Нека някъде там да е и символиката на снега, който забелил, и за Маурицио Сари, който би изпълнил завета на своите предци, и за Марадона, който най-накрая ще получи наследник на тази планета, и за изпращането в Торино в събота следобед, и всички емоции, които като видите това, трябва да ви погодят. Освен ако сърцето ви не е от волфрам и/или направено във фабриката на ФИАТ...
Няма, този път сме по-умни, да кажем нищо за съдбата и коментарите, нито дума за това колко би било невероятно Наполи тази вечер да победи в Торино, та през последните три кръга да гледаме, не е прекаляване, борба на живот и смърт за Скудетото.
Остави го онова гробище, нека почиват в мир щастливците, които са напуснали този свят след втория и последен триумф, през пролетта на 1990 година, а вече няколко сезона предусещат неканени гости на вечния дом.
Нека някъде там да е и символиката на снега, който забелил, и за
Маурицио Сари, който би изпълнил завета на своите предци, и за Марадона,
който най-накрая ще получи наследник на тази планета, и за изпращането в
Торино в събота следобед, и всички емоции, които като видите това,
трябва да ви погодят.
Освен ако сърцето ви не е от волфрам и/или
направено във фабриката на ФИАТ...
Няма да говорим само по една причина: научили сме, предполагаме, досега колко потентна, колко непоколебима, умее да бъде scaramanzia (на добър час - б.р.).
Суеверието на Апенините е важно колкото и онова братство в сърцето на Рим, и не трябва да го предизвикваш. Недейте никак да разсипвате зехтин на пода, защото няма да имате пари, не позволявайте да ви докосне метла когато някой мете къщата, защото няма да се омъжите или ожените, не слагайте никога своята шапка на нечий креват, защото това му предрича бърза смърт, и недейте да пишете за това, че Наполи след близо три десетилетия може да спечели титлата, защото това, нашите съболезнования, няма да се случи...
Това е, затова, без влагания в прогнози - макар че малко фишове днес ще бъдат без тази среща? - и без никакви привърженически пристрастия, история за момчето което заслужава победата, и гол на стадиона на Ювентус, и цялото щастие на този свят.
Не, не е Лоренцо Инсиние, роденият неаполитанец, който е имал много да докаже първо на своя град и своите хора, а чак тогава на остатъка на планетата, а за неговият ортак от, поне за този сезон, най-добрият нападателен тризъбец в континенталната част на Европа, чак и ако не забравяме Париж.
Онова което са Салах, Мане и Боби Фирмино там във Висшата лига, това е в Серия А малко чудноватия триъгълник Инсиние - Кайехон - Мертенс, за който логиката вероятно би казала, че няма да има големи шансове да бъде толкова успешен.
И какво щастие само изживяваме, че логиката не играе футбол, а го играят Дрис, който навлича със себе си двама защитници и оставя пространство Лоренцо да бъде "десетка", за да изнесе топката на крилото където я чака Хосе за съвършена парабола, която върви, как футболът понякога умее да бъде прост, право към човека, който е виновен за всичко и който ще бъде тема на това четиво, като вече не смеем да прокълнем Наполи.
А сякаш някой би смял, нека ни прости и онзи другият осиновен неаполитанец, Хамшик, да бъде във фокуса преди вечерното дерби, освен Дрис Мертенс, най-добрият стрелец на небесносиния отбор, който тази вечер е в ролята на наперчен предизвикващ, чудесният белгиец чийто сдържан и дълъг възход към върха (преминал е от ПСВ в Серия А когато вече е имал навършени 26 години, и бил някак най-скромен между талантливото белгийско поколение) му липсва само корона?
Всичко някак започва с кучета. Онези уличните. Песове, помияри, наречете ги както искате.
Било е март миналата година когато разбрахме за тази необичайна любов на малкия белгиец - висок е колкото Меси, а иска да остави печат като един друг аржентинец - към четириногите приятели.
Мертенс е получил една топка на Олимпико, измамил вратаря на Рома Войчех Шчесни, а тогава се запътил към флагчето за ъгловия удар и - хайде да не търсим евфемизми - започнал да пикае. Сякаш искал символично най-накрая да си маркира територията, да каже, че тук и ще остане.
Първоначално помислихме, че е налице само голяма гъвкавост на интелигентното момче от Леувен, дълбок поклон към Финиди Джордж и чудесните нигерийски орли, които ни подариха толкова радост на Мондиала през 1994. В мача срещу Гърция Финиди имаше подобен "удар", а после се спусна на четири крайника и символично се изпика по терена.
И да, смял се после главният герой, но е имало и нещо зад това. Дрис Мертенс, ето, много обича псета. Онези най-обикновените, онези нещастните, онези, които треперят на дъжда и търсят малко хлад в тесните неаполски улици, онези, които преживяват с остатъците в боклука, и които са единствените, предполагаме, благодарни когато някога най-красивият град в света, след несъбирането на боклука, замирише като голямо сметище.
Мертенс недълго преди този гол със своята съпруга Катрин е осиновил едно бездомно куче, а скоро в социалните мрежи се появил клип как харчи добър дял от огромната си заплата, събирайки храна за изоставени кучета.
"Кучетата те обичат за това което си; не им пука дали си футболист и колко пари имаш. Понякога хората са добри към теб само защото си известен. А кучето няма представа дали си известен. То вижда само какъв човек си".
Не е, да не гракнат веднага онези с манталитет на средностатистическите злобни и наконтени баби от Ташмайданския парк, не е Дрис Мертенс да се ръководи изключително от "колкото повече опознавам хората, толкова повече обичам кучетата".
Той редовно посещава болници - понякога се и дегизира, защото не желае да се пише за това - посещава болни деца и апелира към всички свои последователи и привърженици да бъдат малко по-добри хора и да отделят от своето време, ако не могат от своите пари, за онези които нямат. В света на обещаващи и отчуждени звезди, крале на Инстаграма, които само не броят пари върху тоалетната чиния, Дрис Мертенс, този тих, упорит, достоен тип, изглежда като аберация...
Но да се върнем за момент към кучетата. На тези песове, които някой би нарекъл помияри, а някой друг, например, свободни души и единствените истински градски типове, целият им живот зависи от късмета. Ще ги удари ли кола или своя предимно кратък живот ще завършат в някой бесен сблъсък в глутницата, ще ги ритне ли или ще ги погали някой на улицата, ще види ли някой в тях предаността, па да ги осинови, всичко е една голяма рулетка, която се играе, защото не ти остава нищо друго.
Дрис Мертенс го е погледнал късметът преди година и половина, и за радост на стадион Сан Паоло, който продължава да произвежда най-хубавите песни, ако не и най-силният звук, не изглежда, че ще престане.
Кариерата на бързия белгиец е била малко в застой, особено при Рафаел Бенитес. Умеел е да направи някои чудесни мачове - някои като играе вдясно, десният му е и силният крак, макар че би бил смъртоносен и когато тръгне да марширува по лявата страна на терена, а тогава се вмъкне в средата - но това било едва спорадично, и с едва двадесетина гола за три сезона.
Белгийците вече му предвиждали преминаване в някой по-малко значим английски клуб, в сезона в който Уотфорд влезе във Висшата лига беше разпитвал за неговото здраве, а тогава точно в Юве отиде Гонзало Игуаин и след колективното хващане за главата и сърцето, в Наполи разбраха, че продължават да нямат централен нападател.
Аркадиуш Милик, който за момент заприлича на много пристойна замяна на побягналия аржентинец, се контузи тежко и никога повече, за съжаление, не беше онзи старият.
А тогава Маурицио Сари видя нещо заради което и днес по Секондиляно, Монтекалварио и Пендино ще идват при него осемдесетгодишни да му се поклонят, пожелаят късмет и целунат ръка, а заради което и самият Сари немалко пъти ще се удря по задника, не само от щастие.
Сари е, започвайки от мача срещу Бешикташ, който Наполи ще загуби, но в перспектива ще спечели много повече, разбрал, че Мертенс може да играе нападател. Всъщност, че Мертенс трябва да играе нападател.
Четириокият банкер от Баньоли много пъти ще, искрен и решителен какъвто е, и явно ще укорява себе си заради това. Защото, Маурицио Сари много късно, ще каже, осъзнал, че Мертенс може да играе нападател. Всъщност, че Мертенс трябва да играе нападател.
С нисък център на тежестта, бърз и неудобен точно толкова, че бековете да мислят, че могат да го укротят, а тогава им се измъкне и ги оставя задъхани зад него, Мертенс ще се разлюти ако днес го наречете "лъжлива деветка", което е прозвище, което главно му лепят футболни коментатори.
Не съм роден като нападател, нито някога съм го играл, ще обясни и така ще опита да се изкупи за немалкия брой пропуснати възможности, особено в първите дни при преминаването към новата функция, но изобщо не съм лъжлив, по никакъв начин.
Как би могъл и да бъде, като е успял да се прехвърли от крилата към центъра и то на прага на четвъртото десетилетие на живота, когато много негови набори търсят по-лесни начини да се наслаждават на остатъка от кариерата или вече биха намекнали на своите агенти да им търсят някакви китайски пари...
Той е, накратко, мелез като тези които обича, в неговата игра има съвсем всичко, и от баща му, който е бил преподавател по физическо в едно училище (откъдето го подготвя) и от майка му, която е била професор в университет (откъдето къщата му е пълна с книги и, още по-важно, коефициент на интелигентност с който на терена вижда онова което на другите убягва), и холандската школа във футбола на която принадлежи и по език и по професионално обучение, и южняшката страст и фламандската пресметливост.
Ще остане завинаги грехота, че Мертенс не е бил класически нападател от малък, защото кой знае дали бройките биха били още по-невероятни от 28 шампионатни гола през миналия сезон и още 17, досега, в този.
Но ако тази вечер, а и в следващите три кръга, благодарение на тази истинска "деветка", се случи онова което не смеем да споменаваме - scaramanzia е опасна работа, не трябва да я предизвикваме нито да се съмняваме в нея, не през пролетта на 2018 - никой няма да размисля за това.
Никой, всъщност, няма да размисля за нищо.
Само някой, може би точно юнакът на тази история, ще забележи, че неаполитанците, онези истинските, са като улични кучета. Онези, които те обичат заради това което си, и каква особа си, и те обичат предано, до края, до кокал.
А от вселената искат, ето, само малко късмет.
Автор: Марко Прелевич22.04.2018
