Ще кажете, че това е пресилено и драматично, изброявайки хиляди пъти по-потресаващи истории - сякаш на планетата не липсват? - и по-големи неправди; да кажем колко по-тежко е на бежанците от Сирия по улиците или, например, бежанците от Европейското първенство, които носят името "национален отбор на Сърбия", но ето, в лицето и в сърцето: няма по-тъжна футболна (а и не само футболна) новина в последните десет дни от тази, че Роналдиньо е изгонен от Флуминензе, след общо девет изиграни мача за три месеца, и освен това, сега обърнете внимание, на един мач привържениците го освирквали и обиждали.
Можете ли да си представите как изглежда човек, който е удобно скрит в анонимност на трибуната на която седи, и освирква най-големия футболен гений на нашия век?
Не е много трудно, всъщност. Това е същия духовен скот, фотороботен човек, който сменя една партия с друга само от интерес, някой който става общински полицай и вместо да помага на бабите да пресекат улицата и да им носи пазарските чанти, напада хората, които нямат билет за транспорт; възбуден младеж, който е силен само в масата на своя кортеж, докато яростно налита на хора с друга вяра или интереси, а няма понятие от живота; още по-лошо, това е от типа хора, които преди седемдесет и няколко години са ставали пазачи на концентрационни лагери, само защото са се подчинявали на масата.
Може да не са много, но са гласовити, агресивни и упорити; може да не са много, но и един да е - твърде много е.
Това не беше само новина. Не, това щуро новинарско съобщение, което се събира в няколко изречения - "Флуминензе прекрати договора с 35-годишния Роналдо де Асис Морейра, след като привържениците на клуба го обиждаха и освиркваха на мача срещу Атлетико Минейро. Бившият национал на Бразилия, който дойде във Флуминензе от мексиканския Керетара, няма гол или асистенция в девет мача за клуба", това е, не пресилвам, анамнезата на днешния футбол, след която добър лекар лесно поставя диагнозата.
Освиркванията към Роналдиньо, радостният артист, който направи това хилядолетие по-хубаво място за живот, са царското доказателство, че планетата и официално отива по дяволите. Хейтърите победиха. Някои зли хора отвлякоха футбола, разсякоха го на парчета и го опаковаха в черни торби, за да не се събере вече никога.
Който освирква Роналдиньо, какъвто и да е днес, този не само не обича футбола, той не обича и живота...
Неговият принос не беше само танц по терена, голове заради които се разширяват зениците и сърцето затупва по-силно, дрибъли, които се помнят и преразказват, не, Роналдиньо беше най-големият, защото беше истински, като малко негови колеги от неговото и няколко предходни и следващи поколения, се наслаждаваше на футбола, доказвайки че друго разбиране за тази игра продължава да е възможно...
Като дете е отраснал в сянката на стадиона на Гремио, пъпно свързан с топката, която отскачала от фавелата в Порто Алегре и която пръв в люлката му сложил брат му, друг легендарен играч с фантазия, Ривелиньо, така че било логично да стане най-големия.
Това дължи и на работната етика, която често оставя бразилците недоизречени: но още като дете разбил първия мит, този, че футболистите се делят на работници и създатели - Роналдиньо упорито тренирал, оставал на тренировки да усъвършенства целенето на гредите или пас от място, без поглеждане, а футбола обичал толкова, че се смеел докато на игрището пада мрак, а самотният рефлектор хвърлял светлина само върху един нагло израснал юноша...
Гаучо, знаем вече тази история, една вечер ще посрами големия Дунга и всички ще разберат каква скъпоценност е създадена в Гремио, ще стане най-търсения бразилски играч, и през Париж, където ще усъвършенства своите финтове с Джей-Джей Окоча, ще стигне до титлата от световно първенство, ще успее да прехвърли Сиймън от 50 метра, а след това ще дойде Барселона и всички онези ножици, всички онези голове, всички онези асистенции, всички онези радости и две официални признания на онова, което вече знаехме - че е най-добрият в света.
От всеки божествен ход на Роналдиньо Гаучо, бъдете сигурни, може да се напише драма от поне три части, но нито един не беше толкова невероятен като гола, който вкара на Челси през март 2005 г, в 1/8-финал от Шампионската лига.
Нечувано лесен и лесно нечуван, това беше божествен дар, който гледахме в директно предаване: получи топката от Савиола пред дъгата на наказателното поле, и простено ви е ако още ви се струва, че около него имаше най-малко 12 играчи на Челси; не, само четири-пет, които толкова му се плашеха, че му дадоха време да затанцува самба върху носна кърпа - три малки движения на бедрата, сякаш е на карнавал, а не на "Стамфорд Бридж", един откраднат поглед към Чех и неговото положение, и шут с вътрешната част на шпица в малка мрежа...
Само това да беше направил в живота, трябва да има имунитет срещу обиди и освирквания, подари ни три-четири сезона в Барселона, това би било история на футбола; да е научил Меси само на няколко трика, това би било достатъчно за дълбок поклон, а той даде на всички много повече, до идването на Гуардиола и мисионерството в Милан, където много често изглеждаше сякаш не му достига мотивация, енергия и устрем...
Тогава започна неговото падане от рая, падане което мнозина до днес не са му простили. Роналдиньо твърде често, в последните седем-осем години, когато в трудовата книжка му се подписват екзотични, все по-незначителни клубове, изглежда като повехнала, солидна рок звезда, като Елвис в последните му концерти, когато е дебел, незаинтересован и готов да обижда публиката, готов да се скара с привържениците и съдиите, да остави животът, играта и атаките да минат край него, като музикант, който е записал последната си добра песен преди години, и сега живее на стара слава, пред все по-малко хора пред сцената на всяко следващо турне.
Историята е несправедлива към артистите, които се задържат на сцената по-дълго отколкото смятат критиците за прилично: Джими, Кърт и Джанис завинаги ще останат млади, Бийтълс винаги ще бъдат по-добри от Стоунс не само заради музиката, а защото се оттеглиха от покрива, когато бяха царе и не ни дадоха възможност да ги видим в тъжното издание на просяци за още малко медийно внимание; затова Марадона е по-голям от Пеле, защото се отказа навреме, защото паметта не пита кой какъв играч е бил, а какво е можело да бъде; затова на Роналдиньо започнаха да гледат като на тъжния Джар-Джар Бинкс, а не като на джедая, който със светлинния меч скрит в дясната му обувка можеше да унищожи цялата зла галактическа империя.
Затова единствената по-лоша новина от тази в началото на текста, от бедните души, които са освирквали най-големия приятел на футбола през 21 век, е последната изява на Роналдиньо, отпреди няколко дни, че въпреки лошия опит във Флуминензе ще продължи да играе, да търси нов клуб и чака ангажимент.
Не ти трябва това, легендо, това не е мач, в който можеш да спечелиш, колкото и трикове да са ти останали в арсенала, който ревниво си градил още през деветдесетте в своя Порто Алегре. Не ти трябва повече нито един вой на необразован безумник, този последен звук на благоприличие на тази планета. Не заслужаваш нито една лоша дума, майсторе, но изглежда, че единственият начин да ги избегнеш е вече да не си футболист.
Излез в пенсия, Роналдиньо, не за да съхраниш своя образ, а за да съхраниш нашия.
Автор: Марко Прелевич
Няма коментари:
Публикуване на коментар