Най-добрият национален отбор на всички времена, който никой никога не е виждал, и който едва споменават. Разбира се, защото тяхната работа, както винаги в историята, е за други. За богатия шеф, щедър когато му е кеф, хищен и граблив когато може. А винаги може.
Сега ще започне Световното първенство, едва не е, ще минат тези няколко месеца като свършена работа, ще се появят и тези текстове, ако на Мондиала се класира и Хърватия. Ще се сетят и чуждестранните журналисти, не само нашите, добре, за тях това е интригуващо, а за нас е "кликтабилно", ако нищо друго винаги ще се появи някоя нова генерация, някакви нови поколения любители на футбола, които трябва да бъдат подгрети с историята за Най-добрият отбор, който светът никога не е виждал.
Голяма Югославия, сякаш сме се съмнявали. Ще ни припомнят журналистите, особено чужденците, за близкото минало, споменавайки в изречение-две какво се е случило - само на нас всичко това звучи страшно сложно, да видите само как историческите книги там отвъд обясняват войните и нашите балкански търкания! - а тогава ще минат на темата: само си представете отбор в който са Модрич, Джеко, Манджукич, Матич, Облак... Вече сте чели това, и ще четете пак.
Не се лютим, тези текстове са доказателство, че принадлежим към света. Или поне някога сме принадлежали към него. Още ни преживяват като възможни, ако нищо друго, още пишат за отбора на югославяните сякаш само са излезли за цигари и вестници и ето сега ще се върнат. Във всеки случай - съществуваме. Макар и такива. Макар и виртуално.
А държавата за която днес говорим - и която е в погледа на обществеността тук е дошла случайно, внезапно и от политиката, заради препирни, volens-nolens, искам - не искам, пика ми се - не ми се пика, по отношение на международния статут на южната сръбска провинция - е тя за този свят никога не е била свят.
Веднъж колония - завинаги колония. Веднъж по-нисша раса - завинаги нисша раса, колкото и да ви убеждават, че сега всички сме еднакви. Веднъж кръв и сълзи на африкански роби на плантации, под жестокото слънце и разярените бичове, днес сълзи на някои нови родители, принудени да махат на летището на своите деца, докато те отиват да намерят щастие отвъд океана, при бившите формални, а сега неформални господари.
Суринам. Нито там, нито тук. Тялом и географски в Южна Америка, духом и културно на Карибите, с глава и портфейл в Холандия.
Тежко извоювана свобода, крехък мир, нестабилна демокрация, една диктатура след друга, генерали в чудни униформи, президент, който е ефективно осъден на 11 години затвор заради контрабанда на дрога, сиромашия и яростен гняв от натрупани недоволства, емиграция и бягство през глава; ориз, банани, захарна тръстика...
... и футбол.
Най-добрият национален отбор на всички времена, който никой никога не е виждал, и който едва споменават. Разбира се, защото тяхната работа, както винаги в историята, е за други. За богатия шеф, щедър когато му е кеф, хищен и граблив когато може. А винаги може.
Това е световен, галактически феномен: как една държава от малко над половин милион жители, с национален отбор, който не може да победи и много ненатрапчиви колеги от топлите морета, от година на година, десетилетие на десетилетие, създавала играчи, които ставали планетарни звезди.
Суринам е спасил холандския футбол: когато се завършила ерата на "тоталния", се появила зееща дупка. Холандия започнала да изпуска големи турнири, нямала никакъв план, концепция, идея, разпознаваемост...
А тогава са се появили те. Нулева, първа или втора генерация суринамски фамилии. Силни, хитри, решени да успеят както само сираци и имигранти умеят, с отношението на провинциалист дошъл да успее в метрополиса, дяволски надарени за тази игра, която често им е била спасение.
Едгар Давидс своевременно опитал да обясни този феномен, казвайки, че Суринам по много прилича на Бразилия.
"Много бедност, и много беди на улиците, без пари, от разрушени семейства, с твърде много свободно време. Те играят футбол през цялото време, всеки ден, и го играят боси..."
Или си на улиците на Амстердам с гърне и скакалец в ръката, или си под официалните ложи, когато си на върха, когато ти ръкопляскат и викат, чак тогава ти се появява онзи потиснат патриотизъм, спомняш си за детството, или история за детството на твоя баща, за една държава, далеч отвъд океана, където всичко е започнало и където никога няма да се върнеш.
Руд Гулит и Франк Рийкард, па Патрик Клуйверт, Кларенс Зеедорф и Едгар Давидс. Па Михаел Райцигер, Арон Винтер и Джими Флойд Хаселбанк. Па Марио Мелхиот, Урби Емануелсон, Раян Бабел, Жоржиньо Вайналдум. Па Ромео Кастелен, Елиеро Елия, Евандър Сно, Кю Ялиенс, Михел Ворм...
Ето ви първите 11, със смените и дълга скамейка, чуждестранни журналисти на път към Русия. Ето ви отбор, който е можел да покори света, а някои и така лесно го направиха. За себе си и за Холандия, не за Суринам. Ето най-добрият отбор, който светът никога не е виждал. И никога няма да види...
Футболистите от Суринам са носители на толкова трофеи с които и в държавата с жълтата звезда на знамето не знаят какво да правят. Това наше ли е, или не е наше? Тези момчета суринамци ли са или холандци? Продали ли са вярата за вечеря или са направили това което всеки би ги посъветвал, дори тази държава, ако държи на себе си? Може ли майка да обича отхвърлен син, колкото и да е успешен, еднакво колкото и своите опърпани, босоноги деца, които я пазят, въпреки че освен тази любов и внимание нямат нищо друго?
Историята за Суринам е натопена в криза на самоличността и никога не преболедуваните колониални и колонизаторски рани. Въпросът за холандската власт, която фактически завършва през 1975, а формално не е, нито скоро ще и продължава да държи държавата. А не помага и че е етнически много разнообразна държава, в която едни с други, а понякога едни против други живеят хора от Карибите, хора от Африка, хора от Ява, хора от Китай, сефаради и ашкенази, индийци...
Не помага и футболът. Всеки успех на техните (или "техните") играчи е само ново чепкане по рана, която никога не се излекува и брутално връщане в реалността, която казва, че Суринам има един от най-слабите национални отбори в Америка, толкова лош, че никой никога не е помислял да им даде възможност да се пробват на майчиния континент, с Бразилия, Аржентина, Чили, дори и с Венецуела.
Да има играчи - има ги. Източникът е неизчерпаем. Едно изследване, което е поръчала ФИФА установило, че през 2009 година в Ередивизие е имало почти 150 играчи, които биха могли да играят за Суринам.
Сто и петдесет! Това би било достатъчно мъки да изпита и Мексико, да се получи покана за Копа Америка, но този постколониален комплекс не им позволява да просперират. Защото, правителството на Суринам отдавна е взело решение всеки играч, който отиде да играе в Холандия повече да не може да играе за "Сурибойси", така националният отбор е пълен с играчи от слабото домашно първенство.
Преди няколко години се появиха амбициозни планове наречени "Суринам в Русия 2018", с желание да се промени този закон и да се даде възможност на суринамците и онези, които се чувстват такива да играят за родината, но това ще трябва да изчака някое друго, по-добро време. Катар, а може би и след Катар.
Коментатори обясняват, че това е въпрос на национална гордост за Суринам. Холандците през историята толкова са отнемали от напатения народ, че отвличането на техния футболен талант е капката, която преляла чашата с жлъч. Затова жителите на Суринам са твърдо решени, макар че това е щета за народа, който е луд за футбола, макар че се прострелват в двата крака с нахлузени кори и бутонки, да останат свои.
Не че и Холандия ги прегръща и обсипва с любов. За това свидетелства известна сцена от Европейското първенство през 1996 година, когато поколението за което се предполагало, че отново ще се качи на трона, на крилете на още един подем на Аякс, шампион и вицешампион на Стария континент през 1995 и 1996, изгоряло в омраза, обвинения и расизъм.
Наричали са ги "кабел", този котел, който правили четиримата: Давидс, Зеедорф, Клуйверт и Райцигер, с Богард като допълнителен член.
Покер аса - всички от Суринам или от суринамски родители - се скарали със селекционера Гус Хидинк и го обвинили, с отбрани думи, за расизъм, тъй кат форсирал своите "бели" асове, като Роналд Де Бур и Дани Блинд. Напред е бил Клуйверт във форма, която ще го прослави и която няма да успее да повтори в Милан, но ще го направи в Барселона, но Хидинк твърдял, че асът на Аякс не е достатъчно подготвен.
Освен сблъсъка със селекционера, който избил на повърхността, холандските журналисти открили, че и между самите играчи не е "изглеждало правилно": момчетата от Суринам не са разговаряли с останалите колеги и седели винаги на специална маса.
Едгар Давидс е изпратен незабавно вкъщи. Холандия отпаднала след дузпи...
Това и така не е, тешат се в Парамарибо и други по-малки градове, титла за Суринам. Никога нищо не е за Суринам, държава, която и неумишлено се намери в странната балканска политическа чорба в една млада есен.
От Суринам само се отнема, свикнали са те с това, както са и свикнали, че рядко някой ще напише буква за Най-добрият отбор, който светът никога не е виждал.
Само понякога, предполагам, когато техните синове повдигат някаква купа, може би и на тях нещо в сърцето им олекне, някой далечен зов на предците, пък помислят, Клуйверт и Гулит и Рийкард и Давидс и Зеедорф и Джими, "Суринаме, нещастна моя страна, това е за тебе."
Автор: Марко Прелевич
