Анте Томич, един от най-добрите писатели от Хърватия в днешно време, и сам трябваше да се огласи по повод Мондиала, но и заради "присвояването" и "плюенето" и броенето на кръвните зрънца на Даниел Субашич.
Хърватия е в полуфинала на Световното първенство! След датчаните в 1/8-финала, в 1/4-финала по същия начин, по-добро изпълнение на дузпи, победи Русия и влезе между четирите най-добри отбора в света.
Тези дузпи донесоха на Хърватия нов герой - вратарят Даниел Субашич, който първо против Дания спаси три удара от бялата точка, а след това в събота вечерта в Сочи, отрази дузпата на Смолов, докато Фернандес шутира покрай вратата.
Все пак, не са само дузпите, а спасяванията по време на мача, неговото представяне, борбеност, и изявления пред обществеността от опитния 33-годишен пазител на мрежата направиха моментния герой на Хърватия.
И всичко това би било наред, ако вече от години не се говори за неговия сръбски произход, защото Даниел Субашич за онези, които не знаят е сърбин роден в Задар, от православен баща и майка католичка хърватка, заради което е преминал през печални и тежки мигове в живота.
Бащата на неговата днешна годеница го е заплашвал, а нея пребил, защото се забавлява с "един сърбин", а нова буря в региона предизвика самото изявление на Субашич, който каза за себе си, че е хърватин католик, докато неговият баща Йово е православен.
И както обичайно бива под това небе, това даде душа за нови безсмислени и ненужни разправии, а особено за изяви на националисти от двете страни, които му броят кръвните зрънца и говорят всичко.
Когато е видяно, че по време на серията дузпи против Русия се кръсти като православен, ето нов момент и нова тема за разногласия, скандали и открити заплахи и на едните и на другите.
Заради всичко това своята нужда да се обърне към обществеността усетил и един от най-добрите и най-популярните хърватски писатели Анте Томич в своята колона в "Ютарни лист" под заглавието "Ето защо национализмът е сране", който ви пренасяме в цялост.
- И ХДЗ-овците, и правашите (националистическа партия - б.р.), и усташите, и монахините, и проститутките, и кредитният съвет на Агрокор, и Грдович и неговата Бранкица, и Око Соколово, и Фешън Гуру, всички пищяха от щастие в една критична ситуация, че покрай повече от петстотин хиляди регистрирани хърватски защитници, родината е отбранил един сърбин.
Динарските мъже, те ни опропастиха, цялото наше нещастие е от тях, в емоционално блокирани бъгове с неприятно чувство за правилно и неправилно, винаги внимателни какво ще каже народът, в постоянен страх да не им се смее който и да е в кръчмата или на бутилка. Случва се от време на време на такъв някакъв лудак синът му да е хомосексуалист или дъщеря му да се влюби в сърбин, па той този син или дъщеря, които, както той го разбира, не го уважават, изхвърли от вкъщи и завинаги, както се казва, зачеркне. И все пак по-късно обикновено всичко се нарежда добре, онзи син хомосексуалист стане ценен лекар или музикант, а и зетът сърбин е стойностен и отговорен, отдаден съпруг и нежен баща на три хубави деца, старият все пак не си проговаря с тях. Животното мълчи и търпи своя страшен товар. Една голяма твърда буца от гняв, пренебрежение, тъга и треперене, отчаяна любов му лежи на гърдите като голям тежък камък, години му дроби ребрата и накрая целият го смазва. Умре човек от глупост, сам самичък, без никого свой, точно защото се е боял от чуждата злоба и подигравка.
Една такава съдба преди единадесет години се е появила и в новините. Полицията е дошла да разпита един Анте, иначе примерен домакин, добър, внимателен, любим в своя роден Ислам Латински до Задар, защото заплашвал, че ще заколи дъщеря си, която се загледала в един чийто баща е Йово. И с никакви думи Анте не дал да се смири. Подготвял се да вдигне нож на своята Антония също както Авраам го вдигнал над сина Исак. Само че Авраам го спрял глас от небето, а Анте разследващ съдия, който го пратил в ареста докато не се разпитат свидетелите. Надяваме се все пак нещастникът междувременно да се е вразумил, бесът да го е напуснал. Ако не преди, то поне в неделя надвечер, в селската гостилница, докато купчината около него необуздано е празнувала вратаря Даниел Субашич, който със спасяването на три дузпи доведе Хърватия сред осемте най-добри на Световното футболно първенство, на всички онези пияници и пропадняци, които някога са му се смели и зад гърба го наричали с всякакви имена, гордо извикал: "Това е моят зет! Гледайте, глупаци! Това е моят зет!".
Във финала... добре, осминафинала, една тъжна история получи щастлив, почти приказен обрат. А не ви трябва, вярвам, дълго да се описва колко тъжно е било за някой като Даниел Субашич в Задар в края на миналото столетие. Бил е още малък, през май деветдесет и първа е пораснал може би само колкото през прозореца на своята стая да гледа как разпръсната тълпа долу на улицата разбива витрините и плячкосва стока от сръбските магазини. В руини е тръгнал на училище, в първи клас, където, освен големи и малки букви и прости аритметични операции, научил и че е виновен за гранатите, които падат по града, защото неприятелите, които ги изстрелват от околните села, по някакъв неразбираем, за него и до ден днешен всъщност непознат начин, някак са негови. Нощем са го приспивали експлозии на бомби подхвърлени под къщите на някакви хора чиито баща се казвал, както и неговия, Йово, или Милутин, или Душан, или Урош, или Светозар.
Дори след войната не е станало по-добре. Въпреки че несъмнено е талантливо за футбол, момчето старателно пробивало. На Даниел Субашич понякога му се струвало, че трябва да се доказва двойно повече от другите, и когато се доказал, алчният му мениджър го лишил от заслуженото заплащане, експлоатирал го по-непочтено от всеки друг, по-щастлив играч, чийто баща се казвал, какво ли знам, Крешимир, Домагой или Хрвойе. В края на краищата, дори бащата на неговата девойка не го искал и със смъртен грях заплашвал ако тя се омъжи за него. На един напълно невинен пазител на футболни врати в зелен екип паднало, накратко, всичко което иначе трябвало да падне върху Слободан Милошевич и Ратко Младич само и нашите да ги бяха хванали.
А тогава Даниел Субашич след сто и двадесет минути ялов мач с Дания в осминафинала на Световното първенство в Русия спаси три дузпи и всички, като по команда, скочиха на крака и извикаха в екстаз. Онези, които са разбивали и плячкосвали сръбски магазини на Калеларга щастливо се прегърнали и скачали с онези, които са минирали сръбски къщи на Боканяц. "Това е моят зет!", извикал в гостилницата в Ислам Латински неговият тъст Анте. "Браво!" викнал и футболният мениджър, който иначе никога не е простил на Субашич, че не се съгласил да играе без пари. Навсякъде в нашата страна са празнували и хадезеовци, и праваши, и усташи, и монахини, и проститутки, и кредитният съвет на Агрокор, и Младен Грдович и неговата Бранкица, и Око Соколово, и Фешън Гуру, и Лусия Лугомер, нашата най-позната размер плюс манекенка, всички пищяха от щастие в една критична ситуация, че покрай повече от петстотин хиляди регистрирани хърватски защитници, родината е отбранил един сърбин.
Каквото и да се случи до края на Първенството в Русия, за мен, след това, искрено, не е важно. Защото, спасяването на Субашич на три дузпи само по себе си е една голяма историческа победа, която изпълва очите със сълзи, това е триумф на човечността над омразата и глупостта. А настина не можеше да е по-добър момент за това, защото Световното футболно първенство, с всички тези знамена, химни, длани на сърцето и лица нарисувани с военни цветове, е едно първоразрядно националистическо събитие. Национализмът разпалва масата вероятно и повече от уменията на играчите. За рекордната продажба на бира и чипс заслугата е повече на червено-белите квадрати отколкото са дрибълът на Модрич и волето на Ребич. В такава непоносима лудост на кръвта и почвата ни трябваше Даниел Субашич да се хвърли като пантера настрани и да избие топката в ъгъла и неоспоримо да докаже как национализмът е тотално сране.
