Хладни глави

На какви пари, че още от днес, ако не и от вчера, всички ще започнат да се замерят с тази фраза... 

"Хладни глави"

"Няма смисъл сега да говорим, трябва да седнем, да го оставим да пренощува, и с хладни глави да анализираме как стигнахме дотук", е една от онези любими и празни пораженчески фрази в сръбския футбол, някъде високо в безславната листа в която са "Видяхте, какво да ви кажа, стана каквото стана" и "Не ни отговаря този островен/източноевропейски/апенински/азиатско-океански/карибски стил на игра."

А "хладна глава", това така сръбско извинение, че не го правиш (или за напълно грешни ходове) нас ни доведе дотук. Както ако искаш някой проблем да не се реши, или да го протакаш, създаваш някаква комисия и експертен съвет и работен орган, е така тези дни всички ще говорят, че не трябва да се взема прибързано решение, че трябва да погледнем нещата и да видим кое е в най-добрия интерес на сръбския футбол.

А може би, ето, в това лежи проблемът. Или поне неговото решение..

Хладните глави, да си припомним това въпреки че изглежда, че е било в някой друг век, смениха селекционера, който класира националния на Световно първенство - по начин, който на някой се харесва или не, това е напълно без значение - и на негово място посадиха натуралист, да тренира на Мондиал и на нация на която малко трябва да забрави или да се прави, че е забравила.

Хладните глави после поставиха и нов селекционер, който само по стечение на регионално-политическите и патриотични околности стана достъпен, а нито тогава, нито в който и да е момент след това, без да броим деветдесетте чуд(ес)ни минути против Норвегия, които сега изглеждат като груба шега, не ни убеди нас, които обичаме футбола и които заради него губим нерви, че е точният човек за това място.

(Но не е това най-лошото, кой се интересува от нас, ние тук и без това сме гарнитура: най-лошото е, че не убеди онези, които играят за него, че е подходящият човек за това място. Колкото и бомбастични изявления и поемания на вината да има сега.)

Всичко това бяха рационални решения, взети, така поне ни беше обяснено, след много премисляния.

Затова може би би било добре, в този посмъртен мач против Шотландия, който нито можехме, нито трябваше да спечелим, да забравим малко за лъжливата финост и изиграната дипломация.

Пробвахме с чакане и търпение и ето къде сме, с изяден черен дроб и в борба с безсънието. А да пробваме веднъж да режем докато още е горещо, докато сме нервни, докато сме ядосани? Докато гледаме как почти половината континент планира годишните отпуски, за да, макар по телевизията, да гледа Европейското първенство, онова на което и след две десетилетия няма да ни има нас...

На турнира не отиде само онзи, който съвсем не искаше или който никога и няма - и ние с тях, винаги някак натрапници, повтарачи, които в лоша компания стават още по-лоши. И така двадесет години, достатъчно че и Мондиала, който посетихме за кратко, в онзи представителния дял, изглежда повече като потвърждение, че на нас не ни е мястото там.

Виновни сме и всички ние, разбира се, всички, които видяхме къде отива това и че не може по никакъв друг начин да завърши, и опитвахме да бъдем рационални и да не вдигаме морална и друга паника. Но това е проклятието и съдбата на футболния привърженик и човек, който обича своята държава: винаги малко се надяваш, винаги в някой джоб пазиш кремък за искрящо чудо, всъщност се надяваш още повече, което е още по-абсурдно, и тогава когато се появи някоя друга Сърбия, преди само месец, за миг си убеден, че се е изплатило.

А не е, и не можеше.

Една малка нация в четвъртък вечерта беше дръзка, смела и готова, знаеше какъв е залога и какво иска, чак и ако не във всеки момент - да речем, в продълженията, когато изглеждаше, че ще се измъкнем - знаеха как да стигнат до това. В тази малка нация, която в белградската нощ представляваха футболисти, чието дарование донякъде е под въпрос, но волята никак не е, нощес се е точило уиски и се е пуснала по някоя сълза от радост.

И нека, със здраве да го трошат...

Една друга малка нация отново е пред увеличително огледало, и онова което е от другата страна не изглежда никак хубаво.

Тази смесица от тъга и бяс, която всички усетихме след дузпите (а би била само потисната и да беше различно в тази рулетка, която отдавна не е рулетка, ако и някога изобщо е била), в перспектива не би ли ни било по-добре, трябва свободно да избухне като пирокластичен поток.

Защото пробвахме с упойки и изтърпяване на болка, давахме шанс на обезболяващи и народни лекове, пиехме ракия и удряхме главата в зида, надявайки се да мине от само себе си, вместо, докато още боли, да стиснем зъби, да разрежем и да извадим гнилото.

Знаем за фразата за седемте милиона селекционера, но в реалността няма истински кандидати повече от двама-трима, и на всички е ясно кои са, само че на малцина е ясно защо не са тук, а не там някъде.

Знаем, за съжаление, и че сега ще се правят някакви кръгли маси, някакви комисии, някакви експертни съвети, ще се пишат анализи и ще се тълкува реалността, тази грозна и дъждовна и есенна, не заради годишния сезон и не заради климата.

Най-накрая, ако нещо в тези редове ви се струва прекалено, или нерационално, или погрешно, или объркващо, много вероятно сте прави; но имайте наум: нищо от това не е, за щастие, написано на хладна глава.

Автор: Марко Прелевич