Денят в който Мохамед Али стана истински герой

Преди 53 години, на 29 април 1967, Мохамед Али стана истински герой. По мнението на мнозина, най-добрият боксьор за всички времена, на днешния ден отказа да участва във войната във Виетнам.

"Нямам проблем с виетнамците. Те никога не са ме нарекли чернилка", каза Али преди началото на войната.

Дошъл в наборния център в Хюстън и надлежните го извикали по името получено при рождението - Касиус Марселус Клей младши, но той и след третото извикване не пристъпил.

Още тогава е бил световен шампион в тежка категория, а малко повече от две години по-рано шокира света с преминаваме към исляма и включването към "черните мюсюлмани". Промени името на Мохамед Али и не пожела да воюва против Виетнам.

"Не искам да пътувам 16 000 километра, за да помогна в убиването и паленето на други хора, само за да помогна на доминацията на белите робовладелци над тъмните хора по света. Това е време и епоха когато такова зло трябва да изчезне. Защо бих хвърлял бомби и стрелял по смуглите хора във Виетнам, когато т.нар. черни в Луисвил са третирани като кучета и са им отнети основни човешки права."

Заради отказването на военната длъжност е наказан парично с 10 000 долара и е осъден пред изцяло бяло жури на наказание от пет години затвор. Тъй като веднага е подадена жалба и платена гаранция, в затвора не е влязъл, но три и половина години му е било забранено да има състезателни мачове, след което е освободен от Апелативния съд.

"Откраднаха му трите най-добри години в неговата кариера. Когато беше на върха, не можеше да боксира", каза веднъж треньорът Анджело Дънди.

Въпреки че в началото със своята позиция е контрирал повечето американци, те с времето разбрали посланието на Али и преминали на негова страна.

Улиците в Северна Америка са били изпълнени с протести срещу онова което се случвало във Виетнам. Мнението на американското общество допълнително е поляризирано, започвайки да разбира Али, по-късно превръщайки го в огромен идол и влиятелна личност за цели поколения.

Мохамед се върнал към професионалния бокс и тогава започнала златната ера на този спорт, в която участвали още Джо Фрейзър и Джордж Форман.

Известни са "Битката в джунглата" и "Трилърът в Манила", а Али се профилира не само като един от най-добрите боксьори за всички времена, а и като една от най-големите и най-влиятелни личности в историята на човечеството.

В аматьорската кариера е постигнал 100 победи и само четири поражения, докато в професионалния бокс като победител е излизал 56 пъти, със само 5 загуби. Многократен шампион е в тежка категория и човек, който всявал страх в костите на всички съперници.

"Трудно е да бъдеш скромен когато си велик както аз. Лети като пеперуда, жили като пчела. Ръцете не могат да ударят онова което очите не могат да видят. Чак и ако сънуваш да ме биеш, по-добре ти е да се събудиш и да се извиниш. Дали ще има още един боксьор, който пише стихове, предвижда мачове, бие всичко наред, разсмива хората, насълзява ги, а да е толкова висок и хубав като мен?", са някои от легендарните изрази на Али.

Освен ринга неговият живот е бил таблоидно колоритен - имал е много любовници и се е женил пет пъти - със Соня Руа (1964-1966), с Белинда Бойд (1967-1976), с Вероника Порше (1977-1986) и с Йоланда Уилямс (1986), с която е отгледал девет деца и множество внуци.

През 1984 явно обяви, че боледува от Паркинсон, а на 3 юни 2016 почина в Скотсдейл, Аризона.

"Животът е хазарт. Можете да бъдете наранени, но хора гинат в самолетни катастрофи, губят ръце и крака в автомобилни катастрофи. Хора умират всеки ден. Същото е и с борците - някои умират, някои са контузени, а някои продължават напред. Просто не позволявайте да вярвате, че това ще се случи на вас."

Автор: Никола Джукич

Политиката няма място във футбола: африкански лидер се орезили като се направи на играч

Футболът и политиката са свързани на практика от деня в който най-важното второстепенно нещо на света е измислено, но едно видео ни показва, че може би било добре някъде да се тегли чертата когато става дума за техните отношения.

Моузес Али, първи вицепремиер в правителството на Уганда и пенсиониран генерал на тази страна, получи възможността преди началото на срещата КССА и Була, която е отиграна в Кампали, да изпълни началния удар и да открие новия сезон.

Топката е поставена, Али се засилва, успява да я ритне, но... Вместо всичко да изглежда грациозно, изгуби равновесие, падна на гръб и за да бъде още по-смешно, при това остана без обувка!

След като падна, последваха вълни от смях от привържениците по трибуните, войниците, които се намираха поред него, но и от самият Али, иначе 79-годишен мъж със завидни "габарити".

10 секунди сериозна срамота: Кратко порно на Деле Али потресе цяла Англия (18+)

В социалните мрежи се появи домашно видео на английския национал и футболист на Тотнъм, което съвсем не е за похвала.

А на него не изглежда младият английски играч да се срамува. Напротив. С широка усмивка на лицето е заснет до напълно гола девойка, която го задоволявала орално.

Заради това, разбира се, се появил на заглавните страници на английските таблоиди, които едва дочакали да го разпънат заради изцепката.

Те специално се питали коя е третата особа, която е заснела това видео, след като е ясно, че Деле Али и неговата девойка не са били сами в стаята.

Нецензурното видео е неподходящо за лица под 18 години

Dele alli 😂😂😳 pic.twitter.com/rrIPzdXECm

— Ramzino🤙🏾 (@ramzino92) 5 февруари 2018 г.

Този прекрасен, прекрасен Тотнъм...

Има хора, които гледат "Звездна нощ" на Винсент Ван Гог и виждат деформирано небе и банален пейзаж. Има и онези, които гледат същото това и виждат едно от най-значителните платна нарисувани някога, постимпресионистичен шедьовър, който надминава своя жанр, момент когато душата на измъчения гений е добила вечна форма. Подобно на това, има и онези, които гледат Тотнъм и виждат само тичане, пъхтене, потни бели екипи и скок на Хари Кейн. Но тук са и тези, които виждат, че нещо специално се случва в отбора от северен Лондон...

Това не е революция. Не, чакайте. Революция е. Не революция като "драматична промяна на условията или общите разбирания", още по-малко революция като "насилствено сваляне на една политическа и обществена система заради налагането на друга". Не, нищо такова.

Революция като "движение на обект в кръгов или елипсовиден път". За тази революция става въпрос. Движение в кръг, завръщане към старото.

Добре, като решихме проблема с многозначността на израза "революция", струва си да се позанимаваме с това каква е тази революция и каква връзка има с Тотнъм. За пояснение трябва да се върнем към седемдесет и втора година - 1872 година!

Англия и Шотландия са играли няколко междуособни мача преди тази година, но нито един от тях не се смята за истински между национални отбори или официален (1870 година, да речем, англичаните от Лондон победили шотландците от Лондон с 1:0). Но през тази 1872 година в Глазгоу, Шотландия и Англия са изиграли първият официален мач, първата международна футболна среща изобщо.

Било е 0:0, но този мач без голове отеква през историята като будилник с развален "снуз" бутон.

Целият отбор на Шотландия бил съставен от играчи на клуб Куинс Парк. Този клуб е специален, вероятно най-специалният, който може да съществува, защото преди да стане част от Футболната асоциация, използвал много хлабаво правило за засада. За да бъде играч извън игра, трябвало да бъде същевременно зад предпоследния противников играч и в последните 15 ярда (13,72 м - б.р.) от терена. Заради това Куинс Парк е мястото на което е измислен футбола, който се базира на подаване.

Дотогава, а и много след това, футболът бил игра базирана на дрибъла. Играчът би взел топката и тръгнал на юруш към вратата на противника, докато неговите съотборници ще тичат зад него ("backing up" се наричал този процес), чакайки евентуално топката да се отбие, за да продължат сами с нея да пробиват навътре в територията на противника. В началото, правилата на ФА са забранявали подаване напред, а и когато го позволили (1866 година) играчът трябвало да има пред себе си трима противникови играчи, за да не бъде в засада.

И така, шотландците, във формация 2-2-6, си подавали и се движели, докато англичаните, в утвърдената 1-2-7 формация (с четирима играчи на лявата и трима в дясната страна), нападали.

Подаването постепенно се разширило, но Куинс Парк останал тих епицентър, неговите играчи индоктринирани да подават топката, продължавали движението и тогава отново да се предложат като решение за подаване. Тогава, през 1901 година, нападателят Робърт Смит МакКол, известен като "Карамеления Боб", преминал в Нюкасъл и донесъл тези футболни мисли в клуба от североизтока на Англия.

Питър МакУилиям веднага видял възможностите на такъв футбол, който след това наложил в Тотнъм когато станал мениджър през 1912 година. Направил Тотнъм прогресивен клуб, в който футболът базиран върху притежанието станал официална програма, която погълнала всичко, от първия отбор до младите селекции.

В такова обкръжение са раснали Артър Роу, Бил Николсън и Вик Бъкингам. Първият е довел отбора до промоция, а после и титла в началото на петдесетте години на 20 век, играейки, на практика единствени в Англия, мирно и стабилно във фазата на офанзивната организация, конструирайки нападението от последната линия (която тогава е от трима играчи, защото всички са играли W-M, съответно 3-2-2-3). Бил Николсън десетилетие по-късно с "шпорите" спечелил дубъл, играейки по идентичен начин.

Вик Бъкингам е, от друга страна, поставил първите основи на модерния Аякс (Йохан Кройф е дебютирал когато англичанинът е бил треньор), където го е наследил Ринус Михелс, а след това направил същото и в Барселона - където отново го наследил Ринус Михелс и разработил онова което Бъкингам е направил.

Така че, накрая Тотнъм има едно много хубаво родословие. Няма трофеите на Манчестър Юнайтед или мистичността на Ливърпул, но има негова личност, негов хералдически произход, която е еднакво голяма като онази на червените съперници от историческия Ланкашър.

Реал Мадрид - Тотнъм 1:1

Следователно идването на Маурисио Почетино в Тотнъм е всъщност завръщане. Завръщане на Тотнъм към самия себе си, ако това приемете като смислено твърдение  а не тавтология. С аржентинеца отборът от "Уайт Харт Лейн", временен обитател на "Уембли", отново е станал най-прогресивният отбор в Англия (или това е било докато не се появили Пеп Гуардиола и Антонио Конте, чиито Манчестър Сити и Челси само се придружиха към Тотнъм на върха, но не са го изместили от него).

Но, какво прави Тотнъм толкова специален днес? Ух, много...

Играта с топката

Тотнъм е отбор, който иска постепенно да премине през всички четири фази на притежанието. Началната фаза на притежанието, съответно влизането в играта, е особено важна. Лондонският отбор има няколко основни платформи, които използва за чиста прогресия на топката, без значение в каква система играе, а всичко с целта да се създаде "свободен човек" (free man) в първата линия на нападението.

Тотнъм с Почетино първо играеше в основната 4-2-3-1 система, следователно в система с "двойни шестици". Ерик Дайър често се спуска между защитниците, които се ширят към фланговите линии, докато бековете са отивали високо. Този механизъм, който се нарича La Salida Lavolpiana, по Рикардо Ла Волпе, аржентински треньор, който го е измислил, позволява на Тотнъм да има предимство когато противникът има двама играчи в първата линия на пресата.

Обаче, Тотнъм тогава, точно както и сега, често играл и така, че плеймейкърът се спуска покрай двамата централни защитници, създавайки временен ромб. Нещо подобно е, с голям успех, правил и Партизан когато с Марко Николич през сезон 2016/2017 спечели шести дубъл в историята.

Когато това се случи, противникът има много повече слоеве, които трябва да покрие ако иска да извърши притискане, което прави пресата по-комплексна, а, струва ли си изобщо да се каже, много са малко отборите чиято система на преса е достатъчно качествена да осъществи това.

Предимството на този модел е и това, че "свободният играч" е плеймейкър, а не централен защитник, което облекчава следващото действие - пренос на топката в средната третина на терена, преминаването във втора и трета фаза на притежанието - да бъде по-стабилно.

Тогава става особено интересно... Следващото което прави Тотнъм е вертикален пас между линиите. Той сам по себе си е най-труден във футбола, въпреки че има голяма стойност, защото ви приближава към вратата на противника. Играчът, който приема вертикален пас, почти винаги прави това обърнат с гръб към вратата, с много противникови играчи около себе си (защото на практика всички отбори в света се бранят зоново, което означава, че изразително се местят с топката). С оглед на това, че Лионел Меси не играе в Тотнъм, онова което този отбор трябва да прави - а в това успява често много впечатляващо - е създаването на микроструктури, за да се даде на играча възможност за "лейоф" подаване.
 
Пример - ако Хари Кейн приеме вертикален пас, в непосредствена близост, и то на различни хоризонтални линии, ще се намери Деле Али и Кристиян Ериксен. Връщащ пас към англичанина или датчанина "отваря" терен, защото те са обърнати към вратата на противника. Тук се вижда влиянието на Марсело Биелса, треньорът, който е футболен баща на Почетино (по негови думи), който като момче го довел в Нюелс Олд Бойс, след като в два през нощта влязъл в неговата къща, повдигнал завивката на заспалото дете и заключил, че то "има крака на футболист".

Биелса настоява на директност в нападението и излишните подавания третира също както и Чехов непотребните метафори. Неговите играчи винаги научават да бъдат обърнати с бедра към вратата на противника, а нещо подобно, само че по-малко догматично, съществува и в идеологията на Маурисио Почетино.

Тогава възможности има малко по-малко от безкрайно. Така нареченото изтичване на трети човек заради пробиване на линия (това винаги е крило или конвенционален бек), кратки комбинации между трима играчи във вече формирания триъгълник, индивидуално усвояване на пространство... Всеки от споменатите играчи на Тотнъм има достатъчно тактическа интелигентност изборът му от решения в този решаващ момент на нападение да бъде адекватен.

Вертикалният пас почти винаги идва от полупространство, в Германия познато като halbraum, което е вероятно и стратегически най-ценният дял на терена, заради разнообразието от решения които предлага, тъй като от него може директно да се пристъпи и към крилата и към центъра, които предлагат напълно различни възможности за развитие на нападението (центърът е там където се намира вратата, но топката оттук директно може само в две полупространства, докато отборът на крилото е "отсечен" със 180 градуса от тъч линията, която заради това Гуардиола нарича най-добрият защитник на света).

Множество играчи между линиите карат съперника да се фокусира над средата на терена, гледайки противниците пред и около себе си. Когато това се случи, Тотнъм, както и всеки интелигентен отбор, използва онова което във Франция се нарича "трети слой". Него го създава играч, който изтичва от крилото, което е обратно на моментното положение на топката, а по правило атакува пространството зад централните защитници, които и често не го виждат, защото, както треньорите обичат да казват, им напада гърба.

Пас от третия слой и, разбира се, гол
"Когато Тотнъм гради играта от последната линия, настоява да сгъсти колкото се може повече последната линия на противника. Това главно правят Сон и Кейн, които заемат позиции между тесните и широките защитници. Това е ключово за диагоналите към бековете, защото им позволява повече пространство и време когато получават топката. Също така, бековете на противника не излизат в натиск, защото Сон и Кейн във всеки момент могат да изтичат в пространството зад тях", обяснява Никола Янич, тактически консултант и аналитик, в разговор за РТС.

Когато минат в половината на противника, целта се променя. Тогава Тотнъм опитва да разшири защитната линия на съперника и след това да използва пространството между бранителите.

"Най-често това правят като някой от най-изтеглените футболисти (нападател или вътрешен нападател б.р.) се спусне към топката, така изтегля някой от отбраната. Автоматично някой от играчите на Тотнъм използва това и влиза в пространството, което се е създало", допълва Янич.

Тотнъм, следователно, смесва спокойното продължително нападение с директно и бързо влизане в нападателната третина на терена. То им дава може би и най-ценният нападателен атрибут, който един отбор може да има - разнообразие.

Тези принципи в играта са останали същите и през този сезон, когато Тотнъм и официално премина на 3-4-2-1 и 3-5-1-1 системи. Тук е важно да се каже, че още през втората част на сезон 2015/2016 Почетино, по време на притежание, ползваше облик 3-2-4-1, и то така че една от "осите" (централните халфове) влизаше между централните защитници, офанзивният халф се спускаше край останалия централен халф, докато играчите по крилата влизаха навътре, зад нападателя, създавайки система с двойна "десетка".

Играта без топка

Тотнъм е, над и преди всичко, познат по своята преса. Тук трябва да сложим малка звездичка и да кажем, че пресата е нещо което се случва във всеки дял от терена, а не само, както често и фундаментално погрешно се смята, пред вратата на противника.

Пресата не е същото като притискането. Пресата означава създаване на притискане на топката, притежателя й и неговите съотборници, за да се спечели топката в желания дял от терена. За да бъде успешна пресата, отборът трябва да я подготви, съответно да спре в блока с желаната височина и желания облик. Също така, пресата се върши само тогава когато се случи един от преса спусъците - пас към крилото, пас между централните защитници, пас към играч, който е обърнат с гръб, лошо първо докосване на топката от противника...

Всичко това - но дословно всичко - съществува в играта на Тотнъм.

Отборът на Маурисио Почетино е много хоризонтално, вертикално и пространствено компактен във всички защитни фази (особено в средната и ниската зона). Този последният вид компактност се отнася до разстоянието между играчите вътре в защитния блок, което много други отбори често занемаряват, особено в английската Висша лига.

Тотнъм е невероятно изобретателен когато става въпрос за преса облици. Притискането се върши в 5-2-3, 5-3-2, 5-2-2-1 или 5-1-3-1 формации, средна преса в 5-4-1 облик. Нападателят, следователно Хари Кейн започва пресата и нейното закривено движение, което е насочено между централните защитници на противника и, на практика, дели отбора на противника и самият терен наполовина, служи като подкана останалите съотборници да излязат агресивно към топката.

Във футбола съществуват седем вида защитно движение, в самата преса ги има чак девет. Пресата на Тотнъм до половината е ориентирана към човека, от половината е позиционно ориентирана. Това на практика означава, че се притиска носителят на топката, както и че стриктно се маркират играчи, които са неговата директна подкрепа, съответно непосредствено решение за подаване. Играчите в по-ниските слоеве на пресата не се насочват към противниковите футболисти, а към собствените съотборници, събирайки пространството и правейки различни видове корекции.

Тук трябва още малко да влезем във футболната теория. Съществуват три вида защитни линии във футбола. Помощната линия е онази, която е пред топката (обикновено това е нападателят или нападателите, понякога заедно с офанзивните халфове), линията на покриването се намира около топката и превантивна линия на покриване е всяка линия зад топката.

Мощта на Тотнъм е тази, че чак и помощната линия, която в много други отбори е много пасивна, всъщност е много активна в пресата. Много пъти ще видите Кейн, Али или Ериксен как нападат топката чак и тогава когато тя е преминала тяхната номинална позиция. Точно това притискане от повече страни е онова с което много отбори не могат да се преборят.

Висока преса на Тотнъм и предизвикване на транзиционна промяна

Маурисио Почетино, още от времето когато беше на пейката на Саутхемптън, стана познат по своите преса капани, в Сърбия познати и като преса насоки. Това са ситуации в които отборът, който се брани мами противника в един дял на терена, за да извърши там притискането.

Подготовката на преса капани могат да бъдат динамични (когато играчите активно напускат своите основни позиции, за да накарат пасът да отиде в желан дял от терена) или статични (когато основният отбранителен облик кара противника към парче от терена където капанът ще бъде затворен).

Почетино е, познавате, и тогава много иновативен, практикувайки равномерно двата вида.

Тотнъм има 19,1 удара към вратата на противника на мач, а позволява 8,7 удара към своята врата на мач. Това е съотношение, което е второто най-добро в Англия, веднага след Манчестър Сити. Но проблеми, и те са точно същите, може да има и Реал (Мадрид).

"Познатата Реалова 2-3 платформа, с двама защитници и Касемиро, Модрич и Крос, в конструкция на атака трудно функционира срещу отбори, които играят с петима отзад, защото не променят броя си в последната третина. Без ширина, която винаги липсва когато отбор играе в 4-3-1-2 система, Роналдо и Бензема могат бъдат погълнати", изтъква Никола Янич.

Разбира се, Тотнъм е и отбор със слабости. Например, защитното прекъсване би могло да е по-добро, да се задържим на евфемизма.

"Получиха три гола от свободни удари в два мача срещу Уест Хем, когато центрирането отиваше на първа греда. Али и Кейн пазят тази първа греда, но техните реакции винаги закъсняват. Също така, понякога всички играчи бранят наказателното поле, което дава възможност  противникът лесно да спечели втората топка", казва Янич и допълва:

"Противниците главно опитват да използват високо поставената защитна линия, с изтичване и топка в дълбочина. Също така, когато се бранят с три тясно позиционирани халфа, всяка промяна на страната им прави проблеми, което се видя във второто полувреме на мача с Ливърпул".

Тотнъм не е "отборът Хари Кейн", но наистина е отбор, който много зависи от Хари Кейн.

"Кейн постига по 0,9 гола на мач. Ключово е това, че в академията е развиван да играе като десетка, което много влияе на неговото движение, защото много активно участва в офанзивната организация. Ако успее да се обърне към вратата на противника, отличен е в играта един на един (има почти 70% успешност в индивидуални атаки, според данни на InStat)", заключава Никола Янич.

Лондонският отбор предлага много и просто е хубаво да се гледа - а чак и не е необходимо да бъдете специалист, за да се насладите. Чак и ако сте, осъзнато или не, футболен неграмотник, който не се интересува много повече от дрибъла или гола, Тотнъм има нещо и за вас. Неговата система е напреднала и сложна, но това не е система в която играчите се губят, в която се асимилират.

Системата на Тотнъм позволява голямо количество импровизация и свобода, заради което Али, Кейн, Ериксен, Дембеле и много други имат безброй възможности да покажат големия индивидуален талант, който притежават. Което и правят, от мач на мач.

Следователно, не отвръщайте глава от Тотнъм. Наслаждавайте са на шедьовър...

Автор: Лука Йевтович

Бил е бездомник и просил за храна, но не предал мечтата си за "Роки". Легендата Сталоун на 71!

Всички епизоди на култовата филмова поредица "Роки" почти знаем наизуст, особено онзи първият, който през 1976 година разтресе филмовия свят и спечели три Оскара, включително и за Най-добър филм.

Истинска "рокимания" настъпи не само в Америка в следващите години, когато киносалоните бяха твърде малки да приемат всички гладни и жадни за енергията, която на платното съвършено неподготвено оставяше дотогава непознатия Силвестър Сталоун, днес икона на Холивуд, който празнува 71-ия си рожден ден.

Но, дали сте сигурни, че знаете всичко което е предхождало този никога повторен продуцентски успех, със заработени 200 милиона долара срещу вложен един за 28 дни заснемане?

Прочетете тази история за Силвестър Сталоун и какво е трябвало този човек да направи, за да осъществи своята мечта, която дава специално значение и тежест на въображаемия лик "Роки", с който американците толкова се отъждествили, че му вдигнали бюст.

Не на Сталоун. На Роки.

Историята започва през 1946 година и вероятно и сама по себе си е зряла за екранизация.

Тогава на света идва Майкъл Силвестър Гарденсио Сталоун, момче, нюйоркчанин, син на емигранти с италиански произход.

- Силвестър е роден с голям проблем - парализа на долната лява част на челюстта, което в първите години на неговата мечта да стане актьор е била непреодолим проблем на всеки кастинг. Малко твърдост на част от лицето, но твърде много...

- Проблемите с лицевата изразителност водят със себе си още една пречка - Силвестър е имал и говорен дефект, който много пречел на комисиите на най-различни кастинги и прослушвания, които той упорито посещавал из цял Ню Йорк.

Но, не е имал намерение да се откаже, а по-късно ще се окаже, че Силвестър ще превърне своите наследени проблеми в култ.

- Докато е бил "отказван", Силвестър в търсене е останал толкова "на късо", че по едно време три седмици провел спейки като бездомник на автобусната гара в Ню Йорк. Казвал е, че временно е трябвало и да проси за храна.

- Нещата ставали само все по-лоши и по-лоши, така че Сталоун в един момент бил принуден на отчаян ход, продал кучето си, единственият приятел и дългогодишен спътник в лутането по нюйоркските улици. Напълно непознат му дал 25 долара за неговия другар. Сталоун трябвало да приеме това.

- Това е най-дълбокото дъно което е докосвал в живота си, редом до това, че временно трябвало да се снима в порно филми, за да преживява. Но, това бил и момент на обрат!

- С 25 долара в джоба, получил възможност да преживее няколко седмици и тогава един ден, докато гледал мач на известния Мохамед Али и хората в неговия ъгъл, дошла идея да напише сценарий за филм. Затворил се в някаква барака и провел в нея три дни.

- Аматьорски, неук, но искрен и гениален сценарий за филма "Роки" бил готов за три дни!

- Не минало дълго, а Сталоун намерил първи продуцент, който бил готов да влезе в тази работа. Предложението било за огромните 125 000 долара за сценария, тъй като неназованият филмов вълк "надушил парите".

Но...

- въпреки че бил бездомник, без пари, Сталоун отказал това предложение (сметнете, че в днешно време това предложение е на стойност милион евро)! Отказал е, защото условието на продуцента било, че Сталоун не може да играе Роки, а Сталоун бил изричен: "Този сценарий се купува само с мен в главната роля".

- Продължил да живее като бездомник, но продължил да има мечта, да стане актьор...

- Две седмици по-късно, същият продуцент му предложил 325 000 долара, но условието без Сталоун в главната роля също важало. Сталоун отново казал: "Не"!

- След дълги преговори, двете страни се намерили! Сталоун приел да продаде сценария за само 35 000 долара, но издействал своята основна цел - главната роля във филма!

Знаете ли какво е направил Силвестър с парите, които получил?

- С 35 000 долара в джоба веднага намерил непознатия на който продал своето куче и го откупил за 15 000 долара! Това куче по-късно ще се появи във филма "Роки", в доста сцени, а най-позната е онази в която те двамата заедно побеждават стълбището, по-точно 72 стъпала пред "Музея на изкуството" във Филаделфия. На това място по-късно е поставен бюстът "Роки", а стълбището е наречено "Рокиево".

Останалото е история...

- Снимането е започнало далеч от очите на обществеността, било завършено само за 28 дни. Филмът е заработил 200 милиона долара. Сталоун от бездомник станал милионер и световно известно лице и всички, които по-късно са сътрудничили с него са се обогатили.

Успял е само заради това, че в нито един момент не се е отказал от мечтата си!

За край ще цитираме "Роки", който в един разговор със сина си казва:

"Не е важно колко силно можеш да удряш. Важното е колко силен удар можеш да понесеш и да продължиш напред".

Танцувам като пеперуда, жиля като пчела

Шампион между шампионите. Най-големият между най-добрите. Голям борец за правда, боксьор, шегаджия, магьосник, перфекционист, религиозен фанатик, проповедник. Спортист на века в избора на най-сериозните спортни критици. Легенда

Мохамед Али вече не е между нас. Изречение което е толкова трудно да се напише, а още по-тежко да се осъзнае. Светът изгуби Най-големия. Винаги е бил, завинаги ще остане. Човек който даваше облик на света, спорта, живота. Човек който изведе бокса извън граници и стереотипното мислене за бруталното съперничество и го превърна в пленяващо майсторство. Беше по-голям от живота, защото вложи всичко от себе си за толкова важни житейски елементи. Бореше се за равноправие между хората, против расистките и религиозните нетърпимости, войната.

Във времето на най-голямата слава неразрушим, през годините на безкрайни рундове борба с коварната болест борец в чийто очи гореше същия пламък, бляскава жар както когато малтретираше противниците.

Мохамед Али беше герой на много поколения заради много причини. Беше обожаван заради дивното си движение и неизмерния талант, който го красеше. На върха на своята кариера, в периода между 1964 и 1967 година не съществува нито един боксьор, който е бил близо до неговото ниво. Тежко е да се каже, че и днес има такива.

Бърз, снажен, прецизен, книжовната дефиниция на истински борец, боксьор. Али, особа с остър език, толкова, че неговите думи са имали еднакво силен ефект както и мълниеносните му удари на ринга. "Никога не броя колко коремни преси съм направил. Започвам да броя тогава когато започне да боли, защото това са единствените преси, които се броят. Това е което те прави шампион".

Мнозина са го наричали луд, човек без чест. Омразен заради това, че е отказал да се присъедини към войската на САЩ и да воюва във Виетнам.

"Нямам никакъв проблем с хората от Виетконг". Изречение толкова силно, че заради него по-късно е осъден на пет години затвор, получава глоба от тогава огромните 10 000 долара и тригодишно наказание да се занимава с бокс. Заради него е изгубил титлата. Влизането в затвора избягва, когато случаят е разгледан от Върховния съд, но наказанието остава.

"Мачът се печели или губи далече от всички зрители, далече от всички граници на ринга, залата в която тренираш и на улицата по която тичаш, много преди да затанцувам под тези чудесни светлини".

Али вярваше, че това е единственото вярно нещо и заради своите убеждения се отрече буквално от всичко - живота, кариерата, титлата, по-големия дял пари, който спечели от боксирането. Стоеше твърдо стъпил на земята, а много бързо стана лице, глас и сърце на антивоенното движение, което по-късно даде облик на редица поколения.

За хората със здрав разум стана герой заради острия ум и умните решения, които вземаше. Трикратният световен шампион получи и победителски пояс заради своите виждания и всекидневни борби срещу расизма, религиозната нетърпимост и неравноправието между хората. Своето олимпийско злато, което печели през 1960 година в протест срещу расизма хвърли в реката Охайо, защото заради цвета на кожата му не му е позволено да влезе в един ресторант.
"Невъзможно е само дума, която използват малките хора, онези на които им е по-лесно да живеят в света такъв какъвто е, вместо да опитват, да намерят истинската сила и да й дадат облик. Невъзможно не е факт, нито мислене. Невъзможно е потенциал, невъзможното е временно. Нищо не е невъзможно".

Автор на спортните провокации към противника, т.нар. "боклучави приказки". Той и неговата свита измислиха думи, които ще останат дълбоко врязани в спортната история, а след половин век по-късно хората продължават да казват, че Али "танцува като пеперуда, жили като пчела, а противниковите ръце не могат да ударят онова което очите не могат да видят". За пръв път този култов цитат употребява непосредствено преди да отиде на ринга, за да се бие със Сони Листън за титлата шампион в тежка категория през 1964 година.

Роден е на 17 януари 1942 година като Касиус Клей в американския град Луисвил, взима за тогава извън времето си решение да промени името си на Мохамед Али, след като приема исляма през 1964 г.
"Искам хората да обичат всичко както обичат мен. Светът би бил по-добро място".

През същата година за пръв път става номер едно в света в тежката категория, побеждавайки Сони Листън, когато е само на 22 години в шест рунда, с технически нокаут. Говори много преди мача, че ще успее да надвие дотогава непобедения Листън, но малко вярват, че наистина може да го направи. Все пак го постига. През следващите години е на върха на кариерата си и защитава титлата си чак девет пъти. Бил е познат по това, че никога не щади съперниците си, дори и когато става въпрос за съперници със същия цвят на кожата, което по това време е много важно нещо.

Най-запомнени ще останат неговите легендарни мачове срещу Джо Фрейзър от 1971 и 1975 година, и с Джордж Формън през 1974 година, които остават в историята записани като боксови класики. Титлата губи през 1978 година от Леон Спинкс, но през същата година я връща в свое владение. Мохамед Али е първият боксьор, който три пъти е шампион на света (1964-1967, 1974-1978, 1978-1979 г).

Пенсионира се през 1981 година, побеждавайки в 56 мача (37 нокаута) от 61 мача, а с право носи прякора Най-големия. Три години по-късно се разболява от Паркинсон, която го измъчва до края на живота му. В четвъртък сутринта е закаран в болница във Финикс заради тежки болки в дихателните органи. В нощта между петък и събота напусна този свят.
"Аз съм най-добрият. Това съм казвал и много преди наистина да съм бил. Разбрах, че ако достатъчно пъти повторя тези думи, ще успея да убедя хората, че наистина съм най-големият".

Погребението ще бъде в сряда в неговия роден град Луисвил, в щата Кентъки, а властите на този град планират в събота да проведат възпоменателна служба.

Шампион между шампионите. Най-големият между най-добрите. Голям борец за правда, боксьор, шегаджия, магьосник, перфекционист, религиозен фанатик, проповедник. Спортист на века в избора на най-сериозните спортни критици. Легенда. Толкова е бил мощен, невероятен, префинен и надреален, че хората имали желание никога да не напусне ринга. Роденият магьосник ръсеше магия до последния си дъх.

Какъвто и да е бил Али, никога вече няма да има такъв като него. Трудно е светът да може да издържи такъв трепет.

Затова, почивай в мир, неразрушими майсторе!