Кралят на парка

Момчето обича уличните паради и обича да пее Адониран Барбоса (Саудоса Малока, 1951), а над всичко обича през есента да дриблира с паднали листа в парка Сао Жорж. Докато свири с уста песента на своите предци за трима вагабонти на които земевладелецът разрушил къщата, за да построи модерна сграда, той мечтае за Италия...

(Един стар паулистки мит разказва как в третата нощ след рождението на детето на същото място се намерили всички орисници. И така, те деветте, изричат своите орисии за момчето: ще бъде висок толкова и толкова, ще тежи толкова и толкова, ще има къс, силен врат и вечно уморени очи. Ще бъде футболист! Неговият футбол нека бъде карнавално гиздав! А хората нека го разпознават по дискретната, дяволита усмивка под големите мустаци. И още ще има левица най-добра в целия свят; в нея силата на гръм и ненадмината нежност на майчината милувка. Роберто Ривелиньо - не Ривелино, както би било правилно граматически, защото е роден в Бразилия, а така е и играл, или ако ви е по-драго заради онова: Жаирзиньо/Ривелиньо; Ривелиньо/Жаирзиньо. Добра рима, просто - Роберто Ривелиньо, подарък за света и хората в първия ден на една Нова година в Бразилия - да обърше сълзите за Гаринча, които прекалено дълго текли; да попълни празнината, която остава след Едсон Нарасименто, този неоспорим първенец на който всички завиждали, а само този блед мустакатко имал мъжество в пестницата и опитал да го убеди, че всъщност Най-големият трябвало да завиди на него)

Момчето Роберто Ривелиньо обича уличните паради и обича да пее Адониран Барбоса (Саудоса Малока, 1951), а над всичко обича през есента да дриблира с паднали листа в парка Сао Жорж. Докато свири с уста песента на своите предци за трима вагабонти на които земевладелецът разрушил къщата (малока, традиционна дълга тръстикова колиба), за да построи модерна сграда, Ривелиньо мечтае за Италия. Чул е някои истории от баща си. Как той отдавна избягал от глада, и от селото Макиягодена (окръг Изерния) тръгнал на далечен път. И как се е задомил в Бела Виста, италиански квартал на грандиозния Сао Пауло. И как е започнал да подкрепя Палмейрас, защото този клуб е основан от техни земляци, тук играе великият Жозе Алтафини... Така и момчето Ривелиньо е заобичал Вердао.

Заобичал па намразил. Като изигран любовник...
"Имам вече достатъчно познати. На мен ми трябва някой да работи".

Ривелиньо в екипа на Коринтианс

Думите на треньора Марио Травалини с дни преследвали момчето. Особено защото старият вълк важал за един от най-видните специалисти в Сао Пауло. Историческите читанки казват иноватор, човек, който е смесил необуздания бразилски талант с европейските тактически системи. А още и земляк... Роберто Ривелиньо е играл божествено мини футбол... Наричали са го Кралят на парка и трябвало да обясни фиаското на пробите в обичания клуб. Малко тийнейджърски бяс пред другарите, бузи пламнали от две, три сълзи, които е скрил и пръст на съдбата:
"Тук ще играя".

Ривелиньо е в парка Сао Жорж, тук където е отраснал. Показва към стадиона на Коринтианс докато нехайно жонглира с топката пред приятелите и прави някакви трикове. Този терен е тук дълго, и прекалено дълго, но никога не му е идвало наум да си се представи на него. Коринтианс е заклетият неприятел, най-големият противник. Дерби Паулиста... Всички тези победи на Палмейрас, радости, тъги... Това е най-хубавата украса на детството. Сега е свършено. Ще бъде така! Така или никак!
"Риве, сигурен ли си, какво ще каже баща ти?"

...

Съществуват две версии за дебюта на Ривелиньо за Тимао. За приказния играч "изтънчена" истина... Според първата, вкарал е три гола срещу Палмейрас; според втората, бил е приятелски мач срещу Форталеза. Лукавият новак видял, че вратарят на противниковия отбор е на колене - още не е бил завършил с молитвата - посегнал към онази гръмотевична мощ в левицата и топката се зарила в мрежата като стрела. От центъра на игрището до вратата за три секунди. Може би нещо подобно на Зеедорф през 97-ма в Мадриленьо, само че още някой метър по-близо до онзи кръг на центъра... А това е проверено: известният дрибъл еластико, или флип-флап, за който авторските права се приписват на Ривелиньо, е измислен от един японец - Серджо Ешиго.

"Да, това е истина. Този ход съм научил от Серджо. Играеше с мен в младежкия отбор на Коринтианс през 64-а. Той е измислил еластико. Видях го един ден на тренировка как го прави и дотичах: Хей, японец, в какво е трика? Каза: Лесно е, Риве, ще те науча. Аз после само усъвършенствах тези ходове."

Еластико - това е дрибъл по-бразилски от всички. Сега я виждаш, сега не я виждаш. Артист, и изключително артист, "напада" топката със стъпалото на крака, отдалечавайки я от себе си и на практика предлагайки я на съперника на тепсия. Очите на пазача машинално тръгват да следват топката, тръгва и тялото, а тогава тя изведнъж му изчезва от погледа. И това е удар на гръм. Бързина на светлината. Артистът само я помилва и - това с голо око не се вижда - за миг отделя стъпалото от нея, преди с вътрешната част да я върне при себе си, под ключ.

Ах, този японец, заслужава бележка под линия...

И родителите на Ешиго са дошли в Бразилия в търсене на по-добър живот. Работили на плантациите за кафе. Той е бил професионалист в 11 мача за Коринтианс. Учил е играта на двамата най-големи играчи на тази епоха, Пеле и Гаринча и дошъл до заключение: Гаринча дриблира така че с външния дял на стъпалото отнася топката и минава от лявата страна; Пеле прави същото, само че напада дясната страна на защитника и носи топката с вътрешния дял на стъпалото. Ешиго стигнал до идеята да съедини тези два хода. Бил е достатъчно бърз и вещ. Така е създадено хипнотичното дело на изкуството и по-късно ще се установи - решаващ принос на бразилския футболен фолклор. Не по-малко важен от приноса на земляците на Ешиго в развитието на бразилската икономика и архитектура.

На тази история известният писател и журналист - Раул Древник, слага малка забележка. Сао Пауло, март 2009. Заглавие: Три звезди, един дрибъл.

"Имах големи идоли в детството. Никой не беше по-голям от Луизиньо. Наричаха го Палечко. Беше несравнима радост на моите недели. Страстта, която и днес имам към футбола е родена в неговите крака, в неговата магия. Онова което Чарли Чаплин е правил във филмите, Луизиньо е можел да повтори на тревата на Пакаембу. Чисто изкуство, божествено подиграване. Онова което дължа на Карлитос никога няма да мога да платя, но това спомняне може би може да намали дълга към Луизиньо. Това е повече от задължение което мисля като журналист...

Когато бях момче в края Жардим де Сауде (Градина на здравето) всички играехме футбол, а футболист беше само Луизиньо. Опитвахме да го имитираме във всичко, особено в един дрибъл, който само той можеше да направи. Спомням си, че спортната преса наричаше този ход смущаващ, заради реакцията на привържениците... Имахме 13, 14 или 15 и мислехме, че сме добри. Но звезда беше момче три или четири години по-младо от нас. Японско момче на име Ешиго. И Ешиго обичаше Луизиньо. Опитваше както и ние, да повтори този дрибъл, който само Луизиньо можеше да прави. Светът и живота ме отведоха далече от стария край и никога повече не съм виждал Ешиго. По-късно разбрах, че е успял да стане професионален футболист. Играл е за Коринтианс, като Ривелиньо. Не е придобил слава, но чух, че има дял в това, че Кралят на парка е дал нотка гениалност на този ход. А какъв е този дрибъл, който японско момче на име Ешиго е дарил на Ривелиньо? Казвам, като скромен свидетел на историята: това е бил дрибъл, който Ешиго е научил от Луизиньо. Казвам, и отново усещам същата онази страст, като на трибуните на Пакаембу през петдесетте. Благодаря Луизиньо! Благодаря Ешиго! Благодаря Ривелиньо! Благодаря ви".

Роберто Ривелиньо е играл пълни 11 години за Тимао, от тях девет в първия отбор. И е бил чудесен. В близо 500 официални мача е постигнал 144 гола като ляво крило или маневрен играч. Записано е, че само един единствен е вкарал с десния крак, и то на тогавашния шампион на Югославия, сараевския Желю (Железничар - б.р.), който бил на турне в Южна Америка. Риве все пак имал това нещастие с Коринтианс да не спечели буквално нищо. Бил е тежък период в историята на славния клуб. От 1954 до 1977 без никакви трофеи. Докато Палмейрас е имал Джалма Сантос и Емерсон Леао; Крузейро Вава и Тостао, Ботафого Гаринча, Жерсон, Загало, Жаирзиньо; Сантош Пеле, Карлос Алберто, Клодоалдо, Жилмар; Ривелиньо сам на гръб носил целия Коринтианс. Мнозина още във времето докато е играл го смятали за най-добрия играч в историята на клуба, но този сушав период от почти две и половина десетилетия му изял главата. През 1974 година Тимао е играл финал в шампионата Паулиста и 20 000 000 привърженици очаквали от своя идол най-накрая да донесе трофей. Дерби Паулиста и пролетта, всичко било готово за общонародно веселие. А победил Палмейрас. Много е боляло. Виновник се търсел по бързата процедура и е намерен в първата звезда - Ривелиньо е продаден на Флуминензе.

"Това е най-голямото разочарование в моя живот", казал Риве на журналистите, след като веднага след мача си събрал нещата от съблекалнята и пеш тръгнал към вкъщи, пробивайки си път през масата по улиците. Как привържениците умеят да бъдат сурови знаят онези най-големите. Подмятат, намръщени са... Дори го блъскат с рамена, така сякаш случайно... Риве е пуснал сълзи за пръв път от онези момчешките и срещата с Травалини...

За бразилските условия, там далеко, в Рио, Роберто Ривелиньо се наплатил. Вкарал голове за Флуминензе и за четири години два пъти спечелил шампионата Кариока. Вече е бил прехвърлил тридесетте когато стигнали предложения от Европа.
"Чувал съм как е там. Дино Сани е бил в Милано. Те много тичат... Мързелив съм аз и стар за това. Погледайте само колко е хубава Ипанема"...

И наистина бил мързелив. Но какъв чудесен мързел... Той е бавен, той е нацупен, той играе така сякаш ходи в траур. И цялата тази леност компенсира със своята техническа интелигентност, зрелищен във всеки свой жест... Понякога изглеждало, че Риве всъщност живее, за да на този нещастник пред себе си да му прокара топката между краката. Еластико, разбира се... А понякога, само понякога, би му се явило и желание да вкара гол. Риве правел всичко с левия крак. Десният бил тук като противотежест за гравитацията. Топката, или както Дон Алфредо би казал "Стара", имала такова мистично доверие в това стъпало, че във всеки момент е била готова за всички пътеки и битки. А Риве я милва и още пее нещо под мустак. Затова никъде не е била така спокойна като в тази негова люлка.

Приятелският мач Бразилия - Югославия през 1971, прощален за Пеле. Резултат 2:2. Впечатленията на покойния Жота Антонийевич:
"Сине мой, какъв футбол беше това! Направи Джая финт - паднат всичките 11 от техните. Сериозно... Направи Ривелиньо финт - полегнат всичките 11 наши и още петима от пейката. Да, да, така беше"...

А 77-ма в Бело Оризонте - 0:0. След мача, на полета за вкъщи, Дуле Савич или някой от "официалните" тарикати в нашия отбор разказва виц, който дълго се е преразказвал:
"Ривелиньо? Хора, при нас по-бързо се ходи с девойки на разходка отколкото този тича".

Дуле! Това така личи на него. Дуле или шашавия Жунгул, няма кой трети, тъй като Блеки Богичевич не е бил в отбора за тази бразилска авантюра...

Роберто Ривелиньо най-добре е играл в тази свята, жълта тениска. Това е робата на футболните папи и патриарси. И няма разправия по този въпрос. Точка. Точно 93 мача и тридесетина гола. И малко е важно това срещу онова което е бил Риве същински. А е бил! Бил е вдъхновение на вечния принц в тази неписана "периодична система" на футболния антиквар. Ако Пеле е кралят... Копривица в този раздел и "И момче може да обещае" цитира дневникът на Диего:
"Винаги съм го споменавал като един от най-големите. Играл е с такава елегантност и дързост. За Ривелиньо са ми разказвали невероятни неща. Освен това, бунтувал се срещу силните. Влюбих се в този играч когато го опознах. Човекът ме очарова. Една прекрасна история говори най-добре за неговата природа. Това е било на лагера на Бразилия в Мексико през 1970. Там не се правило нищо, защото на тези момчета нищо не им трябвало. И така, седели на масата Жерсон, Тостао и Ривелиньо. Тогава се появил Пеле. И те се замислили: Този ебач, какво можем да му кажем? Във всичко е добро това копеле... Ривелиньо имал отговор на всичко. Така било и този път. Погледнал Пеле. Погледнал най-добрия в света в очите и питал:
"Признай, така искрено, повече би искал да си левокрак, нали?"

Марадона е стоял мирно (с уважение, разбира се) и плакал докато гледал Чоло Сотил, онзи "лихвар" от Перу, който за последен път лишил аржентинците от Мондиал. С другия човек на който е отдал признание (Маго! Маго е този... Той има по-добър дрибъл от мене) ходил на "пичкарстване", а на третия се поклонил така истински (пред камери), заради този ляв крак:
"Никога не съм се дивил толкова на Пеле, беше феноменален играч, шапка долу... Но, гледах като дете Бразилия и исках само едно, да бъда играч какъвто беше Ривелиньо. Дрибълът му беше чудесен, подаванията съвършени, а ударът неспасяем. А всичко правеше само с левия крак, десният му служеше само да може да стои. За мене това беше прекрасно".

Бразилия 1970, мнозина ще кажат - най-убийственият отбор откакто го има света. Тези кафе гении и техните тесни, жълти тениски... Това е силата на амазоните. Цялата фауна на Амазонка. Бразилия до Световната купа е водил Жоао Салданя и не му идвало наум да извика Ривелиньо. Вече е имал трима супер творци в състава.
"Какво искате? Това би била утопия".

Бразилия на пиедестал имала генерал Медичи. Господар на света и космоса. И той знае - в Мексико не може без Ривелиньо... Салданя е сменен. Има кой да знае как се може и с петима напред. Знае Загало. Не съществува катеначо за такъв ураган... Колко жълти тениски са били пред вратата в Швеция? Петима, нали? В Мексико слънцето е голяма, жълта топка... Ще играем така, казва Марио Загало: 7 Жаирзиньо; 8 Жерсон; 9 Тостао; 10 Пеле; 11 Ривелиньо. Тука са четири "десетки" - всички освен Жерсон - и тези амигоси ще получат една специална приказка. Името ще бъде единственото вярно: Четири десетки. Защото никой никога не е съставял такъв отбор. Представете си Югославия с Пикси, Дейо, Бобан и - това е личен вкус - Едхем Шливо?! Или "още по-лошо": Куле Ачимович, Юрица Йеркович, Бака Слишкович и Моца Вукотич. Треньор може да им бъде само Щеф Ламза.

На Мондиала в Мексико участваха девет национални отбора от Европа, пет от Америка, плюс Мароко и Израел. Световният футбол е преминал центъра на упадъка. Още се чакало "оранжевите" на Михелс да събудят старата страст на тоталния футбол от времената на Вундертима на Хуго Майсъл. Само бразилците дошли без детайлно разработен план и тактика за защита на своята врата. Дошли да играят... Ривелиньо е давал цвят на играта, Жаирзиньо тон, Тостао ритъм, а Пеле - Пеле е направил едно много голямо нещо. Оставил своето его вкъщи, там далече в Минас Жерайс, и се поставил в служба на отбора. Такъв е бил най-добрият в света. Недостижим.

Бразилия е победила всички на турнира; Жаирзиньо е вкарал по гол във всеки мач; Ривелиньо също така във всеки поне по веднъж правил своя еластико. Това са капки японска кръв върху Златната богиня. Риве е имал Серджо Ешиго, а Жаирзиньо японка за прабаба...

Бразилците са завършили първи в групата пред англичаните, които победили само с 1:0. Островните вестници: Толкова хубав футбол трябва да се забрани. В този мач е най-доброто спасяване на всички времена: атака на бразилците тръгва по крилото, от Карлос Алберто. Жаирзиньо за Тери Купър е междуградски, само прах в огледалото за обратно виждане, няма спирка. Тогава центриране в последния момент...
"На половината път бях сигурен, че топката е твърде висока, че е невъзможно който и да е да я достигне. Но тогава видях Пеле. Сякаш се качва по невидими стълби. Все по-високо и по-високо, докато топката не му падна право на челото", говори по-късно с много вълнение Гордън Бенкс.

Пеле я е ударил съвършено, така както трябва, по учебник, засича, силно, от земята... И Пеле вече е вдигнал ръце:
"Човекът се изпречи отникъде. Аз още при докосването започнах да викам: Гоооол! Това беше чудесно спасяване. Никой никога преди това не е спасявал такова нещо", казва бразилецът.

Роберто Ривелиньо е вкарал три гола на Световната купа в Мексико. В първия мач на турнира е пробил стената и мрежата на Чехословакия от пряк свободен удар. Било е 4:1. Вкарал е още срещу Перу на четвъртфинала и Уругвай на полуфинала. И тогава големият финал! Мексико Сити, стадион "Ацтека" прелива на слънце. Обяд, точно 12:18. Тостао от аутлинията до Ривелиньо, той покрай Де Систи веднага подава на Пеле. Отново онези небесни лотарии...

Тарчизио Бурнич:
"Скочихме по едно и също време! Сигурен съм, че скочихме по същото време... Само, аз се приземих бързо, а той (Пеле) още стоеше там горе. Реши да изчака топката".

Италианците са отсреща. Факети ден по-рано е обещал, че ще заключи мрежата на Албертози и ще глътне ключа. Затова ранният гол е важен... Бонисеня наистина изравни в края на първото полувреме (12:37 ч), но... Това вече не е само обичайна самба. Това не е само карнавална наслада. Бразилците на помощ привикали и капоейрата. Това се специални умения. Снаряд на Жерсон - 2:1. Вече отдавна е минало 13:00 ч... Когато "жълтата топка" напекла най-силно Пеле с най-фино усещане сваля с глава към Жаирзиньо в малкото наказателно. Жаирзиньо вкарва последния гол в турнира така, че влиза в мрежата...

За онова кресчендо в 86-ата минута вече са написани и книги. Докосва ли всеки кафе гений поне веднъж топката преди Карлос Алберто да започне да "тенорира", там зад италианската врата? И кой ще преброи всички тези подавания? Но затова Ривелиньовите арлекини... Три пъти във финала! Вечната срамота на Бертини заради зверския опит да му счупи крака след една "мрежичка".

И този месар от Интер е носил "десетка"?!

Риве е играл на още два мондиала. След като Пеле се прости през 71-а, във ФРГ през 74-а е бил лидер. Помни се гола срещу ГДР. Жаирзиньо застана в стената, а Риве уцели точно тази "пукнатина". Ривелиньо/Жаирзиньо, това е добра рима... На пътя до финала бразилците бяха спрени от Холандия на Кройф и Неескенс - 0:2. После, в мача за трето място, губят и от поляците - 0:1. Четири години по-късно, в Росарио, Перу продаде мача на Аржентина (било е 6:0 за гаучосите заради нужната голова разлика; това е грозна, политическо-военна басня, която тепърва трябва да разкажем при някоя възможност) и Бразилия не е влязла във финалите. Ядосан и разочарован от футбола, Роберто Ривелиньо решил да престане да играе от любов. Отишъл в Саудитска Арабия да заработи пари за старите дни. Тогава имал 33 и обещал да играе още 10 години, за адекватно възнаграждение. Набързо се скарал с младия принц Калид, плюл на камарата долари и си отишъл вкъщи. Повече никога не е заиграл...

Роберто Ривелиньо е израснал в един симпатичен дядо скандалджия. Днес коментира по телевизията футболните актуалности и учи децата на забравено творчество - дрибълът. В часовете по теория не говори за тактика. Чете им Едуардо Галеано. И най-често цитира: "Историята на футбола е тъжен път от удоволствието до задължението. Както спортът стана индустрия, така красотата е изгнаническа красота, която идва от радостта от чистата игра. В този свят професионалният футбол е осъдил всичко което не носи полза, а безполезно е всичко което не е доходно. На никой вече не му е до онези лудории от които човек се вдетинява, пък играе така както дете играе с балон, или както котка играе с кълбо прежда"...

Но децата ги интересува как се става идол, онзи на който те се дивят. И Риве продължава: "Един хубав ден богинята на вятъра целува детско стъпало, това тормозено, малко, презряно стъпало, и от тази целувка се ражда футболен идол. Той се ражда в сламена къщурка с ламаринен покрив. Като види светлината на деня - вижда и топка. И щом проходи започва да играе".

Риве продължава да е лют на целия свят, футбола и всичко около себе си. Обичал е как играят някои стари асове. За тези днешните казва, че нямат представа как да си играят...

Автор: Предраг Дучич 

Запознайте се с клуб фантом №1 в света за фиктивни трансфери, най-добрите му играчи никога не са играли за него

Спортинг (Лисабон) си осигури първо голямо зимно подсилване! Португалският великан договори всички детайли около довеждането на 20-годишния бразилски халф Вендел от Флуминензе. За какъв играч става дума най-добре говори фактът, че е бил на прага на преминаване в ПСЖ...

Спортинг е платил за 80% от правата на Вендел 8 800 000 евро. Но не на Флуминензе! В цялата история са една мощна мениджърска агенция и един чуден клуб, който служи на агентите само за злоупотреби около трансферите.

Същински Вендел идва от Флуминензе, но по документи от Депортиво Малдонадо. Ако никога не сте чули за този клуб (няма го и в предложенията на букмейкърите), грешката не е у вас. Става дума за уругвайски второразреден клуб, който през последните години се споменава само като "мост" за трансфери на играчи, които са собственост на мениджърски агенции. Известно е, че много бразилски клубове нямат стопроцентови права над договорите на младите играчи и не могат да се преборят с мениджърските лешояди и техните скаути, които капарират талантите. Накрая се случва агенцията да откупи и останалия дял от договора и играчът да остане само неин.

Тук в историята влиза Депортиво Малдонадо. Тъй като заинтересуваният клуб не може да купи футболиста директно от агенцията, нужен е някой клуб като "мост", който само по документи в този момент служи като работодател на въпросния футболист. Агенцията фиктивно продава играча на Депортиво Малдонадо и после веднага го препродава на истинския купувач. В случая на Вендел това е Спортинг (Лисабон). Колко пари са отишли за Флуминензе не е известно. Със сигурност по-малко от 8 800 000 евро, които са влезли по сметката на Депортиво Малдонадо, а къде завършват тези документи накрая, остава мистерия...

Вендел в действие

А защо точно Депортиво Малдонадо и Уругвай? Отговорът е прост - заради данъците!

Данъчните облекчения в Уругвай позволяват на играч и клуб да платят и 40% по-малко данък за трансфер и приходи отколкото в Бразилия и Аржентина. До неотдавна данъкът върху трансферите в Уругвай е бил 4%, днес е 12,5% и пак е далеч по-малко отколкото в Бразилия и Аржентина където е между 35 и 40%. Сметката е ясна за онези, които управляват кариерата на играчите. Плюс, техният клиент е по-желан от купувачите отколкото някой играч на Ривър, Бока или Сантос, защото е по-малък данъкът за трансфер.

Вендел е само последният в редицата фиктивни играчи на Малдонадо, които са правили големи трансфери в Европа. Преди него такъв е бил Джонатан Калиери, който някога беше обожавана звезда на Бока Хуниорс и беше на прага на Интер, но някои хора решили друго. От Бока го "купил" Малдонадо и го пратил под наем в Сао Пауло, Уест Хем и Лас Палмас където играе сега. Човекът който е участвал в трансфера от Бока е Густаво Арибас, аржентински богаташ, тогава официално съветник в клуба Депортиво Малдонадо. Арибас днес е шеф на аржентинската служба за сигурност - АФИ.

Освен Калиери, свеж пример е и аржентинският вратар Херонимо Рули в Реал Сосиедад, смятан за един от най-талантливите пазачи на мрежата в света и през следващото лято най-вероятно отива в Наполи, който предлага 26 000 000 евро. Него Малдонадо го е купил от Естудиантес през 2014, след което веднага последва двугодишен наем в Реал Сосиедад. Рули е впечатлил със спасяванията си в Баския и си осигури трансфер в Манчестър Сити срещу 5 000 000 евро. Веднага е върнат под наем в Сосиедад, който преди година го откупи за 7 000 000 евро. Сити има клауза в следващите три години да има право на първа покупка и може да вземе Рули за фиксирана цена от 14 000 000 евро.

Преди Калиери и Рули, Депортиво Малдонадо формално е бил клуб през който са преминали днешната звезда на Ювентус Алекс Сандро, халфът на Наполи Алан, нападателят на Сосиедад Вилиян Хосе, някогашният бек на Ювентус Марсело Естигарибия, бившият защитник на Рома Иван Пирис... От техните трансфери, Малдонадо официално е заработил над 30 000 000 евро. "Дългогодишен член" на Депортиво Малдонадо е бил и бразилският защитник Тиаго Елено, който през 2013 година беше голямо желание на Цървена звезда, по-точно на нейния спортен директор Зоран Стоядинович. Елено е провел в Малдонадо шест години, направил е пет различни трансфера, а никога не е изиграл и минута за този клуб.

Джонатан Калиери в екипа на Бока Хуниорс

Историята за Депортиво Малдонадо най-много напомня на тази за кипърския Аполон, който по подобен начин се ползва като мост от познатите мениджъри Пини Захави и Фали Рамадани за отвеждане на играчи от Цървена звезда и Партизан. Познати са примерите с Никола Максимович, Лука Йович, Никола Аксентиевич, Андрия Живкович... Били са членове на този клуб, а никога не са стъпвали в него.

Депортиво Малдонадо е най-драстичният пример на заобиколните правила на мениджърите, данъците и финансовите акробатики, за да се вземат колкото се може повече пари от трансфери, а възможно най-малко да отиде в клуба от който е играча и хазната на държавата. Известен е примерът с познатия бразилски нападател Хълк. Той е дошъл в Европа през 2008 когато подписва с Порто. И то така, че е платил 20 000 000 евро на уругвайския Рентистас за който Хълк никога не е изиграл и минута, нито е направил тренировка в този клуб.

Вицепрезидент на Рентистас тогава е бил Вилмар Валдес, днешният президент на Футболния съюз на Уругвай и член на изпълнителния комитет на ФИФА. С хора като Валдес е трудно да се очаква, че ФИФА ще се занимава с клубове като Рентистас и Депортиво Малдонадо...

А не се занимава и обществеността в Уругвай. Депортиво Малдонадо е внимателно избран отстрана на собственика. Клубът през 2011 е на ивицата на банкрута когато го купува един английски фонд. Малдонадо е град с 60 000 жители, а на мачовете на Депортиво идват около 300 привърженици. Каквото и да се случва около клуба, не предизвиква голямо внимание в обществото. Реално, Депортиво Малдонадо не интересува никого, така че фондове, агенции и мениджъри могат да правят каквото поискат, а не трябва да се плашат от обществен натиск. В Пенярол или Насионал би била друга история, там не биха могли да правят такива номера заради армията привърженици и огромния медиен интерес.

Затова обществеността не е ровила много кой е истинският собственик на Депортиво Малдонадо. В началото се е говорило за английски адвокати, а после се стигнало до името Джонатан Барнет. Става дума за един от петте най-силни мениджъри в света на футбола и най-мощният англичанин в тази професия.

Неговата агенция Стелар Груп представлява асове като Гарет Бейл, Гилфи Сигурдсон, Адам Лалана, Седрик Бакамбу, Люк Шоу, Адриен Силва, Джо Харт, Кирън Трипиър, Гжегож Криховяк, Ясин Браими, Джонджо Шелви... За неговите клиенти важи мисленето, че са надплатени и са правили трансфери над реалната им цена. Достатъчно е да хвърлите поглед на гореизброените и да си спомните някои от техните трансфери.

Последният в редицата е 20-годишният бразилец Вендел. Интересно е, че Спортинг от Малдонадо (чети Барнет) за 8 800 000 е купил 80% от договора на Вендел. Останалите 20% продължават да са собственост на Стелар Груп. Играчът е подписал до 2023 с "лъвовете", като ще заработва 600 000 евро на сезон, а Барнет от него вече е заработил в пъти повече...

Рамбо Петкович: Сърцето ми е поделено между Сърбия и Бразилия, имаме талант и потенциал

Сигурно не съществува по-идеален човек от легендарния Деян Рамбо Петкович, който може да отговори на бразилците на въпросите около националния отбор на Сърбия.

Един от най-добрите чужденци в историята на бразилското първенство, в което популярният Рамбо е играл за почти всички от най-големите клубове, като Вашко Да Гама, Фламенго, Флуминензе и Сантош, заради своят произход е най-интересния събеседник за бразилските медии.

На Петкович е било изключително трудно да избере между националните отбори на Бразилия и Сърбия, защото обича еднакво двете страни.

- Ще бъде интересно да гледам този мач. Ще подкрепям и двата отбора. Сърцето ми е разделено... На 45 години съм, а повече от 20 живея в Бразилия - изтъкна популярният Пет в началото на разговора, а след това разкри своите очаквания във връзка с бъдещата среща между Сърбия и Бразилия.

- Това ще е непредвидим, напрегнат и вълнуващ мач. Повече ми се искаше Сърбия да бъде в група Н с Полша, Колумбия и Сенегал. Щеше да има по-голям шанс да премине, би й било по-лесно. Но се падна в група с Бразилия, която е фаворит за титлата. Сърбия ще се бори за второто място в групата. Не ми харесва, че мачът Сърбия - Бразилия е в третия кръг, защото обикновено третият мач в групата определя класирането напред. Искаше ми се да беше в първия кръг - заяви Петкович.

Сърбия в момента, заедно с Австралия, е единственият национален отбор, който се класира на Мондиала, а няма селекционер, а дори популярният Рамбо не може да обясни причината заради която Славолюб Муслин е сменен след успешни квалификации.

- Не разбирам. Не знам какво се е случило. Класирахме се на Мондиал. Липсата на селекционер е проблем, който трябва да се реши колкото се може по-бързо, защото имаме временен селекционер Кръстайич. Нещо сигурно ще се промени на СП, защото в квалификациите Сърбия играеше с трима в последната линия, което не се е случвало предишните 20 години. Но трябва да призная, че е с тази формация беше ефикасна. Все пак спечели първо място. Имаме добри играчи, имаме талант и потенциал - изтъкна Петкович, който след това оцени шансовете на Сърбия в група с Бразилия, Коста Рика и Швейцария:

- Мисля, че може да мине групата, а за нататък ще видим. Ако мине групата, може да стигне далече - заключи Деян Петкович.

Един акт на човещина, спортсменство и доблест от Коринтианс след трагедията

Трагедията с клуба Шапекоенсе разтърси не само футболния свят, а цялата планета, която оплаква жертвите на самолетната катастрофа, в която загинаха 75 души и почти всички футболисти на бразилския клуб. Почти няма клуб, държава и футболист, които не изразиха съболезнования за тази трагедия, която по много напомня на 6 февруари 1958 година и падането на самолета на Манчестър Юнайтед в Мюнхен.

Corinthians have sent a formal request to the CBF asking for Chapecoense to be exempt from Serie A relegation for the next three seasons. pic.twitter.com/diN3tuMr9a

— Squawka News (@SquawkaNews) 29 ноември 2016 г.

Коринтианс, един от съперниците на Шапекоенсе в първа бразилска лига, потърси официално от шефа на надпреварата клубът, който преживя жестоката трагедия в следващите три години да не може да изпадне от първенството, без оглед на резултатите, които представи на терена. Шапекоенсе през тази година беше една от най-приятните изненади в първенството Бразилейро, кръг преди края заема девето място, над великани в бразилския футбол каквито са Сао Пауло, Флуминензе, Крузейро и Интернасионал.

Предложението на Коринтианс вече е подкрепено от редица клубове от Бразилия и всички са готови да дадат под наем безвъзмездно по двама или трима играчи на Шапекоенсе за следващия сезон, който започва през февруари, за да може клубът да функционира докато се стабилизира.

Corinthians have sent a formal request to the CBF asking for Chapecoense to be exempt from Serie A relegation for the next three seasons. pic.twitter.com/diN3tuMr9a

— Squawka News (@SquawkaNews) 29 ноември 2016 г.

All Serie A clubs have agreed to the request, which also includes free loan signings for Chapecoense for the 2017 season. pic.twitter.com/qnNz2FUl2t

— Squawka News (@SquawkaNews) 29 ноември 2016 г.

Историята на сърбина, който "продаде" футбол на бразилците и "рушеше" Маракана

Когато от малка европейска държава отидете в Бразилия, и там станете футболна икона, то това е сякаш като да продадете сняг на ескимосите! А точно това е направил Деян Петкович, днес почетен консул на Сърбия в Бразилия. Ето неговата история.

Когато в Рио де Жанейро споменете неговото име, ще чуете само въздишки на одушевление. 43-годишният Деян Петкович - Рамбо в Бразилия е истинска футболна легенда, човек, който е дошъл през малка врата, а завърши в музея на славата.

"Всички от Бразилия идват в Европа да играят, а аз от Европа отидох в Бразилия. И съм един от редките европейци, които са дошли тук да играят. Не съм единствен, но един от редките. А, може би и единственият европеец, който успя да постигне толкова много в бразилския футбол", казва Петкович.

От мадридския Реал през 1997 година идва във Витория, а неговият възход към пантеона на бразилския футбол започва с преминаването му в големия Фламенго. Мигът, който завинаги му беляза кариерата е голът за шампион на щата Рио в 88 минута. И то срещу лютия враг Вашко Да Гама от свободен удар.

По-късно е играл и за Вашко Да Гама и за Флуминензе, другите два големи клуба от Рио де Жанейро, а във всеки е обожаван отстрана на привържениците. Върхът на кариерата стига на 37 години. Когато въпреки редица съпротиви вътре в клуба се връща във Фламенго.

"Казват, не, той е стар, той е бивш играч, на 37 години, за какво ни е... Но, привържениците, 99% от привържениците бяха за да се върна, защото съм техния голям идол след Зико. И се случи през 2009 година наистина да се завърна", споделя Рамбо.

И отвежда клуба от 14-о място до шампион на Бразилия. За бразилците е било неразбираемо, че Петкович не получава повиквателни за националния отбор на Сърбия, за когото Зико саркастично прогнозира, че ще е световен шампион в ЮАР.

"Това беше изявление на Зико. Зико тогава водеше Япония, ако не се лъжа. Питат го кой ще е шампион, а той казва Сърбия. Имат 23-има по-добри от Петкович", спомня си Деян.

Още през 2000 година бразилците искали да играе за Селесао, но ФИФА не допуснала. В периода 1995-1998 г Петкович има 6 мача и един гол за Югославия. Така Рамбо останал излишен за кариера с националния отбор, но клубната го отвела до върха. В Музея на славата на бразилския футбол на "Маракана".

Епицентър на лудостта: Най-големите дербита 1/3

Футболът сам по себе си е чиста емоция, но има периоди, когато онова което усещаме заради двадесет и двама мъже и топка не може да се "мери" или сравни с каквото и да е.

Споменатият период често умее да варира по интензитет и дължина - от няколко дни до няколко седмици - но все пак може да се утвърди, че епицентърът на "лудостта" трае някъде в интервала на 90 и 120 минути, не включвайки потенциалната "прединфарктна" серия дузпи.

Тогава всичко което е наистина важно става абсолютно незначително, а вашите мисли и всички видове енергия, които отдавате са насочени само към едно нещо. Вашият обичан отбор да запише победа над най-големия, голям съперник.

Тогава, онова което е морално, става неморално - тогава не се подбират начина и средствата как да се стигне до целта. Тогава единственото важно е вашият отбор след последния съдийски сигнал високо да вдигне ръце над главите, докато всички в транс се прегръщате и радвате с хората, които сте видели за пръв път в живота - на трибуните, в пъба, кръчмата, в местното кафене, букмейкърския пункт...

Преди няколко дни беше изиграно юбилейното 150-о най-голямо дерби на Белград - между Цървена звезда и Партизан, двата най-големи сръбски клуба, някогашни шампион и финалист в КЕШ. И, колкото и да се опитват някои да го омаловажат и деградират по различни начини - истински трябва да се гордеят с дуела между "червено-белите" и "черно-белите" - защото не могат много световни столици да се похвалят с такова съперничество и такива спортни традиции.

Мачовете, които имат силата да разделят градове на половина, вековни съперничества, които родни братя и големи приятели превръщат в люти противници, но им (ни), същевременно, предлагат единствено опит и щастие, както и скъпоценни, незабравими спомени.

Битката между "Господарите на света" и "Белите рицари" в родината на фараоните
 
Разходката по меридианите започваме от главния град на Египет - където "обитават" двата най-големи клуба в родината на фараоните и една от най-старите цивилизации в историята на човечеството - Ал Ахли и Замалек.

Със 130 официални трофея Ал Ахли е най-успешният футболен клуб на планетата, а държи и рекорда, когато става въпрос за международни турнири с 20 купи.

Както съобщи и самата Конфедерация на Африканския футбол неотдавна, големите съперници от Кайро са на първите две места в списъка за най-големи клубове на Черния континент за ХХ век. Ал Ахли с огромно количество гласове спечели първо място в анкетата, но трябва да се каже и напълно заслужено.

"Господарите на света" са основани през 1907 година от Омар Лофтия, който имал идея да събере колеги студенти, за да се съпротивят на колонизацията, въпреки че, иронично, първият президент на клуба е британецът Мичел Инс - от когото "получил" и това Ахли, което в свободен превод означава национален (народен). Шампионската лига на Африка са печелили осем пъти, а най-скъпоценния национален трофей в 35 сезона.

От другата страна, "Белите рицари" са основани от белгийския адвокат Джордж Месба през 1911 г, под името Касър Ел-Нил Клуб, а клубът от града Мет Окба в Гиза променя името си няколко пъти, до Египетската революция от 1952 г - когато получава името което носи днес.

Замалек няма свой стадион, защото неговият "Хелми Замора" не изпълнява нито един задължителен стандарт. През историята си, като номад, често се преселва по обекти, а от 1960 година своите мачове, когато е домакин играе на Националния стадион в Кайро.

По този начин Замалек става първият египетски футболен клуб чието начало не са инициарали британци. В своята витрина има над 50 трофея, включително и 12 титли и 23 национални купи, както и пет трофея от континенталния елитен турнир.

Първото голямо дерби, приятелски мач, египтяните са имали възможност да гледат през 1917 г, а двата клуба оттогава са се срещали още 153 пъти. Ал Ахли е почти двойно по-успешен с 63 триумфа срещу 35 победи за Замалек.

Дуелът Ал Ахли - Замалек привлича голямо внимание още от началото на седемдесетте, откакто техните мачове се излъчват в Африка и Азия, а фанатизмът, който е характерен за тази част на света присъства на всяка крачка.

Заради все по-честите приказки и спекулаци за регулярността, възможност да свири египетското Класико имаше и сръбският топ рефер Милорад Мажич със своите помощници.

Привърженически идоли са намерили в Южна Америка, буквално във всеки смисъл, в обичайния сценарий спадат и хиляди и хиляди полицаи, нередности, насилие и смъртни случаи.

Първенството заради огромното количество насилие, на стадионите в цялата страна, в няколко случая е прекъсвано за неопределено време, последният път през февруари миналата година, когато над 20 привърженици губят живота си на приятелския мач на Замалек с Дукла (Прага).

Майката на всички битки - вечната борба между Атина и Пирея
 
Тук някъде в Атина, под будните очи на боговете, футболната топка започнала да се търкаля из Гърция в края на ХIХ век, докато класиката на гръцкия футбол се ражда през 1927 г - когато великаните Олимпиакос и Панатинайкос за пръв път се намират един срещу друг на тревния правоъгълник.

Потеклото на най-големия мач в гръцкия футбол също така води корените си от социални, културологични и идеологически разлики между един народ - но и две тотално различни философии на живот на хора от един и същ град.

Олимпиакос е основан от съединяването на клубове на пирейските привърженици и Пирайкос Подосфайрикос Омилос, а емблемата - с олимпиеца с лавровите венци на главата е измислена от Нотис Камперос, висок офицер от гръцката флота.

Единият, Паната е основан през 1908 г в центъра на Атина, от младия атлет Йоргос Калафатис, член на Атлетическото дружество Панелиниос, който със себе си повежда 40 колеги и основава Футболен клуб Атина. В следващите няколко десетилетия клубът, който е подкрепян от членове на висшето общество, няколко пъти променя името си - преди през 1924 г да получи името Панатинайкос, както и познатите символи - детелина, хармония и "природно" зеления цвят.
 
Другият, Олимпиакос е 17 години по-млад от своя най-голям противник, а неговото раждане става в едно от най-големите пристанища в света - Пирея. Пристанищните работници и остатъка от работническата класа така получават начин в голям брой да изразят своето мислене към членовете на "крема" на обществото от другата страна на града. С минаването на годините, все повече гърци в държавата започнали да подкрепят Оли, а отпорът срещу социалното и политическо неравенство става все по-голям и гласен.

Олимпиакос е най-успешният гръцки клуб със 77 големи трофея - 43 титли, 27 купи, пет Суперкупи и две Абсолютни купи. От друга страна Панатинайкос има 20 титли, 18 купи, три Суперкупи и една Абсолютна купа.

Първият дуел на двата великана е изигран през 1927 г в шампионата Панхеленик, а възможността да се хвалят с първа победа имат привържениците на Оли - техният отбор печели с 3:1. Досега са се срещали 192 пъти, а "червено-белите" водят в междуособния резултат със 78:48.

Последните десетилетия привържениците от Пирея имат повече причини за задоволство, защото техният отбор спечели 13 от последните 14 първенства, от които последния през февруари тази година. Редовно през този период е решавал и дербито в своя полза, за което свидетелства и броят спечелени мачове, а има и доста паметни изяви в Шампионската лига.

Всичко онова което в предишните пет десетилетия се натрупва между омразните съперници започва в огромен размер да влияе на самия спорт. Количеството насилие между враждуващите страни расте от година на година, за да стигне своята кулминация в началото на новото хилядолетие.

Съперничеството между Оли и ПАО не се отнася само за футбол, а и в баскетбол, волейбол, водна топка, скуош... Върхът на "лудостта" се случва през 2007 г, когато 22-годишният Михалис Филопулос е прободен смъртоносно преди мач на женските волейболни отбори на двата клуба.

Боеве, засади, използване на хладно оръжие, бомби и всичко останало става основна част от атинското дерби, което няколко пъти е прекъсвано и отлагано, а последният път това се случи миналата година - когато привържениците на Панатинайкос с факли и хвърляне на предмети на терена накарали главният арбитър да прати двата отбора в съблекалните. За смиряването на страстите не допринесоха и закони насочени срещу хулиганството, както и решението на Гръцкия футболен съюз да забрани присъствието на гостуващи привърженици.

С истанбулското, дербито между атиняните и пирейците е нещо което най-много прилича на огнените сблъсъци в Южна Америка. От атмосферата и събитията преди, по време и след самия мач, както  в Белград - позицията в класирането, частта от сезона или каквото и да е друго не могат да повлияят на стадионите "Караискаки" или "Апостолос Николаидис" да са пълни до последното място.

Дерби дела Мадонина - Дева Мария, един клуб, един стадион - два гиганта
 
"Дерби дела Мадонина" между Милан и Интер по много неща е специално, но сам по себе си се изтъква факта, че вечното миланско съперничество нямаше да съществува, ако не се беше стигнало до "традиционните италиански разправии" на девети март през далечната 1908 г.

Милан е основан в самия край на ХХ век, 1899 г от Алфред Едуардс, по това време заместник на британския консул, под името Милан крикет и футболен клуб. Новосформираният клуб успява да прекъсне доминацията на Дженоа - основател британец, от тук и Дженоа. Както и Милан е Милан, а градът Милано.

Отборът от Сан Сиро печели три пъти подред предтечата на Серия А, за да се роди голямото съперничество след звучни препирни между водещите хора през 1908 г.

От създаването на Интер, "росонерите" трябва да чакат за следващо Скудето чак 43 години, което "нерадзурите" използват и през това време преминават във водачество с пет титли. Днес имат по 18 шампионски купи. Милан и Интер са единствените градски съперници, които са били първенци на Европа.

Една фракция от управата е била недоволна от забраната за довеждане на чужденци, а недълго след това град Милано получава още един отбор - символично наречен Интернационале.

В началото интеристите идват от буржоазните слоеве на предградието Сан Сиро, а за себе си обичат да казват, че до стадиона могат да отидат само с кратко каране на скутер, докато миланистите, предимно членове на работническите класи, са наречени "трамвайджиите" - защото на мачовете са идвали предимно с градски транспорт.

Въпреки че ги свързва вековно съперничество, сблъсъците на Милан и Интер почти никога не са носили всичко което е станало "нормално" за пакета на едно голямо дерби, особено когато става въпрос за клубове от един град. Често са се срещали в демонстративни мачове, което се превръща в традиция, почти 200 играчи са играли и за двата клуба, а освен няколко малки физически сблъсъци и инциденти, размириците се решават главно със заяждания, шествия и хореографии по време на самия мач.

Дуелът между Милан и Интер носи името "Дерби дела Мадонина" в чест на статуята на Дева Мария на върха на миланската катедрала Дуомо, или както е известна народно "Мадонина". За пръв път се срещат през 1908 година, когато Милан побеждава с 2:1, а оттогава са били противници 216 пъти в официални срещи - Интер има 77 триумфа, Милан два по-малко. 

Един от най-големите и най-гледани сблъсъци във футболния свят се играе на стадион "Сан Сиро" от 1926 година, на който Интер се преселва от "Арене Цивице" през 1947 г, а той от 1980 г официално носи името "Джузепе Меаца", на двукратния световен шампион и някогашен играч на двата клуба, но преди всичко легенда на Интер.

Така за миланистите той завинаги ще остане Сан Сиро, въпреки че името се "сменя" всяка седмица, а понякога и няколко пъти за седем дни.

Миланското дерби всякак заслужава високото място на което се намира в редица издания, а освен всичко изложено, онова което всъщност е най-важното - футболът в повечето случаи е извънреден, броят на великаните, които са играли в двата състава е огромен, докато атмосферата, която правят почти 85 000 привърженици е специална по свой начин.

Милан в своята витрина има седем титли от Шампионската лига, а Интер три, както и три трофея от Купата на УЕФА.

Дербито на Лисабон - борбата на "орли" и "лъвове" за надмощие
 
Въпреки че през последните години Спортинг не бележи резултати достойни за реномето на клуба, нищо не може да предизвика толкова внимание от гражданите на Лисабон като сблъсъкът на "лъвовете" и "орлите" - Спортинг и Бенфика.

Вярвате или не, отново шепа недоволни директно повлияли на създаването на най-голямото спортно съперничество в един град и държава. Било е през 1907 година, когато осем играчи на Бенфика решават да преминат в Спортинг, а всичко това става само няколко дни преди техния първи сблъсък.

Този първи дуел е изигран в Карсавелосу, в Квинта Нова, домът на Спортинг. Само година по-късно това място става дом на Бенфика, а играчите на Спортинг в замяна са получили достойно място за тренировки и играене на мачове.

Преди старта на всеки мач на "Луш", клубният орел кръжи над стадиона преди да се върне в своята "ложа", докато на стадион "Жозе Алвеладе", в заглушаващ шум, се чува ревът на краля на джунглата.

Споменатите осем играчи на Бенфика са достатъчни "зелено-белите" да запишат триумф с 2:1, а автор на решаващия гол е Косме Дамйао - първи президент и основател на Бенфика.

Португалските великани наближават своята юбилейна среща №300, а в досегашните 298 мача Бенфика има 129 победи, а Спортинг 108.

Смятайки и приятелските и останалите неофициални мачове, лисабонските великани са се срещали общо 418 пъти, което ги нарежда в самия връх на списъка на вечните съперничества.

Бенфика е най-успешния клуб на Португалия със 75 трофея (рекордните 34 титли, две купи от Шампиноската лига), докато Спортинг държи трето място, зад Порто, с 46 отличия.

Онова което също така е специфично за техните срещи е и информацията, че самото съществуване на едните и другите на футболната сцена кара части от града да се делят на онези в които живеят привърженици на Бенфика и на Спортинг.

Бенфика има убедително най-много симпатизанти в Португалия, Спортинг следва веднага, докато популярността на Порто, особено през последните десет години, значително нараства. Прецизно - 47% от португалците подкрепят "орлите", 30% "лъвовете", а "драконите" малко под 20%.

Що се отнася до самата атмосфера - тя не е толкова пламенна по улиците или в самия град, колкото на трибуните. Двата клуба имат няколко агитки, които смятат себе си за "ултраси", значителни физически сблъсъци в историята почти не е имало, но има масови факли, чудесни хореографии и неизбежните заяждания с вражеския лагер.

Цялото име на Спортинг е Спорт Клуб де Белас - основан от братята Орта и Жозе Мария Гавасо през 1902 година. След само един мач и непълна година съществуване клубът е разформирован, но тогава в цялата история се включва Жозе Алвеладе. Взел назаем пари от своя дядо за потребностите на клуба, но вероятно не е и мечтал, че сто години по-късно стадионът на "лъвовете" ще носи неговото име.

Маракана: Фла - Флу - дербито създадено 40 минути преди нищото

Без какъвто и да е проблем можем да създадем целия списък само от най-големите дербита на Южна Америка, но в избора всякак трябва да се намери място за сблъсък, който е гледан от рекордните 194 000 зрители - най-важната среща на Рио де Жанейро - битката на славните гиганти Фламенго и Флуминензе.

Фламенго, клубът с официално най-много привърженици в Бразилия, е основан през 1895 г, но като дружество за гребане - защото тогава това се смятало за елитен спорт. На другата страна на града, седем години по-късно, основател на "воините" е Оскар Кокс, бразилец с английско потекло, в аристократичния квартал Ларанейрас. Най-голямо влияние на неговото решение имали синовете на елитни семейства, които са учили в Европа и се запознали с футбола.

Отново, като по рецепта, въпросът е дали и това скъпоценно съперничество изобщо щеше да го има, ако не се беше появила група от девет недоволни играчи на Флуминензе и през 1911 г с бунт напускат Флу и основават футболната секция на Фламенго.

Агостиньо Перейра да Куня, Марио Спиндола, Нестор де Барос, Аугусто Лопес, Хосе Феликс да Куня Менесес и Фелисберто Лапорт, основатели на Фламенго, се надявали, че гребането ще ги направи неустоими за дамите от висшето общество.

Въпреки че двата клуба по това време тренират на плажа, още на следващата година през юли е изиграно първото дерби в "Града на Бога" - Флу побеждава Фла с 3:2 на своя стадион, пред 800 човека.

Фламенго и Флуминензе са се срещали досега в 395 случая, а по-успешен е Фла със 141 победи, докато Флу 126 пъти излиза победител. Една тяхна среща се отличава значително - тя е изиграна през 1941 година на стадион "Гавеа", разположен до голямо езеро в южния дял на града.

На Флуминензе е достатъчна точка да стигне до титлата, докато Фламенго играе само за победа. Тогава младият Зизиньо донася предимство на "червено-черните", "червено-зелените" експресно стигат до обрат, а недълго след това става 2:2.

 Фла до края на мача, който трае над час, въпреки че реално остават около 20 минути, играл "викторина" пред вратата на големия съперник, докато другите измислили гениална тактика да пратят всички топки в близката лагуна. Въпреки че на помощ се притичва гребната секция на Фламенго, Флуминензе накрая издържа натиска и става шампион.

"Кога е започнал Фла-Флу? Готов съм да твърдя, че не е имало начало. Така че Фла-Флу няма и край - създаден е 40 минути преди нищото, а тогава народът се пробуди", описва най-големия бразилски мач драматургът Нелсон Родригес.

Първото дерби на най-големия стадион в света - легендарния Маракана - е изиграно през 1963 година пред рекордните 194 600 зрители и завършва без гол. Онзи който привържениците на Флу помнят специално е игран на стогодишнината на големия враг, когато Ренато Гаучо в добавеното време с корем донесе триумф на своя отбор и така отне титлата на лютия противник.

Заедно със Суперкласикото в Аржентина, мачът Фла - Флу е нещо което не смеете да пропуснете, ако ви се отдаде възможност. Казват, че тогава, в тези 90 минути, не може да се предположи, че се намирате в град с 20 милиона жители - всичко е настръхващо мирно и пусто - поне докато не се разтресе нечия мрежа.

Фламенго, един от петте клуба, които никога не са изпадали от първа лига, 33 пъти е шампион на Рио, а Флуминензе два пъти по-малко. Фла има шест титли първенец на Бразилия, Флу четири, но Фламенго има и една Копа Либертадорес и титла от Световно клубно първенство.

Това е първият текст от серия посветени на най-големите футболни мачове на планетата.

Роналдиньо, легендо, време е за пауза

Това не е мач, който можеш да спечелиш, колкото и трикове да са ти останали в арсенала, който ревниво си градил още през деветдесетте в своя Порто Алегре. Не ти трябва повече нито един вой на необразован безумник.

Ще кажете, че това е пресилено и драматично, изброявайки хиляди пъти по-потресаващи истории - сякаш на планетата не липсват? - и по-големи неправди; да кажем колко по-тежко е на бежанците от Сирия по улиците или, например, бежанците от Европейското първенство, които носят името "национален отбор на Сърбия", но ето, в лицето и в сърцето: няма по-тъжна футболна (а и не само футболна) новина в последните десет дни от тази, че Роналдиньо е изгонен от Флуминензе, след общо девет изиграни мача за три месеца, и освен това, сега обърнете внимание, на един мач привържениците го освирквали и обиждали.

Можете ли да си представите как изглежда човек, който е удобно скрит в анонимност на трибуната на която седи, и освирква най-големия футболен гений на нашия век?

Не е много трудно, всъщност. Това е същия духовен скот, фотороботен човек, който сменя една партия с друга само от интерес, някой който става общински полицай и вместо да помага на бабите да пресекат улицата и да им носи пазарските чанти, напада хората, които нямат билет за транспорт; възбуден младеж, който е силен само в масата на своя кортеж, докато яростно налита на хора с друга вяра или интереси, а няма понятие от живота; още по-лошо, това е от типа хора, които преди седемдесет и няколко години са ставали пазачи на концентрационни лагери, само защото са се подчинявали на масата.

Може да не са много, но са гласовити, агресивни и упорити; може да не са много, но и един да е - твърде много е.

Това не беше само новина. Не, това щуро новинарско съобщение, което се събира в няколко изречения - "Флуминензе прекрати договора с 35-годишния Роналдо де Асис Морейра, след като привържениците на клуба го обиждаха и освиркваха на мача срещу Атлетико Минейро. Бившият национал на Бразилия, който дойде във Флуминензе от мексиканския Керетара, няма гол или асистенция в девет мача за клуба", това е, не пресилвам, анамнезата на днешния футбол, след която добър лекар лесно поставя диагнозата.

Освиркванията към Роналдиньо, радостният артист, който направи това хилядолетие по-хубаво място за живот, са царското доказателство, че планетата и официално отива по дяволите. Хейтърите победиха. Някои зли хора отвлякоха футбола, разсякоха го на парчета и го опаковаха в черни торби, за да не се събере вече никога.

Който освирква Роналдиньо, какъвто и да е днес, този не само не обича футбола, той не обича и живота...

Зъбатият маестро от Порто Алегре беше антитеза на "модерния футбол", който искат да ни натрапят със сила, шепа хитри тактици, които признават само победи и трофеи, които презират и унищожават щастието и усмивките, и търсят само пот, без смях.

Неговият принос не беше само танц по терена, голове заради които се разширяват зениците и сърцето затупва по-силно, дрибъли, които се помнят и преразказват, не, Роналдиньо беше най-големият, защото беше истински, като малко негови колеги от неговото и няколко предходни и следващи поколения, се наслаждаваше на футбола, доказвайки че друго разбиране за тази игра продължава да е възможно...

Като дете е отраснал в сянката на стадиона на Гремио, пъпно свързан с топката, която отскачала от фавелата в Порто Алегре и която пръв в люлката му сложил брат му, друг легендарен играч с фантазия, Ривелиньо, така че било логично да стане най-големия.

Това дължи и на работната етика, която често оставя бразилците недоизречени: но още като дете разбил първия мит, този, че футболистите се делят на работници и създатели - Роналдиньо упорито тренирал, оставал на тренировки да усъвършенства целенето на гредите или пас от място, без поглеждане, а футбола обичал толкова, че се смеел докато на игрището пада мрак, а самотният рефлектор хвърлял светлина само върху един нагло израснал юноша...

Гаучо, знаем вече тази история, една вечер ще посрами големия Дунга и всички ще разберат каква скъпоценност е създадена в Гремио, ще стане най-търсения бразилски играч, и през Париж, където ще усъвършенства своите финтове с Джей-Джей Окоча, ще стигне до титлата от световно първенство, ще успее да прехвърли Сиймън от 50 метра, а след това ще дойде Барселона и всички онези ножици, всички онези голове, всички онези асистенции, всички онези радости и две официални признания на онова, което вече знаехме - че е най-добрият в света.

От всеки божествен ход на Роналдиньо Гаучо, бъдете сигурни, може да се напише драма от поне три части, но нито един не беше толкова невероятен като гола, който вкара на Челси през март 2005 г, в 1/8-финал от Шампионската лига.

Нечувано лесен и лесно нечуван, това беше божествен дар, който гледахме в директно предаване: получи топката от Савиола пред дъгата на наказателното поле, и простено ви е ако още ви се струва, че около него имаше най-малко 12 играчи на Челси; не, само четири-пет, които толкова му се плашеха, че му дадоха време да затанцува самба върху носна кърпа - три малки движения на бедрата, сякаш е на карнавал, а не на "Стамфорд Бридж", един откраднат поглед към Чех и неговото положение, и шут с вътрешната част на шпица в малка мрежа...

Този гол беше толкова голям, че никой не помни, че тази вечер Барселона отпадна от Шампионската лига; такъв гол, че изобщо не беше важно какво се случи преди и след него...

Само това да беше направил в живота, трябва да има имунитет срещу обиди и освирквания, подари ни три-четири сезона в Барселона, това би било история на футбола; да е научил Меси само на няколко трика, това би било достатъчно за дълбок поклон, а той даде на всички много повече, до идването на Гуардиола и мисионерството в Милан, където много често изглеждаше сякаш не му достига мотивация, енергия и устрем...

Тогава започна неговото падане от рая, падане което мнозина до днес не са му простили. Роналдиньо твърде често, в последните седем-осем години, когато в трудовата книжка му се подписват екзотични, все по-незначителни клубове, изглежда като повехнала, солидна рок звезда, като Елвис в последните му концерти, когато е дебел, незаинтересован и готов да обижда публиката, готов да се скара с привържениците и съдиите, да остави животът, играта и атаките да минат край него, като музикант, който е записал последната си добра песен преди години, и сега живее на стара слава, пред все по-малко хора пред сцената на всяко следващо турне.

Историята е несправедлива към артистите, които се задържат на сцената по-дълго отколкото смятат критиците за прилично: Джими, Кърт и Джанис завинаги ще останат млади, Бийтълс винаги ще бъдат по-добри от Стоунс не само заради музиката, а защото се оттеглиха от покрива, когато бяха царе и не ни дадоха възможност да ги видим в тъжното издание на просяци за още малко медийно внимание; затова Марадона е по-голям от Пеле, защото се отказа навреме, защото паметта не пита кой какъв играч е бил, а какво е можело да бъде; затова на Роналдиньо започнаха да гледат като на тъжния Джар-Джар Бинкс, а не като на джедая, който със светлинния меч скрит в дясната му обувка можеше да унищожи цялата зла галактическа империя.

Това което беше най-голямото предимство на Роналдиньо, неговото най-голямо и най-удивително качество, това желание за игра и надиграване, стана негова съдба. Шоуто свърши и забавата престана, чудесният блясък с който заслепяваше противниците и връщаше вярата във футбола отдавна изгасна, а без това Роналдиньо вече никога не беше веселия алармаджия на различния свят.

Затова единствената по-лоша новина от тази в началото на текста, от бедните души, които са освирквали най-големия приятел на футбола през 21 век, е последната изява на Роналдиньо, отпреди няколко дни, че въпреки лошия опит във Флуминензе ще продължи да играе, да търси нов клуб и чака ангажимент.

Не ти трябва това, легендо, това не е мач, в който можеш да спечелиш, колкото и трикове да са ти останали в арсенала, който ревниво си градил още през деветдесетте в своя Порто Алегре. Не ти трябва повече нито един вой на необразован безумник, този последен звук на благоприличие на тази планета. Не заслужаваш нито една лоша дума, майсторе, но изглежда, че единственият начин да ги избегнеш е вече да не си футболист.

Излез в пенсия, Роналдиньо, не за да съхраниш своя образ, а за да съхраниш нашия.

Автор: Марко Прелевич

Фред, как?!

 Фред е един от най-малко харесваните футболисти в Бразилия в момента. Нападателят стана жертвено агне след провала на Бразилия на Световното първенство миналата година. Този пропуск, този напълно невероятен пропуск на мача Флуминензе - Сантош, никак няма да му помогне да се върне в сърцата на привържениците в тази гигантска държава...

За щастие, отборът от Рио де Жанейро ликува накрая (2:1). Фред вкара първия от двата гола за своя състав. Но какъв пропуск само направи...

Бразилските клубове в криза - не плащат заплати, а дълговете нарастват

Само няколко месеца след най-големия футболен турнир на земята, който се проведе в Бразилия, страната навлезе в нова криза - половината от професионалните футболисти и официални лица не получават заплати. Според оценки проблемите с изплащането на месечните възнаграждения са засегнали 90% от клубовете.

Паричната криза е дълбока не само за футболистите, но и за треньори, технически и медицински щаб, банки и доставчици - 80% от професионалните клубове в Бразилия в момента са на висок финансов риск, много от тях близо до фалит.

В основата на проблема е структурата на клубовете - "Сдружения с нестопанска цел". Резултатът от това е контрол на клубовете от привържениците, често богати и известни, но без представа от професионална управленска структура или за агресивен комерсиален план.

Докато грижата и любовта към клуба ги има, отговорността твърде често липсва.

Това може да се види по спиралата на заплатите в Бразилия през последните десет години в сравнение с нивата на повечето европейски клубове.

Треньори получаваха по 300 000 евро на месец, кондиционни треньори на заплати от 50 до 75 000 евро, а 19-годишни хлапета подписващи договори за 100 000 евро месечно станаха често срещани.

Намаленията бяха непредотвратими и първия виден знак беше оттеглянето на съдиите зад вратите, за да бъдат спестени 700 000 евро през сезон 2015 г.

В държава, в която 40 милиона души официално живеят под прага на бедността, да имаш клубове, в които най-ниската заплата е 35 000 евро може да доведе само до финансова катастрофа. Като добавим и че средната посещаемост на мачовете в бразилската Серия А е не повече от 13 800 души на мач, то проблемите винаги ще са близо на хоризонта.

Билетите за бразилските запалянковци, според скорошно проучване в Европа, Северна и Централна Америка, и Азия, са най-скъпите в света, пресмятайки средната заплата спрямо това колко билета за футболен мач могат да бъдат закупени с нея. Цената на билета варира от 12,50 до 12,73 паунда за двубой от Серия А. Със средната заплата на бразилски работник за седмица той може да си купи 14,2 билета. В сравнение средният британски привърженик може да купи 14,3 билета за Висшата лига.

В края на октомври 2014 г поне 28 от 40-те клуба, които играят в Серия А и Б, имат закъснения в изплащане на заплатите.

Някои не могат да плащат и т.нар. "имидж права", объркващо и сложно разбирателство между футболиста, агента и клуба, като компонент от заплатата на играча, базиран на времето в което се показва с клубната тениска по телевизии, или в кампании и промоции.

Това не удари само малките клубове, но също така и по-големите и по-масивно подкрепяните отбори, които имат проблеми да изплащат надниците и имидж правата.

Коринтианс, най-популярният клуб в най-важния град в Латинска Америка, който е трикратен световен шампион, който през 2012 г спечели Световното клубно първенство, както и титлите в Бразилия и Южна Америка, беше принуден да продаде няколко играча в Европа. Дори и с трансферите и със средна посещаемост от 23 000, клубът призна, че ще има проблем с някои имиджови права и плащания към кредитори.

Атлетико (Минейро) закъснява със заплатите с четири месеца, дори след като продаде Роналдиньо на мексикански клуб наскоро.

Флуминензе, който се опитва да си осигури място в Топ 4 на Серия А и да се класира за Копа Либертадорес, закъснява с три месеца в плащанията.

Бахия, Гремио, Витория и Гояс флиртуваха с финансовите проблеми през целия сезон.
Дори лидерът в първенството - Крузейро имаше отлагания в плащанията, през март и април 2014 г, а двама ценни играчи - Винисиус и Уолъс трябваше да бъдат продадени, за да се генерират така нужните пари.

Палмейрас страдаше от същия проблем, но намери различно решение - много богатият президент Пауло Нобре наля близо 40 милиона евро в клуба.

Клубове като Ботафого, Португеза и Коритиба са сред тези, които са на ръба на банкрута.

Клубът на Загало, Гаринча и Жаирзиньо - Ботафого е изправен пред големи неприятности, след като пет месеца не е плащал заплати, а играчите играят за публиката и богати привърженици, които даряват пари за възнагражденията им.

Футболистите на Коритиба, водени от бившата звезда на Фенербахче Алекс, излязоха на терена с плакат на който пишеше: "Скъпи Привърженици, вие сте нашата единствена мотивация - 3 месеца без да получим заплати. И много празни обещания от нашия президент. Заедно ще се борим до края".

Стачки, отлагания, боеве и адвокати станаха ежедневие в бразилската Серия Б. Във Вашко Да Гама, който си осигури място в елита през следващия сезон, заплати не са давани два месеца. В Санта Крус след стачка на футболистите, най-сетне бяха платени заплатите за август.

Може би ситуацията е най-тежка в Португеза, най-известният клуб с португалски корени, извън Португалия, разположен в самия център на Сао Пауло. С изпадането в Трета дивизия, със средна посещаемост от 900 привърженици на мач, Португеза вече продава и стадиона си.

Опит на играчите в Бразилия да се обединят и да получат гласност на исканията си започна миналата година с група наречена "Бом Сенсо ФК" (Добър и смислен футболен клуб). Сред тяхните искания беше футболисти, които не са получили всичките си пари, предвидени по договор, за повече от 30 дни, да могат официално да разтрогнат с клуба.

Мнозина бразилски привърженици мислеха, че загубата с 1:7 от Германия през лятото беше краят на техния свят. Сега бразилският футбол може буквално да види края на клубовете си в свят, който е напуснат от привърженици, спонсори и всякаква надежда за финансово спасение.

Най-големият измамник в историята на футбола – 20 г без нито един гол

Бразилецът Карлос Енрике Кайсер сигурно е най-големият измамник в историята на футбола, като в 20-годишната си кариера на нападател не е вкарал нито един гол.

Кайсер нямал талант за футбол, но е бил много изобретателен. В началото на 80-те години се сприятелил с известните бразилски играчи Ромарио, Едмундо и др. Когато те подпишели договори с някой клуб уверявали началниците да предложат тримесечен договор за проби с „талантливия“ Кайсер. Веднага след като подпишел контракта той казвал, че му трябват няколко седмици да влезе във форма. След месец търсене на формата се явявал на тренировка и продължавал с плана си.

„Взимах топката и я удрях силно. Тогава се хващах за прасеца и се превивах от болка. Тогава нямаше магнитни резонанси и лекарите трябваше да ми вярват“, разказва Кайсер в едно интервю. Треньорите мислели, че няма късмет с контузиите, но все пак разкрили измамите му, докато „играел“ за Ботафого.

Кайсер носел със себе си голям мобилен телефон на който често говорел дълго на английски език. Пред всички казвал, че от него се интересуват клубове от Европа. Междувременно, един от лекарите на Ботафого знаел английски и веднъж дочул разговор на Кайсер, който нямал никакъв смисъл. Докато нападателят се къпел, лекарят взел мобилния телефон и разбрал, че е играчка.

След инцидента Кайсер избягал в друг клуб, като освен в Ботафого, е „играл“ за Фламенго, Вашко Да Гама, Палмейрас и Флуминензе. Все пак веднъж се озовал и на терена.

„Треньорът ме увери, че само ще седя на пейката. Губехме и той ме прати да загрявам. Как да избегна да не видят всички, че не съм от най-добрите играчи? Разбрах, че привържениците обиждат своите играчи. Изкачих се на оградата и започнах да обиждам запалянковците“, споделя пишман футболистът. След този мач президентът на клуба го извикал на разговор, но Кайсер отново се измъкнал.

„Казах му, че баща ми е починал, че съм имал втори баща (показвайки го на президента) и че няма да позволя на никой да обижда баща ми, както го правеха привържениците“, обяснява измамникът, който след този случай получил нов договор с клуба.

Като всички бразилски звезди и той отишъл в Европа. Подписал с френския Ажаксио, а на първата тренировка дошли около хиляда привърженици да го поздравят. Кайсер не искал да ги разочарова с липсата на качества и взел всички топки от терена и ги хвърлил на запалянковците. Треньорът трябвало да проведе тренировката без топки, а Кайсер нямало как да покаже таланта си.

След 20 години измами му омръзнало и завършил кариерата си с 30 мача, като във всички се появявал от пейката и без да вкара нито един гол, въпреки че се представял за нападател.

Да си велик сред най-великите

Когато се заговори за футбол и Бразилия помежду им винаги изниква думата най-доброто. Бразилците са известни като технични футболисти, които не се свенят и да мамят, ако им се отдаде добър случай. Имат си и своите отрицатели, но петте им световни титли ги поставят на върха сред националните отбори на планетата.

В Европа са известни множество кариоки, а след падането на ограниченията за чужденци, те буквално заляха Стария континент. Почти няма отбор, в който да не играе или да не е играл представител на страната на кафето. Ромарио, Бебето, Роналдо, Роналдиньо са една звездна, но бледа част от майсторите на бразилската марка. В първенството на страната блика от таланти, като всяка година се предрича, че на терена стъпва новия "Пеле", "Зико", "Кака".

Ако се замислите дали играят чужденци в този шампионат, то вероятно бихте потърсили аржентинци и/или уругвайци. Със сигурност има такива. Но дали в Бразилия може да играе европеец? Отговорът е - може. При това от Балканите и да се превърне в любимец на публиката. Името му е Деян Петкович, а националността - сърбин.

Доскорошният футболист е роден на 10 септември 1972 г в Майданпек, Сърбия, тогава в рамките на бивша Югославия. В родината си е известен, като "Рамбо", а в Бразилия - "Пет". Има седем мача и един гол за националния отбор на Югославия.

С футбола започва от 1987 г в родния ФК Майданпек, а година по-късно е в редиците на Раднички (Ниш). Превръща се в най-младия състезател играл в официален мач в историята на тогавашната югославска Първа лига. Дебютира на 25 септември 1988 г, когато е на 16 години и 15 дни, срещу Железничар (Сараево), подобрявайки предишния рекорд на Митар Мъркела с един ден. Раднички печели с 4:0. Постижението на Петкович по-късно е подобрено от Славко Перович и Даниел Алексич. В днешни дни Петкович помага на първия си клуб, който преминава през тежки времена.



През юли 1992 г Петкович е купен от Цървена звезда. Още ненавършил 20 години той пристига с репутацията на талантлив техничен халф. Звезди като Деян Савичевич, Дарко Панчев, Владимир Югович и Синиша Михайлович напускат "звездашите" през това лято и младият Петкович е хвърлен в битката от самото начало от новия треньор Милан Живадинович. Деян записва 30 мача и вкарва пет гола в първия си сезон.

Остава в Цървена звезда до декември 1995 г, печелейки две шампионски титли. Трансферът му в Реал (Мадрид) е принципно договорен през лятото на 1995 г, но в Цървена звезда решават да го задържат за сезон 1995/1996 г и участието в Купата на УЕФА, където се очаква да се представят силно, след като им е позволено отново да участват в европейски турнири след годините на търговско ембарго, наложено от ООН. "Звездашите" отпадат в квалификациите от швейцарския Нюшател Ксамакс.

През декември 1995 г Петкович се присъединява към испанския гранд Реал (Мадрид). Под ръководството на Хорхе Валдано "Рамбо" не успява да спечели титулярно място, появявайки се в едва три мача, като във всичките е резерва. Довършва сезон 1995/1996 г под наем в Севиля, а през 1997 г играе за Расинг Сантандер. За кратко се завръща в Реал през 1997 г, където е открит от бразилския Витория на приятелски турнир, на който участват още и съставите на Реал Майорка и Фламенго.



Следва трансфер във Витория, където отиват Бебето и Тулио Коща, като тримата подписват с помощта на банка Ексел. С "червено-черните" Петкович започва успешната си кариера в Бразилия. Два пъти става шампион на щата Бахия и веднъж купа Нордесте. Остава в клуба до 1999 г.

През тази година сърбинът подписва с италианския Венеция, но не успява и бързо се завръща в Бразилия, където облича екипа на Фламенго. В най-популярния бразилски клуб неговите умения са основни за отбора, който печели две от историческите си три поредни титли срещу големия съперник Васко Да Гама, в периода 1999-2001 г. Един привърженик на Фламенго казва, че неговият зашеметяващ гол от пряк свободен удар в 89-ата минута в последния кръг за 2001 г, който гарантира титлата на клуба, никога няма да бъде забравен.

Един месец по-късно друго изпълнение на Петкович от пряк свободен удар позволи на Фламенго да спечели купа Кампеоес и да се завърне в Копа Либертадорес през следващата година. Доста популярният сърбин е известен сред феновете, като "Пет".

В изданието на Кампеонато Бразилейро за 2001 г Фламенго завърши на едно място над изпадащите. Клубът загуби и финала за купа Меросул през януари 2002 г от аржентинския Сан Лоренцо, а в тази среща Петкович получи червен картон.



През 2002 г Деян преминава в редиците на Васко Да Гама, където остава до 2004 г. През този период за кратко играе и за китайския Шанхай Шенхуа. При втория си период във Васко помага на отбора да оцелее в Кампеонато Бразилейро, като е водещият голмайстор и лидер в асистенциите. Васко не успява да бие в 10 мача без "Пет", спечелвайки едва 10% от максималния актив точки, а с негово участие взимат 45,7%. Лидерът на Васко в сезона на спасението получава наградата "Бола де Прата" от списание "Пласар" - за един от двамата най-добри халфове в Бразилия.

През този сезон често играе с бившия си съотборник от Раднички - черногорският вратар Желико Тадич, който е доведен от него в клуба.

След година и половина в Саудитска Арабия, където игра за Ал Итихад, той се завръща в Рио де Жанейро през август 2005 г, този път с екипа на Флуминензе. На 33 години Петкович се изправя пред недоверието на феновете. Невероятното му представяне в третия си мач, който е срещу Крузейро, кара привържениците да спрат да се съмняват. На стадиона на съперника "Минейрао" той повежда Флу за успех с 6:2, като вкарва два от головете. Първият от двата е под №1000 за Флуминензе в бразилското първенство. С него Петкович получава възпоменателна плоча в офиса на ръководството на клуба. Това попадение идва, след като "Пет" минава трима съперници на малко разстояние, стреляйки навреме, за да преодолее идващия вратар. Вторият гол идва след силен удар с левия крак извън наказателното поле.

След други големи изяви сърбинът печели втората си поредна Сребърна топка на церемонията по годишните награди на Бразилската федерация. След лош сезон през 2006 г, когато Флуминензе се бори да не изпадне, той напуска клуба.



През 2007 г играе в Сантос, след като е подписал краткосрочен договор с Гояс до края на сезон 2007. През 2008 г "Пет" играе за Атлетико (Минейро), привлечен през март, като голямата звезда в празнуването на 100-годишния юбилей на клуба. В края на сезона договорът му не е подновен по заповед на новия треньор Емерсон Леао, който вади Петкович и от отбора на Сантос, когато пристига в отбора през декември 2007 г.

На 20 май 2009 г ръководството на Фламенго оповестява, че със свободен трансфер привлича сръбския атакуващ халф "Рамбо", който вече има много успешни сезона в клуба през 2000 и 2001 г. След тези шампионати отношенията му с ръководството на отбора се обтягат толкова, че отиват на съд, за неплатени заплати в размер на 9 милиона щатски долара. Въпреки че двете страни се разбират за финансовите проблеми извънсъдебно преди Петкович да се завърне, новината се посреща със скептицизъм. Хора от клуба и външни наблюдатели се съмняват във възможностите му на тази възраст. Някои изразяват и притесненията си от факта, че той е пропуснал шампионата на щат Рио де Жанейро, което означава, че не е играл от шест месеца след освобождаването му от Минейро.

За изненада на мнозина 37-годишният сърбин играе водеща роля за Фламенго, вкарвайки осем гола. "Червено-черните" имат шанс да спечелят шестата си титла от бразилския шампионат и първа в кариерата на "Пет". При пристигането му в отбора през юни 2009 г Фламенго е на 14-о място в класирането. В добавка той изпитва трудности да се наложи, тъй като треньорът Кука предпочита други на неговия пост. Кука е уволнен за слаби резултати и при новия треньор Жорже Луис Андраде нещата се подобряват. Малко по малко Фламенго започва да се катери в класирането, благодарение основно на усилията на Петкович. Бразилската преса хвали ветерана за няколко невероятни представяния, сред които двата му гола за 2:0 като гост над лидера Палмейрас в 30-ия кръг и помощта му за 3:1 в гостуването на Атлетико (Минейро) в 34-ия.

На 20 ноември 2009 г Деян Петкович е въведен в Залата на славата на бразилския футбол на стадион "Маракана". Той е петият чужденец и третия европеец, на който е оказана тази чест. С края на сезона на 7 декември Фламенго празнува своята титла, а Петкович спечели Сребърната топка на списание "Пласар" за най-добър халф на сезона. Това беше третото му спечелване на отличието.

На 5 юни 2011 г Деян Петкович "Рамбо" окачи бутонките на пирона, след като изигра първото полувреме от шампионатния двубой срещу Коринтианс. В чест на отказването на "Пет" всички играчи на Фламенго играха с неговото име на гърба си в тази среща.



Петкович дебютира за националния отбор на Югославия през 1995 г, но записва само няколко мача заради спорове с треньора Слободан Сантрач, който не го вика за Мондиал 98. Завръща се в националния за приятелски мач срещу Бразилия след световното първенство, когато начело на "плавите" е назначен Милан Живадинович. По това време Петкович е футболист на Витория и пътува за Сао Луис, където ще се проведе срещата, с полета на бразилските национали.

Последният му мач за Югославия е през декември 1999 г. В него той е капитан. Една от причините да не получава често повиквателни е фактът, че играе за южноамерикански клуб и е извън погледа на югославските треньори, които следят само европейския футбол. След завръщането му в Бразилия, за да играе за Фламенго Вуядин Бошков го забравя за състава за Евро 2000. В интервю за списание "Пласар" Петкович твърди, че ако е останал във Венеция, "отбор десет пъти по-слаб от Фламенго", е щял да бъде викан редовно. Сред другите причини е и лошите му взаимоотношения с комитета на Футболната асоциация на Югославия, по-късно Сърбия.

В Бразилия казват, че ако е бил бразилец е щял да играе за техния национален отбор. След разпадането на Югославия и появяването на Сърбия и Черна гора, през 2003 г, той планира да вземе бразилско поданство и да играе за Селесао, защото националният отбор за който е играл досега вече не съществува.

За Мондиал 2006 в Сърбия имаше кампания да бъде включен в отбора. В интервю за бразилска медия Саво Милошевич споделя, че "Пет" има място в състава. Кампанията не води до успех и той отново не е част от групата. Треньорът Илия Петкович смята, че ще развали хармонията в състава, тъй като Петкович е известен с шумния си нрав. По ирония на съдбата той взима друг Петкович - сина си Душан, който никога не записва двубой за националния. "Пет" не е викан и за националния отбор на Сърбия, след разделянето с Черна гора.

"Рамбо" е признат за един от най-добрите чужденци играли в Бразилия, страхотен изпълнител на пряк свободни и ъглови удари и подавач. През 2006 г с екипа на Флуминензе отбелязва директно от ъглов удар срещу Гремио. В следващия мач отново се разписва така, макар че топката удря негов съотборник в ръката преди да влезе, но съдиите зачитат попадението. В цялата си кариера има общо осем гола от ъглови удари, последният на 8 ноември 2009 г за Фламенго срещу Атлетико (Минейро). Към момента държи рекорда за най-много отбелязани голове директно от ъглов удар.