Спортът без публика ще пропадне, ако телевизията не промени подхода

Тази фаза на пандемията ни предлага завръщане на върховния спорт, но без публика на стадионите и в залите. Не само че това драстично ще намали приходите, а би могло и да намали атрактивността на върховния спорт, ако режисьорите и операторите не се научат как да ни го донесат на екрана.

Развоят на спортните резултати и спортните технологии промени в голяма степен много спортни клонове.

Допреди 10 години беше трудно да си представим, че футболът някога ще промени правилата, но и това се случи под натиска на желанието да се преживее от друг (технологичен) ъгъл и да се намали броя на грешките на спортните съдии.

Въвеждането на специфични и високочувствителни сензори отне възможността на Милорад Чавич да спечели злато на Олимпийските игри в Пекин през 2008 година. Таекуондото като спорт никога няма да е същото благодарение на развоя на технологиите и сензорите за мерене на силата на удара.

Паралелно с развитието на технологиите, течеше и развоят на спортните клонове (дисциплини), но и начинът на медийно представяне на спортните събития.

Въведени са камери с голяма разделителна способност, камери, които следят и по няколкостотин движения в секунда, микро камери на отделни части от терена и арената, както и микрофони, които играчите носят по време на мач. Сега може много ясно да се чуят всички разговори на играчите със съдиите в тениса, но и да се усети жарта на финалните моменти на мачовете в баскетбола по време на напрегнатите таймаути.

Колкото и да изглежда, че заради развитието на технологиите имаме възможност да "усетим" всяко движение на играча, да ги чуваме как се ободряват един друг по време на участието и с новите технологии да усетим атмосферата около тях, продължава да има голяма разлика между гледането на спортните надпревари по телевизията и на живо.

Как са построени Новак и Шакил

Разликите преди всичко произтичат от невъзможността да се усети бързината, динамиката и сложността на определени елементи от мача или надпреварата между двама спортисти.

Като изобразителен пример, много е трудно да се усети контакта между двама играчи в трапеца в баскетбола, докато не се застане край самия терен, съответно да се усети дължината на скока, който е над 6 метра, ако не се стои непосредствено поред пистата.

Големината на раменния пояс на Иван Милькович и Александър Шапич, габаритите на Шакил О`Нийл, но и специфичната мършавост на Новак Джокович не могат да се усетят докато камерата не се постави да ги наблюдава от височината на средния човек от 160 до 170 см, или в сравнение със зрителите в публиката.

Досегашните усилия на режисьорите на предавания на спортни състезания и на операторите, за съжаление, не родиха плод да се покажат истинския интензитет, бързина, подвижност, но и суровостта на професионалния спорт, така че онези "истински познавачи" винаги обичат да гледат турнир на живо, защото само така могат да усетят какво наистина представлява професионалният спорт.

Често може да се чуе от много тенис треньори от нашите пространства, че не са знаели колко всъщност е напреднал интензитетът в модерния тенис, докато не са гледали на живо Новак Джокович в Арена по време на мачовете от Купа Дейвис.

Също така, много бивши хандбалисти изтъкват, че днешните поколения смятат хандбала от 60-те и 70-те години за физически неизискващ, което изобщо не е вярно. Играчите и тогава са били много способни, но камерите не са могли нито умеели да покажат това. Играта е била еднакво груба и изискваща.

Какво ни е скрила камерата

В условията след пандемията корона вирус може да се каже, че присъстваме на още една революция, която изглежда ще бележи годините и десетилетията, които идват - много спортни турнири ще се развиват без присъствието на публика.

Появяват се много етични и философски въпроси. Може би най-важният е: дали спортът като субект съществува без публика?

Сигурно е, че спортът ще оцелее и ще променя посоката на своето развитие след заплахите за сигурността, които бъдещето носи.

Обаче, твърде малко внимание се обръща на онова което трябва да представлява може би и ключовият въпрос за модерния спорт и медиите, които следят спорта: как и по какъв начин да излъчват спортните събития така че не само публиката, а и всички спортни работници, треньори, спортисти (конкуренти и онези другите) могат чрез различни видове излъчване (условно казано) да преживеят и усетят всичко което ги интересува, сякаш присъстват на самия терен / арена?

Този въпрос, може би е от ключово значение за всички телевизионни компании.

Понятието излъчване на спортни състезания се пренася полека и "недоловимо" от телевизиите в интернет и уеб портали в съкратен облик (highlights), но и live излъчвания в социалните мрежи.

Все по-често виждаме излъчвания на мачове от първия или втория ред на публиката в НХЛ или НБА лигите - с модерни телефони в ръцете хората от публиката дават възможност на техните последователи наистина да вкусят интензитета и чара на спорта от реален ъгъл, онзи който ТВ екраните все по-малко ни предлагат.

Как спортно да победим видеоигрите 

Посочената проблематика и предизвикателствата, които се намират пред ТВ компаниите е важно да се разгледат по няколко причини:

1) Много е важно да се задържи нивото на заинтересованост на публиката, особено на онези по-младите (милениалите) към спорта, защото развоят на технологиите и ИТ индустрията често чрез игри, нови програми и виртуални реалности носят повече вълнение от онова което произвежда актуалният начин на възпроизвеждане на спортни събития. Ако новите поколения свържем със спорта чрез ТВ каналите, защото само ТВ каналите могат да предложат специални условия и възможности за гледане, можем да говорим за перспективите и оцеляването на спорта в ТВ мрежите;

2) Нужно е чрез спортните излъчвания (може би и в облик на ВИП излъчвания) да се даде на треньорите, скаутите и спортистите да видят всеки елемент от състезанието, който ги интересува (например - наблюдаване на движението само на единия играч в тениса от непосредствена близост), за да се осигури непрекъснатост на върховния спортен скаутинг и анализи, които се правят чрез директно (живо) гледане на спортни борби;

3) Нужно е да се даде възможност на спортистите (както на онези по-младите, така и професионалните) да видят отблизо всяко движение и да го изживеят от ъгъла на камерата, който е необходим, за да се придобият нови знания и да се задържи нивото на интерес. Сходно важи и за звуковите или слухови стимули (за гледането на някои спортове е необходимо и да се слуша какво се случва непосредствено на самата арена / терен).

Има много примери, които говорят в потвърждение на значението на тези проблеми и въпроси.

Дайте ни статистика

Тенис теренът може най-добре да се покрие с камера, която следва случващото се, поставена зад гърба на някой от играчите и на височина от няколко метра.

Обаче, тя дава само една перспектива в която е невъзможно да се следят промените в бързината на движението на топката, чистотата на контакта между ракетата и топката (слухов стимул), бързината на реакциите на тенисиста в отделни моменти, очакването на играчите, лъжливите движения на играчите и т.н., които могат да се усетят на самия терен или от публиката, която е позиционирана непосредствено поред терена.

Също така, невъзможно е да се почувства тежината на времевите и атмосферните условия, която носи престоят от четири часа на слънце на бетонния терен на Флешинг Медоус, или онази, която носи престоя на терена в парижката Берси.

От посочените причини, всички спортни турнири трябва да се следят по напълно нов начин и така че самият зрител да може да избира информациите, които иска да получи чрез предаването от различни пакети услуги.

Такива възможности, които биха могли да се плащат като самите билети за определен мач, където ценовия ранг на билета би означавал и повече "свободи" в следенето на турнира, могат да представляват истинска революция, която не е необходима само на телевизиите, а и на спорта.

Поставяне на скоростомери, които следят движението на топчетата, топките, спортистите, поставяне на анализатор на времевите условия, измервателни инструменти за следене на натоварването на играчите по време на мача в сравнение със средната скорост на движение и бързина на вземане на решение и други, са само някои от технологичните иновации, които могат да представляват истинска революция в гледането на спортни събития.

Досега предходно изброеното оборудване главно се свързваше с кабините на ТВ коментаторите, но то трябва да заживее, възможно и лесно достъпно, излъчвано на живо, в замяна на определена парична компенсация или с одобрен достъп за други зрители, треньори и спортисти.

Къде трябва да се поставят камерите

Развитието на 3Д технологиите ни дава възможност самостоятелно да следим определен елемент от арената, който искаме, с всички слухови стимули, но не ни дава възможност да поместим камерата на желаното място.

По тази причина е много важно ТВ спортните режисьори в съдействие със специалистите (треньори, спортисти и спортните учени) да се съветват за това кои позиции са важни за наблюдаване на едно спортно събитие, за да се преживее по подходящ начин.

Като примери за кадри, които много рядко могат да се намерят, а които за спортните работници представляват скъпоценен извор на информация, могат да послужат:

- поставяне на фиксирани камери на фланговата страна на басейните

- камера, която от птича перспектива следи движението в баскетбола, водната топка и футбола (и други колективни спортове) във фаза атака

- камера, която зад гърба и на височината на раменете на играча следи неговите удари в тениса

- камера, която е фиксирана и странично следи атлетите в началото и края на пистата в бягането на 100 метра и т.н.

Освен изброените, нужно е да се следи и развива желанието на състезателите да комуникират помежду си по време на самия турнир и техните разговори да се записват и излъчват по време на самата надпревара, а не в излъчване на запис.

В следващата атака забивам през тебе!

Като пример, нима не би било чудесно да се следи комуникацията между Майкъл Джордан и Айзея Томас по време на баскетболен мач, в който често двамата се обзалагаха кой на кого колко точки ще вкара и в коя атака?

По-доброто озвучаване на спортистите и поставянето на такива информации на разположение на публиката по време на предаването на живо, би била важна промяна и заради по-доброто опознаване на самите спортисти.

Би било чудесно да се чуят проникновенията и коментарите на Роджър Федерер, които отправя към самия себе си или своята ложа по време на ключови точки, които губи, тъй като винаги в обществеността е представян като премерен и "полиран".

Всички онези, които са били непосредствено в компанията на професионалните тенис играчи знаят, че не е така и чувствително "озвучаване" на Федерер по време на мачовете би било истинско откровение. Роджър не се различава от другите спортисти в този аспект, но онова което стига до публиката са само добре подбрани информации.

С други думи, нужно е все повече да се дава възможност за такива пакети услуги в излъчването на спортни събития, които ще бъдат предназначени за всички възможни популации и всички възможни нужди. По този начин, зрителите вече няма да имат нужда да следят спорта само от фотьойла, а да го изживеят, преживеят и оформят (с промяна на перспективата на гледане, микрофоните, които излъчват и сходно) по начин по който те искат.

Всички трябва да научим новите правила

Също така, всички спортни режисьори и операторите трябва да преминат обучение от страна на спортните учени, треньори и спортисти за това кои ъгли за излъчване са най-добрите за изживяване на отделни спортове и спортни дисциплини.

Образованието нататък трябва да върви в посока за начина на преминаване от камера към камера в хода на излъчването на спортното събитие, за да се усети от една страна динамиката на самия мач (двубой, борба), а от друга страна да се хване всеки тактически детайл важен за хода на надпреварата.

Защитните формации и влизането на играчи във футбола между редовете на противника може да се следи само от птича перспектива, интензитетът на забивката във волейбола може да се следи само с преминаване от кадър от висока странична позиция на ниска (1-2 метра от земята) покрай терена в мига на отскока на играча, а бързината с която играч във водната топка отправя удар към вратата може да се усети само с камера, която се намира на височина 1 м над нивото на водата и непосредствено поред басейна и т.н.

Ако извънредното положение ни е научило на нещо, а то е че в научните и тясно специализираните кръгове специалистите от определени области трябва да се търсят особи, които ще развиват нашето общество занапред.

Благодарение на вирусолози, инфекционисти, пулмолози и други специалисти, за които нашата широка общественост никога по-рано не е чувала, са спасени много животи, но и начинът на живот е променен коренно.

Може би е време и телевизионното (и изобщо медийното) излъчване на спортни турнири, като едно от най-важните второстепенни неща на света, също да претърпи промени в разбирателство със специалистите, преди и него да го хване вирус, който ще отведе всички зрители на някое друго място.

Автор: проф. д-р Душко Илич

Денят в който Мохамед Али стана истински герой

Преди 53 години, на 29 април 1967, Мохамед Али стана истински герой. По мнението на мнозина, най-добрият боксьор за всички времена, на днешния ден отказа да участва във войната във Виетнам.

"Нямам проблем с виетнамците. Те никога не са ме нарекли чернилка", каза Али преди началото на войната.

Дошъл в наборния център в Хюстън и надлежните го извикали по името получено при рождението - Касиус Марселус Клей младши, но той и след третото извикване не пристъпил.

Още тогава е бил световен шампион в тежка категория, а малко повече от две години по-рано шокира света с преминаваме към исляма и включването към "черните мюсюлмани". Промени името на Мохамед Али и не пожела да воюва против Виетнам.

"Не искам да пътувам 16 000 километра, за да помогна в убиването и паленето на други хора, само за да помогна на доминацията на белите робовладелци над тъмните хора по света. Това е време и епоха когато такова зло трябва да изчезне. Защо бих хвърлял бомби и стрелял по смуглите хора във Виетнам, когато т.нар. черни в Луисвил са третирани като кучета и са им отнети основни човешки права."

Заради отказването на военната длъжност е наказан парично с 10 000 долара и е осъден пред изцяло бяло жури на наказание от пет години затвор. Тъй като веднага е подадена жалба и платена гаранция, в затвора не е влязъл, но три и половина години му е било забранено да има състезателни мачове, след което е освободен от Апелативния съд.

"Откраднаха му трите най-добри години в неговата кариера. Когато беше на върха, не можеше да боксира", каза веднъж треньорът Анджело Дънди.

Въпреки че в началото със своята позиция е контрирал повечето американци, те с времето разбрали посланието на Али и преминали на негова страна.

Улиците в Северна Америка са били изпълнени с протести срещу онова което се случвало във Виетнам. Мнението на американското общество допълнително е поляризирано, започвайки да разбира Али, по-късно превръщайки го в огромен идол и влиятелна личност за цели поколения.

Мохамед се върнал към професионалния бокс и тогава започнала златната ера на този спорт, в която участвали още Джо Фрейзър и Джордж Форман.

Известни са "Битката в джунглата" и "Трилърът в Манила", а Али се профилира не само като един от най-добрите боксьори за всички времена, а и като една от най-големите и най-влиятелни личности в историята на човечеството.

В аматьорската кариера е постигнал 100 победи и само четири поражения, докато в професионалния бокс като победител е излизал 56 пъти, със само 5 загуби. Многократен шампион е в тежка категория и човек, който всявал страх в костите на всички съперници.

"Трудно е да бъдеш скромен когато си велик както аз. Лети като пеперуда, жили като пчела. Ръцете не могат да ударят онова което очите не могат да видят. Чак и ако сънуваш да ме биеш, по-добре ти е да се събудиш и да се извиниш. Дали ще има още един боксьор, който пише стихове, предвижда мачове, бие всичко наред, разсмива хората, насълзява ги, а да е толкова висок и хубав като мен?", са някои от легендарните изрази на Али.

Освен ринга неговият живот е бил таблоидно колоритен - имал е много любовници и се е женил пет пъти - със Соня Руа (1964-1966), с Белинда Бойд (1967-1976), с Вероника Порше (1977-1986) и с Йоланда Уилямс (1986), с която е отгледал девет деца и множество внуци.

През 1984 явно обяви, че боледува от Паркинсон, а на 3 юни 2016 почина в Скотсдейл, Аризона.

"Животът е хазарт. Можете да бъдете наранени, но хора гинат в самолетни катастрофи, губят ръце и крака в автомобилни катастрофи. Хора умират всеки ден. Същото е и с борците - някои умират, някои са контузени, а някои продължават напред. Просто не позволявайте да вярвате, че това ще се случи на вас."

Автор: Никола Джукич

Голямото сърце на аутсайдера

Пази се от човека, който няма какво да изгуби. Не знам дали Антъни Джошуа е размислял за този израз преди съботния мач за световните титли в тежка категория против Анди Руис, но вярвам, че днес всякак му е ясно какво се случи. В Медисън Скуеър Гардън влезе в борба в която нямаше какво да спечели (освен някакви пари), докато от другата страна неговият мексикански съперник нямаше какво да изгуби. И Джошуа сигурно е бил наясно с това и затова не беше одушевен за участието в Ню Йорк, без оглед на това, че го очакваше нереномирания и относително безопасния Анди Руис, който, както всички вярвахме, преди всичко беше заместник съперник вместо допингирания Джарел Милър.

В нюйоркския ринг Джошуа, както и всеки път досега, изглеждаше като Аполон. Беше пълна противоположност на дебеличкия Руис, грозното пате което 20-ина минути след първия гонг се превърна в сензационен победител. Мисля, че и самият Руис не можеше да се надява как тази вечер четири пъти ще свали непобедения световен шампион и олимпийски победител от Лондон 2012 и в тази славна спортна арена ще направи може би и най-голямата изненада в историята на бокса. Обаче, Джошуа в Медисън не падаше (само) заради ударите.

Шампион или проект?

Руис се показа като невероятно жилав съперник. В третия рунд танцуваше по въжетата, а тогава измъква своите главни оръжия, изключителна издръжливост и физическо състояние, с оглед на външния му вид, невероятна бързина на ударите. Но в моментите преди Джошуа да завърши на пода, тези удари главно не бяха и технически чисти нито абсолютно точни. Джошуа през кариерата се справяше добре и с по-добри удрящи отколкото е Руис. Така побеждаваше и Владимир Кличко и Дилиън Уайт и Поветкин.

В събота изглеждаше нерешителен, сдържан, почти уплашен, сякаш изобщо не искаше да се намира на този ринг. И тук трябва да се търсят причините за неговите неадекватни реакции на атаките на Руис. Изразът на неговото лице, след като съдията на ринга в средата на седмия рунд прекъсна мача издава впечатление на неособено разклатен човек, а повече на доволен и щастлив, че се освободи от големи мъки и неволи. Очевидно е, че този мач не беше негово желание, а част от по-широк работен план на неговия промоутър Еди Хърн. През миналата година Хърн сключи договор с американската медийна къща DAZN на стойност милиард долара и така се задължи да организира 16 боксови събития за една година. Хърн сигурно не е измамил Джошуа, но е ясно, че преди всичко се е посветил на изпълнението на договора с девет нули, а чак после на интересите и желанията на своя клиент.

В интерес на истината, Антъни Джошуа в боксовите кръгове никога не се е наслаждавал на репутацията, която заслужава с оглед на резултатите. Мнозина и днес го критикуват, че румънецът Михай Нистор (по телосложение много подобен на Руис) с ляво кроше го изхвърли от ринга в 1/4-финала на Европейското първенство през 2011. Обществена тайна е, че на Олимпийските игри в Лондон е "побутнат" до златото. Под въпрос е не само неговата победа във финала против италианеца Камареле, а и победата в 1/8-финала против кубинеца Ерисланди Савон. Заради тези грехове от младостта някои го смятат просто за маркетингов проект на Хърн, а не за шампион предопределен да бележи тежката категория в посткличковата епоха.

Въпреки загубата от пълния аутсайдер, който и не изглежда особено атрактивно и лесно може да бъде взет за строителен работник или шофьор на автобус в градския транспорт, гледайки само спортно и финансово Джошуа не е в лоша ситуация. Първото участие извън британския остров му донесе най-малко 25 милиона долара, а до края на годината го чака реванш, който за разлика от първата среща с Руис наистина привлича вниманието на (не само боксовия) свят. Въпреки че Джошуа не е шампион от калибъра на Луис, Тайсън или Холифийлд, па чак дори и на Кличко, всякак е отличен боксьор и няма никакви съмнения, че в реванша лесно може да победи.

Без образи като Руис всичко това не би имало смисъл

Нито една загуба, разбира се, не е добре дошла, а особено не боксова. Както големият Веселко Тенжера пише по времето докато е следил кариерата на Парловльев, в нито един спорт границата между победата и загубата не е толкова дълбока като в бокса, защото боксовата загуба удря в онова изконното у нас, тя засяга пряко нашето его. Обаче, с малко късмет, ум и работните умения на Хърн, Джошуа до края на годината може да си върне титлите и репутацията и да заработи повече отколкото ако беше спечелил миналата седмица в Ню Йорк.

Не вярвам, че Анди Руис ще бие два пъти Джошуа. Намери ли разклатеният британски шампион начин да парира противниковата бързина, съответно намери ли на първо място мотив и желание за победа, мисля, че отново поясите ще са в неговите ръце. Анди Руис, предполагам, ще тръгне по пътя на своите предшественици Бъстър Дъглас, Оливър МакКол или Хасим Рахман, които събаряха славни тежки шампиони, но още в следващите мачове оставаха без титлата и после полека изчезнаха от поглед.

Обаче, ролята на Анди Руис като вдъхновение за всички онези хиляди състезатели в който и да е спорт, хиляди аутсайдери, които години тренират и се жертват без истински награди и удовлетворение, но вярват, че тук някъде зад ъгъла са и техните пет минути слава, е всъщност безценна. Без хора като Анди, син на непривилегировани мексикански имигранти, спортът не би имал никакъв смисъл, нито полза. Анди Руис още веднъж ни подсети, че никой не трябва да бъде подценяван и че в тези 12 рунда, 90 минути мач или 10 секунди състезание всеки, абсолютно всеки, има своя шанс.

Автор: Слободан Муфич

Жесток бой между привърженици на Уест Хем и Милуол на боксов мач

Голям бой между привърженици на Уест Хем и Милуол! Това не би било някаква новина, ако до сбиването не се стигна на боксов мач.

Привържениците на двата лондонски клуба не се понасят, но за щастие "чуковете" са във Висшата лига, докато Милуол се разхожда из нисшите рангове.

Обаче, срещнали се на боксов мач между Джони Гартън, иначе привърженик на Милуол, и Гари Коркоран, па се стигнало до жесток бой...

Играчи на Хайдук нападнати в Сплит след загубата от Динамо

Петима футболисти на Хайдук от Сплит са нападнати в центъра на града, а един от тях привържениците чак ударили с крак в главата, ден след загубата от Динамо с 1:2 в мач с голямо значение в борбата за титлата, съобщава Индекс.

Футач, Бери, Гентсоглу, Мемола и Саид първо вербално, а после и физически са нападнати, когато шетайки из града минавали покрай Боксов клуб "Торсида", където няколко члена на клуба ги атакували.

Както пише Индекс, една особа ударила с крак в главата унгарския нападател Марко Футач.

Привърженическата групировка "Торсида" по-рано смени директора на Хайдук Иван Кос, заради съмнение, че е бил в сътрудничество със съдии в първенството.

*на снимката е пострадалият Футач в мач от квалификациите на Лига Европа между Хайдук и Левски

Лице в лице със смъртта се качил на ринга и си отишъл от света като победител

Годишнината от една от най-тъжните спортни истории на всички времена не е забравена.

Ноември вече отброи половината от своите дни за 2017 година, а като всеки предходен така и този пробуди спомена за може би най-тъжната спортна история на всички времена.

Тя не е избледняла и след 94 години, а разказва за човек, който само искал да ощастливи семейството. Въпреки че е знаел, че това ще му забърза смъртта.

Тази история е за великия боксьор Били Миске - Гръмотевицата от Сейнт Пол, и неговата битка, която се е провела на 7 ноември 1923 година.

За да обясним всичко което се е случило през тази нощ, ще се върнем в 1918 година когато докторът казал на Миске страшната вест: "Твоите бъбреци отказват, ще имаш късмет ако поживееш още пет години."

Предложил му да намери някой хубав фотьойл и в компанията на семейството да дочака краят на живота. Тъжно, нали?

Още по-тъжно е било, че Били е бил в дългове, като боксьор е бил отличен, но неговият салон за продаване на автомобили не е работил добре. А дълг от 100 000 е бил тук...

Точно това е "накарало" Били новината за болестта да не съобщи на никого. И не е. Бил се е още поне 30 пъти от момента когато докторът му е казал, че ще умре. И то с тогавашните големи имена каквито са Томи Гибънс и Джак Демпси.

Демпси е бил от онези боксьори чийто пестници удряли като автобуси. По време на тяхната битка за пояс Демпси толкова силно ударил Били в гърдите, че го проснал на пода. Съдията отброявал до девет когато Миске се повдигнал, въпреки че гърдите му за тези девет секунди приели лилав цвят. Минута по-късно, Демпси го ударил в челюстта.

- Плашех се, че съм го убил и исках да завършим възможно най-бързо, за да никой да не бъде мъртъв - заяви после.

Бъбреците на Били се държали чудесно, но през есента на 1923 се появили усложнения. Изгубил е тежест и не е имал сили да се бие. Единственото нещо което било по-тънко от него бил портфейлът му. Не се е бил от януари което било проблем с оглед на това, че наближавала Коледа.

Липсата на пари го боляла най-много. Не е искал последната Коледа със семейството, съпругата Мари и децата Били Младши, Дъглас и Дон, да бъде бедна. Взел телефона, обадил се на дългогодишния мениджър Джак Реди и поискал последен бой.

- Няма шанс - казал Реди: - Щом влезеш на ринга, в това състояние, ще умреш.

На което Били отговорил:

- В какво е разликата? По-добре така отколкото да чакам смъртта в количка.

Реди размислял, но накрая предложил на Били да отиде в залата и да започне да  тренира.

- Ако поправиш кондицията, тогава ще видим да уредим нещо.

И уредил за 7 ноември тази година. В Омаха срещу Били Бренън, който малко по-рано е издържал 12 рунда с Демпси.

Междувременно Били не е приближил до залата. Единственото което е "тренирал" е отиването от кревата до тоалетната. Само е ял супа и риба и бил закачен за респиратор.

Но е имал сили да победи Бренън, така че го е нокаутирал в 4-ия рунд. Това му е донесло чек за 2400 долара и най-хубавата Коледа за семейство Миске изобщо.

Децата на сутринта слезли по стълбите и под елхата са видели подаръци, които са получили от баща си. Яли са като Рокфелер, пели са като ангели и се смели цял ден. А усмивката на Били всякак била най-голямата. Няма съмнение, че е бил щастлив.

Все пак на следващото утро Били се обадил на Реди и само нашепнал.

- Ела при мен Джак, умирам.

Реди стигнал с бързината на мълния и отвел своя приятел в болница. Било ясно на всички, че докторите не са могли да направят нищо.

Бъбреците са отказали в новогодишната нощ и Били Миске официално е починал на 1 януари 1924 година, на едва 29 години...

Животът е завършил с резултат от 72 - 15 - 14, с 33 нокаута. Преди пет години, по-точно на 28 септември 2012 година е приет в Боксовата зала на славата.

Бил е бездомник и просил за храна, но не предал мечтата си за "Роки". Легендата Сталоун на 71!

Всички епизоди на култовата филмова поредица "Роки" почти знаем наизуст, особено онзи първият, който през 1976 година разтресе филмовия свят и спечели три Оскара, включително и за Най-добър филм.

Истинска "рокимания" настъпи не само в Америка в следващите години, когато киносалоните бяха твърде малки да приемат всички гладни и жадни за енергията, която на платното съвършено неподготвено оставяше дотогава непознатия Силвестър Сталоун, днес икона на Холивуд, който празнува 71-ия си рожден ден.

Но, дали сте сигурни, че знаете всичко което е предхождало този никога повторен продуцентски успех, със заработени 200 милиона долара срещу вложен един за 28 дни заснемане?

Прочетете тази история за Силвестър Сталоун и какво е трябвало този човек да направи, за да осъществи своята мечта, която дава специално значение и тежест на въображаемия лик "Роки", с който американците толкова се отъждествили, че му вдигнали бюст.

Не на Сталоун. На Роки.

Историята започва през 1946 година и вероятно и сама по себе си е зряла за екранизация.

Тогава на света идва Майкъл Силвестър Гарденсио Сталоун, момче, нюйоркчанин, син на емигранти с италиански произход.

- Силвестър е роден с голям проблем - парализа на долната лява част на челюстта, което в първите години на неговата мечта да стане актьор е била непреодолим проблем на всеки кастинг. Малко твърдост на част от лицето, но твърде много...

- Проблемите с лицевата изразителност водят със себе си още една пречка - Силвестър е имал и говорен дефект, който много пречел на комисиите на най-различни кастинги и прослушвания, които той упорито посещавал из цял Ню Йорк.

Но, не е имал намерение да се откаже, а по-късно ще се окаже, че Силвестър ще превърне своите наследени проблеми в култ.

- Докато е бил "отказван", Силвестър в търсене е останал толкова "на късо", че по едно време три седмици провел спейки като бездомник на автобусната гара в Ню Йорк. Казвал е, че временно е трябвало и да проси за храна.

- Нещата ставали само все по-лоши и по-лоши, така че Сталоун в един момент бил принуден на отчаян ход, продал кучето си, единственият приятел и дългогодишен спътник в лутането по нюйоркските улици. Напълно непознат му дал 25 долара за неговия другар. Сталоун трябвало да приеме това.

- Това е най-дълбокото дъно което е докосвал в живота си, редом до това, че временно трябвало да се снима в порно филми, за да преживява. Но, това бил и момент на обрат!

- С 25 долара в джоба, получил възможност да преживее няколко седмици и тогава един ден, докато гледал мач на известния Мохамед Али и хората в неговия ъгъл, дошла идея да напише сценарий за филм. Затворил се в някаква барака и провел в нея три дни.

- Аматьорски, неук, но искрен и гениален сценарий за филма "Роки" бил готов за три дни!

- Не минало дълго, а Сталоун намерил първи продуцент, който бил готов да влезе в тази работа. Предложението било за огромните 125 000 долара за сценария, тъй като неназованият филмов вълк "надушил парите".

Но...

- въпреки че бил бездомник, без пари, Сталоун отказал това предложение (сметнете, че в днешно време това предложение е на стойност милион евро)! Отказал е, защото условието на продуцента било, че Сталоун не може да играе Роки, а Сталоун бил изричен: "Този сценарий се купува само с мен в главната роля".

- Продължил да живее като бездомник, но продължил да има мечта, да стане актьор...

- Две седмици по-късно, същият продуцент му предложил 325 000 долара, но условието без Сталоун в главната роля също важало. Сталоун отново казал: "Не"!

- След дълги преговори, двете страни се намерили! Сталоун приел да продаде сценария за само 35 000 долара, но издействал своята основна цел - главната роля във филма!

Знаете ли какво е направил Силвестър с парите, които получил?

- С 35 000 долара в джоба веднага намерил непознатия на който продал своето куче и го откупил за 15 000 долара! Това куче по-късно ще се появи във филма "Роки", в доста сцени, а най-позната е онази в която те двамата заедно побеждават стълбището, по-точно 72 стъпала пред "Музея на изкуството" във Филаделфия. На това място по-късно е поставен бюстът "Роки", а стълбището е наречено "Рокиево".

Останалото е история...

- Снимането е започнало далеч от очите на обществеността, било завършено само за 28 дни. Филмът е заработил 200 милиона долара. Сталоун от бездомник станал милионер и световно известно лице и всички, които по-късно са сътрудничили с него са се обогатили.

Успял е само заради това, че в нито един момент не се е отказал от мечтата си!

За край ще цитираме "Роки", който в един разговор със сина си казва:

"Не е важно колко силно можеш да удряш. Важното е колко силен удар можеш да понесеш и да продължиш напред".

Шампионът от калта: Антъни Джошуа - от улични шамари до световния връх

Антъни Джошуа (27) по брутален начин нокаутира Владимир Кличко. Допреди няколко години Джошуа е бил по-близо до влизане в затвора отколкото до боксовия трон и спечелените милиони... Британецът с нигерийски произход, както и по-голямата част (не само тъмнокожи) боксьори, има турбулентно минало, а едва напълни 27 години...

С името Антъни Олувафеми Оласени Джошуа е роден на 15 октомври 1989 година в Уотфорд, майка му е нигерийка, баща му от смесен брак между нигериец и ирландка. Част от детството си прекарва в Нигерия, а семейството се връща във Великобритания заради неговото образование.

За бокса като дете не е размислял, бил е луд по футбола и шаха. Бил е един от даровитите шахматисти, но любовта към дъската не се задържала дълго. Пробвал се е и като атлет, на 100 метра в гимназията е постигнал резултат 11,6 секунди, но момчето което приятелите наричат Феми (съкратено от средното име) искало нещо по-вълнуващо...

Посветил се на футбола, но не можел да обуздае темперамента си. На един мач е изгубил контрол след малко по-грубо влизане на противник...

"Хванах го за врата и го хвърлих", припомня си този немил случай световният шампион и продължава:

"Отлетя като перце. Не бях наясно със силата си. А и той падна лошо..."

Освен червения картон идва и обвинение в тежка телесна повреда!

"В съда ме обявиха за виновен и ми поставиха гривна за електронно следене", разкрива Джошуа.

Неволите продължили. На улиците на Уотфорд през тези години имало всичко, боеве, кражби, заплахи, бягства от полицията и социалните работници... Бъдещето на момчето на 16 години не било светло, шансът да се измъкне минимален.

"Всичко беше наред като бях вкъщи с мама, тя е много строга, опитваше да въведе дисциплина... Но, щом излизах на улицата започваха неволите. В Уотфорд просто е така, хората провокират, сблъсъците започват заради дребни неща, а полицията едва чака", оправдава се Джошуа.

В началото на 2006 година влиза в света на бокса. Неговият братовчед Бен Илейеми, днес също успешен професионален боксьор, го завел в местния клуб и го упътил как излишъкът енергия и невероятна сила да канализира чрез бокс. Джошуа бързо напреднал, но не можел да побегне от неволите.

Така заради участие в улично сбиване през 2009 година завършил в затвора за 14 дни, а след това се примирил и напълно се отдал на бокса. Помогнало му, че бил осъден на домашен арест, не можел да излиза от осем вечерта до шест сутринта, трябвало всеки втори ден да се явява в полицията. Едно от условията да не завърши в истинския затвор било да се запише в училище и да изучи занаят. Избрал зидарско училище и отново напълно се посветил на тренировки.

Бил толкова добър, че през 2010 година е избран в английския национален отбор, който се подготвял за участие на Олимпийските игри в Лондон. Още тогава треньорите видели неограничения потенциал, чудесната комбинация от телесна структура, невероятна сила и издръжливост за неговите години.

Когато изглеждало, че Антъни Джошуа без проблеми ще успее да се класира за Олимпийските игри се намесила полицията. Преди края на 2010 г полицай го спрял заради превишена скорост, а без значение, че бил в анцуг на британския национален отбор му направили претърсване на автомобила. Намерили са марихуана! Отново съд, сега без ефективна присъда, но с година условна и 100 часа общественополезен труд. Изхвърлен е от националния отбор...

"Сега като мисля за това, трябва да призная, че ми е драго, че се случи така. Това ме пробуди, извади ме от състоянието в което тогава се намирах. Насочи ме в положителна посока", казва Джошуа.

Върнат е в националния отбор на Великобритания, а оттогава е напълно различен. Посветил се е на бокса и се заредили успехите. Първо през 2011 г на ЕП стигнал до 1/4-финал, а след това на СП в Азербайджан печели сребро. Това му е дало допълнителен мотив, а върхът достига на Олимпийските игри през 2012 г в Лондон когато печели злато. От този момент всичко се нарежда за него, най-голямата надежда на островния бокс след Ленъкс Луис!

Пътят при професионалистите му е широко отворен, първата му битка е през 2013 година, а "жертва" е италианецът Емануеле Лео. До днес Антъни не познава загуба, в 19 професионални мача има само победи, всички с технически или чист нокаут, нито веднъж не е печелил по точки! През 2014 е изиграл шест мача, един по-малко през 2015 г. Това е много за професионален боксьор въпреки че някои противници са били далече от сериозната професионална конкуренция. В първите 14 срещи нито един противник не е дочакал края на третия рунд, а петима са паднали преди края и на ПЪРВИЯ.

През октомври 2015 г Антъни Джошуа стана баща. Връзката с тогавашната му приятелка, инструкторката по танци Никол Озбърн е коронована с раждането на сина Джозеп. Боксьорът вече не е във връзка с майката на днес 18-месечния син, но се е постарал да ги осигури. Купил им е апартамент в Лондон и редовно вижда детето. А победите са му донесли милиони евро, слава и популярност, а в протеклите месеци го свързваха с певицата Рита Ора и манекенката Кара Делевидж.

Без оглед на всичко това, британецът продължава да живее с майка си, която работи като социална работничка. Не й позволява да гледа неговите мачове. Иска да я пощади от стреса.

"Рингът просто не е място на което майка иска да види детето си", обяснява, но бащата Робърт редовно е на мачове.

Антъни днес е световен шампион в тежка категория, най-добрият между най-силните. С височина от 198 см, съвършено тегло от 114 кг и разпъване на ръцете от 208 см е физически почти идеалния боксьор. За кратко време е изминал пътя от дъното, бил на ръба на влизане в затвора и стигна върха. Класическа история като сценарий за филм.

"Сега съм шампион, не само на ринга, а и извън него. Държа се така както и говоря, не трябва да обръщам маси и да разбивам столове, за да покажа на някой, че съм добър. Съзрях, определено съм друг човек, искам да докажа това и на ринга", говори новият световен първенец.

До мача с Кличко Джошуа в професионалната си кариера е заработил около пет милиона паунда, далеч от това да е беден, но сега само заради победата срещу големия Владимир Кличко получи - 15 милиона паунда! Неговите мениджъри промоутъри след всичко смятат, че ще доминира в следващите десетина години, а през това време от мачове и спонсори може да заработи чак МИЛИАРД евро!

Танцувам като пеперуда, жиля като пчела

Шампион между шампионите. Най-големият между най-добрите. Голям борец за правда, боксьор, шегаджия, магьосник, перфекционист, религиозен фанатик, проповедник. Спортист на века в избора на най-сериозните спортни критици. Легенда

Мохамед Али вече не е между нас. Изречение което е толкова трудно да се напише, а още по-тежко да се осъзнае. Светът изгуби Най-големия. Винаги е бил, завинаги ще остане. Човек който даваше облик на света, спорта, живота. Човек който изведе бокса извън граници и стереотипното мислене за бруталното съперничество и го превърна в пленяващо майсторство. Беше по-голям от живота, защото вложи всичко от себе си за толкова важни житейски елементи. Бореше се за равноправие между хората, против расистките и религиозните нетърпимости, войната.

Във времето на най-голямата слава неразрушим, през годините на безкрайни рундове борба с коварната болест борец в чийто очи гореше същия пламък, бляскава жар както когато малтретираше противниците.

Мохамед Али беше герой на много поколения заради много причини. Беше обожаван заради дивното си движение и неизмерния талант, който го красеше. На върха на своята кариера, в периода между 1964 и 1967 година не съществува нито един боксьор, който е бил близо до неговото ниво. Тежко е да се каже, че и днес има такива.

Бърз, снажен, прецизен, книжовната дефиниция на истински борец, боксьор. Али, особа с остър език, толкова, че неговите думи са имали еднакво силен ефект както и мълниеносните му удари на ринга. "Никога не броя колко коремни преси съм направил. Започвам да броя тогава когато започне да боли, защото това са единствените преси, които се броят. Това е което те прави шампион".

Мнозина са го наричали луд, човек без чест. Омразен заради това, че е отказал да се присъедини към войската на САЩ и да воюва във Виетнам.

"Нямам никакъв проблем с хората от Виетконг". Изречение толкова силно, че заради него по-късно е осъден на пет години затвор, получава глоба от тогава огромните 10 000 долара и тригодишно наказание да се занимава с бокс. Заради него е изгубил титлата. Влизането в затвора избягва, когато случаят е разгледан от Върховния съд, но наказанието остава.

"Мачът се печели или губи далече от всички зрители, далече от всички граници на ринга, залата в която тренираш и на улицата по която тичаш, много преди да затанцувам под тези чудесни светлини".

Али вярваше, че това е единственото вярно нещо и заради своите убеждения се отрече буквално от всичко - живота, кариерата, титлата, по-големия дял пари, който спечели от боксирането. Стоеше твърдо стъпил на земята, а много бързо стана лице, глас и сърце на антивоенното движение, което по-късно даде облик на редица поколения.

За хората със здрав разум стана герой заради острия ум и умните решения, които вземаше. Трикратният световен шампион получи и победителски пояс заради своите виждания и всекидневни борби срещу расизма, религиозната нетърпимост и неравноправието между хората. Своето олимпийско злато, което печели през 1960 година в протест срещу расизма хвърли в реката Охайо, защото заради цвета на кожата му не му е позволено да влезе в един ресторант.
"Невъзможно е само дума, която използват малките хора, онези на които им е по-лесно да живеят в света такъв какъвто е, вместо да опитват, да намерят истинската сила и да й дадат облик. Невъзможно не е факт, нито мислене. Невъзможно е потенциал, невъзможното е временно. Нищо не е невъзможно".

Автор на спортните провокации към противника, т.нар. "боклучави приказки". Той и неговата свита измислиха думи, които ще останат дълбоко врязани в спортната история, а след половин век по-късно хората продължават да казват, че Али "танцува като пеперуда, жили като пчела, а противниковите ръце не могат да ударят онова което очите не могат да видят". За пръв път този култов цитат употребява непосредствено преди да отиде на ринга, за да се бие със Сони Листън за титлата шампион в тежка категория през 1964 година.

Роден е на 17 януари 1942 година като Касиус Клей в американския град Луисвил, взима за тогава извън времето си решение да промени името си на Мохамед Али, след като приема исляма през 1964 г.
"Искам хората да обичат всичко както обичат мен. Светът би бил по-добро място".

През същата година за пръв път става номер едно в света в тежката категория, побеждавайки Сони Листън, когато е само на 22 години в шест рунда, с технически нокаут. Говори много преди мача, че ще успее да надвие дотогава непобедения Листън, но малко вярват, че наистина може да го направи. Все пак го постига. През следващите години е на върха на кариерата си и защитава титлата си чак девет пъти. Бил е познат по това, че никога не щади съперниците си, дори и когато става въпрос за съперници със същия цвят на кожата, което по това време е много важно нещо.

Най-запомнени ще останат неговите легендарни мачове срещу Джо Фрейзър от 1971 и 1975 година, и с Джордж Формън през 1974 година, които остават в историята записани като боксови класики. Титлата губи през 1978 година от Леон Спинкс, но през същата година я връща в свое владение. Мохамед Али е първият боксьор, който три пъти е шампион на света (1964-1967, 1974-1978, 1978-1979 г).

Пенсионира се през 1981 година, побеждавайки в 56 мача (37 нокаута) от 61 мача, а с право носи прякора Най-големия. Три години по-късно се разболява от Паркинсон, която го измъчва до края на живота му. В четвъртък сутринта е закаран в болница във Финикс заради тежки болки в дихателните органи. В нощта между петък и събота напусна този свят.
"Аз съм най-добрият. Това съм казвал и много преди наистина да съм бил. Разбрах, че ако достатъчно пъти повторя тези думи, ще успея да убедя хората, че наистина съм най-големият".

Погребението ще бъде в сряда в неговия роден град Луисвил, в щата Кентъки, а властите на този град планират в събота да проведат възпоменателна служба.

Шампион между шампионите. Най-големият между най-добрите. Голям борец за правда, боксьор, шегаджия, магьосник, перфекционист, религиозен фанатик, проповедник. Спортист на века в избора на най-сериозните спортни критици. Легенда. Толкова е бил мощен, невероятен, префинен и надреален, че хората имали желание никога да не напусне ринга. Роденият магьосник ръсеше магия до последния си дъх.

Какъвто и да е бил Али, никога вече няма да има такъв като него. Трудно е светът да може да издържи такъв трепет.

Затова, почивай в мир, неразрушими майсторе!

Трагичната съдба на ученика на Роки

На върха на кариерата си е имал всичко - шампионски пояс, пари, слава, роли в киното и ръст, който сваляше жените. Всичко пропаднало в нощта, когато е диагностициран със СПИН. Тогава за него започва друг вид борба, която ще завърши трагично. Това е историята на бившия шампион по бокс, внук на Джон Уейн и ученик на Роки - Томи Морисън.

В света на бокса някак незабелязано мина новината, че през миналата година почина бившия световен шампион в свръхтежка категория Томи Морисън. Човекът, който носеше прякора Дука, по модела на роднината си Джон Уейн (роднински връзки с Джон Уейн никога не са официално потвърдени), умря на 44 години след усложнения, заразен от СПИН. И въпреки че беше прилично добър боксьор, Томи Морисън е помнен от мнозина в ролята му на ученик на Роки в петата част на филма, където си партнира със Силвестър Сталоун.

Томи Морисън ще остане запомнен като "великата бяла надежда" на американския бокс, човек, който на върха си победи и Джордж Формън (след като той се върна от пенсия), но и като човек, който плати скъпа цена за порочния живот, който водеше. Жиовтът и кариерата на този боксьор в някои моменти наистина приличат на холивудски филм, за съжаление с нещастен край.

Томи Морисън е роден през 1969 г в Арканзас, но по-голямата част от живота му преминава в Оклахома. Израства в нефункцуионално семейство. В своята младост майка му едва се спасява от присъда за убийство, докато по-големият му брат лежи 15 години за изнасилване. Най-големият му проблем е с бащата алкохолик, който често бил майка му и него. Както сам е признал в неофициален разговор с един репортер, майка му е финансирала първата му татуировка, докато баща му го е въвел в секса, завеждайки го в стриптийз клуб, когато е 14-годишен.

Интересното е, че именно родителите му са го вдъхновили да се занимава с бокс, а затова е имал и подходящи гени, имайки предвид, че по-големият му брат и двамата му вуйчовци са боксьори. Томи започва да тренира на 10 г, а на 13 с фалшива лична карта се явява на конкурса "Toughman Contest", който дава шанс на аматьорски боксьори да се изявят на ринга (на мачовете е било забранено участие на боксьори под 21 г). В едно интервю за "Ню Йорк Таймс" Морисън разказва, че е загубил само една от срещите в турнира.

На 19 години Морисън, вече е аматьорски боксьор с голям брой мачове зад себе си, печели регионалната титла в свръхтежка категория "Златната ръкавица на Канзас Сити". Участвал е и в националните квалификации за Олимпийските игри в Сеул през 1988 г. В директен бой с Рей Мърсър губи със съдийско решение и остава извън отбора за участие на Олимпиадата. Като аматьор Морисън има много двубои, 315 от тях спечелени с нокаут.

Тогава вече е известен със силен удар с опустошително ляво кроше и се очаква бляскавата му кариера. Началото на професионалния му път е свързано с насилие. Преминава при професионалистите през ноември 1988 г и в 21 срещи има 17 успеха с нокаут. Част от американската публика вижда в него "голямата бяла надежда" на американския бокс, човекът, който ще прекъсне доминацията на тъмнокожите шампиони.

С ръст от 188 сантиметра, дълга руса коса и тяло от над 100 кг, Морисън като млада боксова звезда бързо привлича вниманието на Холивуд. Силвестър Сталоун, който през 1989 г подготвя петата част на "Роки", вижда в Морисън съвършения лош герой. Мнозина смятат, че в сценария Сталоун е изградил ролята на Томи "Машината" Гън точно от реалния Томи. Младият боксьор прочел сценария, в който играе ученик но Роки, който по-късно се обръща срещу учителя си. Снимките започват през 1990 г, Морисън си взел шест месеца извън ринга и се отдал на филма. Останалото е история.

Бързо след завръщането между въжетата, сега вече звезда на и извън ринга, Томи Морисън получава шанс да се окичи с шампионския пояс в свръхтежка категория. През октомври 1991 г на ринга го чака старият противник Рей Мърсър, който вече е отнел мечтата на Морисън за участие на Олимпиада три години по-рано. Мърсър показал, че е проклятие за Морисън. В петия рунд първо го разтресъл, а след това със серия опустошителни удари го свалил на пода. И днес този нокаут се смята за един от най-бруталните в последното десетилетие на 20 век. Изглеждало, че мечтите на мнозина за "голямата бяла надежда" никога няма да се изпълнят. В 28-ия си професионален мач Морисън записва първата си загуба.

Въпреки това, Морисън получава втори шанс две години по-късно, когато в борба за шампион на версията WBO го чака Джордж Формън. Завърнал се от пенсия, Формън запълва празнотата, оставена от влизането на Тайсън в затвора и слабата конкуренция в свръхтежката категория, искайки да стане шампион и в по-напреднала възраст. Публиката се подготвяла да гледа аткрактивен мач между двама боксьори със страшни удари, старият шампион и младия лъв.

Самият Морисън преди мача казва: "Ако не победя, хората ще ме сложат в същата кофа с Бобик, Квери и Куни (също смятани за "бели надежди"). Като бял боксьор си двойно повече под ударите на критиката и трябва да се доказваш повече, отколкото тъмнокожите или латиносите."

Морисън се доказал, срещу Формън не се втурва, преднината натрупва рунд след рунд и накрая печели със съдийско решение. Публиката очаквала нокаут, но Морисън се докопал до титлата в свръхтежка категория.

За съжаление не се радва дълго на титлата. Шампионският пояс защитава само веднъж, срещу Тим Томашек, а в следващия бой срещу тогава още анонимния Майкъл Бент губи с нокаут в първия рунд. Неочакваната загуба в мача, който трябвало да е загрявка за боя с Ленъкс Луис оставя Морисън без осем милиона долара, които е трябвало да спечели, ако защитава пояса срещу британския боксьор.

Тогава вече се говори и за разгулния живот на Морисън, който започва да прилича на екранния си герой от "Роки" - славата удря в главата младия боксьор. Неговият дългогодишен треньор Том Вирджетс веднъж споменава, че Морисън е "магнит за проститутки". Интересно е, че в един и същ момент е имал брак с две жени едновременно, докато харчел немилостиво парите си. Този начин на живот ще коства много на Морисън три години по-късно.

Популярният "Дук" още веднъж печели титла, този път версия IBC, когато през 1995 г побеждава Донован "Бръснача" Радок. В следващия бой го чака Ленъкс Луис, който с нокаут в шестия рунд му отнема пояса. След мача британецът казва само добри думи за Морисън, особено за опустошителната му ляв ръка, казвайки, че е един от най-добрите в ударите, срещу които някога е излизал.

Това е и последния голям бой на Морисън на ринга. Когато през февруари 1996 г се подготвя за мач срещу Артур Ведерс, след рутинен лекарски преглед и анализ на кръвта, Спортната комисия на Невада установила, че Томи е заразен със СПИН. Когато и вторият тест е положителен Морисън излиза пред репортерите и обявява, че вече никога няма да се бие на ринга, а за болестта е виновен "безразборния и необуздан стил на живот". От тогава за 27-годишния боксьор започва друга борба, извън ринга.

След страшната новина първи в подкрепа на Морисън е Меджик Джонсън, който няколко години по-рано шокира света с признанието, че е заразен със СПИН. Той окуражава Томи и го съветва на всяка цена да слуша съветите на лекарите. За разлика от Меджик, който и днес бори вируса, Морисън води своя битка срещу болестта, но така и не приема факта, че наистина е заразен. Въпреки че заявява, че повече няма да се боксира, записва още един мач преди пенсия срещу Майкъл Род, но срещата се провежда в Япония, а парите отиват за хуманитарни каузи.

След началния шок, Морисън се отнася странно към болестта. Популярността и славата, които е градил години, за кратко време се разрушават. Някогашният шампион бързо е забравен и оставен сам да се справи с драстичната промяна в живота. С това не се е справил по най-добрия начин.

След собственото признание, дори и след като се установило, че е болен от СПИН, Морисън продължил да прави незащитен секс. Веднъж казал, че по този начин не се пренася вируса, а само в случаи, когато незащитен секс правят гейовете, което е божие наказание. Това не е единствената странност и скандалност в бурния живот, който е водил.

В началото на 2000 г лежи в затвора заради притежание на дрога и оръжия, няколко пъти е арестуван за шофиране в нетрезво състояние и други нарушения.

По това време Морисън започва "нова страница" в своя живот, като твърди, че изобщо няма СПИН и тестовете от 1996 г са измама. Обяснява, че на тези изследвания е дал положителен резултат за антитела, които се появяват при поява на вируса, но не и за самия вирус. В интервюта обяснява, че е жертва на завера между завиждащи колеги и корумпирани мениджъри и заради това е останал без многомилионни договори. Останала е запомнена неговата фраза "Повече вярвам на адвокати, отколкото на доктори".

Мислейки, че всичко което се случва е заговор против него, нерядко е твърдял, че СПИН въобще не съществува, а е измислица на докторите. Тогава вече мнозина се съмняват в психическото му здраве, особено когато в края на 1999 г се подготвял за края на света и началото на новия милениум, в който да се телепортира.

Интересно е, че в своето отричане на болестта намира нова сила да тренира отново, обявявайки завръщане на ринга. Чак и показва резултати от тестове, в които няма следи от вируса в неговата кръв, излизайки с различни истории, да е излекуван, или че никога не е бил болен. За своите прегледи е получил и подкрепа от феновете, които горещо искали да видят завръщането на големия шампион.

Морисън успява за кратко да се върне на ринга. През януари 2007 г, след 11 г пауза, анализите на резултатите от кръвта са негативни за наличие на СПИН и така след лекарски преглед получава позволение да се бие. През следващия месец Морисън побеждава Джон Касъл и така наистина поставя под съмнение резултатите от тестовете през 1996 г. Междувременно неговият бивш агент Ранди Ланг публично заявява, че Морисън е подменил кръвта, а Томи отговаря, че Ланг му отмъщава, че го е уволнил, като е разбрал, че не е истински адвокат.

В разгара на спора, докато Морисън упорито твърди, че няма СПИН, привлича на своя страна и някои специлиасти. Експерти по болестта посочват, че Томи не може да бъде излекуван от СПИН, а единственото логично обяснение е резултатите от 1996 г наистина да са били неточни. Междувременно в началото на 2008 г Морисън успява да победи в Мексико американския боксьор Мат Вейшър.

За последен път Морисън излиза на ринга през 2009 г, когато в Уайоминг, въпреки препоръките на медицински специалисти, участва в демонстративен мач, смесващ бокс и кик-бокс, срещу Кори Уилямс. Тогава отново се губи от боксьорския свят, появявайки се в медиите само като отрича съществуването на вируса СПИН.

Последният опит на Морисън да се върне на ринга е през 2011 г, но пропада, защото в Квебек отказва да тества кръвта си пред надзора на специалисти. През следващата година здравето на Морисън се влошава. Въпреки това той упорито вярва, че не е болен от СПИН, поддържан от тогавашната си съпруга Триш, която твърди, че докторите са направили грешка и мъжът й има неврологично заболяване, наречено синдром на Гилен-Баре.

През 2013 г Морисън завършва в болница в Небраска, където по думите на докторите е броял последните си дни. Новинарката от американската телевизия И-Ес-Пи-Ен Елизабет Мерил, която е била в къщата на Морисън при последното позвъняване от болницата, получава потвърждение от майката Даян, че синът й през цялото време е бил болен от СПИН, въпреки че се е борил да докаже обратното.

Томи Морисън умира на 1 септември 2013 г на 44-годишна възраст в болница в Небраска. В професионалната си кариера има 48 победи (42 с нокаут), три загуби и едно равенство.

Някои ще го помнят като още една "голяма бяла надежда" на американския бокс, която никога не изпълни очакванията. За други ще остане шампион и човек, който плати цената на собствените капризи. Всички ще помнят прякора му "Дук" и твърдението, че е роднина на Джон Уейн. Холивуд ще го помни като съвършения лош герой. Боксът сигурно никога няма да го забрави.