През това хилядолетие, само Атлетико и Валенсия по веднъж успяха да разбият двуполюсния модел (Реал) Мадрид и Барселона, но никой не е бил толкова близо, никой не е бил толкова красив и луд, нито толкова храбър, както Реал Сосиедад през сезон 2002/03 г.
Няма значение, че е самото начало на сезона, ако на това място в табелата - първо - и с толкова убедителна и разкошна игра (десет гола за първите три мача) в момента бяха техните червено-бели архаични неприятели, вече щяхме да имаме купчина текстове, които да славят Атлетик (Билбао), атмосферата на новия Сан Мамес, твърдоглавието и непоколебимостта на баските, вероятно и дълголетието на онзи лудак Адуриз, който изглежда мисли до четиридесет и пет да вкарва по два-три гола на мач; ще има дори и от онези, които биха се питали дали Билбао този сезон може отново до някое от първите четири места и до Шампионската лига...
Но Реал Сосиедад е свикнал да бъде в сянка, да бъде "онзи другия" баски клуб, да пати от лош или несъществуващ ПР, на него да не се обръща достатъчно внимание, дори когато спечели първите три мача (от които в неделя с 4:2 срещу Депортиво (Ла Коруня), с майсторска партия на Ияраменди), преди два дуела, които ще му бележат септември: стартът в Лига Европа срещу Розенборг в четвъртък, и пристигането на Зидан, Роналдо и компания в първенството в неделя.
Тази непопулярност има някои оправдания: от това кралското в името, което боде очите чак и на онези, които са по-малко националисти от поддръжниците на за щастие смирената ЕТА, до трансферната политика, която беше разбита през 1989 г с идването на Джон Олдридж от Ливърпул, когато първият чужденец пристигна в Сан Себастиян, за да през деветдесетте без голям шум да се откажат и от правилото, че освен "истински" легионери", от испанските играчи могат да играят само баски (и Билбао смекчи своите изисквания, но това вече е позната история).
Сосиедад така стана по-малко инатлив, по-малко "true" както биха казали днешните младежи, от своя съперник от по-големия баски град, и с това по-малко интересен на най-широките народни маси; добавете към това и малко нефутболната атмосфера на стадион Аноета - трибуните са далече, атлетическата писта боде очите, а акустиката не е особено качествена (това ще се промени когато след най-много две години стадионът бъде реконструиран, а омразният тартан премахнат) - и финансовото и футболно посърване в последното десетилетие, и интереса за тях, ясно е, бил мършав. Толкова, че тях по брой хвалебствия и посветени текстове изпреварил и малкият Ейбар.
А невинаги е било така. Поне в нашето поколение, не е било така преди само петнадесет години.
През това хилядолетие, само Атлетико и Валенсия по веднъж успяха да разбият двуполюсния модел (Реал) Мадрид и Барселона, но никой не е бил толкова близо, никой не е бил толкова красив и луд, нито толкова храбър, както Реал Сосиедад през сезон 2002/03 г.
Всичко е започнало една пролет по-рано, когато заради непристойно кокетиране с изпадане от първенството, уволнение спохожда още една легенда на Ливърпул, Джон Тошак - това му бил трети мандат в Сан Себастиян, след като по негово настояване е доведен Олдридж, макар че в по-широк кадър, уелсецът е направил съвсем достатъчно за чудото което ще последва след неговото напускане.
Измъкнал едно момче с немирна вълниста коса от Б отбора, и въпреки това, че в отбора бил и неговият по-голям брат, поставил на деветнадесетгодишния, син на още една легенда на клуба, от два шампионски сезона в началото на осемдесетте, капитанската лента на ръката, виждайки в него нещо от Ян Молби и нещо от гордостта на Кевин Кийгън.
Това момче се казвало Чаби Алонсо и останалото е, както обичат да напишат, история. Сладка, красива, история на изкуството, за едно момче и за топката, която го слуша до последния ден.
Чаби е бил само първата, но решаваща съставка в меланжа от баски и чужденци, които са събрани от цял свят, под ръководството на човека чието име днес, за съжаление, е забравено, а който в краткотрайната треньорска кариера постигна много и можеше още повече, само да не беше Балайдос, ранният юни на 2003 г...
Рейналд Денуекс през 2001 г с футболни и качествени шарени канарчета от Нант спечели френското първенство (това беше време когато шампионите се сменяха всяка година преди да започне господството на лионския Олимпик), а през 2002 г е доведен в севера на Испания да направи от разбитата банда на Тошак достоен отбор, който няма да застраши четиридесетгодишния престой в Примера.
В ерата на първия "Галактико", с Роналдо, във времето на покера с чудесните холандци в Барса (Клуйверт, Овермарс, Коку, Де Бур, а още Мендиета, Савиола, Рикелме, Луис Енрике), в момента когато Валенсия на Рафа Бенитес брани титлата с проверени сили (Аймар, Висенте, Кили Гонзалес, Миста, Аяла), неподозиращата група, която е събрал френският специалист се разходи в първенството без капка страх и даде заявка за цунами което накрая се превърна само в импозантна вълна...
На вратата беше Сандер Вестервелд, отпадък от Ливърпул, на чийто редица грешки Англия се смееше, а на Анфийлд скърцаха със зъби. Пред него бяха Габриел Ширер, неособено важен член на шампионското поколение на Депортиво, Бьорн Торе Кварм, още един дошъл от Ливърпул (връзката на Сосиедад с този град ще продължи когато Чаби облече червения екип и, по-малко славно, когато бившият мениджър на Евертън Дейвид Мойс поеме отбора от Аноета) и трио домашни играчи Хауреги-Рекарте-Аранзабал.
На лявото крило беше и днес малко забравения Хави Де Педро, който по едно време игра дори и за испанския национален отбор, в средата съвършено се допълваха легендата на клуба Микел Аранбура и Чаби, а вдясно, или където искаше да бъде, беше русокосият руснак от Естония, Валерий Карпин, който това лято ще разбие "руската връзка" с още едно маестро, Мостовой, от Селта (този няма да му забрави до съдбовния мач на Балайдос), само за да с центриране да намери един друг славянски брат, на върха на атаката.
Ах, тази атака, това продължава да е първа асоциация за за малко шампионския Сосиедад: сърбин и турчин, един голям и един малък, първият завърнал се от силната Серия А, вторият лястовица от Бешикташ, където като хлапе от метър и фалафел ще го забележи именно Тошак.
Дарко Ковачевич и Нихат Кахвечъ (или Кахвечи, или Кахведжъ, както вече обичате да четете своя турски) ще е най-успешният прототип на тандема "Голям и малък"; разбираха се не сякаш са отраснали заедно, а сякаш заедно ще остареят.
Само в първенството през този сезон, сърбинът и турчинът ще постигнат 43 гола (само Рой Макай и Луис Назарио Да Лима ще са пред тях в състезанието за "Пичичи", гърба им ще гледат и Раул и Клуйверт и Самуел Ето`о, тогава още на Балеарските острови), тяхното действие предизвикваше - и още предизвиква, на клиповете, които за щастие са запазени и направени - горчиво-сладък вкус.
Защото тяхната игра беше толкова добра, че и на най-големите ентусиасти им беше ясно, че това не може да потрае; но красотата в очите на гледащия беше всъщност съзнаване, че гледаме нещо неповторимо. Както и целият този сезон. Следващият, вече разсеяни от Шампионската лига и под сериозен натиск от съперниците, които търсеха и търсеха и намериха начин да им се противопоставят, Нихат и Ковачевич ще са по-малко продуктивни.
На 13 април 2003 г Сосиедад ще избие на първо място в табелата с победа над Реал на Аноета с 4:2 (по игра на съдбата, десетилетие по-късно и след изгнание в Сегунда, "синьо-белите" отново ще бият новото "Галактико" със същия резултат), и то така че в 30-ата минута беше 3:0, с два гола на Ковачевич и един на неговия ортак.
Държаха челото до предпоследния кръг, когато на Балайдос ги чакаше чудесен състав на Селта и разигралият се Мостовой. Руснакът вкара два гола, Сосиедад се бори, но без контузения Ковачевич не успя да се измъкне, и някъде при 2:3, когато всяка надежда изчезна, когато чуха, че Реал води убедително на Калдерон, Чаби и Аранбура можеха само да вперят поглед в небето, наясно, че и сълзи няма да им помогнат.
Някои хора, както и някои клубове, никога не се оправят от разбито сърце. Терапията предписана на Сосиедад беше болезнена и дълготрайна: през следващия сезон бяха 15-ти, през 2007 г изпаднаха и чак три лета по-късно се завърнаха, а тогава започна ново, търпеливо изграждане на Аноета, означено и от головете на Антоан Гризман, и не е само символика, че и този стадион днес се реконструира.
(Техният треньор не се оправи: Рейналд Денуекс след Сосиедад не е водил нито един клуб, пълни 12 години; често гостува във френските телевизии в ролята на професионален консултант и освен блага тъга, не показва никакво желание отново да стъпи на терена.)
Довеждането на Мойс трябваше да покаже амбицията на клуба, но нямаше късмет в това ангажиране, бързо го наследи Еузебио Сакристан, най-добрият играч в историята на Валядолид и след това универсален играч в Барселона на Кройф от времето на първото спечелване на европейската корона (с Барса Еузебио спечели четири титли и беше отличен на Уембли, когато беше победена Сампдория на Вуядин Бошков).
В първия "пълен" сезон при новия треньор, Сосиедад беше девети, миналата година завърши шести - и което беше най-важно - пред Билбао - а първите три мача това лято показват, че продължава стабилно и отмерено оправяне.
Двукратният шампион и двукратен носител на купата, който след два сезона играе в Европа (в група L със Зенит, Розенборг и македонското чудо Вардар, така че шансовете за преминаване са крайно достойни), отново, както някога при Денуекс, няма "лудница" от отбор, но техният умерен испански треньор всичко е събрал както трябва, особено в средата на терена.
Тук са капитанът Чаби Прийето, който е израснал на стадиона в Сан Себастиян, остана тук когато беше най-тежко и се върна с отбора в Примера, тука са двама "ненужни" от Мадрид, един извикан, но отстранен (Ияраменди) и един дискретен, но ориентиран нападателно (Серхио Каналес), вече опитният Карлос Вела и младия Микел Оярзабал, който играе с левия крак и напомня на Хави Де Педро от младите дни.
А напред - напред е вариант на Кахвечъ и Ковачевич за сезон есен/зима 2017: един малък (Хуанми) и един голям (бразилецът Вилиян Жозе)...
И въпреки три победи, Сосиедад продължава да е малко в сянка, и ще е така до неделя вечерта, когато на Аноета идва Реал Мадрид, малко разклатен след две поредни ремита, но точно заради това по-опасен откогато и да било.
Чак ако баските успеят да поставят Краля на колене, за тях отново ще се говори, ще станат макар и за миг най-популярния клуб на древния народ, преди нещата отново да дойдат на своето място и всички полека да забравят за тях.
Автор: Марко Прелевич
