Може ли кражбата да бъде съвършена; може ли кражбата да бъде праведна? Можете ли да подкрепяте "крадците" срещу цялата система? Може. В култовия испански сериал "Къща от хартия" и на Световното първенство по футбол.
Мароко има футболисти, които играят в Челси, ПСЖ, Байерн, Севиля, Уест Хем; значи това са отлични играчи, но не за полуфинал на Световно първенство. Докато Уалид Реграги от тях не направи дисциплинирана дружина като екипа от съвършени крадци в мега популярния испански сериал.
Защото, как по друг начин да се обясни чудото един африкански национален отбор да играе с четири от петте най-добри европейски представителни състава на Световно първенство и при това от нито един да не получи гол. Испания не успя да им вкара гол чак и от три дузпи.
Мароко затова е първият африкански национален отбор в полуфинал; затова Мароко е първият, което за тази история е по-важно арабски национален състав в полуфинал на Световно първенство.
Защото, Световното първенство започна така, че под най-модерната палатка на планетата, на стадион Ал Байт, на откриването един до друг седяха катарският емир шейх Тамин Бин Хамад ал Тани, саудитският принц Мохамед бин Салман и египетският президент Абдел Фатай Сиси.
Мохамед Абу Трика, египтянинът, който със своите игри за катарски клубове заработи прякора "Марадона на Близкия Изток" тези дни обясняваше, че Катар със сигурност няма да промени своите правила и начин на живот заради месец футбол.
Както в Сърбия и вероятно другаде по света най-голям брой хора след своята страна във футбола подкрепят Бразилия или Аржентина. Така е и в Катар. Но когато на третия ден от първенството всички започнаха да подкрепят Саудитска Арабия срещу Аржентина, тук не можеше да се види само желание футболният Давид да победи Голиат, а нещо много повече. Нещо в което щяхме да се уверим в същия ден на мача Тунис - Дания, когато имахме впечатлението, че срещата се играе в Тунис, а не в Доха.
В най-богатата арабска държава, в преминаването от есента към зима арабите започнаха да мечтаят за арабска футболна пролет.
"Продължете да мечтаете, продължете да се молите", заяви мароканският селекционер Реграги, когато мечтата стана реалност и Мароко се класира на полуфинал на Световното първенство. Колко само продължиха в главите на мароканските привърженици в зелени екипи онези осем минути продължение на стадион "Ал-Тумам" в Доха? Колко пъти му прескочи сърцето, колко пъти подскочи той докато не чу последния сигнал на аржентинския съдия. И какво щастие само го обзе! Него и още поне 35 от 45 хиляди човека, които на стадиона подкрепяха Мароко.
Заради Мароко Катар промени своето спокойно лице. Когато играе Мароко метрото се тресе, когато играе Мароко полиция на коне трябва да предотвратява стълпотворения от привърженици, които с или най-често без билети искат да се докопат до стадиона. За пръв път преди мача между Мароко и Испания видяхме сериозно въоръжени полицаи на коне, които спират орди запалянковци; сега преди Португалия поставиха и защитни огради. Във вечерта когато англичаните отпаднаха средностатистическият привърженик от Балканите би могъл да каже: It is coming home. Ако тук в Катар му липсваха малко навалици, напрежение и сблъсъци с полицията преди или след мач.
А когато благодарение на опита от нашите терени, но и височина и сила влязохме на стадион "Ал-Тумам" само липсваше да ни посрещне транспарант: Добре дошли в Казабланка! Или Маракеш.
Всичко беше под знака на Мароко. Невеж зрител с оглед на същите национални цветове на Португалия и Мароко наивно би помислил, че привържениците са равномерно разпоредени, но само до началото на мача, когато всеки контакт с топката на португалците предизвиква освирквания на почти целия стадион, а всяко добро подаване на мароканците песен и еуфория. Очевидно, иначе безнадеждно скараните арабски народи, намериха поне за известно време точка на обединение. Събра ги футболът и подкрепата за Мароко. Палестинци, катарци, саудитци, мароканци, египтяни и всички останали араби заедно подкрепяха Мароко и срещу Португалия, още един национален отбор от запада на Европа.
Още един общ знаменател на всички араби в Катар беше Палестина, чието знаме още веднъж окачиха по трибуните на стадиона, викайки "Свобода за Палестина" - реплика, която десетилетия представя политическия декор в изявленията на арабските владетели и политици.
"Очите ми са пълни със сълзи любима Палестино, докато арабите спят най-хубавата между страните се бори, нека Бог те пази", са думите, които на Ал-Тумам пееха не само мароканците.
За невероятната борба на играчите на Мароко, които просто не могат да допуснат гол заслуга има и един човек от нашите простори. Вахид Халилходжич трябваше оригинално да играе "гениалния Професор", но в живота и във футбола за разлика от сериалите и филмите хората не се съгласяват на всичко което се иска от тях. На мароканците все пак им беше по-скъп техният тажин пред агнешкото от Ябланица, въпреки че песента на италианските партизани, която беше прославена от един филм на Хайрудин Крвавац върви по-добре с Ваха отколкото с Реграги.
Но всичко това вече не е важно. "Иншалах, отиваме на финал", викаха пред стадион Ал-Тумам, докато развяваха знамена, славейки голямата победа. От платото пред стадиона, празненството се пренесе по улиците на Доха и нататък, чак до Мароко, Сомалия, Оман, Либия и ивицата Газа. И в европейските градове мароканците нощес правеха хаос.
Не позволяват на по-силните от себе си да играят футбол. Не позволяват да им вкарат гол. Празнуват най-голямата кражба в историята на футбола.
На онези, които са заслепени от пълните стадиони в Шампионската лига, Висшата лига, Бундеслигата, Серия А и испанската и френската Лига, както и мондиалите и европейските първенства, убягва, че всички останали стадиони, на които играят повече от 90% от клубовете и футболистите и на които растат нови поколения играчи, са - празни. На тях освен родители, членове на семейството и по някой скаут, няма никого. Футболните управници се намират на кръстопът: ако искат да преживеят, ще бъдат принудени да променят правилата и да ги пригодят към новото време.
Всички имаме картина в главата си, било дали сме чели хроники, романи или гледали филми за Титаник, как в бизнес класата пътниците танцуват и пият шампанско докато корабът потъва, а нещастниците, които се намират дълбоко в утробата на презокеанския плавателен съд се борят за живота си, давейки се във водата, която нахлува от всички страни.
Титаник е прилично достоверна метафора на днешния футбол. Напомпан с пари, които идват от цял свят - особено от Персийския залив, от баснословни договори за телевизионни права, глобалния мърчандайзинг и в последно време и от света на крипто валутите - футболният елит, събран в няколко шампионата на Стария континент с аванпост за ветерани и угасващи звезди в САЩ, Турция, арабските петромонархии и доскоро в Китай (до решението на президента Си Дзинпин да поведе страната в нов социализъм), живее извън реалния свят. Заслепен от абсурдното богатство не вижда, че футболният кораб потъва. Когато осъзнае реалността ще бъде късно да се промени каквото и да е.
Във време когато няколко хиляди футболисти заработват по няколко милиона или чак десетки милиони евро годишно, хиляди малки клубове изчезват, защото не могат да платят вноските за терена и съблекалните, докато големите клубове, които плащат фараонски заплати на своите играчи, са в дългове до ушите. Ако бяха "обикновено" частно лице, много малък брой клубове биха избегнали банкрут, а техните управници съдебни процеси, както се случва в момента с Ювентус в Италия.
Замислете се какво ще стане с клубовете чийто собственици са от арабския свят, когато един ден им омръзне футбола, или когато американските фондове и брокери намерят ново забавление или начин да въртят парите?
Празни трибуни
Футболът губи своята субстанция и бъдеще. Половината юноши и млади хора от 16 до 23 години не се интересуват много от футбол, или не го смятат за достатъчно интересен, показват последните изследвания. Нещо повече, чак 27% изобщо не се интересуват от футбол, а 13% дори го мразят. Новите хлапета за разлика от предходните поколения, дори и онези, които не са кой знае колко успешни в училище, не виждат във футбола нито в спорта изобщо, заниманието на своите мечти или начин да станат известни и богати.
Задълбочено изследване на реномираните агенции Макинси/Нилсен е открило, че и от онези, които следят футбола само 49% го правят, защото подкрепят един или повече клубове, докато една трета като мотив посочват привързаност към един играч, а гледат само големи мачове, докато останалите следят повърхностно, гледайки евентуално головете.
Още един факт е много притеснителен за бъдещето на футбола: чак 2/3 от младите следят футбола, защото се боят да не пропуснат нещо което останалите смятат за важно, а не защото наистина ги интересува. В превод, когато днешното поколение от четиридесет и петдесетгодишни напусне сцената, няма да има кой да гледа футбол, а ще са малко и онези, които продължават да го смятат за най-важното второстепенно нещо на света.
Глобализацията скъса основната жизнена сила на футбола - а това е привързаността към един клуб. Някога се казваше, че може да се смени всичко освен майката и клуба, който се подкрепя. Днес, новите поколения подкрепят футболни звезди и подкрепят клубовете в които играят техните идоли. С други думи, големите звезди станаха значими, ако не и по-значими от клубовете и движат със себе си големи маси футболни поклонници.
Чак 1/3 от населението във възрастта от 16 до 24 години подкрепя един играч, а не клуб, и като последствие фокусът на техния интерес попада върху клуба за който играе техният любимец.
Фактът, че още преди пет години е регистрирана тенденция на спад на гледаемостта в категорията на населението между 12 и 34 години с чак 40% сам по себе си беше драматичен.
Най-страничното странично нещо
Доскорошният президент на Ювентус Андреа Аниели беше един от редките футболни ръководители, който открито предупреждаваше за тенденцията, която води "най-важното второстепенно нещо" към своя край.
Заслепени от пълните стадиони в Шампионската лига, Висшата лига, Бундеслигата, Серия А, испанската и френската Лига, както и по мондиалите и европейските първенства, на всички убягва, че всички останали стадиони, на които играят повече от 90% от клубовете и футболистите и на които растат новите поколения играчи са - празни. На тях освен родители, членове на семейството и по някой скаут няма никой.
Другият голям проблем на футбола е "скуката". Новите поколения, отраснали с умни телефони, таблети, компютри, и най-новите, които растат в социалните мрежи, не са в състояние да гледат концентрирано каквото и да е, което трае по-дълго от няколко, най-много десет-петнайсет минути.
Футболът от "събитие", "най-важното второстепенно нещо на света", стана фон или съпътстващо съдържание, докато на умните телефони се гледат кратки видеозаписи, следят се социалните мрежи, сърфира се в интернет, правят се хиляди други неща.
Още т.нар. милениуми (онези, които днес са между 25 и 40 години), а да не говорим за поколението З (Z) (родени между 1997 и 2012 година) не гледат класическа телевизия и не плащат за кабелни или сателитни телевизии. Младите са все по-малко заинтересовани да гледат не само футбол, а и какъвто и да е друг спорт по телевизията, имайки предвид продължителността на събитията: два часа футболен мач или три часа и половина американски футбол е нещо от миналия век. Проблемът не е в милениумите или поколението З, проблемът е, че спортът, а особено футболът, стана телевизионен продукт, а телевизията започва да губи мача с новите видове забавления и информиране, което предпочитат поколенията, които идват.
Други два големи проблема на футбола са стриймингът и видеоигрите. Голямата част от малчуганите не расте, играейки всекидневно футбол като предишните поколения, между останалото и защото трябва да плащат за футболни школи, а и стилът на живот се промени. Също така, все по-малко бащи водят своите деца на мач, евентуално го правят веднъж и това е.
Новите поколения са оформени от интернет и дигиталното забавление, което, повече или по-малко, за всички е на ръка разстояние. Видеоигрите въртят пет пъти повече пари от футбола, 250 милиарда срещу 50 милиарда долара.
Джойстик вместо бутонки
Хлапетата се формират чрез платформи "on-demand" и видеоигри, с други думи - във виртуалния свят. Когато фокусираме вниманието над футбола, повече са тези, които са играли ПЕС или ФУТ (и двете преживяха промени: "eFootball" наследи ПЕС, а EA Sports и ФИФА след тридесет години развалиха договора за ФУТ), отколкото онези, които са ритали топка с приятели на местното игрище, да не говорим за тренировки и мачове.
Стигнахме и до абсурда: някога видеоигрите (говорим за футболните) служеха като сурогат за изживяване на истински емоции, които дарява футболната игра, днес са все повече онези, които играят своите виртуални мачове, а едва с едно око следят какво се случва в истинския мач на обичания отбор по телевизора или на някакъв друг уред.
Оценява се, че на планетата имаме близо половин милиард поклонници на e-Sports, от които около 200 милиона играят редовно, всеки ден, или гледат други как играят. Става дума основно за населението от 16 до 35 години (милениумите и поколение З), което прекарва пред компютъра средно по чак седем часа дневно. Стигнахме до това някои турнири да се излъчват, а броят на специализираните телевизионни и интернет канали расте експоненциално заедно с гледаемостта, която достига дори и 20 милиона зрители за най-важните турнири.
Благодарение на стрийминга и възможността да се гледа каквото и когато се иска в съдействие със социалните мрежи и интернет, който дава възможност за бърза и директна информация за всичко, не е необходимо да се "губят" часове и часове, гледайки мачове. Например, гледаемостта на т.нар. най-интересни моменти е в контратенденция с "дела", който имат футболните мачове (без да се броят големите мачове и финалите на големите турнири).
Нови правила пред вратата
Днес хлапетата знаят всичко за футболистите, баскетболистите или тенисистите, но не защото гледат с часове мачове, а защото чрез видеоигрите получават все по-детайлни данни за спортистите, от статистиката до описание на техните характеристики. Нещо повече, благодарение на възможностите в игрите да се "ангажират" играчи от миналото, новите поколения опознават Пеле, Марадона, Платини, Абдул Джабар, Меджик Джонсън или Майкъл Джордан.
Футболните управници, но и онези, които ръководят други спортове, се намират на кръстопът: ако искат да оцелеят, ще бъдат принудени да променят правилата и да ги пригодят към новото време, или ще трябва да намерят формула за друго представяне пред широката публика. Във волейбола отдавна е променено правилото за смяна на сервиса; в тениса, освен на четирите най-големи турнира, се играе на два, а не на три спечелени сета, във Формула 1 е променен начинът на квалификацията.
Във футбола се обмисля дали да се премине към ефективно време и да се въведат изгонвания за определено време, както и възможност в игра да се връщат играчи, които са сменени. Размисля се и как футболът, като продукт, да стане по-примамлив, започвайки от позиционирането на телевизионни камери, които биха приближили играта на терена към онази, която се вижда във видеоигрите, съответно да се направи интерактивна и по-интересна за зрителите.
Когато се тегли чертата, не сме далече от времената когато за клубовете ще бъде приоритет да се борят за зрители и привърженици, а не за точки и трофеи, защото това бъде единственият начин да оцелеят. Победите няма да са достатъчни.
Химна, който привържениците на Борусия са взели от Ливърпул казва, че и чужденец тук не ходи сам - ако носи нещо жълто-черно. В разходка из Дортмунд разбрах, че градът е книга с хиляди истории, а футболът е само една от тях.
Може би съм прекарал в града и десет дни. Но на парче. Идвам в ранния следобед, пренощувам в някой от евтините хотели, за да на другия ден, най-често призори, в пешеходната зона на главната улица да тръгна към ЖП гарата. Така успявах да хвана ранния автобус за летището.
Дортмунд за мене беше звук на търкалянето на колелцата на куфара в зори, звукът, който се връщаше от празната улица като прекъснато ехо.
Дортмунд е и въздушна порта за Балканите. Благодарение на унгарска нискотарифна компания, с летище отдалечено на половин час от града, хората пътуват за места, които в западните държави едва са и чули: Ниш, Тузла, Клуж.
Планетарна Борусия
Иначе, рядко някой туристически гид препоръчва Дортмунд. Градът няма кьолнската катедрала, нито Бранденбургската врата, нито от себе си с маркетингови трикове не е създал мита за гримираната столица на бирата като Мюнхен. Но Дортмунд има Борусия.
Тя е била и останала за града далеч повече от жълто-черен футболен клуб, един от редките, които временно е умеел успешно да се противопостави на мощния мюнхенски Байерн.
Симбиозата между града и клуба е видима щом от железопътната гара тръгнете към центъра. Покрай широките стълби, които водят към пешеходната зона, от дясната страна, на стената е изписано в черно-жълта комбинация от цветове: "Добре дошли в столицата на футбола". Покрай това е и магазин за привържениците на Борусия - екип струва тривиалните осемдесетина евро, но за истинската любов парите не означават нищо. А на стотина метра зад това е Музеят на футбола, модерен и представителен стъклен куб в който е събрано много от това което радва всеки любител на футбола.
Борусия има най-големия стадион в Германия. По-рано се казваше Вестфалски стадион - но според новите обичаи във футбола, стадионът носи името на спонсора "Сигнал Идуна Парк".
И бирата е неразривно свързана с градската идентичност. Привилегията в града да се прави бира е придобита през 1293 година. Когато към това се добавила работническата, минна традиция, а след това и футболът в лицето на Борусия, създава се смесицата, която днес съставлява Дортмунд.
Един анекдот ни потвърждава този съюз. Казват, че младежите, които са основали Борусия през 1909 направили това, защото попът им пречел в неделя да играят футбол в спортната църковна секция. Когато се събрали да основат клуба без попа - в кръчмата на стената е имало реклама на пивница Борусия. Не са имали име, па го взели назаем.
Музеят на футбола не е единствената интересна културна институция, която не се страхува да се докосне до други облици на живота. Например, Музеят за история на изкуството и културата е разположен в представителна сграда, която някога е била банка "Шпаркасе", покрай сбирки, които се отнасят до културния и художествения развой на човечеството, има и постоянна изложба чиято тема е - геодезия.
По този начин всички инженерно ориентирани професии, на първо място геодезисти, имат собствен храм на културата в Германия, където могат да видят как тяхната наука за измерване на земята се е развивала през вековете.
Класика с мирис на ориенталска скара
Въпреки че Дортмунд има и свое латинско име - Тремония - в основите на града не са древноримски постройки. Римляните никога не са господствали толкова източно от Рейн. Градът е основан от франкските крале, много след пропадането на Римската империя. В предходните два века градът е известен със стоманата, въглищата и бирата.
Сега, когато Германия реши да намали производството на енергия основано на въглища, Дортмунд се превръща в град на застрахователни компании, малки предприятия и знание - на близо шестстотин хиляди жители, над 50 000 са студенти, главно в известния Технически университет.
Тръгна ли от железопътната гара вляво от стълбите, покрай градската библиотека, след десет минути вървене ще стигна до Концертхаус - концертната зала. Изградена е насред квартала, който се подпира на ЖП гарата в северния дял на центъра на града. В този край повече от половината население е с чуждестранен произход.
Филхармоничната постройка най-добре показва волята на града да бъде и нещо повече от индустриална метрополия, която търси място в постиндустриалната ера. На мястото на старото кино Унион, което е разрушено заедно с близкия универсален магазин е създадена постройка чиято акустика може да издържи на световна конкуренция. От септември 2002 Дортмунд означава нещо на световната карта на градовете с големи филхармонични сцени.
Брикенфиртел - така се нарича този квартал - е останал познат по ресторантчетата с бърза храна, от класически хамбургер през ливанското пиле шаурма до турския дюнер. Тук проведох час време, дъвчейки ориенталски тунингована храна, пийвайки индустриална лимонада и наблюдавайки оживеността на Брикенщрасе.
Пристанище на канал
Дортмунд в своята история е станал един от най-големите пристанищни градове в Европа - без реки или море. След седемгодишен градеж през 1899 е открит каналът Дортмунд - Емс, който фактически свързва амбициозният индустриален град с речните и морските транспортни потоци. Така в градските железарии по воден път - от които каналът заема над 200 километра - започнала да пристига шведска железна руда, а в чужбина са извозвани немски въглища, както и високо ценената стомана.
Тъй като в този век речният транспорт все повече се фокусира към други продукти, старият индустриален квартал около дортмундското пристанище става любимо място за живот. Въпреки че тази част на града пострада тежко през Втората Световна война, редица стари постройки са останали неповредени или са поправени според оригиналните чертежи.
Във времена когато всички искали да живеят в центъра, наемите тук са били достъпни. Това първоначално привлякло студенти, след това т.нар. "творческа индустрия" - хора от света на изкуството, дизайна, културата - последвали са фирми за информационни технологии. Гастрономичното предлагане е станало все по-шарено. За да накрая да стане "фенси" да се живее и излиза тук. Всичко това ме подсети на развитието на околността около Бетон залата в Белград.
В сянката на Свети Рейнолд
Време е за кафе на хлад, на главния градски площад - Алтер маркет - близо до най-поразителната църква в центъра, която е евангелистка, но има ясна романска структура. Тя е посветена на защитника на града, който официално се нарича Рейнолдс, но има множество имена, в зависимост кой разказва за него. В Рейнланд, той е Райнхолд Кьолнски.
Обаче, както средновековните преписвачи някога върху изстъргания оригинален текст изписвали нов, така под фигурата на кьолнския светец, който бил защитник на зидарите и скулпторите, защото носил камъни за изграждането на първата кьолнска катедрала, стои историко-художествената фигура на благородник и воин, който на френски се нарича Рено, а на италиански Риналдо Монталбански.
Дортмунд от тези две истории през времето направил една, своя, която в най-кратък очерк гласи това: според френската юнашка народна песен Шансон де жест - благородникът се опълчил на своя вуйчо Карл Велики, като му се противопоставял седем години. Неговата майка, карловата сестра Ая, измолила от брат си да се помири с племенника си. Монархът се съгласил, но наказанието което изрекъл ранило епичния юнак в сърцето - с живота си трябвало да плати неговият кон Баярд, който, както се знае от Шаралията на Крали Марко, за своя рицар умее да бъде повече от кон. Него удавили в реката. От тъга за коня, благородникът тръгнал към Света земя.
Тук дортмундската версия на историята продължава така, че от Света земя се връща светецът Рейнолд, който тегли камъни за църквата в Кьолн. Убили го други работници, защото взимал по-малко пари за тежките работи. На днешен речник, правил дъмпинг във формирането на цената на своя труд.
Твърди се, че впрягът, който откарал неговото тяло на погребението не се спрял пред кьолнското църковно гробище, а своеволно се запътил към Дортмунд. След тези стотина километра, които делят двата града, впрягът спрял точно където трябва. На това място е сега дортмундската църква наречена по градския светец.
Възход, разрушение, възкръсване
Но това не е всичко. Светецът в представите на хората от Дортмунд станал преди всичко - борец. Докато в Кьолн го възприемат като миролюбив божий служител, в Дортмунд му приписват приписват някои военни чудеса. Когато кьолнският епископ в късния 14 век вдигнал войска против непослушните жители на Дортмунд, мнозина в града се клели, че техният светец стоял с бранителите на зидовете, хващал каменните гюлета от катапулта и ги хвърлял обратно към неприятелите.
Че дортмундският светец е епичен юнак станало ясно и през Първата Световна война. Общността на протестантите събрани около Рейнолдовата църква - а протестантската версия на християнството е била доминираща в града - решила да подари църковните камбани на немската царска армия, и то, за да се претопят в топове.
Този излишък на патриотизъм няколко десетилетия по-късно ще е немислим. В това всеки може да се увери на Площада на мира, където между старата и новата сграда на кметството стои самотен паметник на мира. Дортмунд знае защо има такъв площад, защо другият площад в града се нарича Хирошима, защо има паметник на мира. За мегаломанските и престъпни нацистки амбиции Дортмунд е платил с пълно унищожение.
През Втората Световна война градът като един от главните индустриални центрове в Рурската област е преживял 105 въздушни нападения. Върху града са паднали над 22 000 тона бомби. Само за един ден, през март 1945 са паднали 4800 тона бомби. Пострадала е и църквата в чиято близост стоя и размишлявам за чудесата на историята, пиейки кафе. Църквата е обновена през 1956 година.
Никога няма да ходиш сам
Тази събота, докато съм в Дортмунд, Борусия гостува във Фрайбург. В сърцето на града всички градини пред кафенетата са пълни, яде се яка храна, пие се силна бира, подкрепя се. Тук ще видите жени с жълто-черни шалове, изчервени заради пропуснати възможности, човек, който по всичко изглежда като бизнесмен със скъп костюм, освен че под тънкото, лятно сако носи екип на Борусия. Тук ще видите и бездомник как спи насред улицата, докато наоколо се разнася крясък на привърженици, защото Борусия е вкарала гол във Фрайбург.
Тълпата мирно наблюдава образа на паметника на "тромпетиста", който краси фонтана. Той показва средновековния дортмундски обичай на пазарския площад забавление да предлагат пътуващи музиканти. Пандемията през този сезон им развали работата, но фигурата е тук да подсети, че градовете без музика са глухи и неми. Музиката продължава прекъснатата комуникация с други средства. Затова паметник под името "Комуникация?" на немския скулптор Хайнрих Брокмайер вече близо четири десетилетия ни напомня да не замълчим като неговите две седящи, а плаващи бронзови фигури на Кампщрасе.
Това е град в който стотици години са се населявали. Първо, отпреди два века полски миньори. После през шейсетте югославяни, италианци, гърци и турци. Накрая бежанци от арабския свят. Техните деца по пътя до училище вече носят жълтия екип на Борусия.
Следващият път трябва да избера ден когато Борусия играе у дома. И навреме да си набавя билет. Да чуя на живо как хор привърженици пее:
Върви, върви С надежда в твоето сърце И никога няма да ходиш сам
Ред е за кой знае кой път да се простя с Дортмунд. Да тръгна нататък, с надежда в сърцето. На сутринта по тези празни улици отново ще се разлее звукът на колелата на моя куфар. Градът, който не се е събудил, в който денят се дели от нощта, макар за миг е само мой. Ако се заслушам, мога от дълбините да чуя как тихо бие неговото голямо, рударско сърце. И тогава отново знам, че по тази улица никога не ходя сам.
Легендарният голмайстор на Байерн (Мюнхен) и тогавашната Западна Германия почина на 75 години, а известният югославски футболист и треньор Златко Чайковски имаше голям дял в неговата кариера. Това призна и самият "Дер Бомбер".
Футболният свят остана шокиран в неделя, 15 август, когато отекна вестта, че легендарният Герд Мюлер е починал.
Неповторимият немски нападател беше един от най-големите голмайстори в историята на футбола, а като играч е оформен от известен играч на Партизан.
Мюлер почина в неделя на 75 години, а беше легенда на Байерн (Мюнхен) и националния отбор на Западна Германия. Само в редиците на баварците е тресъл мрежите 566 пъти, а в екипа на националния в 62 мача е постигнал гол чак 68 пъти.
Но, много в неговата кариера е заслуга на Златко Чайковски, известен някогашен футболист и треньор, човек, който беше един от най-важните играчи на Партизан в годините на неговото формиране след Втората Световна война.
Легендарният "Чик" е носил екипа на Партизан от 1946 до 1955 година и е участвал в някои от най-важните успехи на клуба от Хумско в годините когато футболът в СФР Югославия все още се развива.
След игровата, направил и голяма треньорска кариера, толкова чудесна, че е бил един от основоположниците на Байерн от Мюнхен сред най-големите клубове в държавата. До Чайковски, Байерн не е бил така мощен, а с него стига до трофея от Купата на носители на национални купи през 1967 година. Накрая го е наследил Бранко Зебец, още една легенда на черно-белите, който пръв донесъл на Байерн титла в Бундеслигата.
А важен дял от този Байерн е бил именно Герд Мюлер. Чайковски, шегаджия какъвто е бил, умеел по необичаен начин да говори за своите играчи, какъвто бил случаят и с "Дер Бомбер".
Когато Мюлер пристигнал в Байерн през 1964 година, Чайковски само викнал: "Какво ще правя с този дебелак?" Години по-късно, и Мюлер се сеща за това в едно интервю.
"Чайковски беше голям шегаджия. Той ми даде прякора "Малкия дебел Мюлер", говори десетилетия по-късно немецът за славния югославски футболист, който имаше и много проблеми с алкохола.
Толкова е бил очарован Мюлер от популярния "Чик", както гласял прякора на Чайковски заради ниския ръст. Герд Мюлер в интервю за 4-4-2 го обявил за треньор на неговия идеален отбор. А в състава легенда до легенда - Сеп Майер, Джачинто Факети, Бекенбауер, Лотар Матеус, Йохан Кройф, Диего Марадона, Пеле, Ван Бастен...
"Имах невиждан късмет в началото на мъжката кариера да ме тренира Златко Чайковски", говори немецът за човека, който в дните си на играч е спечелил два сребърни медала от Олимпийски игри в екипа на Югославия.
И може би загребчанинът, който сериозно заобича Белград - където остана да живее до края на живота, а тогава и да почива в него - е говорил, че Мюлер е дебелак, но "Дер Бомбер" го е разубедил в годините, които последвали.
Заедно са спечелили и две купи на Германия, а с минаването на годините, Герд Мюлер ставал все по-опасен за вратарите. С Бранко Зебец е станал голова машина, а през 1972 година бил стрелец чак 85 пъти. Това е бил абсолютен рекорд по брой голове в календарна година, до 2013 и невероятните 12 месеца на Лионел Меси.
Мюлер през тази 1972 със Западна Германия е първенец на Европа, а окончателно влиза в легендите две години по-късно когато печели и Световното първенство. Този "малкия дебел Мюлер"...
Цървена звезда е шампион на Европа! Цървена звезда е победител в Купата на европейските шампиони! Най-големият успех на югославския клубен футбол! Дарко, Дарко, Дарко...
На днешния ден, преди точно три десетилетия...
Казват, че не е добре текстове да започват с чужди цитати. Но онова което Милойко Пантич изговори на този 29 май 1991 година е издълбано в колективното същество на този народ. Чак и онези на които червено-белите не са най-милите, знаят колко струват горните изречения. Защото това наистина беше не само най-големият успех на югославския клубен футбол, а това най-вероятно беше най-големият успех на югославския спорт. Докато това още можеше, докато парите не купиха футбола. Цървена звезда е шампион на Европа. Преди точно 30 години. И завинаги.
Точно, за да не се забравя, защото не смее да се забрави. Това са истории за епичния подвиг. За най-големия отбор на стара Югославия. За Цървена звезда. За духа на едно време. От устата на самите участници...
МИОДРАГ БЕЛОДЕДИЧ
Стадион Свети Никола, 29 май 1991, Бари, Италия...
Люпко беше внимателен. Ръчната беше с нас от отбраната, с нападателите не беше такъв план. Но Михайлович много се връщаше. Марович с Уодъл, Найдоски срещу Папен... Имахме играчи за отбрана. Идваха до нашето наказателно, центрираха, държаха топката, но не направиха много. Макар че и ние не успяхме да създадем някакъв шанс. Олимпик ни държеше в нашата половина, доста. Почнах да гледам часовника на таблото... Ух, това ще завърши наравно както в Стяуа когато играх срещу Барселона. Сега отиваме на продължения. Гледам после, първото минало. Ух, пак дузпи. Тогава ми дойде мисълта: може би пак ще спечеля с дузпи? Още не размислях дали ще изпълня. Макар че в Югославия тогава се биеха дузпи всеки път когато се завърши наравно, две точки за победа, една за победа с дузпи. И аз непрекъснато изпълнявах. Сещам се за това, помислям: Пак да стрелям, сега се прецаках. Отивам към дузпата, пулсът: ду-ду-ду! Вкарах гол, Дика крещи: "Браво, Миле, браво, браво". Мисля си: Остави ме, бре. Когато стигнах близо до пейката, тук гледахме дузпите, минах покрай противника, онзи техен бразилец от защитата, Мозер, излиза напред и казва: "Congratulations!" (Поздравления, англ.). Какъв "конграчулейшънс" бре, имаме още да изпълняваме. След мене Михайлович, чак тогава Панчев. Може би искаше да ни предаде лош късмет, не знам. Когато се завърши, отидох да подам ръка на Франц Бекенбауер, той е на пейката.
Бари, дните преди финала...
Спомням си подготовките за финала. Бяхме седем-осем дни в карантина. Спомням си и че тренирахме някъде в Черна гора, може би Будва, играехме приятелски мачове с местните клубове, пътувахме с автобус по онези хълмове, голи камъни, започва сняг... Жота Антонийевич каза: "Еее, това е знак за успех. Такова нещо Черна гора не е виждала. Това е късмет". Когато после спечелихме купата си спомних за това. Имаше право. Някакъв знак от бога.
Аз бях научен на карантина. В Румъния карантината беше всеки ден. Когато играхме в Европа седем дни. В румънското първенство два дни. Петък на тренировка, карантина до неделя. Всеки мач. Бях научен. В Звезда не беше така. Вечеряш в събота, тогава влизаш в карантина, след мача отиваш вкъщи.
Спомням си когато тичахме на етапи, непрекъснато питаха: Дейо, всичко наред ли е, добре ли си? Ти ако усетиш нещо, спри, недей да форсираш. Така беше и при Люпко и при Шеки.
Говореха ни да отпочиваме, телевизорите да гасим по-рано. Един ден не го направихме, някой не го направи. Дойде контрола, не знам при кого. Чухме малко приказки, разправия: "Що не гасите?" Гледаме телевизия. Десет часа е. Тук имаше малък бунт. Всички в коридора: "Оставете ни да гледаме ТВ", имахме още три или четири дни до мача. Разгорещи се малко, имаше разправия. На следващия ден Джая ни вика на среща, Цветкович беше тук... Седим, започнаха да ни критикуват: "Не сме се разбирали така, какво мислите вие, не може така! Кой започна пръв?" И тогава не знам, беше този, беше онзи. Вдигнах и аз ръка: "И аз бях, излязох навън да видя какво става". Джая говори и ми казва: "Миле, и ти ли беше? Искаш оттук да те пращам за Румъния? Ти искаш да протестираш?" Казах: "Не съм, само излязох да видя какво се случва."
Шампиони...
Имахме опитни играчи, играли са в Купата на УЕФА преди това. През онази година в която нямах право да играя, когато играха срещу Кьолн, 2:0 в Белград, там изгубиха с 0:3. Същите играчи горе-долу. Мисля, че Савичевич не игра против Кьолн. Той беше войник точно когато аз пристигнах. След това дойде Михайлович от Войводина. Тук беше Шабанаджович, па се появи Югович, по-млад от нас. Беше страшен. Играеше пред нас в отбраната. Тичаше, отнемаше топката, знаеше да играе. Срещу Байерн как игра, па в Токио после, най-добрият играч в мача за Междуконтиненталната купа. Получава наградата, викат ме и мен на онзи подиум, Владица Попович ми казва: "Иди, вземи, това е за тебе." Защо сега мене ме викат, защо аз? Югович вече държи признанието. А мене ме викаха да ми дадат някакво знаменце, че съм играл два пъти за Междуконтиненталната купа. Тъй като бях и със Стяуа.
И останалите, Марович, Шабанаджович, Радинович непрекъснато ходеше напред, Бинич - пуф, изчезна! Напред да не говоря. Люпко повече говореше с нас, със защитниците, със средата, ние да затворим, да играем бързо. С нападателите не говореше много. Дейо, Панчев, Михайлович, Роби... Знаеше, че веднъж, два или три пъти ще минат, тук нямаше грешка. Сега като погледнеш, имаше го онова 1:1 против Грасхопърс в началото, но до Байерн се виждаше разликата в класата... Ние не загубихме нито един мач в Европа през този сезон.
Имахме играчи. Като сложат крак върху топката. Трябваше да си много внимателен да не те мине с дрибъл. Спомням си Дейо в Дрезден... Умеехме понякога да го критикуваме, защото губеше много топки, па спре, чака докато ние търчим като я загуби. Но когато му се играе... В Дрезден изтича близо 30 метра, премина трима, буп - гол. После още един, дум-дум, не бяхме завършили мача, техните привърженици побесняха, чупеха всичко...
Имахме отбор. Имахме колективна игра, но имахме и индивидуалности. А имахме и онези, които знаеха как да използват статични положения. Това много, много ни помогна. Играеш, играеш, играеш... Нарушение... Сложи я Роби - буп, гол! Не трябва да се притесняваш. Играеш, играеш, нарушение, сложи я Михайлович - буп, гол. Сложи я Део - буп, гол. Като погледнеш всички наши мачове, много голове вкарахме от пряк свободни удари.
Байерн Мюнхен...
Спомням си атаката за изравняването в Мюнхен. На мен непрекъснато ми говореха още в Стяуа, да не водя топката. Ако играеш с две докосвания - супер. Ако играеш от първо докосване тогава си - футболист. Защитните играчи трябва да играят бързо, средата също. Тези в нападение трябва да дриблират. Аз до Просинечки, той до Бини и - отиде. Панчев на втората греда. Играехме доста по крилата, центрирания постоянно. Панчев знаеше как да застане.
Тук имахме период на слаби игри, може би и късмет при гредата на Байерн, можеше да бъде и 3:1. Но играхме открито, нападахме, и те и ние. Не се защитавахме. И тогава тази 90-а минута, този автогол... Не знам какво се случи. Техният вратар сгреши, мислеше, че излиза. Не знам как прецени. Лети онази топка, не можехме да предположим, че е във вратата, мислехме, че ще отиде над, не знам какво му беше. Отвори се небето, както каза коментаторът. Това са спортни грешки. Не я докосна.
Либеро...
На мен ми беше много по-лесно като започнах да играя в линия, когато либерото изчезна. Когато си либеро, затваряш и ляво и дясно. Тичах повече. Така имаш позиция, своя страна. Много по-леко ми беше. Като либеро не смееш да правиш шпагат. Трябва да стоиш на крака, да следиш играта, да кърпиш. При това играеш близо до наказателното, всяко нарушение е опасно. А трябва да скочиш, да удариш. Футболът беше малко по-груб тогава. Позволяваше се повече контакт. Гледах някои мачове, Найдоски как удряше... Сега за такива влизания би получавал по два червени картона. Играеше се мъжки.
Празнуването...
Оркестър, песни, музика, след това посрещане, пълен стадион. Мисля, че някъде се и стреляше. В Звезда непрекъснато се стреляше. Драгиша Бинич на подготовки ходеше с торба пълна с оръжия. И къса цев и дълга и с една цев и двуцевка. Дейо беше най-пламенен в празнуването, Панчев македонец, също. Имаше и говор, непрекъснато се шегуваше, най-оживен беше, знаеше да вдигне атмосферата. Тогава след Бари дойде автобус. Не беше открит. Директно към стадиона. Стадионът пълен. Ние в ложата. Музика, ние малко говорихме. Тогава слязохме на терена, игра се хоро. До вечерта празнувахме с привържениците. После ни извика президентът. Слободан Милошевич. Всички знаеха моята история. Така пет години по-рано дадох ръка на Чаушеску, после, БУМ, застреляха го. Сега трябва да се ръкувам с Милошевич. Казва ми, кой беше, Стошич: "Недей, бре, да му подаваш ръка, ти на който подадеш ръка..." Така и беше.
Николае Чаушеску (1918-1989)...
При него преди приема имахме тренировка. Как да отидем, как да спрем, с коя ръка да вземем медала, да не вземеш с дясната, па да го прехвърлиш в лявата, това не смееше. Трябваше всички да кажем "Служим на държавата". По ТВ го представяха не знам и аз как силен, като го видях такъв малък и гърбав, приличаше на моя дядо Младжо. В Румъния всичко беше "официале", никакво празнуване както в Звезда. Вечеря, па на спане. Още на самия мач. Спомням си, че имаше кампания: Голям успех и то с отбор без чужденци, само румънци. Един казва: да, да, нямаме чужденци, само румънеца Белодедич, румънеца Хелмут Дукадам, румънеца Ласло Бьольони... Когато ни дадоха купата, нищо, нито заря, нищо. Дадоха ни трофея, хайде да направим кръг, треньорът казва: "Каква обиколка, за кого?". Никой не дойде от Румъния. Не можеха. Дойдоха 20, 15 от тях не се върнаха. На кого да покажем купата? Испаннците вече си отидоха. Вървим към съблекалнята, когато чуваме: "Стяуа, Стяуа". Ей, имаме привърженици. Като видиш, ето ги секуристите. Осем или девет колкото останаха.
Паспортът...
Тук в Сокол, ние на сръбски го наричаме Соколовац, през Нера, има стълби и от вашата и от нашата страна. Това е като от тук до вратата. Тук идват като се празнува Богоявление. От Врачев Гая и ние от Соколовац. Обща служба се провежда тук. Тук се хвърля кръста във водата, само ние не скачаме никога, само сърбите скачат. Сега е така, тогава не беше... Тогава тук се бягаше. Могат книги да се пишат, тук се е писала история. Виждал съм и като са стреляли, видях като хванаха един, който искаше да избяга, па го носиха през селото, за краката и ръцете, един го бие с ботуш. Трудно беше и да дойдеш до Соколовац. Имаше бариери, войници, автостоп, лична карта за Букурещ: Къде отиваш, при кого, дай телефон? Ако нещо се случи... Когато празнувахме 25 години от титлата на Звезда в Бари, помолих не знам кого да ме запознае с Бата Живойнович. Беше и Любиша Самарджич. Отиваме там, казват: "Това е Белодедич, онзи, който избяга от Румъния". Той ме гледа: "Ти си побегнал? Как не са те застреляли на границата?" Не съм побегнал, минах с паспорт.
Системата...
Ядосах се. Исках, беше 1986, веднага след финала, да ми дадат паспорт, моят паспорт. Когато играеш в Стяуа не смееш да държиш паспорта в себе си. Отиваш в чужбина за мач, върнеш се, предаваш паспорта, държат го в клуба. Отивам вкъщи на почивка, искам да посетя семейството в Сърбия, търся: "Дайте ми паспорта". Не го дават. И мама и сестрата, всички отиват при роднините в Сърбия, само аз не смея. Как не смея? Ходил съм там като малък, как сега не смея? Няма, не смеят да ми дадат. Тогава ме извикаха. Някакви високопоставени офицери. Питат: "Къде ще ходиш, кой имаш?" Дадоха ми хартия: "Кого имаш, пиши". Аз пиша: Белодедич Бора, баба Милка, баба Невенка, сестра на баба. Па братя: Деян Стоянович... Онзи ме гледа: "Кой е този Белодедич Бора?" Казвам брат на моя баща. Как брат? Чакай, довежда още двама, разпитват ме там: кой е, как е отишъл? Не знам, бре, трябва да питам дядо, откъде да знам как е отишъл, знам, че там е учил, там се е оженил. Не искаха да ми дадат паспорта.
Преди това бях до банката да си извадя някакви документи. Отидохме в чужбина, искахме да си осребря чек, да имам. Веднага се обаждат в клуба: "Как е, какво е, а за какво си теглил толкова пари?" Казах: "Това са мои пари, това е моята заплата". "Па да, ама какво ще правиш с толкова пари?" Какво да им кажа сега? Исках да ги обърна в долари, като отидем в чужбина да си купя нещо, дънки някакви. А не можехме да имаме чужда валута. Като минаваме граница, даваш чантата за контрол и те питат: "Имате ли валута?" Ма, какви, откъде валута? А всичко скрито, зашито.
Мина година или две и отново поисках паспорта. Говорих със сина на Чаушеску Валентин, той беше в клуба... И накрая ме извикаха и ми дадоха паспорта, аз на тях адрес къде отивам в Бела Църква, кога тръгвам, при кого...
И тогава казах: хайде, вече няма да ви видя никога. Толкова прости бяха.
Секуристи...
Отидох с майка ми и сестра ми. По-голямата сестра и вуйчо Радосав останаха. Него го викнаха когато отидох. Той живееше в Молдава. Викнали го, дали знаел или не. Казва: Някакъв ме хвана за ухото. Що ме пипаш, не съм в село. Баба, неговата майка, баба Дойила, тя знаеше, на нея казах. Нея не я викаха, беше по-възрастна. Но идвали в село да питат.
Секуритате. Секуристи. Така ги наричаха. Бяха проклети. Ако бягаш - в затвора. А докато стигнеш до затвора.. Бягаха и през Дунав и през Нера. Бягаха и с децата.
Аз когато после дойдох в Звезда, който побегне - директно към стадиона. И Драган и роднините и Шаца с децата, всички! И Жота ми се обажда: "Миле, ела тук, търси те родата". Кои роднини бре? Гледам, какво се случва с вас? Казват: "Побегнахме". Знаеш ли колко бяха? Какво да правя с вас сега. Няма връщане. За щастие, имах един приятел, побегна с мен, работеше на границата и - избяга с мен. Покойният Илия. Той познаваше хора от ООН, те идваха, говорих и аз с тях, познавах ги, водих ги по ресторанти, помогнах им около интервютата, документите. Па ме питат "Кои са тези?" Аз казвам "Семейството, айде". Бяха в хотел "1000 рози", Авала, тук чакаха, па един за Америка, друг за Канада. Имаше веселба. Прибирам се вкъщи, няма къде да спиш, дошли нови. Избягали.
Цървена звезда
Звезда е любов от малък. Ние не хващахме румънски канали. Само Телевизия Белград, първи и втори канал. Мачове, европейски, световни първенства. Когато игра Югославия срещу Румъния, в този сокак всички баби бяха пияни. Гледат в центъра, празнуват. Идваха полицаи: "Какво вие, как вие, за кого сте?" Имахме Гробари, обичаха Хайдук, но най-много Звезда.
Бях с роднина от Бела Църква, Джуро, също Белодедич, не беше роднина с нас, оженил се за наша, имаше име. С него бях. Той беше Гробар. Аз като минах, непрекъснато ми говореше: "Хайде да се обадим и на Партизан, ако ти дадат повече отиваш там." Казах: "Остави ме, мани, недей Партизан, отивам в Звезда, ако не им трябвам в Звезда, ще отидем в Партизан" И той все пак се обажда на Партизан, преди Звезда, дойдоха двама. Започна вече да се пише, че съм избягал. И дойдоха двама, питам кои са, дошли от Партизан. Казвам му: "Ти не си нормален, какво да им кажа сега?!" И им казвам: "Знаете ли какво, аз съм звездаш, отивам в Звезда. Ако Звезда не иска да ме приеме, тогава..."
Преди две седмици седях от другата страна на реката, във Врачев Гай. Чуло се вече. Защото трябваше да се върна за подготовка, а не се върнах. Па дойде треньорът да говори с мен, военното аташе от посолството. Уж всичко ще е наред, ако се върна. Няма връщане! Пазеше ме полиция. Когато се успокои положението, сам отидох в Звезда да разговарям. Когато чаках да вляза в сградата, пристигнах сутринта, седим Джура и аз, още един момък чака там. И чакаме, чакаме. Питат какво чакам? Онзи момък: "Искам да вляза да говоря с директора Джаич, искам да мина проби". Джая после ми каза, че мислели, че и аз съм някакъв такъв, дошъл току така на проби. Този го съблякоха, да го пробват, не с нас, с втория отбор. Не успя. Питам го какво стана, той: "Казаха ми, че е минало добре, но... Ще се обадят."
Не ме очакваха. При Джая беше онова, кой сте, какъв сте? Аз съм този Белодедич, играл съм за Стяуа, за националния отбор на Румъния. Какво бих искал? Отговарям: "Минах границата, получих гражданство, искам да играя за Звезда, ако може". На никого нищо не е ясно, казва Джая: "Па вие сте печелил и Купата на шампионите?" Пита ме какъв играя, като казах либеро, той каза: "Чудесно, точно такъв ни трябва". Тогава играеше Словенац, след това Бошко Джуровски. Тогава стана, излезе от канцеларията, дойдоха Цветкович и още един, Чеда от Управата. Джая им обясни. Как, какво, какви договори имате? Имаш ли професионален договор в Румъния? Нямам, в Стяуа нямах договор, платен съм по чин, като във войската, аз стигнах до лейтенант, получаваш премии за мачовете. Тук Цвеле ми каза: "Имаш късмет, да имаше професионален договор, не би могъл да играеш докато не завършиш. Ще паузираш година". Аз промених клуба без разрешение.
Дачия...
Тогава ме прехвърлиха, бях в Прокуплье. Полицията, която ме пазеше във Врачев Гай, ми каза: "Белодедич, имаш ли ти някой малко по-далеч от тук?" Имаме казах, къде имате, имаме и в Белград и в Прокуплье: "Е, хайде събирай багажа, ние те пазим като крал тук, минават румънци, спират.." Отивам в Прокуплье, там бяхме три седмици, там тренирах в Прокупац. Тук Борац Бела Църква, имаха отбор, обадиха се, хайде с нас: "Не искам бре, да излизам, не смея да се разхождам тук. Ще дойде някой румънец да ме отвлече, казаха ми да не излизам." В Прокуплье смеех. След това Белград. Там започнах да тренирам със Звезда.
Идвам за пръв път на тренировка, дойдох с Милко, имах Дачия, гледам къде да я паркирам. Там виждам БМВ, някакви други... Казах: "Уф, това е... Не е като в Стяуа. Там всички карат дачии." Паркирах малко по-далеч... После някой ми каза: "Пази се ти, тук се крадат коли". Всички имаха пистолети. Отиваме на треноривка, обличат се, събличат се, бутонки, пистолети... Казвам: "Къде ще ме крадат? Аз ще паркирам при вас, кой ще открадне Дачия. За какво ми е на мен пистолет?"
Агнешка бригада
Тренирах с първия състав. Играех мачове с втория. Ходехме по селата, за празници, демонстративни мачове, трета лига и такива състави. Наричаха ни агнешка бригада. Хайде, Миле, агнешка бригада, имаме мач... Пижон като ветеран понякога идваше с нас. Не играех със своето име. Под някакво друго. Непрекъсанто ми го сменяха, да не се чува. Па ми говореха да стоя само на своята позиция, да не отивам много в атака, да не види някой, че съм добър, па да започне да се говори. Играем мач, веселба някаква, Велико Градище. И тук имаше един Батин Сима. Загряваме, чичо Симе вика: "Миле, Миле!" Побегнал и той от село. Аз го гледам: "Виж го чичо Симо, отивам да го поздравя." Онези от пейката викат: "Кой е това?!" Казвам "От село, познаваме се." Внимавай, бре, недей да отиваш там.. Чичо Симо пита: "Какъв бре Кръстаич, ти си Белодедич". Аз казвам "Мълчи бе, Симо".
Когато дебютирах, най-сетне ми прочетоха името, от трибуните се крещеше: "Миле, Миле!" Марович ме обяви, беше обичай, дадоха ми литър ракия, прасе на ръжен. Сърбин в народна носия слиза, целунахме се три пъти и ми даде прасето и ракията. Прасето отнесох на пейката: Дръжте го, недейте да изяждате всичко. След мача го изядохме. Това беше за добре дошъл.
След всичко...
Изгубихме първия мач в Европа, срещу Манчестър Юнайтед за Супер купата, а бяхме по-добри, имахме възможности. И само един мач, на Олд Трафорд. Санкции, па играеш в София, Будапеща... От Токио се връщаме за мач срещу Андерлехт, директно в Будапеща. Победихме. Панчев вкара. Срещу гърците, Панатинайкос, долу, на границата минаваме всички, идват македонците. Панчев го отделиха, чакаме, какво се случва. Чакаме ги, имаше намеси, защото - македонци. На мача, Панчев - буп, два гола! Говорили му: "Недей да се радваш, да провокираш, да им показваш нещо, лакът, нещо." Можехме и тогава... До Сампдория. Водехме 1:0. После... Катанец ни вкара гол, пазеше го Миодраг Раткович. Да бяхме спечелили тогава, отивахме във втори финал...
Много прах се вдигна след жребия за световните квалификации към Катар 2022 година. Причината е, че националният отбор на т.нар. Косово беше изтеглен в група с чак три селекции чиито държави не признават южната сръбска област като самостоятелна държава.
Това са Гърция, Грузия и Испания, а много се говори точно около испанците и техните случаи с Каталуния и Баския, от които втората област иска свой национален отбор. Сега в испанските медии се появи и пропагандна история за националния отбор на Косово.
В текст под заглавие "Косово: отбор който няма играчи родени в непризнатата държава", испанската "Марка" се занимава с един от противниците на Испания на пътя към Мондиала.
Разбира се, когато става въпрос за Косово, в текста има и много политика, има и изявления на играчи, които са в селекцията на непризнатата държава, която е член на ФИФА и УЕФА от 2016 година.
"Нито един играч в отбора на "Косово" не е роден в своята държава. Поне не в държавата, която обяви своята независимост на 17 февруари 2008 година. Голяма част от играчите са дошли на бял свят в изгнание, в Швейцария или Швеция. Останалите са дошли на този свят в "косовски" градове, но когато територията е принадлежала на Сърбия или Югославия. Ще трябва да почакаме още няколко години, докато тази селекция не получи първи играч роден в самостоятелно Косово", пише в увода на спорния текст на "Марка".
Въпреки че официален Мадрид продължава да не признава "Косово" като самостоятелна държава, в текста на испанския вестник рядко може да се усети, че случаят е такъв.
"Косово звучи като война, изгнание и смърт. От векове. От 15 юни 1389 година (испанците ползват датата по стария календар, б.р.), Османската империя побеждава сръбския княз Лазар Хребелянович. Сърбите са станали васали на султан Мурат. Днес, Сърбия празнува своя национален празник в деня на тази загуба, която е била начало на опасно място, което никога не е преставало да бъде глобална опасност", пишат испанците.
В продължението на текста се говори за историите на националите на "Косово".
Една такава е на Ведат Муричи, играч роден в Призрен през 1994 година.
"През първите четири години познава само шума на калашници или ракети и викове на отчаяние. По 50 души са спали в един локал върху кашони от бутилки. Неговата храна са били само хляб и лук. Той си спомня сръбските войски, които влизат в неговата къща и дават на неговото семейство два часа да избягат преди да "изтрият" цялото население", пишат испанците сякаш са били там.
"Аллах ни пазеше", говори Муричи докато си спомня колко близо е бил до границата с Албания.
Тук е историята на Милот Рашица, футболист роден във Вучитрн или Вущри, на албански, както се нарича този град в текста. За него се разказва, че е отраснал в Косовска Митровица докато Витес не го открил и не му дал възможност за начало на кариерата.
В продължението на текста се обръща все повече внимание на пътя на националния отбор на Косово от 2016 година когато УЕФА и ФИФА противно на своите устави приели членство и как се е събрала първата селекция на "Косово".
Споменава се и фамозният мач Сърбия - Швейцария от СП 2018, когато Гранит Джака и Джердан Шакири провокираха сръбските играчи със символа на албанския орел...
Люсиен Фавре е минало в Борусия (Дортмунд). След шокиращото поражение от Щутгарт (1:5), швейцарския специалист беше уволнен, а отбора до края на сезона ще води Един Терзич.
Терзич е роден в немския град Менден през 1982 година. Има босненски корени от баща си и хърватски от майка си. Споменава се като немско-хърватски треньор заради двойното гражданство, а в неговия профил в Трансфермаркт в раздела националност стои - хърватин.
Кариерата като играч прекарва в ниските дивизии, а на трениране и скаутиране се посвещава през 2010 на 28 години в младежките категории на Борусия (Дортмунд) в ерата на Юрген Клоп.
Три години по-късно става помощник на Славен Билич. За пръв път работи с Билич по време на Евро 2012, когато за тогавашния селекционер на "ватрените" прави анализ на противника преди мача с Ирландия, който Хърватия печели с 3:1.
Като помощник на Билич работи общо четири години - по две в Бешикташ и Уест Хем. В Англия след 18-месечно обучение получава и УЕФА Про лиценз.
В Борусия се завръща през 2018 като втори помощник на Фавре. Първият напусна заедно с Фавре, така че Терзич получи възможност да покаже какво може.
Немските медии пишат, че Борусия (Дортмунд) вече има договор с треньора на другата Борусия, онази от Мьонхенгладбах - Марко Розе.
Настоящият състав на Розе одушеви Европа с игрите си в Шампионската лига, в която минаха група с Реал и Интер. Би трябвало да поеме жълто-черната Борусия след края на сезона, а дотогава ще я води Терзич.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
