Има специфичен шум... все още мога да го чуя днес, ако затворя очи. Не бяха въздушните сирени, които бяхме свикнали да чуваме. Беше различен - вой. Повече нещо като от филм. Някак, звучеше ужасяващо. Моите приятели и аз обърнахме нашите колела и започнахме да караме обратно към вкъщи наистина бързо.
Бяхме на няколко пресечки от нашата улица когато чухме нов шум, голяма експлозия, и погледнахме към небето... и видяхме самолет да пада на земята.
От него излизаше огън. И черен дим. Премина през облаците, тогава зад дърветата, и тогава изчезна.
Беше военен самолет, свален над Белград, недалеч от моя дом.
Такъв беше животът в Сърбия в края на 90-те.
Прибрах се вкъщи и седнах в моята стая за няколко часа, опитвайки да разбера това което току що бях видял. Войната не беше от дълго. Когато започна, всъщност, аз бях щастлив - защото не разбирах нищо. Всичко което знаех е, че нямаше училище. Можех да прекарвам повече време с моите приятели или с футболната топка в краката ми.
Помня нощта в която паднаха първите бомби. Бях на 14. Моят брат, Никола, и аз седяхме с моята майка в хола. Тя гледаше испанската сапунка - никога не пропусна епизод. Имахме само един телевизор, така че седяхме с нея там, в тишина, объркани какво гледаме. Тогава портата пред нашата входна врата започна да се тресе. Отново, и отново, и отново. Нямах идея какво се случва. По-късно тази нощ чухме по телевизията какво става: Белград беше бомбардиран.
Не напуснахме дома си през първите два дни. Опитахме да спим през ехото на експлозиите на няколко километра, свистенето на самолетите над главите ни, кошмарите. Просто помня голямото объркване около цялата ситуация, вероятно защото бях толкова млад. Но никой не знаеше какво точно да прави в нашия град. Това е малко място във Войводина, всеки познава всекиго. Времето минаваше, магазините отвориха отново и ние опитахме да продължим с всекидневния живот. Имам предвид, какво друго да правим? Но просто беше... странно. Не ходех на училище. Имах твърде много свободно време, което никога не съм мислил, че ще кажа.
Моят баща беше продавач в магазин, а майка ми работеше за малка местна компания - така че брат ми и аз имахме къщата на свое разположение. Прекарвахме дните си в двора, с топка и нашата дървена порта - беше нашата врата. Беше паянтова, но имаше тази част... точно в горния ляв ъгъл, където ако можеш да пратиш топката ще произведе голям шум. Това беше забавно за нас, защото ако наистина уцелиш там, съседите ще крещят през прозореца: "Тези проклети деца пак ритат топка!"
Всеки път когато изпълнявах свободен удар, моята цел беше да накарам съседите да се надвесят над оградата и да ми крещят.
Така знаех, че съм ударил наистина добре.
Така отново и отново... голямо засилване, левият крак, хубав, падащ свободен удар.
Исках да бъда Синиша Михайлович. Той ги вкарваше. Играеше в средата за Цървена звезда, големият клуб в Белград. Те бяха... легенди - отвъд легендите. Те спечелиха КЕШ, точно преди да стане Шампионската лига, през 1991. Бях на само шест години, но това беше огромен момент за спорта в нашата част на света. По това време, вече имаше доста политически вълнения и объркване, а да си в нашия град... не беше лесно. И да видя това, в най-големия клубен турнир в света, играчи като нас, които израснаха както ние, могат да имат успех - това беше голямо.
Докато моят брат и аз растяхме, и войната стана по-голямата част от нашия живот, ние разбрахме, че футболът беше възможност, която не може да пропуснем. Бутахме се един друг, борихме се. Аз бях състезателен, може би твърде състезателен. Помня, че един ден бяхме сами вкъщи и спорехме кой е по-силен, както го правят момчетата. Така че стигнахме до тази идея: Всеки от нас ще тича от единия край на стаята, ще скочи във въздуха - сякаш ще играем с глава - и ще видим кой кого ще събори.
Когато сега го казвам на глас... звучи глупаво. Но ние просто бяхме тийнейджъри! Това беше ритуал на израстване.
Така че застанахме на противоположните страни на стаята, като в онези стари филми с Джон Уейн. Дванадесет крачки! Тогава се затичахме един към друг... и аз просто го унищожих. Той излетя във въздуха, а щом падна на земята започна да крещи...
"Викни тате! Викни тате!"
"Добре си, ставай."
"ВИКНИ ТАТЕ!"
Татко се появи, а ние разбира се излъгахме. Казахме му, че Никола просто е паднал. Това не мина. Моята баща го заведе болницата и се оказа, че има счупена ключица.
Беше интересно докато опитвахме да обясним на сестрите как се е случило.
Това бяха битките, които ме направиха корав.
Във футбола, просто исках да ставам по-добър и по-добър и по-добър. Виждайки какво беше възможно през 1991 с Цървена звезда, виждайки моята страна да пада в отчаяние... просто исках повече. Това желание никога не ме напусна.
Когато играех в Чукарички през 2004, друг отбор в Белград, имаше един момент за който още мисля днес. Играех с техния юношески отбор в Холандия и постигнахме една голяма, неочаквана победа. Точно след нея, те повишиха мен и още петима играчи в мъжкия състав по време на техния опит за влизане в горната дивизия. На първата ни тренировка, отборът вече имаше 23 играчи, така че треньорът не беше щастлив, че ни има като допълнителни, така че ни накара да тичаме.
Той каза: "Отидете и направете пет обиколки в гората. Не се връщайте докато не сте готови."
Това бяха дълги обиколки. Помня колко горещо беше, колко уморени бяхме всички ние. След четири обиколки, едно от момчетата предложи да спрем където бяхме, защото никой дори не ни гледаше. Другите се съгласиха, но аз не можех да разбера защо да го правим. Не съм стигнал толкова далеч, за да не следвам инструкциите. Така че изтичах последната обиколка колкото бързо можех. Завърших без да види никой. Почти припаднах. Не изтичах тази пета обиколка, за да впечатля моите съотборници, или треньора - беше за мен. Това съм аз.
Ако някога направят филм за мен, включете тази сецна, моля.
Отидох в Лацио няколко години по-късно, през 2007. Това беше първият път в който можех да подкрепя моето семейство финансово, което означаваше много за мен. Не мислех за трансфера като за голям успех, или нещо такова, просто помислих, че започвам. Трябваше да се преборя за моя път от резерва до получаване на голяма роля в отбора. Научих много в Рим и моето време там съвпадна с повиквателната в националния отбор. Но си спомних обещание което направих към моята майка когато бях на 12 години. Казах й, че един ден искам да играя във Висшата лига на Англия. И знаех, без значение какво, един ден ще стигна там.
Възможността дойде от Манчестър. Сити създаваха нещо голямо, а Висшата лига беше топ, топ първенство по това време. И повече от всичко, беше възможност да стана по-добър. Това лято, преди да се съглася да се преместя в Манчестър, играх със Сърбия на Световното първенство в ЮАР. Не бих казал, че съм егоистичен играч, но за пръв път наистина почувствах, че играя за много, много повече отколкото за отбора, или за себе си.
Чувствах се като войник, почти. Имах отговорност към знамето, към екипа, към хората в родината. Защото знам колко горди сме ние. Знам откъде идва тази гордост. Сърбите преминаха през повече отколкото хората от повечето други държави могат дори да си представят, така че когато имаме шанс да се покажем пред света... ще дадем най-доброто да бъдем каквито сме: бойци.
Резултатите не бяха добри, но аз никога няма да забравя победата с 1:0 над Германия. Това беше убеждаване, че сме футболна нация.
Турнирът, въпреки нашето отпадане в груповата фаза, ми даде увереност да отида в Манчестър.
Смятам времето ми като "гражданин" като един от най-хубавите периоди в моя живот. Две титли във Висшата лига, една купа на ФА, две купи на Лигата - няма да ги забравя. И, разбира се, имаше най-добрият момент.
Всеки помни къде е бил когато чу...
"Агуероооооооооооооооооооооооооооооо!"
Винаги ще имаме това.
Честно казано, все още смятам Сити за мой клуб. Преди няколко месеца, когато Сити беше близо до титлата, Един Джеко и аз гледахме мача Манчестър Юнайтед - Уест Бромич в нашия клубен автобус на път към нашия мач. Юнайтед загуби, което е забавно защото Уест Бром беше последен в класирането. И Манчестър беше син, отново. Беше хубав момент за нас. Ще помня тези привърженици завинаги, а клубът има специално място в моето сърце.
Сега съм обратно в Рим. И чувството отново е като през 2010. Подготвям се да представя Сърбия на ново Световно първенство, с моята съпруга, Весна, и нашите две деца в Италия, които ще гледат. Моите родители все още са в Сърбия и няма да идват в Русия, защото, е, не им разрешавам. Моята майка беше на четири мача в живота ми и загубих всеки от тях, така че тя е наказана. А моят баща става много нервен и трябва да изпуши пет цигари по време на мача - той трябва да си е вкъщи.
Но аз ще бъда там, и Сърбия ще бъде там. Помня болката от загубата в груповата фаза преди осем години, не искам да изпитвам това отново. Сега имам капитанската лента и чувствам отговорност да бъда лидера от който имаме нужда - този когото съм мечтал, че мога да бъда.
Мисля че имаме шанс, защото към нас няма очаквания. Вероятно нямате идея какво да очаквате от нас, нали?
На нас ни харесва така. Вероятно не знаете колко съзидателен е Сергей Милинкович-Савич, или колко е талантлив Душан Тадич, и това е добре. Ние ще дадем най-доброто от нас да ви покажем. Защото шанс като този за нас да представим Сърбия беше дългоочакван. Много играчи в нашия отбор помнят войната, помнят бомбите, помнят сирените - ние знаем какво е изстрадала нашата страна, за да стигне дотук. И от този конфликт дойде голямо облекчение, голяма възможност, и страхотно поколение футболисти.
Ние всички бяхме част от това, всички ние помним. И сега ще използваме своя шанс.
Няма коментари:
Публикуване на коментар