Отбор на Борусия (Дортмунд) обедини сили с основния спонсор на клуба Евоник - с когото си парнтира вече 10 години - да организира още едно футболно събитие за 100 деца в Бразилия. Както и през 2016, основният акцент беше върху социални проекти с децата.
Тренировката се проведе в началото на февруари, между петък и неделя, на терените на Футболното училище на Ривелиньо, който спечели Световното първенство с Бразилия през 1970 година.
Първият ден започна с две тренировки за 20 деца от Спортен център Ривелиньо и 10 деца от Футболно училище Quadra do Xuxa, чийто основател Жорже е голям привърженик на Борусия. Не беше изненада, че цветовете на училището са жълто и черно. В този ден, Жорже стана в 5 сутринта и пътува с група деца със своя жълто-черен ван, за да пристигне навреме за началото на Футболно училище БВБ.
Още едно положително нещо беше присъствието на Деде, който пътува от своя роден град Бело Оризонте специално за събитието, заедно с бившите звезди на Борусия Марсио Аморозо и Евертон - дуото което стана шампион на Германия с клуба през 2002. За тримата бивши играчи беше специална възможност да облекат екипа в родината си и да тренират с децата.
Събитията продължиха и през вечерта. Служители на Борусия, Деде и екип на Евоник се присъединиха към членовете на фен клуба Борусия Дортмунд Бразилия, за да гледат мача между Кьолн и Борусия (Дортмунд).
В края на пътешествието си, гостите от Дортмунд посетиха най-голямото немско училище в Бразилия, Colegio Visconde de Porto Seguro, чийто възпитаници включват и кралицата на Швеция. Две тренировки с 30 деца бяха проведени през сутринта, като екипът на Борусия (Дортмунд) представи философията на клуба пред учениците. Вечерта последва и представяне пред учителите.
"Жълто-черният" контингент се качи на обратния полет за Германия с чудесни спомени за моменти от които се настръхва, щастливи млади лица и много ентусиазъм за Борусия. Футболното училище на клуба е известно с това, че пътува из цялата планета, но в Бразилия се чувства "най-истинската" любов...
Момчето обича уличните паради и обича да пее Адониран Барбоса (Саудоса Малока, 1951), а над всичко обича през есента да дриблира с паднали листа в парка Сао Жорж. Докато свири с уста песента на своите предци за трима вагабонти на които земевладелецът разрушил къщата, за да построи модерна сграда, той мечтае за Италия...
(Един стар паулистки мит разказва как в третата нощ след рождението на детето на същото място се намерили всички орисници. И така, те деветте, изричат своите орисии за момчето: ще бъде висок толкова и толкова, ще тежи толкова и толкова, ще има къс, силен врат и вечно уморени очи. Ще бъде футболист! Неговият футбол нека бъде карнавално гиздав! А хората нека го разпознават по дискретната, дяволита усмивка под големите мустаци. И още ще има левица най-добра в целия свят; в нея силата на гръм и ненадмината нежност на майчината милувка. Роберто Ривелиньо - не Ривелино, както би било правилно граматически, защото е роден в Бразилия, а така е и играл, или ако ви е по-драго заради онова: Жаирзиньо/Ривелиньо; Ривелиньо/Жаирзиньо. Добра рима, просто - Роберто Ривелиньо, подарък за света и хората в първия ден на една Нова година в Бразилия - да обърше сълзите за Гаринча, които прекалено дълго текли; да попълни празнината, която остава след Едсон Нарасименто, този неоспорим първенец на който всички завиждали, а само този блед мустакатко имал мъжество в пестницата и опитал да го убеди, че всъщност Най-големият трябвало да завиди на него)
Момчето Роберто Ривелиньо обича уличните паради и обича да пее Адониран Барбоса (Саудоса Малока, 1951), а над всичко обича през есента да дриблира с паднали листа в парка Сао Жорж. Докато свири с уста песента на своите предци за трима вагабонти на които земевладелецът разрушил къщата (малока, традиционна дълга тръстикова колиба), за да построи модерна сграда, Ривелиньо мечтае за Италия. Чул е някои истории от баща си. Как той отдавна избягал от глада, и от селото Макиягодена (окръг Изерния) тръгнал на далечен път. И как се е задомил в Бела Виста, италиански квартал на грандиозния Сао Пауло. И как е започнал да подкрепя Палмейрас, защото този клуб е основан от техни земляци, тук играе великият Жозе Алтафини... Така и момчето Ривелиньо е заобичал Вердао.
Заобичал па намразил. Като изигран любовник... "Имам вече достатъчно познати. На мен ми трябва някой да работи".
Ривелиньо в екипа на Коринтианс
Думите на треньора Марио Травалини с дни преследвали момчето. Особено защото старият вълк важал за един от най-видните специалисти в Сао Пауло. Историческите читанки казват иноватор, човек, който е смесил необуздания бразилски талант с европейските тактически системи. А още и земляк... Роберто Ривелиньо е играл божествено мини футбол... Наричали са го Кралят на парка и трябвало да обясни фиаското на пробите в обичания клуб. Малко тийнейджърски бяс пред другарите, бузи пламнали от две, три сълзи, които е скрил и пръст на съдбата:
"Тук ще играя".
Ривелиньо е в парка Сао Жорж, тук където е отраснал. Показва към стадиона на Коринтианс докато нехайно жонглира с топката пред приятелите и прави някакви трикове. Този терен е тук дълго, и прекалено дълго, но никога не му е идвало наум да си се представи на него. Коринтианс е заклетият неприятел, най-големият противник. Дерби Паулиста... Всички тези победи на Палмейрас, радости, тъги... Това е най-хубавата украса на детството. Сега е свършено. Ще бъде така! Така или никак!
"Риве, сигурен ли си, какво ще каже баща ти?"
...
Съществуват две версии за дебюта на Ривелиньо за Тимао. За приказния играч "изтънчена" истина... Според първата, вкарал е три гола срещу Палмейрас; според втората, бил е приятелски мач срещу Форталеза. Лукавият новак видял, че вратарят на противниковия отбор е на колене - още не е бил завършил с молитвата - посегнал към онази гръмотевична мощ в левицата и топката се зарила в мрежата като стрела. От центъра на игрището до вратата за три секунди. Може би нещо подобно на Зеедорф през 97-ма в Мадриленьо, само че още някой метър по-близо до онзи кръг на центъра... А това е проверено: известният дрибъл еластико, или флип-флап, за който авторските права се приписват на Ривелиньо, е измислен от един японец - Серджо Ешиго.
"Да, това е истина. Този ход съм научил от Серджо. Играеше с мен в младежкия отбор на Коринтианс през 64-а. Той е измислил еластико. Видях го един ден на тренировка как го прави и дотичах: Хей, японец, в какво е трика? Каза: Лесно е, Риве, ще те науча. Аз после само усъвършенствах тези ходове."
Еластико - това е дрибъл по-бразилски от всички. Сега я виждаш, сега не я виждаш. Артист, и изключително артист, "напада" топката със стъпалото на крака, отдалечавайки я от себе си и на практика предлагайки я на съперника на тепсия. Очите на пазача машинално тръгват да следват топката, тръгва и тялото, а тогава тя изведнъж му изчезва от погледа. И това е удар на гръм. Бързина на светлината. Артистът само я помилва и - това с голо око не се вижда - за миг отделя стъпалото от нея, преди с вътрешната част да я върне при себе си, под ключ.
Ах, този японец, заслужава бележка под линия...
И родителите на Ешиго са дошли в Бразилия в търсене на по-добър живот. Работили на плантациите за кафе. Той е бил професионалист в 11 мача за Коринтианс. Учил е играта на двамата най-големи играчи на тази епоха, Пеле и Гаринча и дошъл до заключение: Гаринча дриблира така че с външния дял на стъпалото отнася топката и минава от лявата страна; Пеле прави същото, само че напада дясната страна на защитника и носи топката с вътрешния дял на стъпалото. Ешиго стигнал до идеята да съедини тези два хода. Бил е достатъчно бърз и вещ. Така е създадено хипнотичното дело на изкуството и по-късно ще се установи - решаващ принос на бразилския футболен фолклор. Не по-малко важен от приноса на земляците на Ешиго в развитието на бразилската икономика и архитектура.
На тази история известният писател и журналист - Раул Древник, слага малка забележка. Сао Пауло, март 2009. Заглавие: Три звезди, един дрибъл.
"Имах големи идоли в детството. Никой не беше по-голям от Луизиньо. Наричаха го Палечко. Беше несравнима радост на моите недели. Страстта, която и днес имам към футбола е родена в неговите крака, в неговата магия. Онова което Чарли Чаплин е правил във филмите, Луизиньо е можел да повтори на тревата на Пакаембу. Чисто изкуство, божествено подиграване. Онова което дължа на Карлитос никога няма да мога да платя, но това спомняне може би може да намали дълга към Луизиньо. Това е повече от задължение което мисля като журналист...
Когато бях момче в края Жардим де Сауде (Градина на здравето) всички играехме футбол, а футболист беше само Луизиньо. Опитвахме да го имитираме във всичко, особено в един дрибъл, който само той можеше да направи. Спомням си, че спортната преса наричаше този ход смущаващ, заради реакцията на привържениците... Имахме 13, 14 или 15 и мислехме, че сме добри. Но звезда беше момче три или четири години по-младо от нас. Японско момче на име Ешиго. И Ешиго обичаше Луизиньо. Опитваше както и ние, да повтори този дрибъл, който само Луизиньо можеше да прави. Светът и живота ме отведоха далече от стария край и никога повече не съм виждал Ешиго. По-късно разбрах, че е успял да стане професионален футболист. Играл е за Коринтианс, като Ривелиньо. Не е придобил слава, но чух, че има дял в това, че Кралят на парка е дал нотка гениалност на този ход. А какъв е този дрибъл, който японско момче на име Ешиго е дарил на Ривелиньо? Казвам, като скромен свидетел на историята: това е бил дрибъл, който Ешиго е научил от Луизиньо. Казвам, и отново усещам същата онази страст, като на трибуните на Пакаембу през петдесетте. Благодаря Луизиньо! Благодаря Ешиго! Благодаря Ривелиньо! Благодаря ви".
Роберто Ривелиньо е играл пълни 11 години за Тимао, от тях девет в първия отбор. И е бил чудесен. В близо 500 официални мача е постигнал 144 гола като ляво крило или маневрен играч. Записано е, че само един единствен е вкарал с десния крак, и то на тогавашния шампион на Югославия, сараевския Желю (Железничар - б.р.), който бил на турне в Южна Америка. Риве все пак имал това нещастие с Коринтианс да не спечели буквално нищо. Бил е тежък период в историята на славния клуб. От 1954 до 1977 без никакви трофеи. Докато Палмейрас е имал Джалма Сантос и Емерсон Леао; Крузейро Вава и Тостао, Ботафого Гаринча, Жерсон, Загало, Жаирзиньо; Сантош Пеле, Карлос Алберто, Клодоалдо, Жилмар; Ривелиньо сам на гръб носил целия Коринтианс. Мнозина още във времето докато е играл го смятали за най-добрия играч в историята на клуба, но този сушав период от почти две и половина десетилетия му изял главата. През 1974 година Тимао е играл финал в шампионата Паулиста и 20 000 000 привърженици очаквали от своя идол най-накрая да донесе трофей. Дерби Паулиста и пролетта, всичко било готово за общонародно веселие. А победил Палмейрас. Много е боляло. Виновник се търсел по бързата процедура и е намерен в първата звезда - Ривелиньо е продаден на Флуминензе.
"Това е най-голямото разочарование в моя живот", казал Риве на журналистите, след като веднага след мача си събрал нещата от съблекалнята и пеш тръгнал към вкъщи, пробивайки си път през масата по улиците. Как привържениците умеят да бъдат сурови знаят онези най-големите. Подмятат, намръщени са... Дори го блъскат с рамена, така сякаш случайно... Риве е пуснал сълзи за пръв път от онези момчешките и срещата с Травалини...
За бразилските условия, там далеко, в Рио, Роберто Ривелиньо се наплатил. Вкарал голове за Флуминензе и за четири години два пъти спечелил шампионата Кариока. Вече е бил прехвърлил тридесетте когато стигнали предложения от Европа.
"Чувал съм как е там. Дино Сани е бил в Милано. Те много тичат... Мързелив съм аз и стар за това. Погледайте само колко е хубава Ипанема"...
И наистина бил мързелив. Но какъв чудесен мързел... Той е бавен, той е нацупен, той играе така сякаш ходи в траур. И цялата тази леност компенсира със своята техническа интелигентност, зрелищен във всеки свой жест... Понякога изглеждало, че Риве всъщност живее, за да на този нещастник пред себе си да му прокара топката между краката. Еластико, разбира се... А понякога, само понякога, би му се явило и желание да вкара гол. Риве правел всичко с левия крак. Десният бил тук като противотежест за гравитацията. Топката, или както Дон Алфредо би казал "Стара", имала такова мистично доверие в това стъпало, че във всеки момент е била готова за всички пътеки и битки. А Риве я милва и още пее нещо под мустак. Затова никъде не е била така спокойна като в тази негова люлка.
Приятелският мач Бразилия - Югославия през 1971, прощален за Пеле. Резултат 2:2. Впечатленията на покойния Жота Антонийевич: "Сине мой, какъв футбол беше това! Направи Джая финт - паднат всичките 11 от техните. Сериозно... Направи Ривелиньо финт - полегнат всичките 11 наши и още петима от пейката. Да, да, така беше"...
А 77-ма в Бело Оризонте - 0:0. След мача, на полета за вкъщи, Дуле Савич или някой от "официалните" тарикати в нашия отбор разказва виц, който дълго се е преразказвал: "Ривелиньо? Хора, при нас по-бързо се ходи с девойки на разходка отколкото този тича".
Дуле! Това така личи на него. Дуле или шашавия Жунгул, няма кой трети, тъй като Блеки Богичевич не е бил в отбора за тази бразилска авантюра...
Роберто Ривелиньо най-добре е играл в тази свята, жълта тениска. Това е робата на футболните папи и патриарси. И няма разправия по този въпрос. Точка. Точно 93 мача и тридесетина гола. И малко е важно това срещу онова което е бил Риве същински. А е бил! Бил е вдъхновение на вечния принц в тази неписана "периодична система" на футболния антиквар. Ако Пеле е кралят... Копривица в този раздел и "И момче може да обещае" цитира дневникът на Диего: "Винаги съм го споменавал като един от най-големите. Играл е с такава елегантност и дързост. За Ривелиньо са ми разказвали невероятни неща. Освен това, бунтувал се срещу силните. Влюбих се в този играч когато го опознах. Човекът ме очарова. Една прекрасна история говори най-добре за неговата природа. Това е било на лагера на Бразилия в Мексико през 1970. Там не се правило нищо, защото на тези момчета нищо не им трябвало. И така, седели на масата Жерсон, Тостао и Ривелиньо. Тогава се появил Пеле. И те се замислили: Този ебач, какво можем да му кажем? Във всичко е добро това копеле... Ривелиньо имал отговор на всичко. Така било и този път. Погледнал Пеле. Погледнал най-добрия в света в очите и питал: "Признай, така искрено, повече би искал да си левокрак, нали?"
Марадона е стоял мирно (с уважение, разбира се) и плакал докато гледал Чоло Сотил, онзи "лихвар" от Перу, който за последен път лишил аржентинците от Мондиал. С другия човек на който е отдал признание (Маго! Маго е този... Той има по-добър дрибъл от мене) ходил на "пичкарстване", а на третия се поклонил така истински (пред камери), заради този ляв крак: "Никога не съм се дивил толкова на Пеле, беше феноменален играч, шапка долу... Но, гледах като дете Бразилия и исках само едно, да бъда играч какъвто беше Ривелиньо. Дрибълът му беше чудесен, подаванията съвършени, а ударът неспасяем. А всичко правеше само с левия крак, десният му служеше само да може да стои. За мене това беше прекрасно".
Бразилия 1970, мнозина ще кажат - най-убийственият отбор откакто го има света. Тези кафе гении и техните тесни, жълти тениски... Това е силата на амазоните. Цялата фауна на Амазонка. Бразилия до Световната купа е водил Жоао Салданя и не му идвало наум да извика Ривелиньо. Вече е имал трима супер творци в състава. "Какво искате? Това би била утопия".
Бразилия на пиедестал имала генерал Медичи. Господар на света и космоса. И той знае - в Мексико не може без Ривелиньо... Салданя е сменен. Има кой да знае как се може и с петима напред. Знае Загало. Не съществува катеначо за такъв ураган... Колко жълти тениски са били пред вратата в Швеция? Петима, нали? В Мексико слънцето е голяма, жълта топка... Ще играем така, казва Марио Загало: 7 Жаирзиньо; 8 Жерсон; 9 Тостао; 10 Пеле; 11 Ривелиньо. Тука са четири "десетки" - всички освен Жерсон - и тези амигоси ще получат една специална приказка. Името ще бъде единственото вярно: Четири десетки. Защото никой никога не е съставял такъв отбор. Представете си Югославия с Пикси, Дейо, Бобан и - това е личен вкус - Едхем Шливо?! Или "още по-лошо": Куле Ачимович, Юрица Йеркович, Бака Слишкович и Моца Вукотич. Треньор може да им бъде само Щеф Ламза.
На Мондиала в Мексико участваха девет национални отбора от Европа, пет от Америка, плюс Мароко и Израел. Световният футбол е преминал центъра на упадъка. Още се чакало "оранжевите" на Михелс да събудят старата страст на тоталния футбол от времената на Вундертима на Хуго Майсъл. Само бразилците дошли без детайлно разработен план и тактика за защита на своята врата. Дошли да играят... Ривелиньо е давал цвят на играта, Жаирзиньо тон, Тостао ритъм, а Пеле - Пеле е направил едно много голямо нещо. Оставил своето его вкъщи, там далече в Минас Жерайс, и се поставил в служба на отбора. Такъв е бил най-добрият в света. Недостижим.
Бразилия е победила всички на турнира; Жаирзиньо е вкарал по гол във всеки мач; Ривелиньо също така във всеки поне по веднъж правил своя еластико. Това са капки японска кръв върху Златната богиня. Риве е имал Серджо Ешиго, а Жаирзиньо японка за прабаба...
Бразилците са завършили първи в групата пред англичаните, които победили само с 1:0. Островните вестници: Толкова хубав футбол трябва да се забрани. В този мач е най-доброто спасяване на всички времена: атака на бразилците тръгва по крилото, от Карлос Алберто. Жаирзиньо за Тери Купър е междуградски, само прах в огледалото за обратно виждане, няма спирка. Тогава центриране в последния момент... "На половината път бях сигурен, че топката е твърде висока, че е невъзможно който и да е да я достигне. Но тогава видях Пеле. Сякаш се качва по невидими стълби. Все по-високо и по-високо, докато топката не му падна право на челото", говори по-късно с много вълнение Гордън Бенкс.
Пеле я е ударил съвършено, така както трябва, по учебник, засича, силно, от земята... И Пеле вече е вдигнал ръце: "Човекът се изпречи отникъде. Аз още при докосването започнах да викам: Гоооол! Това беше чудесно спасяване. Никой никога преди това не е спасявал такова нещо", казва бразилецът.
Роберто Ривелиньо е вкарал три гола на Световната купа в Мексико. В първия мач на турнира е пробил стената и мрежата на Чехословакия от пряк свободен удар. Било е 4:1. Вкарал е още срещу Перу на четвъртфинала и Уругвай на полуфинала. И тогава големият финал! Мексико Сити, стадион "Ацтека" прелива на слънце. Обяд, точно 12:18. Тостао от аутлинията до Ривелиньо, той покрай Де Систи веднага подава на Пеле. Отново онези небесни лотарии...
Тарчизио Бурнич: "Скочихме по едно и също време! Сигурен съм, че скочихме по същото време... Само, аз се приземих бързо, а той (Пеле) още стоеше там горе. Реши да изчака топката".
Италианците са отсреща. Факети ден по-рано е обещал, че ще заключи мрежата на Албертози и ще глътне ключа. Затова ранният гол е важен... Бонисеня наистина изравни в края на първото полувреме (12:37 ч), но... Това вече не е само обичайна самба. Това не е само карнавална наслада. Бразилците на помощ привикали и капоейрата. Това се специални умения. Снаряд на Жерсон - 2:1. Вече отдавна е минало 13:00 ч... Когато "жълтата топка" напекла най-силно Пеле с най-фино усещане сваля с глава към Жаирзиньо в малкото наказателно. Жаирзиньо вкарва последния гол в турнира така, че влиза в мрежата...
За онова кресчендо в 86-ата минута вече са написани и книги. Докосва ли всеки кафе гений поне веднъж топката преди Карлос Алберто да започне да "тенорира", там зад италианската врата? И кой ще преброи всички тези подавания? Но затова Ривелиньовите арлекини... Три пъти във финала! Вечната срамота на Бертини заради зверския опит да му счупи крака след една "мрежичка".
И този месар от Интер е носил "десетка"?!
Риве е играл на още два мондиала. След като Пеле се прости през 71-а, във ФРГ през 74-а е бил лидер. Помни се гола срещу ГДР. Жаирзиньо застана в стената, а Риве уцели точно тази "пукнатина". Ривелиньо/Жаирзиньо, това е добра рима... На пътя до финала бразилците бяха спрени от Холандия на Кройф и Неескенс - 0:2. После, в мача за трето място, губят и от поляците - 0:1. Четири години по-късно, в Росарио, Перу продаде мача на Аржентина (било е 6:0 за гаучосите заради нужната голова разлика; това е грозна, политическо-военна басня, която тепърва трябва да разкажем при някоя възможност) и Бразилия не е влязла във финалите. Ядосан и разочарован от футбола, Роберто Ривелиньо решил да престане да играе от любов. Отишъл в Саудитска Арабия да заработи пари за старите дни. Тогава имал 33 и обещал да играе още 10 години, за адекватно възнаграждение. Набързо се скарал с младия принц Калид, плюл на камарата долари и си отишъл вкъщи. Повече никога не е заиграл...
Роберто Ривелиньо е израснал в един симпатичен дядо скандалджия. Днес коментира по телевизията футболните актуалности и учи децата на забравено творчество - дрибълът. В часовете по теория не говори за тактика. Чете им Едуардо Галеано. И най-често цитира: "Историята на футбола е тъжен път от удоволствието до задължението. Както спортът стана индустрия, така красотата е изгнаническа красота, която идва от радостта от чистата игра. В този свят професионалният футбол е осъдил всичко което не носи полза, а безполезно е всичко което не е доходно. На никой вече не му е до онези лудории от които човек се вдетинява, пък играе така както дете играе с балон, или както котка играе с кълбо прежда"...
Но децата ги интересува как се става идол, онзи на който те се дивят. И Риве продължава: "Един хубав ден богинята на вятъра целува детско стъпало, това тормозено, малко, презряно стъпало, и от тази целувка се ражда футболен идол. Той се ражда в сламена къщурка с ламаринен покрив. Като види светлината на деня - вижда и топка. И щом проходи започва да играе".
Риве продължава да е лют на целия свят, футбола и всичко около себе си. Обичал е как играят някои стари асове. За тези днешните казва, че нямат представа как да си играят...
Карлос Алберто Торес, някогашният национал на Бразилия и капитан на славната генерация, която през 1970 г е световен шампион в Мексико, почина на 72 години от сърдечен удар, съобщават медиите в родината му.
Футболистът, който спечели световна слава, играейки за "Селесао", заедно с великани като Пеле, Жаирзиньо, Ривелиньо и останалите, футболните поклонници го помнят най-ярко с гола във финала на споменатото Световно първенство срещу Италия, за крайното 4:1, за който и днес казват, а и в много анкети е прогласен за един от най-известните голове в историята на футбола.
Това е филиграмна акция на големи майстори на футбола в самия край на мача: топката стига до Пеле, който лежерно я подава до Карлос Алберто на дясната страна, а тогава последва известния удар на защитника в далечния ъгъл на вратата на "адзурите", като точка на величествената победа.
За националния отбор на Бразилия е изиграл 53 мача и е отбелязал 8 гола.
Алберто Карлос в последните години работи като коментатор за една бразилска телевизия.
Много бразилски медии са се простили с Карлос с последен поздрав "Адеус, капита".
Това не е мач, който можеш да спечелиш, колкото и трикове да са ти останали в арсенала, който ревниво си градил още през деветдесетте в своя Порто Алегре. Не ти трябва повече нито един вой на необразован безумник.
Ще кажете, че това е пресилено и драматично, изброявайки хиляди пъти по-потресаващи истории - сякаш на планетата не липсват? - и по-големи неправди; да кажем колко по-тежко е на бежанците от Сирия по улиците или, например, бежанците от Европейското първенство, които носят името "национален отбор на Сърбия", но ето, в лицето и в сърцето: няма по-тъжна футболна (а и не само футболна) новина в последните десет дни от тази, че Роналдиньо е изгонен от Флуминензе, след общо девет изиграни мача за три месеца, и освен това, сега обърнете внимание, на един мач привържениците го освирквали и обиждали.
Можете ли да си представите как изглежда човек, който е удобно скрит в анонимност на трибуната на която седи, и освирква най-големия футболен гений на нашия век?
Не е много трудно, всъщност. Това е същия духовен скот, фотороботен човек, който сменя една партия с друга само от интерес, някой който става общински полицай и вместо да помага на бабите да пресекат улицата и да им носи пазарските чанти, напада хората, които нямат билет за транспорт; възбуден младеж, който е силен само в масата на своя кортеж, докато яростно налита на хора с друга вяра или интереси, а няма понятие от живота; още по-лошо, това е от типа хора, които преди седемдесет и няколко години са ставали пазачи на концентрационни лагери, само защото са се подчинявали на масата.
Може да не са много, но са гласовити, агресивни и упорити; може да не са много, но и един да е - твърде много е.
Това не беше само новина. Не, това щуро новинарско съобщение, което се събира в няколко изречения - "Флуминензе прекрати договора с 35-годишния Роналдо де Асис Морейра, след като привържениците на клуба го обиждаха и освиркваха на мача срещу Атлетико Минейро. Бившият национал на Бразилия, който дойде във Флуминензе от мексиканския Керетара, няма гол или асистенция в девет мача за клуба", това е, не пресилвам, анамнезата на днешния футбол, след която добър лекар лесно поставя диагнозата.
Освиркванията към Роналдиньо, радостният артист, който направи това хилядолетие по-хубаво място за живот, са царското доказателство, че планетата и официално отива по дяволите. Хейтърите победиха. Някои зли хора отвлякоха футбола, разсякоха го на парчета и го опаковаха в черни торби, за да не се събере вече никога.
Който освирква Роналдиньо, какъвто и да е днес, този не само не обича футбола, той не обича и живота...
Зъбатият маестро от Порто Алегре беше антитеза на "модерния футбол", който искат да ни натрапят със сила, шепа хитри тактици, които признават само победи и трофеи, които презират и унищожават щастието и усмивките, и търсят само пот, без смях.
Неговият принос не беше само танц по терена, голове заради които се разширяват зениците и сърцето затупва по-силно, дрибъли, които се помнят и преразказват, не, Роналдиньо беше най-големият, защото беше истински, като малко негови колеги от неговото и няколко предходни и следващи поколения, се наслаждаваше на футбола, доказвайки че друго разбиране за тази игра продължава да е възможно...
Като дете е отраснал в сянката на стадиона на Гремио, пъпно свързан с топката, която отскачала от фавелата в Порто Алегре и която пръв в люлката му сложил брат му, друг легендарен играч с фантазия, Ривелиньо, така че било логично да стане най-големия.
Това дължи и на работната етика, която често оставя бразилците недоизречени: но още като дете разбил първия мит, този, че футболистите се делят на работници и създатели - Роналдиньо упорито тренирал, оставал на тренировки да усъвършенства целенето на гредите или пас от място, без поглеждане, а футбола обичал толкова, че се смеел докато на игрището пада мрак, а самотният рефлектор хвърлял светлина само върху един нагло израснал юноша...
Гаучо, знаем вече тази история, една вечер ще посрами големия Дунга и всички ще разберат каква скъпоценност е създадена в Гремио, ще стане най-търсения бразилски играч, и през Париж, където ще усъвършенства своите финтове с Джей-Джей Окоча, ще стигне до титлата от световно първенство, ще успее да прехвърли Сиймън от 50 метра, а след това ще дойде Барселона и всички онези ножици, всички онези голове, всички онези асистенции, всички онези радости и две официални признания на онова, което вече знаехме - че е най-добрият в света.
От всеки божествен ход на Роналдиньо Гаучо, бъдете сигурни, може да се напише драма от поне три части, но нито един не беше толкова невероятен като гола, който вкара на Челси през март 2005 г, в 1/8-финал от Шампионската лига.
Нечувано лесен и лесно нечуван, това беше божествен дар, който гледахме в директно предаване: получи топката от Савиола пред дъгата на наказателното поле, и простено ви е ако още ви се струва, че около него имаше най-малко 12 играчи на Челси; не, само четири-пет, които толкова му се плашеха, че му дадоха време да затанцува самба върху носна кърпа - три малки движения на бедрата, сякаш е на карнавал, а не на "Стамфорд Бридж", един откраднат поглед към Чех и неговото положение, и шут с вътрешната част на шпица в малка мрежа...
Този гол беше толкова голям, че никой не помни, че тази вечер Барселона отпадна от Шампионската лига; такъв гол, че изобщо не беше важно какво се случи преди и след него...
Само това да беше направил в живота, трябва да има имунитет срещу обиди и освирквания, подари ни три-четири сезона в Барселона, това би било история на футбола; да е научил Меси само на няколко трика, това би било достатъчно за дълбок поклон, а той даде на всички много повече, до идването на Гуардиола и мисионерството в Милан, където много често изглеждаше сякаш не му достига мотивация, енергия и устрем...
Тогава започна неговото падане от рая, падане което мнозина до днес не са му простили. Роналдиньо твърде често, в последните седем-осем години, когато в трудовата книжка му се подписват екзотични, все по-незначителни клубове, изглежда като повехнала, солидна рок звезда, като Елвис в последните му концерти, когато е дебел, незаинтересован и готов да обижда публиката, готов да се скара с привържениците и съдиите, да остави животът, играта и атаките да минат край него, като музикант, който е записал последната си добра песен преди години, и сега живее на стара слава, пред все по-малко хора пред сцената на всяко следващо турне.
Историята е несправедлива към артистите, които се задържат на сцената по-дълго отколкото смятат критиците за прилично: Джими, Кърт и Джанис завинаги ще останат млади, Бийтълс винаги ще бъдат по-добри от Стоунс не само заради музиката, а защото се оттеглиха от покрива, когато бяха царе и не ни дадоха възможност да ги видим в тъжното издание на просяци за още малко медийно внимание; затова Марадона е по-голям от Пеле, защото се отказа навреме, защото паметта не пита кой какъв играч е бил, а какво е можело да бъде; затова на Роналдиньо започнаха да гледат като на тъжния Джар-Джар Бинкс, а не като на джедая, който със светлинния меч скрит в дясната му обувка можеше да унищожи цялата зла галактическа империя.
Това което беше най-голямото предимство на Роналдиньо, неговото най-голямо и най-удивително качество, това желание за игра и надиграване, стана негова съдба. Шоуто свърши и забавата престана, чудесният блясък с който заслепяваше противниците и връщаше вярата във футбола отдавна изгасна, а без това Роналдиньо вече никога не беше веселия алармаджия на различния свят.
Затова единствената по-лоша новина от тази в началото на текста, от бедните души, които са освирквали най-големия приятел на футбола през 21 век, е последната изява на Роналдиньо, отпреди няколко дни, че въпреки лошия опит във Флуминензе ще продължи да играе, да търси нов клуб и чака ангажимент.
Не ти трябва това, легендо, това не е мач, в който можеш да спечелиш, колкото и трикове да са ти останали в арсенала, който ревниво си градил още през деветдесетте в своя Порто Алегре. Не ти трябва повече нито един вой на необразован безумник, този последен звук на благоприличие на тази планета. Не заслужаваш нито една лоша дума, майсторе, но изглежда, че единственият начин да ги избегнеш е вече да не си футболист.
Излез в пенсия, Роналдиньо, не за да съхраниш своя образ, а за да съхраниш нашия.
