило. На улиците, не на стадиона. Амстердам през 60-те години става столица на младежки бунтове. Създаване на държава с благосъстояние, сред растящия просперитет на Европа, довел до постепенно изтребление на традиционното социално разделение. Авангардът се обвил в изкуството, а после и сред останалите.

Не е минало много време преди културната революция да стане и футболна. Структурите и обичаите вече не са били неща, които се приемат априори, а неща, които да се случат и проучат. Подривната гражданска мисъл се превърнала в самоувереност, че и във футбола трябва да се пробва съществуващото и да се опита нещо ново. Участието на Холандия на Мондиал 1974 г е второто за държавата. Стига до финал, който губи нещастно. Играе финал и на следващото Световно първенство и пак нещастно губи, а оттогава е неразделна част от футболния елит. Холандските майстори са захвърлили четките и оттогава прекарват времето си с топката.

Как днес би описал Албер Камю Сърбия? С какво би я сравнил? Като отговорите на това, може да сте близо до отговора защо нашите национали играят по един начин в най-ценната тениска, а по съвсем различен във всички останали.

Може да стане очевидно защо Бранислав Иванович изглежда като бюст срещу играчи, които е озаптявал мощно само няколко дни преди това в мач от Шампионската лига. Или защо Душан Тадич, който е сред най-добрите в последната третина на терена във Висшата лига, а може би и в света, изглежда сякаш чудовища са му откраднали таланта.

Ако играят в някоя друга държава и за някоя друга държава, успехът на нашите национали изглежда по-вероятен. По-малко препречен, ако не друго. Така произходът и емоциите свързани със Сърбия, те са изоставени на милостта и немилостта на чудни ветрове, които сякаш само тук духат.

Но надежда винаги има. Тя не е достатъчна, може да помислят някои, но няма да са прави. С надеждата се започва. Това не е онази надежда за която се хващат удавниците за които няма място в спасителните лодки, а истинска, най-истинската надежда.

Сърбия ще има национален отбор, който ще бъде повече от група класни играчи, които спорадично се събират в Стария Пазов. Сърбия има право да очаква успех във футбола, и това разбира се важи и за категорията играчи.

Сърбия трябва веднъж да има свой национален отбор. Заблудите се разкриват, идеите се разпръсват, времената не могат нищо друго освен да се менят, а футболът винаги е тук и в сърцето си винаги е същия. Футболът ще ни изчака, докато бъдем готови. Ще ни даде друга възможност, а след нея още колко възможности ще са ни нужни. И ние веднъж ще се възползваме от нея.

Някога и ние ще престанем да сме отклонение от футболния наратив. Законът за големите числа е на наша страна, когато вече никой не е. Ние можем да му помогнем, като разберем, че успехът не е нещо до което се достига, а нещо, което чрез продължително и взаимно между всички нас усилие, става достъпен.

Сърбия сигурно някога ще има свой национален отбор. Но това ще бъде тогава, когато на нас самите ни е по-добре. И тогава когато ние самите сме по-добри.

Лука Йевтович, РТС, Сърбия