Има хора, които гледат "Звездна нощ" на Винсент Ван Гог и виждат деформирано небе и банален пейзаж. Има и онези, които гледат същото това и виждат едно от най-значителните платна нарисувани някога, постимпресионистичен шедьовър, който надминава своя жанр, момент когато душата на измъчения гений е добила вечна форма. Подобно на това, има и онези, които гледат Тотнъм и виждат само тичане, пъхтене, потни бели екипи и скок на Хари Кейн. Но тук са и тези, които виждат, че нещо специално се случва в отбора от северен Лондон...Това не е революция. Не, чакайте. Революция е. Не революция като "драматична промяна на условията или общите разбирания", още по-малко революция като "насилствено сваляне на една политическа и обществена система заради налагането на друга". Не, нищо такова.
Революция като "движение на обект в кръгов или елипсовиден път". За тази революция става въпрос. Движение в кръг, завръщане към старото.
Добре, като решихме проблема с многозначността на израза "революция", струва си да се позанимаваме с това каква е тази революция и каква връзка има с Тотнъм. За пояснение трябва да се върнем към седемдесет и втора година - 1872 година!
Англия и Шотландия са играли няколко междуособни мача преди тази година, но нито един от тях не се смята за истински между национални отбори или официален (1870 година, да речем, англичаните от Лондон победили шотландците от Лондон с 1:0). Но през тази 1872 година в Глазгоу, Шотландия и Англия са изиграли първият официален мач, първата международна футболна среща изобщо.
Било е 0:0, но този мач без голове отеква през историята като будилник с развален "снуз" бутон.
Целият отбор на Шотландия бил съставен от играчи на клуб Куинс Парк. Този клуб е специален, вероятно най-специалният, който може да съществува, защото преди да стане част от Футболната асоциация, използвал много хлабаво правило за засада. За да бъде играч извън игра, трябвало да бъде същевременно зад предпоследния противников играч и в последните 15 ярда (13,72 м - б.р.) от терена. Заради това Куинс Парк е мястото на което е измислен футбола, който се базира на подаване.
Дотогава, а и много след това, футболът бил игра базирана на дрибъла. Играчът би взел топката и тръгнал на юруш към вратата на противника, докато неговите съотборници ще тичат зад него ("backing up" се наричал този процес), чакайки евентуално топката да се отбие, за да продължат сами с нея да пробиват навътре в територията на противника. В началото, правилата на ФА са забранявали подаване напред, а и когато го позволили (1866 година) играчът трябвало да има пред себе си трима противникови играчи, за да не бъде в засада.
И така, шотландците, във формация 2-2-6, си подавали и се движели, докато англичаните, в утвърдената 1-2-7 формация (с четирима играчи на лявата и трима в дясната страна), нападали.
Подаването постепенно се разширило, но Куинс Парк останал тих епицентър, неговите играчи индоктринирани да подават топката, продължавали движението и тогава отново да се предложат като решение за подаване. Тогава, през 1901 година, нападателят Робърт Смит МакКол, известен като "Карамеления Боб", преминал в Нюкасъл и донесъл тези футболни мисли в клуба от североизтока на Англия.
Питър МакУилиям веднага видял възможностите на такъв футбол, който след това наложил в Тотнъм когато станал мениджър през 1912 година. Направил Тотнъм прогресивен клуб, в който футболът базиран върху притежанието станал официална програма, която погълнала всичко, от първия отбор до младите селекции.
В такова обкръжение са раснали Артър Роу, Бил Николсън и Вик Бъкингам. Първият е довел отбора до промоция, а после и титла в началото на петдесетте години на 20 век, играейки, на практика единствени в Англия, мирно и стабилно във фазата на офанзивната организация, конструирайки нападението от последната линия (която тогава е от трима играчи, защото всички са играли W-M, съответно 3-2-2-3). Бил Николсън десетилетие по-късно с "шпорите" спечелил дубъл, играейки по идентичен начин.
Вик Бъкингам е, от друга страна, поставил първите основи на модерния Аякс (Йохан Кройф е дебютирал когато англичанинът е бил треньор), където го е наследил Ринус Михелс, а след това направил същото и в Барселона - където отново го наследил Ринус Михелс и разработил онова което Бъкингам е направил.
Така че, накрая Тотнъм има едно много хубаво родословие. Няма трофеите на Манчестър Юнайтед или мистичността на Ливърпул, но има негова личност, негов хералдически произход, която е еднакво голяма като онази на червените съперници от историческия Ланкашър.
Реал Мадрид - Тотнъм 1:1
Следователно идването на Маурисио Почетино в Тотнъм е всъщност завръщане. Завръщане на Тотнъм към самия себе си, ако това приемете като смислено твърдение а не тавтология. С аржентинеца отборът от "Уайт Харт Лейн", временен обитател на "Уембли", отново е станал най-прогресивният отбор в Англия (или това е било докато не се появили Пеп Гуардиола и Антонио Конте, чиито Манчестър Сити и Челси само се придружиха към Тотнъм на върха, но не са го изместили от него).
Но, какво прави Тотнъм толкова специален днес? Ух, много...
Играта с топката
Тотнъм е отбор, който иска постепенно да премине през всички четири фази на притежанието. Началната фаза на притежанието, съответно влизането в играта, е особено важна. Лондонският отбор има няколко основни платформи, които използва за чиста прогресия на топката, без значение в каква система играе, а всичко с целта да се създаде "свободен човек" (free man) в първата линия на нападението.
Тотнъм с Почетино първо играеше в основната 4-2-3-1 система, следователно в система с "двойни шестици". Ерик Дайър често се спуска между защитниците, които се ширят към фланговите линии, докато бековете са отивали високо. Този механизъм, който се нарича La Salida Lavolpiana, по Рикардо Ла Волпе, аржентински треньор, който го е измислил, позволява на Тотнъм да има предимство когато противникът има двама играчи в първата линия на пресата.
Обаче, Тотнъм тогава, точно както и сега, често играл и така, че плеймейкърът се спуска покрай двамата централни защитници, създавайки временен ромб. Нещо подобно е, с голям успех, правил и Партизан когато с Марко Николич през сезон 2016/2017 спечели шести дубъл в историята.
Когато това се случи, противникът има много повече слоеве, които трябва да покрие ако иска да извърши притискане, което прави пресата по-комплексна, а, струва ли си изобщо да се каже, много са малко отборите чиято система на преса е достатъчно качествена да осъществи това.
Предимството на този модел е и това, че "свободният играч" е плеймейкър, а не централен защитник, което облекчава следващото действие - пренос на топката в средната третина на терена, преминаването във втора и трета фаза на притежанието - да бъде по-стабилно.
Тогава става особено интересно... Следващото което прави Тотнъм е вертикален пас между линиите. Той сам по себе си е най-труден във футбола, въпреки че има голяма стойност, защото ви приближава към вратата на противника. Играчът, който приема вертикален пас, почти винаги прави това обърнат с гръб към вратата, с много противникови играчи около себе си (защото на практика всички отбори в света се бранят зоново, което означава, че изразително се местят с топката). С оглед на това, че Лионел Меси не играе в Тотнъм, онова което този отбор трябва да прави - а в това успява често много впечатляващо - е създаването на микроструктури, за да се даде на играча възможност за "лейоф" подаване.
Пример - ако Хари Кейн приеме вертикален пас, в непосредствена близост, и то на различни хоризонтални линии, ще се намери Деле Али и Кристиян Ериксен. Връщащ пас към англичанина или датчанина "отваря" терен, защото те са обърнати към вратата на противника. Тук се вижда влиянието на Марсело Биелса, треньорът, който е футболен баща на Почетино (по негови думи), който като момче го довел в Нюелс Олд Бойс, след като в два през нощта влязъл в неговата къща, повдигнал завивката на заспалото дете и заключил, че то "има крака на футболист".
Биелса настоява на директност в нападението и излишните подавания третира също както и Чехов непотребните метафори. Неговите играчи винаги научават да бъдат обърнати с бедра към вратата на противника, а нещо подобно, само че по-малко догматично, съществува и в идеологията на Маурисио Почетино.
Тогава възможности има малко по-малко от безкрайно. Така нареченото изтичване на трети човек заради пробиване на линия (това винаги е крило или конвенционален бек), кратки комбинации между трима играчи във вече формирания триъгълник, индивидуално усвояване на пространство... Всеки от споменатите играчи на Тотнъм има достатъчно тактическа интелигентност изборът му от решения в този решаващ момент на нападение да бъде адекватен.
Вертикалният пас почти винаги идва от полупространство, в Германия познато като halbraum, което е вероятно и стратегически най-ценният дял на терена, заради разнообразието от решения които предлага, тъй като от него може директно да се пристъпи и към крилата и към центъра, които предлагат напълно различни възможности за развитие на нападението (центърът е там където се намира вратата, но топката оттук директно може само в две полупространства, докато отборът на крилото е "отсечен" със 180 градуса от тъч линията, която заради това Гуардиола нарича най-добрият защитник на света).
Множество играчи между линиите карат съперника да се фокусира над средата на терена, гледайки противниците пред и около себе си. Когато това се случи, Тотнъм, както и всеки интелигентен отбор, използва онова което във Франция се нарича "трети слой". Него го създава играч, който изтичва от крилото, което е обратно на моментното положение на топката, а по правило атакува пространството зад централните защитници, които и често не го виждат, защото, както треньорите обичат да казват, им напада гърба.
Пас от третия слой и, разбира се, гол
"Когато Тотнъм гради играта от последната линия, настоява да сгъсти колкото се може повече последната линия на противника. Това главно правят Сон и Кейн, които заемат позиции между тесните и широките защитници. Това е ключово за диагоналите към бековете, защото им позволява повече пространство и време когато получават топката. Също така, бековете на противника не излизат в натиск, защото Сон и Кейн във всеки момент могат да изтичат в пространството зад тях", обяснява Никола Янич, тактически консултант и аналитик, в разговор за РТС.
Когато минат в половината на противника, целта се променя. Тогава Тотнъм опитва да разшири защитната линия на съперника и след това да използва пространството между бранителите.
"Най-често това правят като някой от най-изтеглените футболисти (нападател или вътрешен нападател б.р.) се спусне към топката, така изтегля някой от отбраната. Автоматично някой от играчите на Тотнъм използва това и влиза в пространството, което се е създало", допълва Янич.
Тотнъм, следователно, смесва спокойното продължително нападение с директно и бързо влизане в нападателната третина на терена. То им дава може би и най-ценният нападателен атрибут, който един отбор може да има - разнообразие.
Тези принципи в играта са останали същите и през този сезон, когато Тотнъм и официално премина на 3-4-2-1 и 3-5-1-1 системи. Тук е важно да се каже, че още през втората част на сезон 2015/2016 Почетино, по време на притежание, ползваше облик 3-2-4-1, и то така че една от "осите" (централните халфове) влизаше между централните защитници, офанзивният халф се спускаше край останалия централен халф, докато играчите по крилата влизаха навътре, зад нападателя, създавайки система с двойна "десетка".
Играта без топка
Тотнъм е, над и преди всичко, познат по своята преса. Тук трябва да сложим малка звездичка и да кажем, че пресата е нещо което се случва във всеки дял от терена, а не само, както често и фундаментално погрешно се смята, пред вратата на противника.
Пресата не е същото като притискането. Пресата означава създаване на притискане на топката, притежателя й и неговите съотборници, за да се спечели топката в желания дял от терена. За да бъде успешна пресата, отборът трябва да я подготви, съответно да спре в блока с желаната височина и желания облик. Също така, пресата се върши само тогава когато се случи един от преса спусъците - пас към крилото, пас между централните защитници, пас към играч, който е обърнат с гръб, лошо първо докосване на топката от противника...
Всичко това - но дословно всичко - съществува в играта на Тотнъм.
Отборът на Маурисио Почетино е много хоризонтално, вертикално и пространствено компактен във всички защитни фази (особено в средната и ниската зона). Този последният вид компактност се отнася до разстоянието между играчите вътре в защитния блок, което много други отбори често занемаряват, особено в английската Висша лига.
Тотнъм е невероятно изобретателен когато става въпрос за преса облици. Притискането се върши в 5-2-3, 5-3-2, 5-2-2-1 или 5-1-3-1 формации, средна преса в 5-4-1 облик. Нападателят, следователно Хари Кейн започва пресата и нейното закривено движение, което е насочено между централните защитници на противника и, на практика, дели отбора на противника и самият терен наполовина, служи като подкана останалите съотборници да излязат агресивно към топката.
Във футбола съществуват седем вида защитно движение, в самата преса ги има чак девет. Пресата на Тотнъм до половината е ориентирана към човека, от половината е позиционно ориентирана. Това на практика означава, че се притиска носителят на топката, както и че стриктно се маркират играчи, които са неговата директна подкрепа, съответно непосредствено решение за подаване. Играчите в по-ниските слоеве на пресата не се насочват към противниковите футболисти, а към собствените съотборници, събирайки пространството и правейки различни видове корекции.
Тук трябва още малко да влезем във футболната теория. Съществуват три вида защитни линии във футбола. Помощната линия е онази, която е пред топката (обикновено това е нападателят или нападателите, понякога заедно с офанзивните халфове), линията на покриването се намира около топката и превантивна линия на покриване е всяка линия зад топката.
Мощта на Тотнъм е тази, че чак и помощната линия, която в много други отбори е много пасивна, всъщност е много активна в пресата. Много пъти ще видите Кейн, Али или Ериксен как нападат топката чак и тогава когато тя е преминала тяхната номинална позиция. Точно това притискане от повече страни е онова с което много отбори не могат да се преборят.
Висока преса на Тотнъм и предизвикване на транзиционна промяна
Маурисио Почетино, още от времето когато беше на пейката на Саутхемптън, стана познат по своите преса капани, в Сърбия познати и като преса насоки. Това са ситуации в които отборът, който се брани мами противника в един дял на терена, за да извърши там притискането.
Подготовката на преса капани могат да бъдат динамични (когато играчите активно напускат своите основни позиции, за да накарат пасът да отиде в желан дял от терена) или статични (когато основният отбранителен облик кара противника към парче от терена където капанът ще бъде затворен).
Почетино е, познавате, и тогава много иновативен, практикувайки равномерно двата вида.
Тотнъм има 19,1 удара към вратата на противника на мач, а позволява 8,7 удара към своята врата на мач. Това е съотношение, което е второто най-добро в Англия, веднага след Манчестър Сити. Но проблеми, и те са точно същите, може да има и Реал (Мадрид).
"Познатата Реалова 2-3 платформа, с двама защитници и Касемиро, Модрич и Крос, в конструкция на атака трудно функционира срещу отбори, които играят с петима отзад, защото не променят броя си в последната третина. Без ширина, която винаги липсва когато отбор играе в 4-3-1-2 система, Роналдо и Бензема могат бъдат погълнати", изтъква Никола Янич.
Разбира се, Тотнъм е и отбор със слабости. Например, защитното прекъсване би могло да е по-добро, да се задържим на евфемизма.
"Получиха три гола от свободни удари в два мача срещу Уест Хем, когато центрирането отиваше на първа греда. Али и Кейн пазят тази първа греда, но техните реакции винаги закъсняват. Също така, понякога всички играчи бранят наказателното поле, което дава възможност противникът лесно да спечели втората топка", казва Янич и допълва:
"Противниците главно опитват да използват високо поставената защитна линия, с изтичване и топка в дълбочина. Също така, когато се бранят с три тясно позиционирани халфа, всяка промяна на страната им прави проблеми, което се видя във второто полувреме на мача с Ливърпул".
Тотнъм не е "отборът Хари Кейн", но наистина е отбор, който много зависи от Хари Кейн.
"Кейн постига по 0,9 гола на мач. Ключово е това, че в академията е развиван да играе като десетка, което много влияе на неговото движение, защото много активно участва в офанзивната организация. Ако успее да се обърне към вратата на противника, отличен е в играта един на един (има почти 70% успешност в индивидуални атаки, според данни на InStat)", заключава Никола Янич.
Лондонският отбор предлага много и просто е хубаво да се гледа - а чак и не е необходимо да бъдете специалист, за да се насладите. Чак и ако сте, осъзнато или не, футболен неграмотник, който не се интересува много повече от дрибъла или гола, Тотнъм има нещо и за вас. Неговата система е напреднала и сложна, но това не е система в която играчите се губят, в която се асимилират.
Системата на Тотнъм позволява голямо количество импровизация и свобода, заради което Али, Кейн, Ериксен, Дембеле и много други имат безброй възможности да покажат големия индивидуален талант, който притежават. Което и правят, от мач на мач.
Следователно, не отвръщайте глава от Тотнъм. Наслаждавайте са на шедьовър...
Автор: Лука Йевтович
