Можеше Уругвай може би и повече от този 1/4-финал на Мондиала, можеше ако Единсон Кавани не се беше контузил. Но и това е въпрос. Обаче, повече от ясно е че избраниците на Оскар Табарес - този път наистина не е фраза - оставиха сърцето на терена. И нацията умее да им благодари за това.
Уругвайският национален отбор кацна в Монтевидео около два часа след полунощ по местно време. Температура около нула градуса Целзий. Пред летището 2000 човека.
Овации!
За кого най-много? Па нормално, Фернандо Муслера, трагикът който в 1/4-финалната загуба от Франция получи онзи нещастен гол от Антоан Гризман. Да, точно Муслера отне на уругвайците шанса да преминат сред четирите най-добри на планетата, но и уругвайците знаят, че на него му е най-тежко. И затова най-шумните аплаузи точно за Фернандо.
Селекционерът на Уругвай, 71-годишният Оскар Табарес, който своевременно е бил учител в училище, казва: "За нищо не служи титла шампион на света, ако нашите деца не знаят къде е Русия... Затова изпълнете обещанието за увеличението на бюджета за образование".
Един от най-ценените футболни селекционери в света е. Не е случайно, защото 71-годишният Оскар Табарес е световен рекордьор по брой водения на националния отбор в международни турнири.
Симпатичният господин, когото на Мондиала в Русия виждате с патерица като помагало за движение (за това по-късно), е селекционер на представителния отбор на Уругвай вече 12 години (веднъж вече е бил селекционер от 1988 до 1990 година, а получил нов мандат, който трае от 2006 година).
Табарес в Уругвай наричат "Учителя" (своевременно е бил учител в училище). Не защото толкова дълго е на мястото селекционер на националния отбор, а преди всичко защото винаги е обръщал внимание на важността на образованото общество, особено деца, като условие за всеобщия развой на държавата.
Преди седмица, Табарес написа писмо чието послание преминава границите на Уругвай и е много ясно и гласно (който иска да чуе).
"Драги земляци, тези дни ще изиграем един от най-важните мачове. Подкрепа, подкрепа и солидарност от всеки уругваец са ни необходими", започна Табарес и продължи:
"За нищо не служи титла шампион на света, ако нашата младеж не знае къде се намира Русия или защо във френския национален отбор толкова играчи са с произход от Африка. Това е момент да се изпълни даденото обещание - на нашите млади хора да им се осигурят най-добрите условия за школуване, да доведем нашето образование на върха на международната класация. Това е момент да се изпълни обещанието за влагането на 6% от бюджета в образование."
Табарес е допълнил че като треньор но и наставник отдава признание на всеки наставник в Уругвай за техните усилия, посветеност и решителност, защото "играят на тежък терен".
"Противникът на този терен е тежък и много як. Недостатъкът на стимулация и мотив, недостигът на школски прибори, тежината на предаването и програмите, големият брой ученици на скамейките, и над всичко недостиг на разпознаване на желанието и напора на тези хора да изградят по-добро общество", подчерта Табарес.
За край на писмото казва:
"Пейте нашия химн гласовито, най-силно и ние ще знаем как да ви се издължим. А те трябва да изпълнят онова което са обещали - 6% от бюджета за образование".
Табарес участва на своето четвърто Световно първенство. Уругвай за пръв път от 1954 година в груповата фаза наниза три победи (против Египет, Саудитска Арабия и Русия), а тогава в осминафинала елиминира европейския шампион Португалия.
"Професор" Табарес който ползва патерица да се движи, защото боледува от синдром Гилен-Баре (тежко заболяване на нервната система предизвикано от падането на имунитета) - хронична невропатия.
Това че най-добрият африкански футболист на 20 век спечели най-важните избори в неговата Либерия? Това трябваше да се случи. Това е само логична последица на едно състезание отпреди двайсет години. Този, който направи това може да стане президент на междугалактическа федерация или да се качи на Луната, пеша.
Не е и чудно, че толкова футболисти влизат в политиката. Те са свикнали с аплодисментите, а и с освиркванията, пък какво, това са двете страни на същия медал, свикнали са с последователно обожаване и презрение, първите страници, микрофони и диктофони заврени под носа, и като изчезне всичко, изведнъж, като престане да звъни телефона и да се върти твоето лице в ударните новини, започва да ти липсва.
Но преди всичко ще бъде онова усещане, което ние смъртните никога няма да доживеем, че можеш всичко. Да вкараш топката във вратата, човече, само ти от всички двадесет нещастници, които тичат след нея, само ти от петдесет, шестдесет хиляди човека, които са се събрали тук заради един единствен момент, и тогава ти се струва, че когато поискаш можеш да покориш света, а камо ли да победиш на някакви пикливи избори.
Няма да бъде, не се притеснявайте, този текст за политика, не трябва да споменаваме всички онези посърнали герои, които са разбрали, че тяхната мисия е да се оцапат в такова блато; има ги колкото искате, но никой никога не е успял онова което направи Жорж Уеа, момче от племето Кру, от една гвардия в Монровия, на нещо което се наричало Бряг на пипера, а вече век и половина само Либерия, държава създадена на контра, когато американските роби разбрали, че искат да се върнат и само в Африка могат да бъдат свободни - много по-късно ще разберат, и прекалено късно за мнозина, че си свободен толкова колкото си свободен, и че това не е тавтология - никой не е успял в това което направи Джордж Уеа.
Не, не говорим за това, че след близо десетилетие и половина сериозно занимание с политика някогашният най-добър футболист в света и най-добър футболист на Африка за 20 век, спечели най-важните избори в неговата Либерия и така стана избран президент на държавата в запада на континента.
Това, ясно, трябвало да се случи; това е само логична последица на едно състезание отпреди двайсет години; този който направи онова което направи Джордж Уеа в мързеливия следобед на Сан Сиро, в първия кръг на Серия А през 1996, в дебюта на великия уругваец Оскар Табарес на пейката на Милан - премиерата ще мине ок, всичко след това е било поразяващо, така че Табарес скоро трябвало да си отиде, и така приключил странният неиталиански експеримент на Берлускони - този може да стане лидер на междугалактическа федерация или да се качи на Луната, пеш, а камо ли да победи на някакви избори.
Джордж Уеа като футболист на Милан
Чудно звучи сега, и човек трябва отново да провери, че е бил първият кръг на тогава убедително най-силното първенство на планетата - Ювентус е актуалният първенец, и въпреки че това лято ще изгуби Виали и Раванели, които ще отидат да придадат цвят и мирис на разпадналата се Висша лига, на която това било необходимо, продължавал да е най-силен; това е онзи сезон в който Парма ще се бори за титлата до самия край; онзи в който, да не споменаваме "по-големите клубове", а само куриозите, и всичко да ви бъде ясно, в Аталанта Пипо Индзаги, в Сампдория Винченцо Монтела и Роберто Манчини, в Болоня Кенет Андерсон, а в Перуджа Марко Негри - изигран на 8 септември, докато вторият бил предвиден за 22 септември; ето, днес не можем да живеем от футбола, а тогава трябваше да чакаме да тръгнем на училище, за да започне Серия А...
Осми септември е, започва краткотрайната власт на Оскар Табарес в Милан, започва сезонът, който няма да завърши добре за "росонерите" - едва единадесето място накрая! И 1:6 вкъщи срещу Юве през идния април - но, ето, заради Джордж Уеа и заради жълтите екипи на учудените противници от Верона, помни се този сезон, този мач, повече от всички трилъри от 1996 и 1997 година...
Да, когато някой ви вади статистика, когато ви говори за броя вкарани голове или, боже опази, за изтичаните километри или трофеи, купи и останалите сребра и чешки кристали по витрините, свободно кимайте с глава и недейте да се карате, а в себе си се смейте на глупака, защото футболът няма връзка с това, футболът има връзка с магичния момент след който вече нищо не е същото, след който ставаш президент на своята държава, две десетилетия след като гражданите официално са те избрали.
Не е важно, тогава, нито че в този момент резултатът е 2:1 за Милан, че е 85-а минута и че това не е гол, който ще реши каквото и да е, освен че милиони хора ще решат точно тогава, в този момент, да заобичат играта или да почнат да подкрепят Милан или да, какъвто и паспорт да имат, гласуват за Джордж Уеа. Това е "само" Марадона срещу Англия, това е "само" Роналдо срещу Компостела, това е "само" един африканец, любимец на Арсен Венгер, който пише история, онази, която се събира в десетина секунди.
Верона е водила, да кажем и това, алчни са винаги на старта тези отбори, които влизат в по-висок ранг, Де Витис ги отвел на полувремето с 1:0 (в отбора са, от познатите, Паганин, Пипо Маниеро и Пиерлуиджи Орландини), обърнал е Марко Симоне когато домакинският отбор най-накрая се върнал от удължената почивка, но в 85-ата минута е 2:1 и гостите могат да помиришат кръвта, да усетят, че това не е точно някакъв страшен Милан, да предрекат съдбата на целия сезон и съдбата на Оскар Табарес, и да тръгнат всички към ъгловия удар, в опит да изравнят.
Изпълнението е лошо, топката прескача всички, и идва до другия край на наказателното поле, и защо изобщо е там Джордж Уеа? Никого, трябва да кажем, не пази, не следва противников футболист, само пречи и прави навалица и малко вкарва паника, някой би могъл да си помисли, но Джордж Уеа е тук, защото е необходимо да напише нова история на света и да стане президент, и кои сме ние или Оскар Табарес или Силвио Берлускони, че да заставаме на пътя книгите, които се пишат пред нашите очи?
Поемането е съвършено. Не само, че е укротил топката, той леко я бута напред с едно движение на фибулата, давайки начало на низ случки, които ще получат кулминация едва тринадесет секунди по-късно. Ако положението на стъпалото е било друго, може би тази топка щеше да се върне в сърцето на наказателното поле, и какво би се случило тогава?
Първоначално изглежда, че и сам не е сигурен какво да направи, първите няколко крупни крачки на Джорджонеа, големия Джордж, изглеждат сякаш ще изтича до средата на своята половина и тогава ще подаде топката, в опит да отнеме време от часовника, а на Верона ентусиазъм, но тогава се буди чудовището в него, тогава Уеа разбира какво може, неговият тропот става по-решителен, а тогава допълнително го разядосват някакви двама, които опитват в кръг да му отнемат топката, един с шпагат, другият с бутане; първият ще избегне, вторият ще отблъсне, ще направи и един пирует по пътя, като гимнастичка, която след десетка се прави на важна на партера.
Тогава вече е ясно, че това не може да завърши по никакъв друг начин, и следващият защитник - дали това беше Марко Барони? Или е Барони онзи, който тича зад него напълно напразно? дали е важно останалото? - не е нищо повече от конус на тренировка поред който притичват и топката и играча и космоса, и ето го, в наказателното поле е, има време да погледне вратаря, който излиза напред, за да скъси ъгъла (Атилио Грегори, през това лято ще се върне от Удинезе, само за да стане участник в този миг, и после ще отиде във Венеция), има смиреност да отправи точно такъв удар какъвто трябва да отправи, има сили да прати топката достатъчно силно на достатъчно добро място; и мощ и финес, и сурова сила и префинена сила на интелекта...
От бряг до бряг, както неговият народ векове по-рано със сила е минал отвъд океана, а със сила често се и връщал; от бряг до бряг, сине на Либерия, гос`ин президенте, и никак по друг начин...
През този сезон Джордж Уеа ще постигне 16 гола за Милан, ще бъде светлата точка в отбор, който ще преживява в един сезон онова което днешният Милан трябва да разшири в четири-пет, после ще стигне до Англия, ще бъде меценат на националния отбор на Либерия, пък политик, ще изгуби едни избори, но вторите ще спечели, светът ще празнува с него и ще бъде във всички "пушове" на всички апликации, ако е важно.
А е важно. Защото после Звонимир Бобан е разказвал, камера не е записала това, как играчите на Милан търчали зад Уеа и размисляли как сега ще спре и кога ще трябва да му се притекат на помощ, а тогава и те, и Сан Сиро, и онази отдалечена синя точка, която наричаме свой дом, ще разберат, че този никога няма да спре.
16 години чакане свършиха. Точно толкова трябваха на Уругвай, за да спечели отново Копа Америка. Голямото име в световния футбол поизтупа прахта от себе си миналата година, когато успя да вземе бронзови медали от Мондиал 2010. Двукратният световен шампион вече е едноличен лидер на континента си. Копа №15 във витрината дойде по възможно най-сладкия начин. Уругвайците отстраниха домакина Аржентина на 1/4-финала, побеждавайки след дузпи. Именно аржентинците, които бяха сочени като голям фаворит, досега седяха редом до комшиите си с по 14 отличия. Меси и компания, които почти през цялото време имаха предимство да играят с човек повече, срещнаха мощен отпор и бяха принудени да сведат глави. Уругвай започна бавно, като голяма луксозна кола. Набираше сили в течение на турнира, за да не остави съмнение в класата си. Момчетата на Оскар Табарес демонстрираха отличен колективен дух и тактическа дисциплина. На моменти "небесносините" се защитаваха в опълченски стил, но когато атакуваха нямаше какво да ги спре. Фигурата на Диего Форлан за пореден път блесна. Голмайсторът от последното световно не се свенеше да се върне в по-задни позиции, да изпълнява ъгловите удари, да раздава пасове на голямо разстояние. Кинжалният му усет се прояви в точния момент - две попадения за 3:0 във финала срещу Парагвай. Русокосият голаджия се изравни с Ектор Скароне за вечен голмайстор на родината си с 31 попадения. За 32-годишния Форлан предстоят още мачове, в които да подобри постижението. Към рекорда му се целят младите му съотборници Луис Суарес и Единсон Кавани. 3,5 милиона уругвайци изпълниха улиците на страната и столицата Монтевидео. След 1995 г националният отбор пак е национален герой. Футболната нация доказа, че традицията винаги ще има тежест. Парагвайците се промъкваха напред към финала със защитна игра и мисълта за дузпи. В 1/4-финала успяха да удържат Бразилия за 0:0, за да последват безпрецедентните четири пропуска на петкратните световни шампиони от бялата точка. Бомбата на турнира Венецуела нацели три греди, за да сбърка дузпа и да даде на гуараните път към последния сблъсък. Късметът свърши. Уругвай просто беше твърде силен, за да остави всичко на шанса. Възпитаниците на Табарес нямаха слабо звено. От вратаря през защитата и средната линия до атаката. Тази селекция показа способностите си още миналата година по терените на ЮАР. Традиционно коравата защита този път си има и свой силен съмишленик. Суарес, Кавани и Форлан могат да прекършат и най-опитните си съперници. Технични и силни физически тези нападатели създават симфонии на изкуството да търкулнеш топката във вратата. Третият гол срещу Парагвай е нагледен пример за необузданите им възможности. Кралят на Южна Америка се казва Уругвай. Историческата Копа №15 е короната на триумфа. По население Уругвай е два пъти по-малък от България, но по футболните си достойнства е няколко пъти по-голям. В първенството на страната един от грандовете носи името Данубио. Казано на български - Дунав. Основан от български емигранти. С много по-бляскаво минало и по всичко личи и бъдеще от своя събрат и съименник Дунав, но от Русе. Явно така сме си орисани. По света да създаваме с успех, а в собствената си страна да разрушаваме със замах.
