Привържениците на Панама без конкуренция са най-добрите на Мондиала, защото просто живеят за играта!
Това че селекцията на Англия ги "прегази" във 2-ия кръг и че тяхната мрежа се тресе чак 6 пъти не беше причина за разочарование - точно напротив, те празнуваха!
И то как - всеки ход, всяка добре подадена топка, всеки дрибъл на техен играч. Резултатът не е бил, нито някога ще бъде на първо място, защото най-важното е да се забавляват добре.
А тогава когато падна и този първи гол в историята на тяхната страна (Панама е дебютант на Мондиала в Русия) настана истинска ерупция на одушевление. Пееше се и се празнуваше дълго, дълго... А изглежда че така ще остане и като се върнат вкъщи. Защото, сигурни сме, тях в Панама ще ги дочакат като национални герои! Футболът е повече от игра, резултата на терена, нереалните трансфери, парите... - а те знаят това така добре!
Панама винаги ще помни болезнената загуба от англичаните на Световното първенство, 1:6 не остави никого равнодушен, но гордостта на привържениците остана ненакърнена, стоически понесоха катастрофата, а се помни само едно - първият гол в историята на страната на Мондиал.
Голът сякаш "отмени" всички шест, които получиха панамците, празнува се като победа, но емоции са избуяли и преди мача по време на интонирането на химна.
Двама коментатори са заснети докато слушат химна, невероятно е количеството емоции и гордост, които са показали.
Единият със стиснат юмрук треперил, неговият колега започнал да плаче докато гледал как футболистите пеят задружно, а тогава се прегърнали, можем само да си представим това излияние на щастие което е завладяло тези двамата...
Видеото бързо е качено в социалните мрежи, вижте как изглежда когато националната гордост напълно ви завладее.
Човекът, който бил силен като танк от Африканския корпус не е могъл да победи природата и физиката. Станал член на "клуб 27". Какво, по-малко известен е от Джими Хендрикс, Браян Джоунс, Джим Морисън, Джанис Джоплин? Само пробвайте да изговорите това на глас в Панама Сити...
В най-лошата война, която човечеството е виждало някога, той е бил герой, един от редките от противниковата страна. Ервин Ромел. "Пустинната лисица", подлудявал британците и другите съюзници, особено на африканския фронт. Истински офицер, кавалер, който няма да се съобрази с исканията на Берлин да унищожи своите противници, бил е полъх на нормалност и героизъм във време на зло. Това са му признавали дори и противници. За него, в ехото на конфликта, похвално говорил дори и Чърчил...
Някои имена са омразни, някои имена са съдба. Не е искала съдбата, това е искал баща му, едно новородено в далечна Панама - и то не защото фамилията му е била с германски корени, само заради уважение - пълни двадесет години след края на Втората Световна война, в Ел Чорли, опасен край на Панама Сити (сякаш тогава имало и някакъв друг? Не е чудно, че тук е тръгнал Роберто Мано Де Пиедра Дуран, световен боксов шампион в лека категория) получи име по може би най-големият немски генерал на всички времена.
Но съдбата е наместила Ромел Фернандес да започне да играе футбол, и да заработи прякора "Танка".
Преминавал е, продължават да говорят в държавата, която дели два континента и свързва два океана, така че няма да се излъжете ако бихте помислили, че точно тук е онзи пъп на света, през противниковите отбрани като швабски танк в напредването към Ел Аламейн; бутал напред като Африканският корпус след Тобрук; играл си със съперниците като Ромел с британския колега Арчибалд Уейвъл.
"Когато се сблъскаш с него, това е като да си налетял на цяла танкова дивизия", останало на отдавна пожълтелите страници на "Марка" от началото на деветдесетте, някъде в дъното на статията за мача на Албасете или Тенерифе.
Може би братята, колкото и да ги има, Дели Валдес продължават да са ви първа асоциация за панамски футболисти, но вярвайте, далеч са били те от Ромел Фернандес.
Далече от него, по слава или умение, все едно, е дори и Габриел Торес, който в последния кръг на КОНКАКАФ квалификациите ще постигне спорен - окей, гол фантом, който ще отведе Панама за пръв път в историята на Световно първенство, и без визи за Русия ще остави Съединените американски щати.
Този гол е постигнат на стадион "Ромел Фернандес", който е дом на националния футболен отбор, и който се нарича така от края на май 1993 година.
Всъщност, преди този стадион да се нарича така, и преди да се появи Ромел, Панама не е можела и да умее да мечтае за Мондиал; футболът е бил почти в бейзболна шапка, останала като наследство от дълготрайното американско присъствие - и ЦРУ и ФБР, а камо ли Държавният департамент, присвоявали тази страна сякаш е тяхно и онова много по-далеч от канала - и им липсвал човек, който би им показал колко тази игра може да бъде красива.
Не са запазени, пардон прехвърлени от VHS, много видеозаписи за Ромел Фернандес, поне не тези, които докарват сълзи в очите.
На онези достъпните, виждаме момче с широки рамене, мустаци каквито се носеха в Латинска Америка допреди някоя година, а в мексиканските и колумбийските телевизионни сапунки може би продължават, висок и як, а тогава започва да преследва топката и да бележи голове...
С глава, с крака, предимно десния, с пета, бихте помислили, че човек с такава структура не може да тича толкова бързо нито да се извива като лисица, той е можел много, и не е чудно, че на пръв поглед е подлудил втородивизионния Тенерифе, когато на ненавършени 21 се появил на някакъв турнир и в един приятелски мач се продал.
И тази усмивка, винаги усмивка...
Всъщност, и това е съдба, това как Ромел Фернандес се озовал в Испания: през тези години, испанците организирали т.нар. Световна купа на емиграцията, на която участвали играчи с испански произход, но с други паспорти; Ромел не е бил шваба, но не е бил и испанец, все едно някак го прекарали заради фамилията, която звучала испански, поставяйки го в списъка заради нея.
В първия сезон на тогавашната Сегунда, панамецът ще постигне 18 гола, ще подаде за кой знае още колко и ще вкара Тенерифе в Примера за втори път в историята; в Ла Лига 1989/1990 г сам ги е спасил от изпадане, заради което е, в първенство в което играли един Уго Санчес или Балтазар, прогласен за най-добър играч от Латинска Америка.
Да не е бил откъдето е бил, или да е бил такъв играч в някоя друга епоха, хм, или да не се е казвал както се е казвал, може би Ромел Фернандес би струвал милиони. Милиони песети в този момент е и бил, точно триста милиона е броила Валенсия през 1991, и имала огромни надежди за него, но не се вписал и отишъл в Албасете. В Ла Манча ще стане идол на тамошните привърженици, особено до май 1993 г. "Танка" отново ще печели достатъчно битки, за да отборът да не се хлъзне в зоната, която директно води до пропадане в Сегунда...
Неговата фигура не е била мощна само на терена, писало се тогава, а и над него, и навсякъде където ставало дума за него; ако президентът на Панама през тази 2017 г дал свободен ден на цялата нация, за да отпразнува класирането на Мондиал, през тези ранни деветдесетте трябвало да се бяга от работа и да се става рано през уикенда, за да се гледа, там отвъд океана, най-познатият син на нацията.
Манията за Ромел Фернандес, всъщност, ще донесе на Панама пътя към Световното първенство в Русия, сякаш това не е съвсем очевидно?
Ако днешните национали имат средно около тридесет години, това значи, че са родени във времето когато държавата е дишала в ритъма на дрибъла и затаявала дъх непосредствено преди головете на Ромел Фернандес, за да може да извика по-гласовито; всички тези момчета, които донесоха незапомнена радост на своята държава са отраснали или гледайки Ромел или слушайки, за стотен път, бащите и майките как с насълзени очи им говорят за едно момче което са наричали "Танка".
За който би говорил и Чърчил, само да го беше видял.
Те са негови деца, на стадиона, който носи неговото име.
А има тук още едно негово дете. Един твърде блед хлапак, който стои на трибуните на стадион "Карлос Белмонте" на девет години и е напълно очарован от Ромел, макар че никога няма да порасне да бъде толкова висок на ръст, само че ще порасне да бъде един от най-големите играчи, които сме имали привилегията да гледаме.
Да, Андрес Иниеста, за когото мнозина не знаейки броят за каталунец, е от Ла Манча, заиграл за пръв път в местния Албасете, и настоявал да му се купи екип с номер 9. На него, както всъщност беше готино, не е имало никакво име, но Иниеста е знаел, че това може и трябва да бъде само екип на неговия идол Ромел Фернандес, чиито ходове ще имитира чак и като го отведат на север, да го учат на каталунско-холандски футбол.
Ех, хубава история, защо отново онези сълзи в очите на бащите и майките на всичките тези деца на Ромел?
Било е четвъртък, 6 май 1993 г Ромел Фернандес излязъл от тренировка и, писано е и това по-късно, само че тези страници никога няма да пожълтеят, отишъл със своите приятели на паеля в ресторант в Тинахероса, градче на десетина километра североизточно от Албасете. Там бил негов роднина, неотдавна пристигнал да го посети, Рони Рохо, вратарят Маркос, нападателят Маноло и талантливият Ненад Биелица от Осиек.
Когато обядът завършил, Ромел и Рони седнали в Тойота Селика (през тези години всички са гледали рали, и цяла Испания подкрепяла Карлос Сайнц, така че от втората заплата - първата пратил на роднините - футболистът купил Селика в каквато Сайнц успявал за секунда-две да се измъкне от Канкунен или Ориола) и пуснали салса. Ромел много обичал салса...
На тази част пътят е прав, но какво от това. В някакъв момент, автомобилът излязъл от пътя - разследването никога не е утвърдило защо, следите от гумите мълчали, Рони не си спомнял нищо макар че не е имал и драскотина - и се ударил в едно дърво в диапазон от километър-два.
Човекът, който бил силен като танк от Африканския корпус не е могъл да победи природата и физиката. Станал е член на "клуб 27". Какво, по-малко известен е от Джими Хендрикс, Браян Джоунс, Джим Морисън, Джанис Джоплин? Само пробвайте да изговорите това на глас в Панама Сити...
Тази кривина оттогава се нарича "Curva Rommel", на всеки шести май се събират представители на клуба от Ла Манча, който никога не е имал такъв герой; всеки втори ден някой, който е знаел кой е бил "Танка", не трябва да е някакъв панамски турист на поклонение по страната на Дон Кихот и Санчо Панса, оставя по някое цвете.
Неговият дух се появил за пръв път през 2012, когато на стадион "Ромел Фернандес" дошла Испания, и когато Андрес Иниеста изиграл първото полувреме в победата на гостите в приятелски мач с 5:1, и тогава за втори път, преди петнайсетина дни, да намигне на съдията да признае гола, който не съществуваше, и с който неговите деца отидоха на Световно първенство в Русия.
Трети път ще го видим, само ако умеем да гледаме, идното лято в Русия, където онзи негов по-известен съименник никога не е стигнал.
Това че сръбските футболисти се класираха на първенството на света дори приблизително не пробуди толкова емоции колкото в една държава подобна по размер, а по-малка по брой жители. Това е история за нейния национален отбор, който направи подвиг и за пръв път се пребори за класиране на Мондиал.
В Панама футболът не е точно "спорт номер 1", главно това е бейзболът, заради голямото влияние на спортната култура на САЩ над тази държава, която свързва два континента, Северна и Южна Америка. Но, с минаването на годините, футболът е все по-популярен в Панама. Някои там дори са се осмелили да помислят, че националният отбор е достатъчно добър да се класира за Световното първенство. И, с тази вяра започнали да го подкрепят както никога.
За да се класира Панама на своя първи шампионат, било е нужно абсолютно единство - треньора, Ернан Дарио Гомез, доведен от Колумбия, която с Панама е била една държава едно време, после публиката, която е заобичала момчетата, които се борят чудесно в националния екип, но и играчите, които са искали да помогнат въпреки че са нагазили дълбоко в четвъртото десетилетие. Да, има ги тези "футболни старци", чак 11 избрани за последния мач в квалификациите са над 30 години.
И, така панамците, някак заедно, с малко чудна вяра, че подвигът е възможен, тръгнали към Русия, само... Трябвали им две чудеса. Американците, които от 1986 редовно се класират на мондиали, да изгубят от последния в класирането Тринидад и Тобаго, а Панама да бие Коста Рика, която е далеч по-качествена, което потвърждава и фактът, че си е осигурила класирането на Световното първенство.
Чудото в Тринидад се случило, американците изгубили с 1:2 от най-слабия отбор в групата, а Панама, която играла по същото време, трябвало някак да победи Коста Рика. А Коста Рика водела...
До подвига, който Панама дълго ще помни, се стигнало след невероятни сцени. Първо съдиите тотално погрешно преценили, че топката е преминала голлинията на костариканския вратар, така че е отсъдено изравняване, въпреки че гол изобщо не бил постигнат.
Тогава на сцената стъпил Роман Торес. Един от най-добрите футболисти на Панама, 31-годишен, който не е играл цяла година заради тежка операция на коляното, три минути преди края на мача с Коста Рика забил топката в мрежата на противника, за голямото 2:1 и еуфория на цялата нация.
Трябвало е да се издържи в оставащите три минути до изтичането на 90. А тогава още три минути съдийско продължение на времето. Всички са били заедно. Привърженици, нация, ТВ коментатори, играчи... Чак и бабите. Една госпожа чак нахлула на терена, за да съкрати за малко мъките на панамските футболисти, да поемат дъх, а и съдията да изгуби някоя секунда преди най-накрая да отсвири края.
... привържениците били в сълзи, точно както и футболистите. Опитвали да дават интервюта, но толкова плакали, че било трудно да се разбере какво казват. Макар че всичко и така са казали на терена.
Да, тези сцени наистина ще се помнят. Ето, уверете си и сами защо. Това видео сигурно ще ви е едно от любимите от световните квалификации.
Панама, за пръв път в своята история, ще играе на шампионата на света. Напълно неочаквано, за цялата планета. Освен за панамците.
Една тамошна пословица гласи: "Ако не искаш разочарование, не се оставяй на илюзиите". Но, мечтата не е илюзия, помислиха в Панама и - тръгнаха след нея. Затова сега я изживяват. И много й се радват.
