Бърнли е проект, който никъде другаде не може да се започне отначало, а вероятно никога няма да бъде повторен. Чак и "британския" Стоук на Пюлис имаше сенегалско сърце. Шампионската титла на Лестър беше полиглотен триумф на италиански треньор, алжирско крило, френски халф и тайландски собственик. Нито един клуб във Висшата лига не е така специален като този от Ланкашър.
Колко пъти сте ги проклинали тази есен? Отидоха на "Стамфорд Бридж" и победиха шампиона (3:2), отидоха в Ливърпул и биха "червените" (1:0), отидоха на "Олд Трафорд" и завършиха 2:2 срещу Манчестър Юнайтед на Моуриньо (водеха 2:0 - б.р.). Има нещо в този клуб - чудна комбинация от цветове (бордо и синьо) и още по-чуден изговор - Бърнли, Брнли, Барнли, както ви е кеф...
Преди няколко седмици известният английски вратар Пол Робинсън, бивш национал и футболен пенсионер, който последните два сезона проведе именно на "Търф Мор", опита пред ТВ камерите да опише всекидневието в този клуб. Много интересни неща имаше, Бърнли за една нощ от йо-йо клуб, който изпада в Чемпиъншип и се връща в елита всяка година, стана феномен заради факта, че тази есен достигна до топ шест клубовете във Висшата лига, със скромен отбор и още по-скромен бюджет.
А онова което разкри ще ви накара да ги заобичате. Ако вече не сте...
В този клуб владее страхопочитание, суров режим, който е въвел треньорът Шон Дайс. Според мнозина един от най-добрите английски специалисти в този момент не бяга от репресивни мерки. Характеризират го строги правила на поведение, които е написал, наказание на футболистите, но и явно осъждане на техните нарушения. Фюрерският Дайс предвожда Бърнли, сякаш е учил занаят в Северна Корея. Как иначе да се опишат следните правила:
Долният дял на анцузите е забранен на тренировка. Няма шапки. Няма ръкавици. Когато се пътува за гостуване са забранени слушалки в автобуса. А в центъра на всичко е "колелото на съдбата", с което футболистите, които направят някакъв грях, какъвто е да кажем носенето на погрешни чорапи или оставяне на мръсни анцузи след тренировка на пода, могат да разберат какво наказание ги чака. Всеки "грешник" трябва да завърти колелото, пък каквото му се падне. А наказанието може да бъде различно - от обличане на костюм на Елвис Пресли и неговото имитиране пред публика, до наказателен скок в хладната река Калдър, която тече в близост до Бърнли.
Звучи британски, нали? Па да. Доста е това "британското" в Бърнли което в ерата на модерния футбол, когато граници почти не съществуват, се отличава от останалите във Висшата лига. Шон Дайс има строга политика на довеждане на футболисти, а това са главно играчи със специални характеристики, които той търси. Защото Дайс има свой стил на футбол, но е негов и му носи резултати. А за да остане така, потребно е да намери и адекватни футболисти, които биха се вписали в неговата система.
Ако бихме описали с една дума Шон Дайс, то това би била думата - британски. А това не е само въпрос на култура, а и на неговия предизвикателен характер. Във Висшата лига, която отдавна е приела спортния глобализъм, в момента седмият в класирането е съставен от футболисти от Острова, Скандинавия и британската общност. Чужденците в Бърнли са само белгиецът Стивън Дефур и австриецът Ашли Барнс, въпреки че този вторият е прекарал цялото си детство в Англия и град Бат.
С други думи, Бърнли е демографски феномен, анклав на британския футбол във време когато националните граници вече не съществуват. Онова което е особено точно е, че с Бърнли британският футбол преживя ново раждане. Ренесанс. Дойде момент след много години когато бойкостта, искреността, липсата на преструване и желанието за физически контакт във футбола отново са популярни и когато носят конкретни резултати на терена. Защото Великобритания - това е стена, не е хартия, нито ножица.
Може би си спомняте как Дейвид Мойс миналата година в Съндърланд извади от отбора французина Дидие Ндонг, за да играят заедно в средата Джак Родуел и Дарън Гибсън по причината, че както каза, обича да "вижда повече Британия в халфовата линия". Това е била футболна почит към страната, която е родила Боби Мур, Раян Гигс, Кени Далглиш и Мат Ле Тисие, а от която днес много водещи клубове бягат. Не и Бърнли.
Отново, когато сравните този отбор на Дайс с отборите, които водят Мойс, Сам Алърдайс или Тони Пюлис, Бърнли е специален и още как. Например, този клуб никога не е довел футболист от Азия или Африка. Единственият южноамерикански футболист, който е играл за него (вратарят Диего Пени) има само един мач преди повече от десет години. Също така, тъмнокож футболист не е изиграл през този сезон нито една минута за Бърнли.
Е сега, за тези факти съществуват вероятно различни фактори: някои несъзнателно, а някои сигурно като резултат на случайност. Все пак, онова което прави цялата ситуация интересна е, било случайно или не, феноменът Бърнли засяга и много други културни проблеми, които се случват на Острова в този момент. Локалното срещу глобалното. Бедността срещу елита. Затворената система срещу свободния пазар. Сами срещу всички.
Нямаме представа дали Шон Дайс или който и да е от управата на Бърнли е размислял над Брекзит. Но идеологическото сравнение на тези две понятия с буквата Б идва само и е просто поразително. Ако наистина задълбаете в проблематиката, идеята, която стои зад Брекзит е, че Великобритания иска да се измъкне от икономически хаос и да си върне старата икономическа мощ, която е имала преди да започне глобализацията на икономиката.
И това може да мине, по същество, да се върне контрола над живота - да се работи самостоятелно, да се купува британско, да се назначават британци и накрая да се върне идентичността заради която понякога си струва и малко финансова загуба на пазара.
Това е национализъм и това са същите принципи, които определят и стратегията на Бърнли при довеждането на подсилвания и за стила на футбола, а и на самия град от който е този клуб, който е гласувал 2:1 в полза на Брекзит на референдума през юни 2016. Тези принципи се виждат не само в британското ядро на отбора, което постоянно дели определени ценности и солидарност, а и в недоверието в интелектуалната елитарност (в този случай на богатите противници) и неговите претенции да окове обикновения човек.
Естествено е Шон Дайс и Бърнли да се държат малко като нативисти (Нативизмът е политическа теория според която интересите на жителите, които живеят на отредено място са по-важни от интересите на имигрантите. Често отстрана на нативистите се нарича патриотизъм) и усещат себе си като жертви в общество на богати, като имигранти в собствения футбол, особено защото малко английски треньори получават възможност да водят клубове от Висшата лига. Когато треньорът на Бърнли говори за този проблем, знайте че говори с голямо усещане за бяс и яд.
Може би с такова "тръмповско" поведение (терминът нативизъм генерално "оживя" в медиите когато се говори за президента на САЩ) Шон Дайс ще бъде отблъскващ, гнусен или дори расист, но той футболно не е толкова лош, защото дава конкретни резултати.
Всъщност, Бърнли на Дайс е далеч най-интересният проект във Висшата лига в този момент.
Това е проект, който никъде другаде не може да бъде започнат отначало, а вероятно и никога няма да бъде повторен. Чак и "британския" Стоук на Пюлис имаше сенегалско сърце. Чак и шампионската титла на Лестър отпреди две години, въпреки че беше най-добрият пример как би трябвало да изглежда модерният британски футбол, беше полиглотен триумф на италиански треньор, алжирско крило, френски халф и тайландски собственик.
Ирония, обаче, лежи в това, че докато нативизмът има своето място в глобалната политика, той никога не е бил модерен в топ нивото на футбола. И така Бърнли стои сам, в някой ъгъл на Висшата лига - който завинаги ще бъде Бърнли - като храбър експеримент и бистър поглед към светлото футболно бъдеще.
