Римският кореспондент на испанския "Ел Паис" Даниел Верду решил в неделя вечерта във Вечния град да си поръча такси, но забравил важния факт, че в тези моменти играят футболистите на Рома в мач срещу Верона.
Таксиджията, който го возил управлявал автомобила със скорост 110 км/ч и в същото време гледал споменатия двубой.
Taxista romano viendo el partido de la Roma a 110 km/h. Y acaban de empatarle. Benvenuti a casa pic.twitter.com/9X8URITvn0
Верду след свободен уикенд в родната Испания се върнал в столицата на Италия, а онова което му се случило при завръщането сигурно няма да го забрави.
- Човекът ме вози със 110 км/ч и гледа мача, а е малко нервен, защото Верона тъкмо изравни. Добре дошъл у дома - пожела сам на себе си Верду щастливо завръщане след необикновената ситуация в която се озовал.
За негов късмет возенето преминало без проблеми, а Рома победила Верона с 3:1, така че сигурно таксиджията, който очевидно толкова обича клуба, че не може да пропусне и секунда от мача на "вълците" от Рим е бил доволен.
Гръцкият футболист Лазарос Христодопулос стана първият играч, който ще носи екипите на четирите най-големи клуба в тази страна, след като реши да премине в Олимпиакос, от позицията на капитан на шампиона АЕК.
Христодопулос беше един от творците на сензационното спечелване на шампионската титла в Гърция с АЕК, но отказа да продължи договора си и без обезщетение премина в редиците на противника от Пирея.
Управата и привържениците на "жълто-черните" от месеци притискали опитния 31-годишен халф, който в края на сезона, след титлата на АЕК след 24 години суша, решил да приеме предложението на Олимпиакос с годишна заплата от 600 000 евро.
С този ход стана първият футболист, който е бил в четирите най-големи гръцки клуба - от ПАОК преминал в Панатинайкос, а тогава от АЕК в най-трофейния отбор в държавата.
През кариерата си е играл и в италианската Серия А за Болоня, Сампдория и Верона.
ROAD TO KIEV (Пътят до Киев) - свикнали сме да го пише във всеки ъгъл докато гледаме Шампионската лига. Финалът на този турнир е на 26 май в столицата на Украйна, в който ще се срещнат победителите от Реал - Байерн и Рома - Ливърпул в борба за европейски шампион.
Но своят финал на сезона играе и симпатичен италиански клуб от юга. Кротоне се подготвя за 36-ия кръг на Серия А, в който гостува на удавника Киево, от който има три точки повече в борбата за оцеляване. С реми, а особено при победа клубът би оцелял в елитния ранг и би бутнал противника от града на Ромео и Жулиета във втора лига.
Затова от стадион "Ецио Скида"се сетили за оригинална реклама на двубоя на "Бентегоди" на 6 май.
"Road to Chiev (Пътят до Киево)", написали от Кротоне, намеквайки за Киев и Шампионската лига, но с ясното послание как отборът на славния вратар от близкото минало Валтер Дзенга го чака друг вид финал.
Кротоне през миналия сезон почти изпадна във втора лига. Но с чудесна серия резултати успя да се спаси, а е на път да го направи и през този сезон. В последните пет мача има само една загуба, с три победи и едно реми.
Това че най-добрият африкански футболист на 20 век спечели най-важните избори в неговата Либерия? Това трябваше да се случи. Това е само логична последица на едно състезание отпреди двайсет години. Този, който направи това може да стане президент на междугалактическа федерация или да се качи на Луната, пеша.
Не е и чудно, че толкова футболисти влизат в политиката. Те са свикнали с аплодисментите, а и с освиркванията, пък какво, това са двете страни на същия медал, свикнали са с последователно обожаване и презрение, първите страници, микрофони и диктофони заврени под носа, и като изчезне всичко, изведнъж, като престане да звъни телефона и да се върти твоето лице в ударните новини, започва да ти липсва.
Но преди всичко ще бъде онова усещане, което ние смъртните никога няма да доживеем, че можеш всичко. Да вкараш топката във вратата, човече, само ти от всички двадесет нещастници, които тичат след нея, само ти от петдесет, шестдесет хиляди човека, които са се събрали тук заради един единствен момент, и тогава ти се струва, че когато поискаш можеш да покориш света, а камо ли да победиш на някакви пикливи избори.
Няма да бъде, не се притеснявайте, този текст за политика, не трябва да споменаваме всички онези посърнали герои, които са разбрали, че тяхната мисия е да се оцапат в такова блато; има ги колкото искате, но никой никога не е успял онова което направи Жорж Уеа, момче от племето Кру, от една гвардия в Монровия, на нещо което се наричало Бряг на пипера, а вече век и половина само Либерия, държава създадена на контра, когато американските роби разбрали, че искат да се върнат и само в Африка могат да бъдат свободни - много по-късно ще разберат, и прекалено късно за мнозина, че си свободен толкова колкото си свободен, и че това не е тавтология - никой не е успял в това което направи Джордж Уеа.
Не, не говорим за това, че след близо десетилетие и половина сериозно занимание с политика някогашният най-добър футболист в света и най-добър футболист на Африка за 20 век, спечели най-важните избори в неговата Либерия и така стана избран президент на държавата в запада на континента.
Това, ясно, трябвало да се случи; това е само логична последица на едно състезание отпреди двайсет години; този който направи онова което направи Джордж Уеа в мързеливия следобед на Сан Сиро, в първия кръг на Серия А през 1996, в дебюта на великия уругваец Оскар Табарес на пейката на Милан - премиерата ще мине ок, всичко след това е било поразяващо, така че Табарес скоро трябвало да си отиде, и така приключил странният неиталиански експеримент на Берлускони - този може да стане лидер на междугалактическа федерация или да се качи на Луната, пеш, а камо ли да победи на някакви избори.
Джордж Уеа като футболист на Милан
Чудно звучи сега, и човек трябва отново да провери, че е бил първият кръг на тогава убедително най-силното първенство на планетата - Ювентус е актуалният първенец, и въпреки че това лято ще изгуби Виали и Раванели, които ще отидат да придадат цвят и мирис на разпадналата се Висша лига, на която това било необходимо, продължавал да е най-силен; това е онзи сезон в който Парма ще се бори за титлата до самия край; онзи в който, да не споменаваме "по-големите клубове", а само куриозите, и всичко да ви бъде ясно, в Аталанта Пипо Индзаги, в Сампдория Винченцо Монтела и Роберто Манчини, в Болоня Кенет Андерсон, а в Перуджа Марко Негри - изигран на 8 септември, докато вторият бил предвиден за 22 септември; ето, днес не можем да живеем от футбола, а тогава трябваше да чакаме да тръгнем на училище, за да започне Серия А...
Осми септември е, започва краткотрайната власт на Оскар Табарес в Милан, започва сезонът, който няма да завърши добре за "росонерите" - едва единадесето място накрая! И 1:6 вкъщи срещу Юве през идния април - но, ето, заради Джордж Уеа и заради жълтите екипи на учудените противници от Верона, помни се този сезон, този мач, повече от всички трилъри от 1996 и 1997 година...
Да, когато някой ви вади статистика, когато ви говори за броя вкарани голове или, боже опази, за изтичаните километри или трофеи, купи и останалите сребра и чешки кристали по витрините, свободно кимайте с глава и недейте да се карате, а в себе си се смейте на глупака, защото футболът няма връзка с това, футболът има връзка с магичния момент след който вече нищо не е същото, след който ставаш президент на своята държава, две десетилетия след като гражданите официално са те избрали.
Не е важно, тогава, нито че в този момент резултатът е 2:1 за Милан, че е 85-а минута и че това не е гол, който ще реши каквото и да е, освен че милиони хора ще решат точно тогава, в този момент, да заобичат играта или да почнат да подкрепят Милан или да, какъвто и паспорт да имат, гласуват за Джордж Уеа. Това е "само" Марадона срещу Англия, това е "само" Роналдо срещу Компостела, това е "само" един африканец, любимец на Арсен Венгер, който пише история, онази, която се събира в десетина секунди.
Верона е водила, да кажем и това, алчни са винаги на старта тези отбори, които влизат в по-висок ранг, Де Витис ги отвел на полувремето с 1:0 (в отбора са, от познатите, Паганин, Пипо Маниеро и Пиерлуиджи Орландини), обърнал е Марко Симоне когато домакинският отбор най-накрая се върнал от удължената почивка, но в 85-ата минута е 2:1 и гостите могат да помиришат кръвта, да усетят, че това не е точно някакъв страшен Милан, да предрекат съдбата на целия сезон и съдбата на Оскар Табарес, и да тръгнат всички към ъгловия удар, в опит да изравнят.
Изпълнението е лошо, топката прескача всички, и идва до другия край на наказателното поле, и защо изобщо е там Джордж Уеа? Никого, трябва да кажем, не пази, не следва противников футболист, само пречи и прави навалица и малко вкарва паника, някой би могъл да си помисли, но Джордж Уеа е тук, защото е необходимо да напише нова история на света и да стане президент, и кои сме ние или Оскар Табарес или Силвио Берлускони, че да заставаме на пътя книгите, които се пишат пред нашите очи?
Поемането е съвършено. Не само, че е укротил топката, той леко я бута напред с едно движение на фибулата, давайки начало на низ случки, които ще получат кулминация едва тринадесет секунди по-късно. Ако положението на стъпалото е било друго, може би тази топка щеше да се върне в сърцето на наказателното поле, и какво би се случило тогава?
Първоначално изглежда, че и сам не е сигурен какво да направи, първите няколко крупни крачки на Джорджонеа, големия Джордж, изглеждат сякаш ще изтича до средата на своята половина и тогава ще подаде топката, в опит да отнеме време от часовника, а на Верона ентусиазъм, но тогава се буди чудовището в него, тогава Уеа разбира какво може, неговият тропот става по-решителен, а тогава допълнително го разядосват някакви двама, които опитват в кръг да му отнемат топката, един с шпагат, другият с бутане; първият ще избегне, вторият ще отблъсне, ще направи и един пирует по пътя, като гимнастичка, която след десетка се прави на важна на партера.
Тогава вече е ясно, че това не може да завърши по никакъв друг начин, и следващият защитник - дали това беше Марко Барони? Или е Барони онзи, който тича зад него напълно напразно? дали е важно останалото? - не е нищо повече от конус на тренировка поред който притичват и топката и играча и космоса, и ето го, в наказателното поле е, има време да погледне вратаря, който излиза напред, за да скъси ъгъла (Атилио Грегори, през това лято ще се върне от Удинезе, само за да стане участник в този миг, и после ще отиде във Венеция), има смиреност да отправи точно такъв удар какъвто трябва да отправи, има сили да прати топката достатъчно силно на достатъчно добро място; и мощ и финес, и сурова сила и префинена сила на интелекта...
От бряг до бряг, както неговият народ векове по-рано със сила е минал отвъд океана, а със сила често се и връщал; от бряг до бряг, сине на Либерия, гос`ин президенте, и никак по друг начин...
През този сезон Джордж Уеа ще постигне 16 гола за Милан, ще бъде светлата точка в отбор, който ще преживява в един сезон онова което днешният Милан трябва да разшири в четири-пет, после ще стигне до Англия, ще бъде меценат на националния отбор на Либерия, пък политик, ще изгуби едни избори, но вторите ще спечели, светът ще празнува с него и ще бъде във всички "пушове" на всички апликации, ако е важно.
А е важно. Защото после Звонимир Бобан е разказвал, камера не е записала това, как играчите на Милан търчали зад Уеа и размисляли как сега ще спре и кога ще трябва да му се притекат на помощ, а тогава и те, и Сан Сиро, и онази отдалечена синя точка, която наричаме свой дом, ще разберат, че този никога няма да спре.
Калчомеркато нареди Валери Божинов в класацията Топ 3 на бивши чуждестранни футболисти играли в Серия А за изминалия уикенд. На първо място е Златан Ибрахимович, втори е Марио Гомес, а със същата оценка третото място е за българския нападател. Златан Ибрахимович (ПСЖ):8 - Все още Ибрахимович, винаги Ибрахимович. Бившият нападател на Ювентус, Интер и Милан се завръща в горната част на тази класация. При победата с 5:1 на ПСЖ над Олимпик (Лион) шведът беше буквално неудържим. Изведе Янга-Мбива, за да направи резултата 1:0, а той спечели дузпа и сам я реализира. Лоша новина за Италия и Антонио Конте, които ще се изправят срещу него на Европейското първенство.
Марио Гомес (Бешикташ): 7,5 - Марио Гомес сякаш върна времената когато игра за Байерн (Мюнхен) и дори преди това в Щутгарт. Германският нападател качи неговия Бешикташ на върха с 2:1 над Галатасарай. Той се разписа за 1:1, но както обикновено не просто вкара, а го направи марково. Създаде най-малко 4-5 чисти положения, които за съжаление не бяха реализирани. Носи отбора на плещите си и му дава увереност. За такъв лидер сигурно расте съжалението във Флоренция за раздялата с него.
Валери Божинов (Партизан Белград): 7,5 - в Италия го знаем добре за мачовете му в Лече, Фиорентина, Ювентус, Парма, Верона, Виченца и Тернана. Сега играе за Партизан Белград, далеч от надпреварата за титлата. Българинът влезе в 58-ата минута в мача срещу Рад, а отборът му изостана с 0:2 секунди по-късно. Запретна ръкави и ръководеше спасението, като вкара два пъти за 2:2 и дори докосваше хеттрик. Годините минават, но все още може да видите проблясък на класа в бившото дете-чудо от България.
В култовия филм "Роки", Силвестър Сталоун изговаря думите: "Външният свят не е хубаво място окъпано от слънчеви лъчи и дъги. Той е едно опасно и доста зло място. И не е важно колко силно можеш да удряш, а колко удари можеш да поемеш, да останеш на крака и да продължиш напред."
Загубите и победите правят и футбола. Отправени и получени удари. Но рядко са тези, които са способни повече от 20 години да приемат удари. И да останат на крака. Един от тях е Марио Фрик.
Ако сте от онези, които детайлно са следили италианската Серия А преди десетина години или сте хвърляли поглед на всички списъци на националните отбори в квалификации за големи турнири, тогава това име ви е познато.
Марио Фрик = Лихтенщайн. Когато случайно на "лайвскора" блесне гол на Лихтенщайн, мнозина нарочно биха проверили кой ли е този момък, който е вкарал за лилипутите от малкото Княжество между границите на Австрия и Швейцария. Най-често ще пише едно име - Марио Фрик. Главно в тежки загуби от по няколко гола разлика. Почетни голове в тежки загуби. Голове за чест и лице. Лихтенщайн няма за какво друго да играе. За точки и класиране на някой турнир, не е. Било е важно да се съхрани честта и да се постигне поне един гол, без значение колко пъти топката ще влезе в собствената мрежа. Марио Фрик прави това цели 22 години с еднаква жар и пожертвование сякаш става въпрос за мачове за титли. Вчера престана. Затова днес като чуете за обидени младежи от национални отбори, сетете се какво е трябвало да преодолее този момък.
След 22 години с екипа на националния отбор на Лихтенщайн, 125 мача и 16 гола за малкото Княжество, на 42 години, Марио Фрик вчера каза: Достатъчно!
В мача с Австрия в 90-ата минута, треньорът на Лихтенщайн направи смяна. Целият стадион стана и започна да аплодира. С "десетка" на гърба и капитанска лента на ръката, тъжно лице и стегнато гърло Марио Фрик започна да приема поздравленията на съотборниците, докато излиза от терена. И националите на Австрия аплодираха, знаейки колко е дал този човек на своя отбор и родина. Марио Фрик се прости с националния на Лихтенщайн.
Всичко започва през далечната 1993 г. Лихтенщайн общо има шест футболни клуба. Най-известният е Вадуц, който играе в първата лига на Швейцария. Иначе, Лихтенщайн е единственият член на УЕФА, който в евротурнирите е представен само от един клуб - Вадуц. Един от споменатите шест е и Балцерс, в който като дете през 1982 г започва Марио Фрик. Играл там до 1994 г, когато станало ясно, че новият национал е надраснал средата и отишъл в швейцарския шампионат където с успех играл за Санкт Гален, Базел и Цюрих. Марио Фрик е футболист, който е по-стар от националния си отбор. Роден е през 1974 г, а националният отбор на Лихтенщайн започва да съществува осем години по-късно. В Цюрих през есента на 2000 г се скарал с треньора, който го изважда от отбора, но тъй като трансферният прозорец е затворен, единственият шанс е преминаване в италианската Серия С, в Арецо.
Там за непълен сезон одушевил. Играл крило, халф, но най-вече централен нападател. И си осигурил трансфер във Верона през следващото лято. В симпатичен отбор с Масимо Одо, Мартин Лаурсен, Мауро Каморанези, Алберто Джилардино, Адриан Муту, Емилиано Бонацоли, Адаилтон... Но не успял да запази статута на елитен отбор, което говори достатъчно за тогавашната класа на Серия А.
Фрик е част от триото в атака с Муту и Бонацоли и отбелязва седем гола през сезона. Почти всички са били в стила на Пипо Индзаги. Неговата игра била проста. Избягване от пазача и веднага удар, подлагане на главата при центриране или довкарване на отбита топка... Само да влезе във вратата. Рядко някой да е вкарвал такива "индзагиеви" голове.
След Верона четири години играе за Тернана в Серия Б, после за Сиена в Серия А, през швейцарските Санкт Гален и Грасхопърс, за да на 38 години да се върне в своя малък Балцерс. Там играе от 2011 г.
И докато в клубната кариера записвал някои победи и им се радвал, в националния отбор знаел какво го чака. Тази приказка е белязана от разгроми и загуби. След две години в националния, срещу Ирландия през 1995 г (0:0) усеща какво е да завършиш непобеден в мач. Тежките загуби били редовни. Срещу Португалия (0:7 и 0:8), Германия (1:9 и 2:8), Румъния (1:8), Австрия (0:6), Словакия (0:7)... Колко пъти е мислил да вдигне ръце и да си каже, че не си струва да се бори с вятърни мелници? Защо му е трябвало?
Най сетне, след пет години в националния отбор дочакал първата победа. Лихтенщайн побеждава Азербайджан с 2:1 през 1998 г. И там към края на деветдесетте, Лихтенщайн започва по малко да бяга от облика на глинен гълъб. Равенство с Унгария (0:0), Босна и Херцеговина (0:0) и Македония (1:1). Геройска загуба с 0:2 от Англия в мач, който ще се помни дълго. Лихтенщайн - Португалия - 2:2! В квалификация за Мондиал 2006 в Германия. На самия старт на квалификациите. Португалците в този момент са европейски вицешампиони, в отбора са Роналдо, Симао, Деко, Кощиня, Маниш, Паулета... И водят 2:0 на полувремето.
В този мач Марио Фрик играе десен бек и пази Кристиано Роналдо. Не му е проблем да играе на различни постове. Не само в атака. Рядко днес в Уикипедия ще видите на страницата на някой играч в описанието на позицията да пише "универсален". Фрик не е защитник, нито халф, нито нападател. Той играе навсякъде.
В следващите десет години, Лихтенщайн става твърд орех и взима точки от литовци, словаци, исландци... Побеждава Сан Марино, Азербайджан... Лихтенщайн вече не е класическа мишена за удряне. За тези 22 години нещо поне малко се промени. Все пак имало значение и стойност. Марио Фрик не е дал напразно любов и страст с екипа на своята земя. Имало смисъл да изтърпи всички тези удари.
До вчера, когато се прости. Разбира се, със загуба. Нямаше и как иначе. Марио Фрик е футболистът с най-много изгубени мачове (41) в историите на квалификациите за Европейско първенство. Неговата история е съставена от загуби и поети удари. Завърши кариерата си като стопер. И като трети играч за всички времена с най-дълъг във времето стаж за национален отбор. Зад легендарния Пат Дженингс и еквадореца Уртада.
Някъде все пак ще остане записано неговото име. А в Италия има своя песен: "La vie c`est fantastique quando segna Mario Frick!" ("Животът е фантастичен когато гол вкара Марио Фрик").
.jpg?maxwidth=625)
