А тогава децата излязли да си играят...

Сто души - сто чудеса. Сто треньора - десет хиляди начина за играене на футбол. Някои от тях се държат към няколко модела, всякак винаги към същите принципи. Луис Ван Гаал е принц на тази треньорска догматичност. Но за пръв и последен път в неговата кариера отбор се отклонил от неговия контрол, играл, на практика, въпреки него и неговите нагласи. Това бил Аякс от средата на деветдесетте години, вероятно единственият отбор в историята съставен от вундеркиндове, сраснали в цялост, която е била една от най-хубавите версии на тоталния (или има някакъв друг) футбол виждана някога.

И преди тази 1872 година са играни международни мачове, наистина неофициални. В университета в Единбург, 1851 година, играли едни срещу други студенти от Англия и Шотландия. Деветнадесет години по-късно жители на Лондон, отново етнически шотландци и англичани, изиграли и приятелски мач (англичаните победили с 1:0).

Но да, този мач, изигран на 30 ноември в Глазгоу (абсолютна футболна столица на империята и света преди Първата Световна война) бил първият официален международен футболен мач. Четири хиляди човека платили по шилинг, за да видят дуел без голове - но и дуел с безброй чудеса.

Футболният съюз на Шотландия все още не е бил основан и всички национали са били част от клуба Куинс Парк. Преди мача разбрали, че техните съперници са по-тежки средно с един камък (малко повече от шест килограма), не е имало смисъл да се отдадат на игра базирана на тичане и дрибъл, каквато на практика единствено съществувала по това време. Струвало си да се използва подаване.

Куинс Парк е, вижте, основан 1867 година, а чак през 1870 година става член на Футболната Асоциация. През тези три години ползвали правилото за засада което е било много либерално. За да е играч в непозволена позиция, трябвало да бъде зад предпоследния футболист и, в същото време, в последните 15 ярда на игрището. Това е позволявало на шотландците да се разпрострат по терена и да подават топката, което е било и основата на тяхната игра. В Англия първите три години се играло със стриктно правило за засада (като в двете ръгбита днес), за да се промени това през 1866 година когато трима играчи винаги трябвало да са между нападателя и вратата (един повече отколкото днес).

Шотландците решили и сега да играят с подавания и, според всички известия, били много по-доминиращият съперник през този ден.

Подаването се разширило (Роял Енджиниърс е първият английски отбор, който го ползвал, набързо след това и Кеймбридж Х), но неговия духовен дом и главно физическо средище останал Кунс Парк. Тогава Ар Ес МакКол, наричан и Карамеления Боб заради веригата магазини, които е държал със своя брат, преминал в Нюкасъл, за да стане професионалист (Куинс Парк е останал аматьорски клуб, в онзи изворен смисъл. Думата "аматьор" произтича или от френската или от латинската дума за "любов" и означава някой който играе футбол само и единствено заради самото удоволствие от играта).

В североизтока на Англия е представил подаването, което веднага приел Питър МакУилиям, който през 1912 година станал треньор на Тотнъм, правейки подаването като основен принцип във всички категории на клуба, както и във филиалния клуб Нортфлит Таун.

Когато се върнал в Тотнъм, след мандат в Мидълзбро който го направил най-платения мениджър в света, наследил играчи каквито били Артур Роу, Бил Никълсън и Вик Бъкингам. Всички са станали чудесни треньори, първите двама и шампиони на Англия с Тотнъм, докато третият отишъл в Холандия и взел Аякс и в първия отбор въвел момък, който се наричал, не е изключено да сте чували някъде това име по-рано - Йохан Кройф. Бъкингам така подготвил терена - или, по-точно, онова което ще се случва на терена - за Ринус Михелс, а самият той отишъл в Барселона. Там ще го, представете си, наследи отново Ринус Михелс, баща на тоталния футбол или, както той сам го наричал, пресиращият футбол.

Междувременно, Ернст Хапел, австрийски треньор и член на легендарния отбор на Рапид от началото на петдесетте ("бразилската система" на Ханс Песер, зачатъци на зоновата отбрана, капана за засада...), дошъл в Холандия и поел Адо Ден Хааг. Там, първи в света, играл така наречената холандско-немска 4-3-3, която, за разлика от бразилско-британската 4-3-3 от този период, била съставена от нападател и две крила (вместо асиметрични атаки от двама нападатели и едно крило).

Точно той, след като преминал във Фейенорд, показал стойността на тази система на Ринус Михелс, който дотогава играл 4-2-4. Фейенорд взел титлата първенец на Европа през 1970 година, използвайки пръв в света организирана преса базирана на отбрана на линията на подаването, съответно пазене на футболиста от страната на топката, вместо от страната на вратата. Аякс ще спечели следващите три континентални титли, една с Михелс и две с Щефан Ковач.

И по-рано отбори са играли с редица промени на местата на футболистите в своите нападателни фази, например Динамо (Москва) на Борис Аркадиев, който използвал "организиран хаос", а чак и една от първите "фалшиви деветки" в лицето на Всеволод Бобров, който също така бил и много успешен хокеист (една от дивизиите на КХЛ днес носи неговото име). Но никога по-рано това не е било толкова използвано, ясно структурирано, интуитивно (играчите междуособно наричали това "футбол на навика"), неуловимо, неразбираемо...

Десетилетия са минали и тоталният футбол се разширил. Немците го играли особено добре през седемдесетте, само че тяхната версия не е предполагала преса, а казват, че се е появила на Мондиала през 1970 година под слънцето на спарения Леон, когато немският отбор с комплексни подавания опитвал да стигне до хладността, която създавала една от трибуните. Тоталният футбол се разширил, а после се и поделил.

Пропукал се, както и всички революции, на идеологически основи за които и не се размисля докато се мечтае за промяна на света.

През деветдесетте години са създадени две негови възкръсвания, онова "чистото" на Кройф, който го въвел в Барселона и стана първенец на Европа през 1992 година, побеждавайки Сампдория на Вуядин Бошков, а която по-късно с Хуан Лиля и Пеп Гуардиола ще се развие в испанския Juego de posicion, и онази механичната, която пропагандирал Луис Ван Гаал.

На пръв поглед, а после и на втори и трети, не е имало твърде големи разлики между двете интерпретации на тоталния футбол. Но разлики е имало, а и омраза между Кройф и Ван Гаал. Била онази салонна омраза на двама страстни интелектуалци, които се карат около запетайка и семиотика, с разликата, че техният разкол имал много директна проекция на футболния терен и емоционалния обхват на привържениците из континента.

Разлика, по-голяма от която и да е друга, се виждала в твърдостта на единия и контролираната разпуснатост на другия, най-вече в играта с топката.

Във футбола, отбраната е тази, която доминира, която има предимство. Тя определя къде ще се стои, къде ще се играе, а отборът който напада трябва да измисли начин да премине около нея или през нея. Същото нещо съществува и във военната теория.

Пруският генерал Карл фон Клаузевиц, чиято книга "За войната" е учебник за геополитическите анализатори от поколения, говорил за това как най-голямата заблуда е, че отбраната и атаката са еднакви, симетрични сили. Отбраната, говорил Клаузевиц, е далеко надмощна. Ако не е, битките биха траели непрестанно. Така, войната е чакане, планиране, понякога прекъснато от някой сблъсък. Това е така, защото нападателно ориентираната войска е тази, която трябва да мисли напред, да измисли нещо наистина извънредно, за да надмине присъщото предимство на отбранителната сила.

А Карл фон Клаузевиц знае за какво говори. Като младеж се присъединил към войската на Наполеон, която преминала Неман и влязла в Русия с над 700 000 войници. Мощната, непобедима армия (grande armee) се върнала след шест месеца, съставена от 20 000 наранени души. Руснаците чак не се потрудили твърде много, оттегляли се търпеливо и оставили генерал Зима да се погрижи за французите.

Във войната, а и в любовта, а тогава и в тяхната синтеза позната като футбол, нападението е в подчинено положение.

Във футбола това изглежда така, че той се настройва към дефанзивната структура и система на противника и опитва някак да му убегне. Това се нарича реактивно нападение и така играят 90% от отборите в света. Проактивно нападение, каквото играе Кройф, а го играе днес Гуардиола, е онова което ползва топката, за да промени облика на противника, примамва го в едната страна, за да го нападне по другата, пробива през средата, за да отвори пространство на крилото...

Съществува пасивно нападение (да кажем, Моуриньо с Интер в реванша с Барселона през 2010 година в Шампионската лига), което не иска да напада, не иска топката и единствената цел е почивка и подготовка за още бранене.

И, накрая, тук е активното нападение, каквото играе Луис Ван Гаал. Тогава отборът играе по своя подготвен начин без оглед какво прави противникът. Този механичен футбол, който футболистите често наричат "футбол на релси" (ясно заради какво), се базира на подготвени образци и комбинации.

Заради това неговите отбори са добри, но не впечатляващи, често успешни, но никога възпявани (виковете Attack, Attack на Олд Трафорд не са били дитирамба, а вопъл на ядосани привърженици, които не са разбирали защо техният отбор играе толкова предвидимо и безопасно във Висшата лига).

Всички са били такива, всички... Освен Аякс през сезон 1994-1995. Този отбор беше специален.

"Те бяха толкова близо до футболната утопия. Тяхната концепция на игра беше извънредна, но и физически имаха преимущество. Те бяха красавицата и звяра", казвал е Хорхе Валдано, някогашен треньор и спортен директор на Реал (Мадрид), шампион на света с Аржентина.

Точно аржентинец - Сесар Луис Меноти е казал, че всеки футболен отбор е, преди всичко, идея. Аякс е бил доста интересна идея. Отраснали заедно (близнаците Де Бур буквално, Едгар Давидс, Патрик Клуйверт и Михаел Райцигер са били отдалечени на едва няколко улици един от друг), школувани са заедно, само с двама играчи по-стари от 25 години, футболистите на Аякс са спечелили титлата в Холандия без загуба, а не са били победени и в Европа цял сезон.

Още от "Лисабонските лъвове", отборът на Селтик воден от Джок Стайн, който победил Интер през 1967 година и станал първият шампион на Европа от севера, нито един отбор не е бил съставен по подобен принцип по който децата играят футбол в петък след училище - блок срещу блока, вход срещу входа.

Якобус Ко Адриянсе в края на осемдесетте е измислил "елхата" (4-3-2-1 система), но тази система много бързо се разширила по света, а използвайки я Франция станала първенец на света.

Затова, всъщност, 3-1-3-3 (наричат я още и 3-1-2-3-1 и 3-ромб-3) е истинската и единствената истинска холандска формация. Играл я е Кройф с Барселона, играл я е Гус Хидинк с Холандия на Европейското първенство 1996 година, ще я играе в различни форми Пеп Гуардиола, а я е играл и Аякс на Ван Гаал.

Това е система, която в Аякс и днес се използва като метод на учене на младите футболисти, които са накарани да се справят в повече роли, за да по време на кариерата когато получат определена позиция, могат да са тактически по-подготвени.

Защо вече отборът не играе така? Защото е много сложно... Когато се говори за игра с трима централни защитници (един централен и два бека), обикновено се говори за отбори, които играят с пет играчи в последната линия, към които се придружават и крила бекове (wing backs). Оттук и отбори се бранят в 5-3-2, 5-4-1, 5-2-2-1 или подобни облици.

Последната линия се движи като петочленна верига (в която всички играчи се движат заедно с топката) или пък могат да ползват "весела четворка" (като Антонио Конте с Чели или Италия), в която крилото бек се включва в халфовата линия и притиска притежателя на топката докато неговият колега от другата страна е край класическия бек, при което цялата структура прилича на Махалото на Нютон.

Това не съществува в холандския модел, защото няма крила бекове, а допълнителни халфови футболисти.

Аякс е бил много интересна идея. И е бил чудесен за гледане. Самата сила на таланта на тези момчета е надмогнала систематичността и чудовищността на техния треньор, който, по-късно през кариерата, свалил панталоните пред своите играчи в съблекалнята, за да им покаже "железни топки и затова той е главният".

Неговата Холандия от 2014 година, да кажем, игра стриктна, разочароваща и фиксирана отбрана човек срещу човека, толкова рядка в модерния футбол.

Игра човек срещу човека на Холандия, полуфиналист от последното Светонво първенство

Но, колкото и да е бил дивен, колкото и иконоборен да е бил, Аякс от 1995 година не е бил край на футболна ера нито нейното начало. А само симпатична аберация, която понякога се появява...

Приятно е - всички заблуди са такива - да се мисли, че победата на Аякс е означила края на ерата на Питър Пан футбола, в който талантът, индивидуален и общ, е бил достатъчен да се побеждава и печелят трофеи. Истината е, че такива ери никога не е имало. Първите пет издания на Купата на европейските шампиони са спечелени от първите "галактикоси", които е събрал Сантиаго Бернабеу. Сегашният първенец на Европа е Реал (Мадрид) с "галактикоси", които е събрал Флорентино Перес. Всички отбори, освен споменатия Селтик, Аякс от седемдесетте, Нотингам Форест от същото десетилетие, може би Бенфика на Бела Гутман, били рожба на плутокрацията или политическата система, която ги е отгледала.

Така и този Аякс завършил, като стари мебели на everything must go разпродажба. Година, две по-късно, от него нищо не е останало. Но преди това, струвало си е да подчини Европа...

Преди да победи Милан, за който тогава, поред Джанлуиджи Лентини, най-скъпия играч в света, играли и Барези, Костакурта, Десаи, Бобан, във финала в Австрия, Милан и Аякс са играли в груповата фаза на турнира.

Вместо на Де Мер, мачът е изигран на архаичната бетонна поничка каквато била Олимпийския стадион в Амстердам. Тунелът, който прилича на вътрешността на буре, с жълти тухли и надпис "Аякс" водил към терена, който бил оцветен от факли, които днес няма да видите на мачове в турнирите на УЕФА (#againstmodernfootball).

Подходящ старт на пътя, който ще води през мюнхенския Байерн и сплитския Хайдук, който като четвъртфиналист през този сезон е най-успешният отбор в Шампионската лига от някоя от държавите, които са създадени след разпадането на Югославия.

Милан е, година по-рано в Атина, разбил Барселона с 4:0. Тогава бил аутсайдер, сега бил фаворит. Парите се въртят, нещата се въртят.

Финалът през тази 1995 година на стадиона, представете си още веднъж, който носи името "Ернст Хапел", не е бил изключително представителен, с нищо впечатляващ. Влизането на двама осемнадесетгодишни, Кану и Клуйверт, които замениха Кларънс Зеедорф и Яри Литманен, промени донякъде това.

Майката на Клуйверт е сънувала предишната нощ как нейният син ще вкара гол, а той направи точно това пет минути преди края на мача. Аякс стана шампион на Европа.

Луис Ван Гаал невинаги е изглеждал край тъчлинията като сервитьор на Сънсет булеврд в края на смяната, разочарован, че неговият сценарий за филм все още не е купен от никого. Някога беше много по-енергичен, докато следеше мачовете на своите отбори. Такъв е, донякъде, бил и докато водеше този Аякс, но тук по-малко беше управител, а повече зрител. Това еднакво е бил негов отбор колкото и автономен продукт на талант и разбиране на неговите градивни елементи. Хубав плевел в градината на обсесивно-компулсивно градинарство.

В мача с Милан, който с Фабио Капело продължавал да играе равната 4-4-2 на Саки, с Марсел Десаи в халфовата редица, Аякс нападаше в 3-3-4 структура, така че Литманен влизаше поред нападателите.

Пресата на Милан беше насочена така че да изолира Райцигер, както и да се подмами неговия вертикален пас към крилото или нападателя. Това изглеждало като правилна тактика (Аякс често използвал това вертикално подаване в първата и втората фаза на притежанието), но нейното прилагане било лошо.

Някои от най-добрите акции в мача започвали от Райцигер, с пас в дълбочина, върната топка и тогава изтичване на трети човек, който най-често бил нигериецът Джордж Финиди.

Рийкард, Давидс и Зеедорф следвали всеки прогресивен пас, предлагайки се като решение за върната топка, която би им "отворила терен" (up-back-through е много чест нападателен елемент в холандския футбол), но и тези комбинации били редки и още по-рядко минавали поред винаги достатъчно хоризонтално компактната последна линия на Милан.

Но, както сме казали, техният път към финала и целият начин на игра е бил специален, играта в самия финал по никакъв начин. Една защитна грешка на съперника им донесе титлата, която са чакали повече от 20 години, а която сега чакат 23 и вероятно още много дълго няма да дочакат.

В следващия сезон Аякс ще играе още един финал в Шампионската лига, но Ювентус, този сериен, почти патологичен губещ на големи финали, този път ще триумфира.

Но това не е и толкова важно. Сещате се за онова, че всеки отбор, преди всичко, е идея? Нещото около това е, когато отборът е наистина мощен, наистина голям, тази идея остава и когато този отбор вече го няма.

Затова днес никой не говори за Челси, шампион на Европа за 2012 година. Затова днес всички говорят за Милан на Ариго Саки, а не за Милан на Фабио Капело, който го наследи, въпреки че вторият спечели повече трофеи.

Затова днес всички говорят за Бразилия от 1982 година, въпреки че загуби на 1/4-финалите на Световното първенство. Затова сега всички говорят за австрийския отбор от началото на тридесетте, въпреки че е загубил полуфинала на Световното първенство през 1934 година. Затова днес никой не говори за Германия, шампион на света от 1954 година, а за Унгария, която в този финал е победена.

Затова ние днес, а после и всеки ден след това, говорим за Аякс от 1995 година.

Автор: Лука Йевтович

Този прекрасен, прекрасен Тотнъм...

Има хора, които гледат "Звездна нощ" на Винсент Ван Гог и виждат деформирано небе и банален пейзаж. Има и онези, които гледат същото това и виждат едно от най-значителните платна нарисувани някога, постимпресионистичен шедьовър, който надминава своя жанр, момент когато душата на измъчения гений е добила вечна форма. Подобно на това, има и онези, които гледат Тотнъм и виждат само тичане, пъхтене, потни бели екипи и скок на Хари Кейн. Но тук са и тези, които виждат, че нещо специално се случва в отбора от северен Лондон...

Това не е революция. Не, чакайте. Революция е. Не революция като "драматична промяна на условията или общите разбирания", още по-малко революция като "насилствено сваляне на една политическа и обществена система заради налагането на друга". Не, нищо такова.

Революция като "движение на обект в кръгов или елипсовиден път". За тази революция става въпрос. Движение в кръг, завръщане към старото.

Добре, като решихме проблема с многозначността на израза "революция", струва си да се позанимаваме с това каква е тази революция и каква връзка има с Тотнъм. За пояснение трябва да се върнем към седемдесет и втора година - 1872 година!

Англия и Шотландия са играли няколко междуособни мача преди тази година, но нито един от тях не се смята за истински между национални отбори или официален (1870 година, да речем, англичаните от Лондон победили шотландците от Лондон с 1:0). Но през тази 1872 година в Глазгоу, Шотландия и Англия са изиграли първият официален мач, първата международна футболна среща изобщо.

Било е 0:0, но този мач без голове отеква през историята като будилник с развален "снуз" бутон.

Целият отбор на Шотландия бил съставен от играчи на клуб Куинс Парк. Този клуб е специален, вероятно най-специалният, който може да съществува, защото преди да стане част от Футболната асоциация, използвал много хлабаво правило за засада. За да бъде играч извън игра, трябвало да бъде същевременно зад предпоследния противников играч и в последните 15 ярда (13,72 м - б.р.) от терена. Заради това Куинс Парк е мястото на което е измислен футбола, който се базира на подаване.

Дотогава, а и много след това, футболът бил игра базирана на дрибъла. Играчът би взел топката и тръгнал на юруш към вратата на противника, докато неговите съотборници ще тичат зад него ("backing up" се наричал този процес), чакайки евентуално топката да се отбие, за да продължат сами с нея да пробиват навътре в територията на противника. В началото, правилата на ФА са забранявали подаване напред, а и когато го позволили (1866 година) играчът трябвало да има пред себе си трима противникови играчи, за да не бъде в засада.

И така, шотландците, във формация 2-2-6, си подавали и се движели, докато англичаните, в утвърдената 1-2-7 формация (с четирима играчи на лявата и трима в дясната страна), нападали.

Подаването постепенно се разширило, но Куинс Парк останал тих епицентър, неговите играчи индоктринирани да подават топката, продължавали движението и тогава отново да се предложат като решение за подаване. Тогава, през 1901 година, нападателят Робърт Смит МакКол, известен като "Карамеления Боб", преминал в Нюкасъл и донесъл тези футболни мисли в клуба от североизтока на Англия.

Питър МакУилиям веднага видял възможностите на такъв футбол, който след това наложил в Тотнъм когато станал мениджър през 1912 година. Направил Тотнъм прогресивен клуб, в който футболът базиран върху притежанието станал официална програма, която погълнала всичко, от първия отбор до младите селекции.

В такова обкръжение са раснали Артър Роу, Бил Николсън и Вик Бъкингам. Първият е довел отбора до промоция, а после и титла в началото на петдесетте години на 20 век, играейки, на практика единствени в Англия, мирно и стабилно във фазата на офанзивната организация, конструирайки нападението от последната линия (която тогава е от трима играчи, защото всички са играли W-M, съответно 3-2-2-3). Бил Николсън десетилетие по-късно с "шпорите" спечелил дубъл, играейки по идентичен начин.

Вик Бъкингам е, от друга страна, поставил първите основи на модерния Аякс (Йохан Кройф е дебютирал когато англичанинът е бил треньор), където го е наследил Ринус Михелс, а след това направил същото и в Барселона - където отново го наследил Ринус Михелс и разработил онова което Бъкингам е направил.

Така че, накрая Тотнъм има едно много хубаво родословие. Няма трофеите на Манчестър Юнайтед или мистичността на Ливърпул, но има негова личност, негов хералдически произход, която е еднакво голяма като онази на червените съперници от историческия Ланкашър.

Реал Мадрид - Тотнъм 1:1

Следователно идването на Маурисио Почетино в Тотнъм е всъщност завръщане. Завръщане на Тотнъм към самия себе си, ако това приемете като смислено твърдение  а не тавтология. С аржентинеца отборът от "Уайт Харт Лейн", временен обитател на "Уембли", отново е станал най-прогресивният отбор в Англия (или това е било докато не се появили Пеп Гуардиола и Антонио Конте, чиито Манчестър Сити и Челси само се придружиха към Тотнъм на върха, но не са го изместили от него).

Но, какво прави Тотнъм толкова специален днес? Ух, много...

Играта с топката

Тотнъм е отбор, който иска постепенно да премине през всички четири фази на притежанието. Началната фаза на притежанието, съответно влизането в играта, е особено важна. Лондонският отбор има няколко основни платформи, които използва за чиста прогресия на топката, без значение в каква система играе, а всичко с целта да се създаде "свободен човек" (free man) в първата линия на нападението.

Тотнъм с Почетино първо играеше в основната 4-2-3-1 система, следователно в система с "двойни шестици". Ерик Дайър често се спуска между защитниците, които се ширят към фланговите линии, докато бековете са отивали високо. Този механизъм, който се нарича La Salida Lavolpiana, по Рикардо Ла Волпе, аржентински треньор, който го е измислил, позволява на Тотнъм да има предимство когато противникът има двама играчи в първата линия на пресата.

Обаче, Тотнъм тогава, точно както и сега, често играл и така, че плеймейкърът се спуска покрай двамата централни защитници, създавайки временен ромб. Нещо подобно е, с голям успех, правил и Партизан когато с Марко Николич през сезон 2016/2017 спечели шести дубъл в историята.

Когато това се случи, противникът има много повече слоеве, които трябва да покрие ако иска да извърши притискане, което прави пресата по-комплексна, а, струва ли си изобщо да се каже, много са малко отборите чиято система на преса е достатъчно качествена да осъществи това.

Предимството на този модел е и това, че "свободният играч" е плеймейкър, а не централен защитник, което облекчава следващото действие - пренос на топката в средната третина на терена, преминаването във втора и трета фаза на притежанието - да бъде по-стабилно.

Тогава става особено интересно... Следващото което прави Тотнъм е вертикален пас между линиите. Той сам по себе си е най-труден във футбола, въпреки че има голяма стойност, защото ви приближава към вратата на противника. Играчът, който приема вертикален пас, почти винаги прави това обърнат с гръб към вратата, с много противникови играчи около себе си (защото на практика всички отбори в света се бранят зоново, което означава, че изразително се местят с топката). С оглед на това, че Лионел Меси не играе в Тотнъм, онова което този отбор трябва да прави - а в това успява често много впечатляващо - е създаването на микроструктури, за да се даде на играча възможност за "лейоф" подаване.
 
Пример - ако Хари Кейн приеме вертикален пас, в непосредствена близост, и то на различни хоризонтални линии, ще се намери Деле Али и Кристиян Ериксен. Връщащ пас към англичанина или датчанина "отваря" терен, защото те са обърнати към вратата на противника. Тук се вижда влиянието на Марсело Биелса, треньорът, който е футболен баща на Почетино (по негови думи), който като момче го довел в Нюелс Олд Бойс, след като в два през нощта влязъл в неговата къща, повдигнал завивката на заспалото дете и заключил, че то "има крака на футболист".

Биелса настоява на директност в нападението и излишните подавания третира също както и Чехов непотребните метафори. Неговите играчи винаги научават да бъдат обърнати с бедра към вратата на противника, а нещо подобно, само че по-малко догматично, съществува и в идеологията на Маурисио Почетино.

Тогава възможности има малко по-малко от безкрайно. Така нареченото изтичване на трети човек заради пробиване на линия (това винаги е крило или конвенционален бек), кратки комбинации между трима играчи във вече формирания триъгълник, индивидуално усвояване на пространство... Всеки от споменатите играчи на Тотнъм има достатъчно тактическа интелигентност изборът му от решения в този решаващ момент на нападение да бъде адекватен.

Вертикалният пас почти винаги идва от полупространство, в Германия познато като halbraum, което е вероятно и стратегически най-ценният дял на терена, заради разнообразието от решения които предлага, тъй като от него може директно да се пристъпи и към крилата и към центъра, които предлагат напълно различни възможности за развитие на нападението (центърът е там където се намира вратата, но топката оттук директно може само в две полупространства, докато отборът на крилото е "отсечен" със 180 градуса от тъч линията, която заради това Гуардиола нарича най-добрият защитник на света).

Множество играчи между линиите карат съперника да се фокусира над средата на терена, гледайки противниците пред и около себе си. Когато това се случи, Тотнъм, както и всеки интелигентен отбор, използва онова което във Франция се нарича "трети слой". Него го създава играч, който изтичва от крилото, което е обратно на моментното положение на топката, а по правило атакува пространството зад централните защитници, които и често не го виждат, защото, както треньорите обичат да казват, им напада гърба.

Пас от третия слой и, разбира се, гол
"Когато Тотнъм гради играта от последната линия, настоява да сгъсти колкото се може повече последната линия на противника. Това главно правят Сон и Кейн, които заемат позиции между тесните и широките защитници. Това е ключово за диагоналите към бековете, защото им позволява повече пространство и време когато получават топката. Също така, бековете на противника не излизат в натиск, защото Сон и Кейн във всеки момент могат да изтичат в пространството зад тях", обяснява Никола Янич, тактически консултант и аналитик, в разговор за РТС.

Когато минат в половината на противника, целта се променя. Тогава Тотнъм опитва да разшири защитната линия на съперника и след това да използва пространството между бранителите.

"Най-често това правят като някой от най-изтеглените футболисти (нападател или вътрешен нападател б.р.) се спусне към топката, така изтегля някой от отбраната. Автоматично някой от играчите на Тотнъм използва това и влиза в пространството, което се е създало", допълва Янич.

Тотнъм, следователно, смесва спокойното продължително нападение с директно и бързо влизане в нападателната третина на терена. То им дава може би и най-ценният нападателен атрибут, който един отбор може да има - разнообразие.

Тези принципи в играта са останали същите и през този сезон, когато Тотнъм и официално премина на 3-4-2-1 и 3-5-1-1 системи. Тук е важно да се каже, че още през втората част на сезон 2015/2016 Почетино, по време на притежание, ползваше облик 3-2-4-1, и то така че една от "осите" (централните халфове) влизаше между централните защитници, офанзивният халф се спускаше край останалия централен халф, докато играчите по крилата влизаха навътре, зад нападателя, създавайки система с двойна "десетка".

Играта без топка

Тотнъм е, над и преди всичко, познат по своята преса. Тук трябва да сложим малка звездичка и да кажем, че пресата е нещо което се случва във всеки дял от терена, а не само, както често и фундаментално погрешно се смята, пред вратата на противника.

Пресата не е същото като притискането. Пресата означава създаване на притискане на топката, притежателя й и неговите съотборници, за да се спечели топката в желания дял от терена. За да бъде успешна пресата, отборът трябва да я подготви, съответно да спре в блока с желаната височина и желания облик. Също така, пресата се върши само тогава когато се случи един от преса спусъците - пас към крилото, пас между централните защитници, пас към играч, който е обърнат с гръб, лошо първо докосване на топката от противника...

Всичко това - но дословно всичко - съществува в играта на Тотнъм.

Отборът на Маурисио Почетино е много хоризонтално, вертикално и пространствено компактен във всички защитни фази (особено в средната и ниската зона). Този последният вид компактност се отнася до разстоянието между играчите вътре в защитния блок, което много други отбори често занемаряват, особено в английската Висша лига.

Тотнъм е невероятно изобретателен когато става въпрос за преса облици. Притискането се върши в 5-2-3, 5-3-2, 5-2-2-1 или 5-1-3-1 формации, средна преса в 5-4-1 облик. Нападателят, следователно Хари Кейн започва пресата и нейното закривено движение, което е насочено между централните защитници на противника и, на практика, дели отбора на противника и самият терен наполовина, служи като подкана останалите съотборници да излязат агресивно към топката.

Във футбола съществуват седем вида защитно движение, в самата преса ги има чак девет. Пресата на Тотнъм до половината е ориентирана към човека, от половината е позиционно ориентирана. Това на практика означава, че се притиска носителят на топката, както и че стриктно се маркират играчи, които са неговата директна подкрепа, съответно непосредствено решение за подаване. Играчите в по-ниските слоеве на пресата не се насочват към противниковите футболисти, а към собствените съотборници, събирайки пространството и правейки различни видове корекции.

Тук трябва още малко да влезем във футболната теория. Съществуват три вида защитни линии във футбола. Помощната линия е онази, която е пред топката (обикновено това е нападателят или нападателите, понякога заедно с офанзивните халфове), линията на покриването се намира около топката и превантивна линия на покриване е всяка линия зад топката.

Мощта на Тотнъм е тази, че чак и помощната линия, която в много други отбори е много пасивна, всъщност е много активна в пресата. Много пъти ще видите Кейн, Али или Ериксен как нападат топката чак и тогава когато тя е преминала тяхната номинална позиция. Точно това притискане от повече страни е онова с което много отбори не могат да се преборят.

Висока преса на Тотнъм и предизвикване на транзиционна промяна

Маурисио Почетино, още от времето когато беше на пейката на Саутхемптън, стана познат по своите преса капани, в Сърбия познати и като преса насоки. Това са ситуации в които отборът, който се брани мами противника в един дял на терена, за да извърши там притискането.

Подготовката на преса капани могат да бъдат динамични (когато играчите активно напускат своите основни позиции, за да накарат пасът да отиде в желан дял от терена) или статични (когато основният отбранителен облик кара противника към парче от терена където капанът ще бъде затворен).

Почетино е, познавате, и тогава много иновативен, практикувайки равномерно двата вида.

Тотнъм има 19,1 удара към вратата на противника на мач, а позволява 8,7 удара към своята врата на мач. Това е съотношение, което е второто най-добро в Англия, веднага след Манчестър Сити. Но проблеми, и те са точно същите, може да има и Реал (Мадрид).

"Познатата Реалова 2-3 платформа, с двама защитници и Касемиро, Модрич и Крос, в конструкция на атака трудно функционира срещу отбори, които играят с петима отзад, защото не променят броя си в последната третина. Без ширина, която винаги липсва когато отбор играе в 4-3-1-2 система, Роналдо и Бензема могат бъдат погълнати", изтъква Никола Янич.

Разбира се, Тотнъм е и отбор със слабости. Например, защитното прекъсване би могло да е по-добро, да се задържим на евфемизма.

"Получиха три гола от свободни удари в два мача срещу Уест Хем, когато центрирането отиваше на първа греда. Али и Кейн пазят тази първа греда, но техните реакции винаги закъсняват. Също така, понякога всички играчи бранят наказателното поле, което дава възможност  противникът лесно да спечели втората топка", казва Янич и допълва:

"Противниците главно опитват да използват високо поставената защитна линия, с изтичване и топка в дълбочина. Също така, когато се бранят с три тясно позиционирани халфа, всяка промяна на страната им прави проблеми, което се видя във второто полувреме на мача с Ливърпул".

Тотнъм не е "отборът Хари Кейн", но наистина е отбор, който много зависи от Хари Кейн.

"Кейн постига по 0,9 гола на мач. Ключово е това, че в академията е развиван да играе като десетка, което много влияе на неговото движение, защото много активно участва в офанзивната организация. Ако успее да се обърне към вратата на противника, отличен е в играта един на един (има почти 70% успешност в индивидуални атаки, според данни на InStat)", заключава Никола Янич.

Лондонският отбор предлага много и просто е хубаво да се гледа - а чак и не е необходимо да бъдете специалист, за да се насладите. Чак и ако сте, осъзнато или не, футболен неграмотник, който не се интересува много повече от дрибъла или гола, Тотнъм има нещо и за вас. Неговата система е напреднала и сложна, но това не е система в която играчите се губят, в която се асимилират.

Системата на Тотнъм позволява голямо количество импровизация и свобода, заради което Али, Кейн, Ериксен, Дембеле и много други имат безброй възможности да покажат големия индивидуален талант, който притежават. Което и правят, от мач на мач.

Следователно, не отвръщайте глава от Тотнъм. Наслаждавайте са на шедьовър...

Автор: Лука Йевтович

Внуци на богове

Та-да... Отново са най-добри, тези дяволи в синьо-червено. Барселона е като онова електрическо, детско влакче, което се върти в кръг и винаги се връща. Само че Барселона винаги се връща на върха. Защо това е така? Какво прави Барселона най-добрият отбор, така убедително най-добрия, в последното десетилетие на миналия и първото десетилетие и половина в което се намираме? Единствените са, които два пъти спечелиха дубъл, заедно с трофей от Шампионската лига. Четири пъти бяха първенци на Европа в последните девет години. Трябва да има нещо особено във връзка с един такъв клуб, нещо дълбоко различно? Съществува. Наистина съществува.

Вселената е безкрайна. Материята не е, както не са и начините по които тя може да се разположи. Още повече, ако във вселената, която няма край, се сложи материята, която има край, достатъчно на брой пъти, ще започне да се разполага по същия начин. Ще започне да се повтаря. Следователно, поради това, не съществува една земя, а има безброй като нея, не съществувате като единствен, а има безброй, които сте вие, не съществува един... Разбирате как върви. И още повече, съществуват светове в които динозаврите не са измрели, Бийтълс не са се разпаднали, а Предраг Миятович не е уцелил гредата. Това е, грубо, теория на мултивселената, която е събрана от безкрайни паралелни вселени. Всеки от тези светове има някои свои закономерности и разсъждения, всичко има съвършен вътрешен смисъл, а, същевременно, всичко е напълно различно, усукано, обърнато.

Но не е необходимо да удряме глава в грапавата стена на теоретичната физика, за да  разберем това.

Съществува и определено човешко състояние, много истинско и много често, което има същия ефект. Особата, когато се влюби, бива лансирана в някакъв напълно нов цикъл на реалност. За онзи, който се намира вътре, фриволностите стават решаващи неща, а решаващите неща лудории. Всичко което за някой отстрани изглежда безсмислено или абсурдно, за влюбения е съвършено смислено и разумно.

Или сънят. Докато трае, напълно е уравновесен, а когато се пробудим разбираме колко е бил мъгляв и ирационален.

Да играеш в Барселона е същото. Сякаш сънувате или сте влюбени, може би висящи в друго пространство. Гледате отвън и е много трудно да разберете. Трудно е да схванете тази необичайна вътрешна логика, която движи клуба и, още по-важно, неговите схващания и принципи за играта. Барселона е свят до света във футболната мултивселена.

А, за да бъде всичко още по-интересно, тази логика не е тяхна. Те са я приели, абсорбирали, пипнали на отделни места, подстригали, пригодили и загладили. Но тя не се е родила в Каталония.

Амстердам, не толкова отдавна наистина, бил тъпа и гнила паланка, която само минавала за европейска столица. Като торта, която някога е била вкусна, но е оставена много дълго извън хладилника. Чудно, не е ли? Особено съпоставено с това което Амстердам е днес. Град на хубавото и грешното, изтънченост и чувственост, свободното и прекаленото. Както и на всички места в които човешкият дух не е депресиран и потиснат, той е и великолепен и грозен. Това е място на което, загледани в нещо богато украсено и хармонично, ще нагазите в повръщня, завещание от някой от пияните туристи. Или подмамени от дъха на марихуаната, който сякаш се е съединил вечно с въздуха в някои части на града, и сами ще повърнете. Чудесен е и възвишен Амстердам, въпреки че е, а може би и точно заради това, пропит с приземни и вулгарни.

Футболът не е могъл да бъде друг. Бил е като коркова тапа, която плува в остаряло и скучно море. Холандците толкова са изоставали от най-голямата част от континента, че дори не е било и смешно. Били са малко по-добри от, хайде да кажем, Люксембург. От юни 1949 до април 1955 година, Холандия е изиграла 27 мача. Победила е в два. На Световно първенство са били само веднъж, и то през 1938 година.

"Имали сме талант, но ментално не сме били достатъчно добри. Нашите личности не са били достатъчно силни - а и начинът на живот. Били сме твърде уплашени. Все още не сме били граждани на света", заявява Ханс Край, футболист на Фейенорд и национал на Холандия от периода непосредствено след края на Втората Световна война.

Тогава дошли 60-те и всичко се променило. Тесногръдата държава, обърната навътре и напълно запусната, станала една от най-напредничавите в Европа. Факторите, които са допринесли за този извънреден обрат не е трудно да се идентифицират.

След войната е създадена държавата на благоденствието и икономиката започнала да се разсънва. Осветено от новия просперитет, традиционното разделение на холандското общество - религиозно, политическо и класово - започнало да се коронясва. Предвоенното поколение, възпитано по един напълно различен начин и в което е внедрена напълно различна ценностна система, остарявало и така се създала празнина между поколенията. Тътенът на младежкия бунт вече може да бъде чут зад ъгъла.

Провоси са, повече от всеки друг, генерирали настроение за културна и морална промяна. Членовете на това контракултурно движение се занимавали с екологична активност, антиконсуматорство, а и много ексцентричния технооптимизъм. Но, леките сблъсъци и провокирането на съществуващия ред и неговите сатрапи били техните любими дейности.

Полицията на Амстердам, изправена пред игра чийто правила не знае, правила обичайното. Когато не познаваш нещо, ти го удари. Разбира се, всички опити на полицията брутално да притисне демонстрациите и представянията на Провоси имали ефекта на стискането на балон напълнен с вода. Една страна би била потисната, но винаги би се създала нова издутина. Движението Прово ставало все по-мощно.

Когато принцесата, по-късно кралица Беатрикс обявила, че ще се жени за немския аристократ Клаус фон Амсберг, който бил на служба във Вермахта, агитатори на Прово обявили, че ще възпрепятстват церемонията. Ще хвърлят ЛСД във водоснабдяването. Ще размажат лъвски изпражнения по улиците, за да се уплашат конете, които дърпат каляската. Ще напомпат райски газ в църквата през органа. Ще направят нещо сериозно и страшно.

Накрая, единственото което направили, или поне единственото което са успели да направят, е да активират газови бомби на улиците. Въпреки това, на полицията и това й беше достатъчно, за да се настърви. Това е, дотогава, най-големия и най-видния двубой между Прово и полицията, анархичната бодрост на шейсетте и фанатичната ограниченост на тридесетте.

Три месеца по-късно Амстердам отново тъжи и отново се гърчи когато Провоси и работници, излязли на улицата заради платената отпуска, сдружили своите стремления. Протестите довели до нови сблъсъци с полицията. Един работник загинал, от сърдечен удар, но натискът на онова което наричаме общество бил изразителен и правителството започнало да се паникьосва.

След разследване, градоначалникът на Амстердам и шефът на полицията са снети от функции. Това е бил моментът когато на холандските власти станало ясно, че трябва да бъдат направени отстъпки. Вместо да се борят против тази вълна, й се предали с почти слугинска допустимост. Революцията е завършена. И била толкова широка и дълга, че трябвало да мине и през футбола.

Връзката между футболните и обществените революции недвусмислено е тук. Ако никъде другаде, то в общата самоувереност, че потискат догми и ревизират обичаи, вместо винаги отново да ги приемат. В този смисъл, изглежда, че всички, и художниците и революционерите и футболистите, правели същото нещо, само че по свои начини.

Преданието твърди, че склонността на Аякс към нападателния и интелигентен футбол съществува още от Първата Световна война, когато треньор става Джак Рейнолдс, или Sjek Rijnols, както го знаят в Холандия. Този англичанин, след Швейцария където е работил, трябвало да стане селекционер на Германия, но войната има тази неприятна тенденция да променя плановете. Така Рейнолдс завършил в Амстердам. В Аякс провел 25 години, разделени на три мандата. Той е този, който слага основните постулати в работата на Аякс с младите, често оставайки на терена и по 14 часа дневно, за да се увери, че всички селекции играят по същия начин.

Още един англичанин има своето петънце принос в крайното превръщане на Аякс от незрял градски клуб до клуб с национална и световна слава. Вик Бъкингам е името на господина. И той е, както и Рейнолдс, част от малцинството треньори от Англия които са видели второкласността на всеки футбол, който не се основава на умения, притежание на топката и размисъл от който почервенява синапса.

Бъкингам е бил първи от парада на треньори на Аякс, които са преминали в Барселона, като сред тях са Йохан Кройф, Луис Ван Гаал и Ринус Михелс (Франк Рийкард е играл в Аякс, но не е бил негов треньор).

Аякс с Бъкингам е бил относително успешен, но, когато през 1965 година тътрел в борбата за оставане, той е сменен. Вместо него дошъл Михелс. Бил е прекрасен футбол с Бъкингам, но Аякс продължавал да стои в W-M формация. Това е било като на състезание по стрелба да понесете кремъклия.

Така един от компонентите, които Михелс променил бил и тактиката. Въвел 4-2-4, която се разпростира по-широко в Европа след 1958 г и победата на Бразилия в Световното първенство.

В първия сезон Михелс се преборва за оставане, а във втория печели титлата. Тогава убедил клубните управници да гарантират на футболистите доходи, съответно да ги направят истински професионалисти. Дотогава всички играчи, както и да се казвали, имали допълнителни професии. Йохан Кройф продавал едно спортно списание на улицата. Някога играчите сами си носели екипа вкъщи и го изпирали, сега имало човек, който бил задължен за това. Някога играчите си носели пешкири и шампоани, сега ги получавали в клуба.

Аякс е шампион и 1967, 1968 и 1970 година. Играе и във финала на Купата на европейските шампиони през 1969 година, но го губи убедително от Милан, който е трениран от един от деспотите на катеначото Нерео Роко, а в редиците му играе чудесният Джани Ривера.

Било е ясно. Аякс е бил добър, но продължавал да е като Шрек в екип на Бостън Селтикс в деня на Свети Патрик. Зелен.

Ринус Михелс и Йохан Кройф са били брилянтни, заедно са били антропоморфния облик на тоталния футбол, но малко е можело да бъде направено неговата кулминация да се ускори. Така е, защото тоталният футбол е създаден органично, почти спонтанно, под влиянието на околността необичайно доходна за футбол. Кройф и Михелс трябвало да разпознаят тези сили, да се пригодят и да ги впрегнат.

Изразът totaalvoetbal започнал да се използва чак през 1974 година, за да се опише аяксовата игра на Холандия на Световното първенство. Обаче, той не е бил пълен неологизъм. Префиксът totaal вече е присъствал в много дисциплини. Никъде повече отколкото в архитектурата.

Още в първите десетилетия на 20 век експресионистичните членове на амстердамската архитектурна школа говорили за града като тотално художествено дело. Всеки негов отделен елемент - от килима, приборите за хранене и мебелите в домовете до мостовете, уличното осветление и цели сгради - трябвало да се гледат като една обединена концепция.

Тази идея, обединяваща колективната дисциплина с индивидуалната креативност, сякаш е очаквала футбола на Аякс.

"Всички системи би трябвало да бъдат сродени, една с друга, по такъв начин, че тяхното общо влияние и взаимодействие да могат да се смятат за една комплексна система", казва Алдо Ван Ейк, един от най-влиятелните архитекти, които се наричали структуралисти. Той е говорил за устройството на модерните градове, но също така е можел да говори за устройството на играта на Аякс.

De Godenzonen (Синове на богове), както в Амстердам наричат футболистите на Аякс, имали своите единствени характеристики, и всяко право и стимул да ги демонстрират, но само в контекста на отбора като цялост. Тази срасналост и междуособна корелация на играчите им позволила нещо изключително.

Никога преди, в нито един отбор, футболистите не са си сменяли местата както в Аякс. Унгарците през 50-те дръпнаха нападателя, бразилците с 4-2-4 формацията произведоха офанзивния бек. Италианското катеначо, особено в Интер с Джачинто Факети, имаше същото. В Динамо от Москва на Борис Аркадиев крилата влизаха в средата, а централните нападатели се местеха към крилата, но линиите на отбора - отбрана, среда и нападение - основно останали недокоснати. Всичко това е било скромно срещу виелицата на движение, която се случва в Аякс. Промените били непрестанни, и, което е особено важно, случвали се надлъжно, а не странично.

Ротацията на футболистите на Аякс станала много по-лесна за структуриране, когато Михелс, след равенство с Фейенорд на Ернст Хапел през 1970 година (Фейенорд, който през тази година става шампион на Европа), решил че трябва да подсили присъствието в средата на терена и започнал да играе 4-3-3. Така промените на местата са се случвали или на едно от крилата, или по средата. Пример - когато бековете (Сурбиер по дясната страна, Крол на лявата) излизали високо, техните халфове (Ари Хан и Гери Мурен) и крила (Сварт и Кайзер) се връщали, за да направят корекции. Така хората се сменяли, но позициите като такива и самият облик на отбора винаги оставали същите.

Пресата и агресивната линия на засада са още една важна част от Аяксовия тотален футбол. Те са дошли с природната агресия на Йохан Неескенс и тактическата префиненост на Велибор Васович. Михелс започнал да гради този отбор от отбраната, и затова довел от Партизан Васович, тогава вече много опитен футболист, ветеран от много битки.

Неескенс основно е бил задължен да пази противниковия плеймейкър. Когато този, в търсене на свеж въздух, в който да поеме топката, се спускал плитко в своята половина, Неескенс го следвал като лош късмет. В началото, неговите съотборници са оставали отзад, но тогава, напълно изненадващо, започнали да го следват. Това означавало, че Аякс играел с много високо поставена задна линия, което иначе би било много рисковано, но Васович като либеро имал голям опит в намирането на момента в който да направи необходимата стъпка напред и да остави противника в засада.

Но, това което прави холандския футбол специален и разнопосочен, е просторът. Никой преди холандците не е мислил за пространството като нещо което може да се контролира, анексира или нещо с което може да се манипулира.

Тоталният футбол показа, че големината на терена не е константна категория, а може да се променя и играчите да се нагаждат към него. Владението много по-лесно ще се задържа, ако теренът се разтегне, особено ако футболистите максимално се разширят. От това произлиза и голямата трудност на противника да задържи топката, ако теренът се смали, със стесняване и натрупване на футболисти във фаза защита.

Йохан Кройф е бил pontifex maximus на това, див герой на футболната геометрия. В края на краищата, бил е познат и като "Питагор в бутонки". Когато днес се сещаме за Кройф като играч, не би трябвало да се замайваме по радости след гол, дрибъли или шпагати. Известно е, че най-важните са онези моменти, в които той посочва с пръст. "Два метра наляво... Малко повече назад... Добре е, точно тук...". Сякаш напътства кран на строеж, или търси най-доброто място за скрин в стая. Винаги е казвал на другите къде да тичат, къде да стоят, кога да не се местят. Усещаше простора сякаш под екипа има сонар за който никой не знае. Сякаш е бил елемент от телекинеза при него. Съотборниците винаги са били там където той поиска, правейки дотогава най-хармоничната футболна цялост.

Но, защо холандците? Футболният терен е със същия облик и размер навсякъде по света. Защо те първи са се досетили? Никой по-рано не е схващал футбола така изчислено и абстрактно.

Холандците размишляват креативно за пространството във футбола, защото трябва да размишляват креативно за пространството във всички други аспекти на своя живот.

Заради необичайния вилает в който живеят, холандците са нация от пространствено обсебени и обсесивни. Преди всичко, те нямат достатъчно пространство. Холандия е една от най-населените повърхности на планетата. Пространството е необичайно скъп ресурс. Интензивно се контролира и премерва, защото това е въпрос на оцеляване. Повече от половината Холандия се намира под морското равнище. Огромни части от държавата буквално са отнети от морето и изсушени с вековно стара техника на изграждане на насипи и система за отводняване. Съществува и една интересна поговорка във връзка с това. "Бог е създал света, но холандците са създали Холандия".

А това което са създали е много необичайно. Пейзажът е целия в точки, линии и равнини. Безкрайни низове уредени, правоъгълни полета и канавки за отводняване, канали, редове дървета, лехи. От въздуха, Холандия изглежда като картина на Мондриян. Или като домашно по математика на един третокласник.

Някои казват, че съществува "травма на холандското пространство". Холандски синдром, ако желаете. Огромно, куполно небе, хоризонт без край и палачинково равна земя са направили от холандците агорафоби. В отсъствието на природна планина или възвишение, холандците сами са ги създали във вида на високи къщи и застрашаващо стръмни и тесни стълбища. Толкова хоризонтали карат хората да жадуват за нещо вертикално. Сякаш статистически най-високите хора на света нарочно градят некомфортни зони, за да се вкарат в тях.

По време на войната за независимост с Испания през 16 век, холандците наводнили нивите и полетата между стените на своите градове когато испанците нахлували. Така своята държава буквално направили по-малка, и предвидили тоталния футбол със стесняване на пространството в защита след около четири века.

Холандците развиват своята доктрина на пространствено планиране още от 12 век. Холандското изтезание с водата направило необходимо колективното политическо действие. Просто, изграждането на насип не е нещо което може да се направи самостоятелно. Казват, че точно общото изграждане и поддръжка на насипите е извор на холандската демокрация. Убежденията и идеологията настрана, но усещането за еднаквост при тях е повече практичен навик. Сътрудничеството и договорите са начин да се преживее.

Ето защо, най-малко частично, те се плашат от доминантни лидери. В Холандия, идеалното решение е онова, което е предшествано от всеобщо вдигане на ръка. Вождове има, разбира се, но от тях се очаква да не се експонират твърде много. Е, това е важна подробност...

Аякс с лекота победил Панатинайкос през 1971 година и печели първа титла първенец на Европа. Тогава Михелс отишъл в Барселона. Клубът направил списък с около 15 имена, в търсене на някой който да го замени. Избрал е най-евтиния от тях, румънецът с унгарско потекло, Стефан Ковач.

Ковач се наслаждавал на свободата на Амстердам, а усещането за свобода предал и в своите играчи. Бил съвършено доволен да се изтегне на задната седалка и да се наслади на пътуването и гледката. Аякс с него още два пъти е първенец на Европа, играейки своя най-добър футбол. Поразителен е бил тогава Аякс. Изглеждало е, че ломи и смазва противниците интелектуално и емоционално, не само физически и тактически.

Ковач дава високопарни забележки, които са свързани с изискванията за играта (все пак, бил е и отличен треньор), но не отишъл по-далече от това. Тренировките е организирал легендарният помощник-треньор на Аякс Боби Хармс. Отборът на практика се е избирал сам, а играчите са взимали решение и кой приятелски мач ще играят. Вероятно никога нито един отбор от върховна класа не се е наслаждавал на такава свобода като тогавашния Аякс.

Авторитетът на Кройф е бил огромен. Неговата популярност още по-голяма. Кройф е бил икона на холандската младеж. Отличителен знак на тяхната непокорност и свадливост. Отказал да играе с бутонки на Адидас, които били задължителни заради договора, който подписал Холандският съюз, и вместо това играел с Пума. На Мондиала през 1974 година дори носил и екип само с две линии, вместо трите на Адидас. Противопоставял се на изискванията на йерархията и го обожавали заради това. В Британия се крещяло заради Ленън. В Холандия се крещяло заради Кройф. Неговите победи и неговите бунтове били и техни.

На съотборниците на Кройф с времето започнало да им пречи статуса и влиянието, които имал. Разбира се, нито ревността не е била занемарена.

Когато Стефан Ковач напуска клуба, на негово място идва Джордж Нобъл. Едно от първите неща, които е направил е да организира гласуване за избор на капитан. В трите години, в които Аякс е шампион на Европа, три различни капитана са взимали и вдигали трофея на победителя. На "Уембли" това прави Велибор Васович. Следващият път е Пит Кайзер, докато в Белград, на "Маракана", трофеят получава Йохан Кройф. В началото на новия сезон е решено Кройф да остане капитан, заради което това решение на Нобъл е толкова спорно. Заради него си навлича гигантска омраза от онези, които милеят за Аякс.

Футболистите изписвали имената на съотборника, който поддържат, а тогава ги слагали във ваза на масата в един малък хотел на границата с Германия, където Аякс обичайно започвал подготовка. Всичко траело няколко минути. Толкова били достатъчни да се разруши един велик отбор.

Победил Кайзер. За Кройф, който очаквал непрекъснато да му масажират егото, това било пуч. Две седмици по-късно отишъл в Барселона за рекорден трансфер за това време. Бил е толкова решен да напусне, че дошъл в Каталония въпреки че не е имал право да играе в състезателни мачове до края на годината.

Отборът бързо се разпаднал след това. Разбягали се Синовете на боговете. Отишли си Кайзер, Хан, Бланкенбург, Реп, Мурен... Неескенс дошъл в Барселона година след Кройф. Може би и побеждаването им станало твърде лесно и много досадно. Домашните титли станали годишни формалности, като празнуването на рожден ден.

"Жалко. Да бяхме задържали отбора заедно, щяхме да сме шампиони на Европа винаги", казва Мурен. За Амстердам, разпадът на този Аякс е много жива болка. Като ненаказано престъпление.

По принцип, докато при едни не замръкне при други не изгрява, казва една глупава поговорка, която като всички глупави поговорки е напълно точна. Ефектът на Кройф в Каталония е бил толкова монументален, че станал познат като El Salvador (Спасител - б.а.). Когато пристигнал, Барселона е бил на дъното на испанската лига. Накрая на сезона печели титлата, и то за пръв път след 1960 година. Спечелил е и две Златни топки през своите пет години в клуба, вкарал някои чудесни голове и предвожда отбора в победа над Реал в Мадрид с 5:0. Но, ако това би било всичко, това би била една много безсмислена история.

Виждате, да си футболист не е много по-различно от това да си златна рибка. В аквариум, изложени и наблюдавани. Вие самите виждате само изобличените лица на онези, които чукат по стъклото, посипват трохи храна или крещят вашето име от трибуните. Има бариера между вас и е много трудно да имате взаимодействие, особено такова с дълготрайни последици. Идвате, изигравате своето, тръгвате си и готово.

Но не и Кройф. Неговата връзка с Бареслона, клуба и града, била специална и била електризираща. На своя син Кройф дава името Жорди, на светеца защитник на Каталония, сякаш е искал завинаги да се закълне във вярност на Барселона.

Преди да си отиде, оставил й подарък. Инициирал е основаването на футболни школи, такива през каквито и сам е преминал в Аякс. Разбрал е, че ако Барселона иска да бъде продължително успешен клуб, трябва сам да изгражда футболисти. В каменна къща от 18 век, в близост до стадиона "Камп Ноу", е отворена Ла Масия. Тя става цитадела на идеите, които са донесли Михелс и Кройф от Холандия и пресадили на каталонска земя.

Когато Кройф се върнал като треньор, почти десетилетие по-късно, продължил да променя . Преди него и Михелс, Барселона не се е и приближавал към клуб с ясна футболна идеология, още по-малко идеология на някакъв хубав футбол за който днес се отличава. В края на краищата, един Еленио Ерера, черният магьосник на катеначото, бил неин треньор. Но, влиянието на Кройф влязло капилярно в клуба, пробивайки във всяка негова част. Всичко се променило.

"Йохан Кройф е изрисувал капелата, а треньорите на Барселона след него само я реставрират или подобряват", заяви Пеп Гуардиола.

Всъщност той е бил от първата реколта дипломирани, които Кройф обрал като зрели плодове от Ла Масия, когато е правил своя Дрийм тим. Този състав на Барселона беше манифестация на нови идеали. Всеки следващ отбор на Барселона, от онзи съставен от осемгодишни, до Барселона Б или първия отбор, е манифестация на идеалите на Кройф.

Въвел е 4-3-3/3-4-3 формации, още повече е настоявал на владението, на пазенето на топката, на пресата, непрекъснатата атака. Тоталният футбол в Барселона стана абсолютен футбол.

А тогава дойдоха трофеите. Кройф беше треньор на блаугранас осем години, което го прави най-дълговременния треньор на клуба. С 11 спечелени трофея беше, до идването на Гуардиола, и неговия най-успешен треньор. Едно отличие от тях е особено важно...

Преди Кройф, Барселона е играл във финали на КЕШ, но без успех. Преди финала през 1992 година, в който противник на Барса на "Уембли" е Сампдория, Кройф решил да бъде кратък. Salid y disfrutad. Излезте и се наслаждавайте, казал на играчите си. И те излязоха и се насладиха. И победиха. И от тогава главно само празнуват и побеждават.

"Само правих това на което съм научен", каза Шави неотдавна, сумирайки кариера, в която е прегърнал 25 клубни трофея. Още веднъж, ако не сте чули добре първия път. Двадесет и пет трофея с единствения клуб за който е играл.

Бог е създал света. Холандците са създали Холандия. Холандия е създала Барселона.

Автор: Лука Йевтович