Как една изпусната дузпа и спортна трагедия създадоха любимия отбор на своята епоха

В сянката на борбата за титлата между Реал и Барселона и хаоса, причинен заради пандемията корона вирус, някак тихо и незабележимо се промъкна информацията, че преди няколко дни в третия разред на испанския футбол изпадна Депортиво Ла Коруня.

Депортиво в последния кръг на Сегунда търсеше точки за спасение против Фуенлабрада, но чак 12 играчи на този отбор бяха положителни за Covid-19, испанските футболни власти отмениха мача и бутнаха култовия клуб от началото на хилядолетието в полуаматьорството.

Клубът, който преди точно 20 години шокира Испания като спечели шампионската титла беше един от последните бастиони на футболната романтика. В десетината години, колкото беше на върха, Депортиво промени закостенялата парадигма как само великаните могат да печелят трофеи само защото са великани. Бяха отбор с характер, състав с топки и сърце, дружина, която играеше по правилото "всички за един, един за всички". Никой не беше по-голям от отбора, а привържениците разпознаваха това.

Мощният отбор от Галисия днес докосна самото дъно, а на самия връх трябваше да се качи още през 1994 в може би най-вълнуващия край на Ла Лига в историята. Целият този сезон се сведе до една дузпа в последната минута на един мач.

На 14 май 1994 година в Ла Коруня беше прохладно, но стадион Риасор беше нажежен. На трибуните нямаше къде да падне игла, 34 600 зрители дойдоха да видят с очите си как на самия бряг на Атлантика се пише футболна история. 

Депор преди последния кръг имаше точка повече от Барселона и за титлата играеше у дома против Валенсия, докато Барса на Йохан Кройф играеше на свой терен срещу Севиля. Разбира се, двата мача започнаха по едно и също време.

Това беше двубой между две съвсем различни футболни философии и имаше много малко прилики между двата състава, които бяха в мъртва схватка в борбата за шампион.

Борбата между противоположни футболни философии се сведе до една дузпа в последната минута на последния кръг

Барселона беше разоряваща нападателна сила, която разбиваше своите противници водена от тогава най-добрият нападателен тандем в света - Стоичков и Ромарио. С пъкленото дуо в атака и Михаел Лаудруп, главна съзидателна сила на отбора, Барселона постигна 91 гола в Ла Лига, най-много за последните 35 години. За сравнение, Депортиво вкара 54, чак 37 по-малко.

От друга страна, Депортиво през този сезон имаше невероятна отбрана, допусна само 18 гола за цялото първенство, 24 по-малко от втората най-добра защита, а в чак 26 мача опази мрежата недокосната. Преди последния мач съставът от Ла Коруня чак 600 минути не бе допуснал попадение.

На Камп Ноу всичко започна според желанията на привържениците на Депортиво. Севиля поведе с 1:0. Все пак, Барселона чрез Стоичков бързо изравни, а после веднага и поведе, но за нов шок за 90 хиляди зрители на Камп Ноу беше виновен Давор Шукер, който заби за 2:2.

Докато в Барселона головете падаха като на конвейер, на Риасор освен инициативата на Депортиво не се случваше нищо. Но 25 минути преди края Депортиво беше шампион.

Ситуацията се промени в 68-ата минута, когато Ромарио вкара трети гол за Барселона. Стана ясно, че Барселона ще спечели след асистенция на Стоичков за Лаудруп. Когато Барса чрез Бакеро вкара и пети гол, вече никой не следеше случващото се на Камп Ноу. Беше важно само онова което се случваше на Риасор.

Барселона е дала на всеки от играчите на Валенсия по 25 хиляди марки да гинат за нея на Риасор

Минутите изтичаха, а нервността на стадиона в Ла Коруня се нажежи. Депортиво нападаше, но Валенсия се бранеше фантастично, въпреки че откъм резултат нямаше никакво значение за "прилепите". Четири години по-късно е доказано, че ръководството на Барселона е платило премии на играчите на Валенсия, на всеки играч по 25 хиляди марки, за да не загубят в Ла Коруня. "Прилепите" наистина гинеха по терена.

На препълнения Риасор се спусна зловеща тишина. Четиридесет хиляди души в шок гледаха как най-хубавата приказка се превръща в най-ужасния кошмар. Депортиво в последните минути се настани в половината на противника, играеше се викторина пред вратата на Хосе Луис Гонзалес Васкес, но гол с цената на титлата не падаше.

Моментът, който беляза историята на един град, кариерата на един играч и съдбата на цялото първенство

А тогава, в добавеното време дойде моментът, който беляза историята на един клуб, кариерата на един играч и съдбата на цялото първенство.

Депортиво имаше последна атака, бившият футболист на Валенсия Нандо влезе в наказателното поле където го препъна Хосе Перес Серер. Съдията Антонио Хесус Лопес Нието без размисляне показа бялата точка. Това беше дузпа за Депортиво. Топка за мача за историческа шампионска титла, първа в 88-годишната история на клуба.

Утихналият Риасор изригна. Привърженици, играчи, треньори, децата, които подават топката, всички, цяла Галисия в този момент беше в екстаз. Мачът още не беше приключил, но цялата пейка на Депортиво влетя на терена и празнува. Все пак, трябваше да се потвърди победата и да се изпълни дузпата за титлата.

Най-важната дузпа в историята на испанския футбол

Това беше най-значимият удар в историята на Депортиво, може би чак най-важният в цялата история на испанския футбол. Никога преди надпреварата за титлата не е стигала такъв драматичен връх. Цяла Испания, освен, разбира се, Каталуния, викаше за Депор. Всички искаха Давид да победи Голиат. Чакаше се само този един удар малкият клуб от Ла Коруня да стане едва деветият шампион в историята.

Обаче, имаше проблем. Бебето беше задължен за изпълнението на дузпите, на славният бразилец пропусна последните три и не пожела да поеме отговорност. Резервният изпълнител Донато беше излязъл от игра и Депор изведнъж изпадна в неволя. Началната еуфория се замени от страх и нервност. Никой не искаше да поеме отговорност, докато топката в ръце не взе Мирослав Джукич, 28-годишният бранител, който пристигна на Риасор четири години по-рано от белградския Рад. Джукич за четири сезона игра за Депортиво беше вкарал само пет гола, но въпреки това реши да бъде този, който ще изпълни най-важната дузпа в историята на испанския футбол.

Осем месеца футбол и 38 изиграни кръга се сведоха до един-единствен удар от 11 метра.

Джукич дълбоко въздъхна, залетя се и стреля. Направи го много лошо и слабо. Гонзалес хвана топката и празнува сякаш с това спасяване донесе на своя отбор шампионската титла. Около него играчите на Депортиво изпопадаха на тревата. Шок, неверие, сълзи и отчаяние изпълниха Риасор.

На няколкостотин километра на юг, на Камп Ноу, владееше съвсем друго разположение.

Въпреки че на Камп Ноу още се играеше, всички следяха само онова което се случва на Риасор. Когато Нието отсъди дузпа за Депортиво, половината пейка на Барселона и всички помощници на Кройф отидоха в съблекалнята да видят шокиращия край на мача в Ла Коруня по ТВ.

Барселона празнува с дни и с махмурлук и пияна четири дни по-късно, във финала на Шампионската лига, я унищожи Деян Савичевич

Когато пристигна информацията, че Джукич е изпуснал дузпата, хладният холандец показа доволна усмивка, ложата на Камп Ноу в пиянски делириум празнуваше, привържениците нахлуха на терена, а обзет от емоции Христо Стоичков падна на тревата. Само четири дни по-късно в Атина Барселона и Милан играха финал в Шампионската лига. Каталунският Дрийм тим беше абсолютен фаворит, на отслабения Милан никой не даваше и грам шанс. Завърши 4:0 за италианците. Савичевич разби Блауграна, а Барселона, машина за голове през този сезон, за 90 минути не ритна към вратата на Милан. Мнозина и днес твърдят, че играчите на Барса в Атина са дошли махмурлии от тридневното празнуване и че фотофинишът в Ла Лига е унищожил шансовете на каталунците след 1992 да стигнат до втори трофей в Шампионската лига.

Тъга, отчаяние, но и гордост на Риасор. Депор престана да бъде малък и провинциален клуб

В същото време в Ла Коруня привържениците също пробиха до тревата, но за разлика от тези на Барса, не бяха сигурни по какъв начин трябва да канализират емоциите. Тъга, отчаяние, разочарование, гордост, всички тези чувства бяха смесени, но нямаше бяс. Плакаха, но им беше ясно, че техният клуб, който само три години по-рано тътреше в Сегунда, държеше може би най-добрия състав на всички времена на колене до последната секунда. Целият град застана зад Джукич. Никой не отправи към виновника нито един осъдителен поглед, а камо ли грозна дума. Гордостта победи, а всички близо 40 хиляди разплакани запалянковци сякаш бяха наясно, че тази нощ в пепелта на шокиращата загуба се роди нова сила, не само в испанския, а и в европейския футбол през следващите двадесет години.

"Те са малки, но са велики, искам да кажа, вече не са малки, но са достатъчно големи да не бъдат малки", е славната фраза на Илия Ивезич от легендарния сериал Смоговци. Трудно можем да намерим по-точно описание за онова което по това време представляваше храбрата чета от Ла Коруня.

На основите на трагедията от 14 май 1994 е създадена нова сила в испанския футбол

Депортиво на основите на трагедията от 14 май 1994 стана култов клуб, любима футболна дружина по цял свят, която безобразно дръзна да разруши испанския футболен порядък в чийто неписани правила стоеше, че само Барса и Реал могат да бъдат на върха. Депор след тази мъчителна нощ не потъна, не се разпадна. От сезон на сезон беше все по-добър и по-силен и стана константа. Още през следващия сезон спечели Купата на Краля. По игра на съдбата, в този финал би точно Валенсия с 2:1. Шест години след пропуска на Джукич Депортиво стана шампион.

Мирослав Джукич през 1997 година от Депортиво премина именно във Валенсия, а когато през 2000 титлата пристигна на Риасор, сърбинът вероятно е бил най-щастливият човек в света. Клетвата беше премахната и най-накрая можеше да започне да живее без духовете на миналото.

"Има бог. Ако някой е заслужил да е шампион, то това е Депортиво. Сега най-сетне душата ми е спокойна", каза Джукич.

Култовият клуб за който са играли футболни икони от идващия сезон ще играе по испанските села

За съжаление, обичаният клуб, за когото са играли икони като Диего Тристан, Рой Макай, Бебето, Валерон, Мауро Силва, Валтер Пандиани, Алберто Луке, Мануел Пабло, Нуредин Найбет, Педро Паулета, Донато, Лионел Скалони, Джалминя и Ривалдо, стана част от трета лига.

Клубът, който преди 16 години игра полуфинал в Шампионската лига, от идващия сезон ще играе по испанските села и това е трагична вест за всички, които са израствали футболно в преминаването към новото хилядолетие. Депортиво тогава беше клуб на когото симпатизираха футболни привърженици по цял свят.

Това беше клуб с душа. В Депортиво по това време играеха велики играчи, но силата на състава от Риасор не беше в индивидуалните качества, а играта и отборът изтъкваха индивидуалности. Освен Ривалдо никой от гореспоменатите играчи не беше мега звезда, капацитет за Златна топка. Затова бразилецът в Ла Коруня остана само един сезон. При това играеше фантастично, изтъкваше се от остатъка от състава и неговият трансфер в Барселона не беше трагедия за Депор. Ривалдо беше твърде голяма звезда, неговата класа търсеше по-бляскави рефлектори от онези, които предлагаше Риасор, а за по това време астрономическите 26 милиона долара управата на Депор мъдро събра състав, който през 2000 ще донесе на Ла Коруня онова което съдбата й взе на 14 май 1994.

Да не беше Депортиво, може би нямаше да има нито тики-така, нито Галактикос

Сезонът в който Депортиво спечели шампионската титла значително повлия върху испанския футбол какъвто го познаваме днес. Така наречените по-малки клубове след това започнаха да вярват, че могат, окуражиха се, защото Депор им показа път и начин. Валенсия спечели две шампионски титли в идните три години, Барселона започна да тъне, луташе се без глава и едва през 2005 отново беше шампион, а най-лошият сезон на Реал в Ла Лига от 1985 (пето място) спаси спечелването на Шампионската лига. Все пак, дори това не беше достатъчно президентът Лоренцо Санс да остане начело на клуба. Флорентино Перес тръгна в жестока кампания и обещавайки идването на Луиш Фиго от Барселона, пое клуба. Всичко останало е история.

А нищо от всичко това, от Галактикос до тики-така, може би никога нямаше да се случи, ако не беше Депортиво. Защото наистина е малък, но големият клуб от Ла Коруня накара гигантите да се пробудят и да намерят изгубената идентичност.

"Бяха големи. За известно време бяха сред най-големите. Как бързо забравяме някои неща. Бяха СуперДепор, днес са само обикновеният стар Депор", през 2011, когато Депор изпадна в Сегунда, написа английският журналист Сид Лоу, иначе специалист за испанския футбол.

Когато играчът на Валенсия (а кой друг?) Солдадо през тази нощ през 2011 вкара гола с който изхвърли Депор във втора лига за пръв път от 1991, Хуан Карлос Валерон и ветеранът Мануел Пабло в отчаяние наблюдаваха краха на славния клуб, сякаш знаеха, че Депор вече никога няма да се върне и приказката свърши.

СуперДепор, който преди 16 години против страшния Милан показа какво означава футболно съвършенство, днес отново е старият, обикновен Депор

Седем години по-рано Депортиво в първи мач от 1/4-финалите на Шампионската лига на Сан Сиро изгуби от Милан с 1:4. Реваншът трябваше да е само формалност, но футболният свят видя един от най-лудите мачове в историята. Мощният, страшен Милан с Дида, Кафу, Малдини, Зеедорф, Неста, Кака и Шевченко беше прегазен. Милан през тази вечер преживя може би и най-тежкото поражение в своята история. Пандиани, Валерон, Луке и Фран забиха четири гола и изписаха футболна история. След този мач армията привърженици на Депор получи нови попълнения.

В полуфинала ги чакаше Порто, скучният Порто на Моуриньо. След 0:0 на Риасор в реванша гол от дузпа на Дерлей отведе Порто във финала, по-късно и до титлата шампион на Европа. А Депортиво полека започна да се разрушава. Престана да бъде СуперДепор и полека, но сигурно потъна в посредственост, до 2011 докато не изпадна от лигата.

"Най-голямата грешка, която направих беше, че не продадох най-добрите играчи когато можех, когато трябваше. Обаче, трябва да ме разберете. След спечелването на титлата през 2000 живеех в илюзията, че можем да направим това отново. Не можех да забравя, че Депортиво беше шампион, защото това беше най-хубавото нещо което ми се е случвало в живота", през 2009 година каза Аугусто Сезар Лендойро, директор на Депортиво, който дошъл в клуба през 1988 и от безпътицата в Сегунда за само няколко години го отведе до върха.

Барселона и Реал се вдигаха, отново започнаха да доминират, а междувременно се появи Атлетико на Диего Симеоне, а Депортиво изостана, борейки се с финансови проблеми и апатията, която обхвана клуба. Както и сам призна, Лендойро не искал да продава най-големите звезди когато са имали най-висока цена на пазара. Парите били все по-малко, отборът бил все по-стар, играчите станали заситени един от друг и липсвал мотив. Единствено Лендойро не бил наясно с това навреме. Когато разбрал, било твърде късно.

"Разбира се, че през тези години на работа в клуба съм направил грешки. Никога не съм го отричал. Извинявам се за това, но ви уверявам, че всичко съм вършил с целта Депортиво да бъде възможно най-добър", каза след оставката през 2014.

Депортиво изчезна, защото човекът, който го изведе във висините не разбра навреме, че идеалите и футболната романтика вече не съществуват

"Не е спорно, че Депортиво беше чудесен, че летя много високо. Обаче, проблемът беше такъв, че като Икар, залута малко твърде високо и слънцето му изгори крилата", написа Сид Лоу.

Депортиво плати цената на неразбирането на положението в модерния футбол и неприемането на правилата, които важат днес. Футболната романтика е уморена, няма я вече и все по-малко са клубовете, които не са в тесния кръг на най-големите, съответно най-богатите, а не са принудени да продават всичко най-добро което имат, за да оцелеят. Човекът, който от малък, незначителен провинциален клуб създаде европейска сила беше унищожен от собственото си дете, защото наивно искаше още веднъж, на всяка цена, да усети онова което почувства през май 2000. Това беше фатална грешка.

След като изпадна през 2011, Депортиво стана типичен йо-йо клуб. Веднага се върна в Примера, за да през идния сезон отново да изпадне, па експресно да се върне обратно. Четири години преживяваше в елитния ранг, като се гърчеше всеки сезон, борейки се за оцеляване. Преди две години отново изпадна и това беше краят.

СуперДепор днес е обикновеният, стар Депор. Жалко, защото бяха отбор, който трябваше да се обича. Какъв Реал, каква Барса. Който не вярва, нека погледне онзи мач против Милан.

Автор: Саша Чобанов

Депортиво Ла Коруня 1999-2004: Такива обикновено кратко траят и за тях най-дълго жалим...

За едно градче от брега на Атлантика това и не беше някаква красота... Само малко галисийски чар и отличителния аромат на пристанищния град. Но затова онзи техен футбол... И мирис и вкус. И красота, разбира се. Единствена. На онзи така неудържимо закътан Риасор... на 50 или 70 метра от плажа. Добре де, нека бъдат 300.

Седалките сини и бели, а между тях жълти пътеки. Така изглеждаше по ТВ и на снимките във вестниците. Входовете, стълбищата... Па като е голям мач при всяко знаменце на ъгловите удари купчина от онези бели хартийки.

Това не се забравя...

Един ден в последната минута на последния мач от шампионата останаха без титлата. Всички знаят тази история - Мирослав Джукич, дузпа... Хосе Гонзалес, беше? Хваща удара. Ужасен шут... Няма значение, ще вземат титлата. В един друг ден библейска буря и небесни секири ги принудиха да се оттеглят от финала за Купата на краля. Няма значение, ще вземат и тази Купа на краля. Срещу Кралския клуб. На неговия терен. Внимание, внимание - на рождения ден на Краля! Веднъж губеха с 0:3 от ПСЖ и победиха с 4:3. Веднъж, също така, стигнаха до полуфинала на Шампионската лига. А за всички онези бесни хали бяха никой и нищо. Побеждавали са Реал и Барса. Побеждавали са ги на Бернабеу и Ноу Камп. Побеждавали са на Сан Сиро, Деле Алпи, на Хайбъри, на Олимпийския стадион в Мюнхен. Победиха и на Олд Трафорд.

Бяха велики. По едно време бяха между най-големите...

УВОД

Големият човек в Депортиво се наричаше Аугусто Сезар Лендойро. Поема клуба през 1988 и след 17 години във втора лига го връща в елита. Депортиво не е бил нищо повече от среден провинциален отбор, повече или по-малко анонимен на държавно ниво, за да с Лендойро в един момент да докосне небето.

Новият собственик използва първите години на своето управление за финансово стабилизиране на клуба и подобрение на инфраструктурата. А тогава с влизането в Примера през 1991 последва първото по-голямо вложение в игровия кадър. Мирослав Джукич спада сред първите по-звучни подсилвания в ерата на Лендойро. После ще се нижат имена като Бебето, Мауро Силва, Донато, Манарино, Салинас, Емил Костадинов, Ривалдо, Флавио Консейсао, Нуредин Найбет, Джалминя, вратарят Жак Сонго, Себастиян Абреу, Лионел Скалони, Мустафа Хаджи, Габриел Шурер, Ромеро, Мануел Пабло, Паулета, Стефан Зияни...

Сериозното вложение на президента Лендойро беше първото предусловие за внезапния успех. Второто беше еднакво важно - Арсенио Иглесиас. Абсолютна клубна легенда и човек, който на Риасор е провел повече от 40 години. Бил е задължен за ангажирането на повечето от тези играчи. Иглесиас наричали лисица. Бил опасен преговарящ. В тандем с арогантния и по нужда сладкодумен Лендойро - човек за когото казват, че често не е имал задължение към истината - понякога изглеждал непобедим. Известни са анекдотите как са убеждавали бразилските звезди Мауро Силва и Бебето вместо някои от огромните европейски градове да изберат малката Коруня.

"Ще получите онова което никога никой не е - ще получите парче от Бразилия в сърцето на Галисия. Всъщност, знаете ли, че не съществува място на света приличащо повече на вашата Бразилия?"

Случаят Флавио Консейсао е планетарно известен. Марка имала готова корица на която бразилският полузащитник е с екип на Реал в ръцете. Няколко часа по-късно Депортиво официално съобщи, че е купил Флавио. Трансферът е струвал 11 000 000 евро, за да някоя година по-късно Реал "за втори път" да купи този играч. Но за 25 000 000.

Арсенио Иглесиас е бил и треньор до 1995 година. Под неговата палка Депортиво дал заявка за велики дела. Вицешампион през 94, а после и през 95-а.

Отдавна не е тайна, че Барселона богато платила на Валенсия с Педжа Миятович в последния кръг на сезон 93/94 да вложи "специално" усилие, за да остане непобедена на Риасор...

Трофеят в Купата на краля през пролетта на 1995 ще докаже, че Депортиво има постоянство. А тогава още един трофей два месеца по-късно, че Галисия е получила сериозен играч. В Супер купата на Испания: Депортиво - Реал Мадрид 5:1!

Всичко това представлявало здрава основа на която Хавиер Ирурета ще изгради своя СуперДепор. Като роден баск Ирурета необикновено добре познавал краищата в които идва. Защото Ирурета всъщност бил човек от севера. Почти цялата кариера над Месета. Културата на Галисия в малкия пръст. И по-важното - разбирал е душата на тази океанска провинция.

Хавиер Ирурета е бил желание на собственика Лендойро. Одушевен как през сезон 97/98 е играла неговата Селта - това е онзи състав с Карпин, Мостовой и Салгадо - Лендойро му обещал пълна автономия в работата. И - ръка в ръка.

Тръгваме след титлата!

ТРАНСФЕРНИЯТ ПРОЗОРЕЦ

Ирурета максимално използвал обещанието, което получил, а Лендойро, за учудване, всичко обещано изпълнил.

В първите дни на своя престой на Риасор опитният специалист доведе ляв и десен бек - Ромеро от Майорка (3 800 000) и Мануел Пабло от Лас Палмас (1 300 000). Педро Паулета дойде без обезщетение от Саламанка, докато Габриел Шурер беше платен 4 000 000. На Туру Флорес малцина обръщаха внимание, а ще има своята роля.

Година по-рано Ривалдо отиде в Барселона, Джукич във Валенсия и Ирурета тепърва се подготвяше да нападне "яки" имена. Ще го побутне шестото място в първия сезон.

Тогава идват Рой Макай (Тенерифе, 8 600 000 евро) и Виктор (Расинг, 7 600 000). Плюс Славиша Йоканович като жокер в ръкава. Нещо като таен коз. И отборът за титла беше събран. Мауро Силва, Джалминя, Донато, Найбет, Фран, Консейсао... Продължаваха да са тук.

Лендойро направи шампионския състав за относително малко пари. Големите влагания ще последват едва след това. И ще се окаже - ще бъдат фатални за бъдещето на клуба.

Диего Тристан (Майорка, 17 750 000), Алдо Душер (Спортинг Лисабон, 13 000 000), Жоан Капдевиля (Атлетико Мадрид, 6 400 000), Франсиско Молина (Атлетико Мадрид, 4 100 000), Валтер Пандиани (Пенярол, 700 000)... За успехите, които след титлата ще последват в Европа ключови ще са идванията на Серхио Гонзалес (Еспаньол, 17 900 000) и Хуан Карлос Валерон (Атлетико Мадрид, 11 000 000).

Ирурета "купи" титлата за някакви четиридесетина милиона евро. Толкова е похарчил откакто е дошъл. А тогава в следващите три сезона клубът харчи около 130 000 000, не много по-малко от Реал, който събира Галактикос, нито от Барселона. Историческият резултат беше невъзможен да се повтори. Очите "замазваха" някои хубави европейски излети, за да след най-хубавия, онзи в Шампионската лига когато след 1:4 на Сан Сиро беше елиминиран Милан, всичко тръгна надолу.

От тогава Депор никога не е бил по-напред от седма позиция, в европейските турнири игра само веднъж, а от лигата изпадна три пъти. В момента когато текущият сезон беше "замразен" се намира на място което води в трета лига...

ГРЪБНАКЪТ НА ОТБОРА

Жак Сонго

Вратарят от шампионското поколение на Депортиво. Симпатичният камерунец, който умееше да сбърка, но главно беше на висотата на задачата. През този сезон 1999/2000 получи два червени картона и допусна 44 гола. Когато Ирурета купи Молина от Атлетико изгуби място в стартовите 11 и отиде в Метц. Върна се през 2003 и като 40-годишен завърши кариерата като играч. Сега е треньор на вратарите в националния отбор на Камерун.

Мануел Пабло

Прилично неугледен на терена, плешив и с грозно тичане, стана клубна легенда с близо 400 мача в синьо-бяло. Беше незаменим по десния фланг. Един от онези играчи, които участваха и в спечелването на титлата и в европейските успехи. С Депортиво игра и във втора лига в последните години. Завърши кариерата през 2016 след 40-ия рожден ден...

Нуредин Найбет

Осем години в клуба. Стабилен защитник... Първо в тандем с Донато, па после с Андраде от Порто. Дойде за малки пари (малко над 1 000 000 евро) и направи големи неща за клуба. Спечели титлата през 2000 и през 2004 игра полуфинал в Шампионската лига. Започна във всичките 13 мача в елитния турнир. На края на сезона го купи Тотнъм, но Найбет вече беше изхабена стока.

Донато

Още една легенда на Депор. Най-големият юнак за единствената титла, с Джалминя и Рой Макай. Беше на 38 години и играеше като младеж. Обявен за най-добър защитник на лигата... Над 300 мача за Депор. Такъв пълничък не приличаше на сериозен защитник. Играеше с глава, при него нямаше много тичане. И никой не му побягваше. Помним и неизменния пръстен на ръката. Беше му талисман. Никога не го сваляше...

Енрике Ромеро

Още един титуляр в отбраната. Главно ляв бек, но при нужда и стопер. Имаше височина, можеше да играе като централен защитник. Член на шампионското поколение, както и на онова "европейското". Стигна до екипа на националния отбор на Испания. Игра на Мондиал 2002 в Япония и Корея. Вкара два гола за Депортиво преди през 2006 да отиде в Бетис и там да завърши кариерата година по-късно.

Мауро Силва

Играл е само в един европейски клуб - Депортиво. И то цели 13 сезона. Знаме на клуба, както се казва. Невероятни лидерски способности и бял дроб от стомана. Три мача на ден ако е нужно. Не е проблем... Изиграл е 458 мача за Депор и е вкарал един гол. Най-често последен в полузащитата, но можеше да "закърпи" и на позиция стопер. Когато клубът празнува 110 години от основаването привържениците го избраха за най-добър играч в историята на Депортиво.

Флавио Консейсао

Главно титуляр в шампионския сезон, точно в двойка с Мауро Силва. Отлично се допълваха. Депор го продаде през лятото на 2000 година на Реал за 25 000 000 евро. Това и до ден днешен е най-добрата и най-голямата продажба на синьо-белите. Кариерата завърши в Панатинайкос на 32 години...

Фран

Разпознаваемите бакенбарди и десетка на гърба. И така пълни 17 години. Цял живот подарен на един клуб. Фран с Мауро Силва без дилема е един от най-големите играчи в историята на Депортиво. Игра ляво крило в 550 шампионатни мача?! Вкара 57 гола. Един от най-разпознаваемите футболисти на Примера, но и в Европа през деветдесетте и първите години на новото хилядолетие.

Джалминя

Когато нямахме Роналдиньо - имахме Джалминя. Достатъчно за онези по-младите? Който го е гледал няма нужда от по-детайлно обяснение. Нищо друго да не е направил в екипа на Депортиво от онова прехвърляне на цялата защита на Реал с пета - бихме го запомнили. А направи много повече. Главно трудни за описване изпълнения. В шампионския сезон 10 гола и шест асистенции. Рядък екземпляр шоумен откакто гледаме футбол "в цветове". С идването на Валерон започна да губи място в стартовите 11. А и вече беше нагазил в трийсетте. Такива майстори главно кратко траят. И за тях най-дълго жалим... Важи и за самия Депор, нали?

Виктор

Беше титуляр в шампионския сезон, а игра и през 2004 против Милан в Шампионската лига. Важен член на двете поколения. Иначе дете на Реал, където не е получил истински шанс. Дясно крило, верен войник на Ирурета. Стана треньор и води Депор през сезон 2005/06. В момента води Малага. Преди това беше в Олимпиакос и Бетис.

Рой Макай

Вероятно най-добрата покупка на Депортиво в периода 1999-2004. Холандецът спада в онази група централни нападатели, която е все по-малка. Калибър Роберт Левандовски. В шампионския сезон постигна 22 гола. Сезон 2002/03 завърши като Златна обувка на Европа, а най-добрият мач изигра в Мюнхен против Байерн, неговия бъдещ клуб. Депор празнува след 3:2 с хеттрик на Макай. За четири сезона в Коруня постигна 79 шампионатни гола. Напусна за близо 20 000 000 евро...

Диего Тристан

Депортиво го измъкна от Реал през 2000 година. Изглеждаше, че Ирурета ще промени формацията когато даде за Тристан близо 18 000 000 евро, но нищо такова. Той и Макай се сменяха като титуляри. В първи два сезона на Риасор Тристан постигна 40 гола. Тогава контузи глезен и повече никога не възвърна старата форма. Отиде си без обезщетение след шест години, вече не приличаше на онзи голмайстор от края на деветдесетте и началото на 2000-те. Пробва по-късно в Уест Хем, Ливорно, Кадис... Не вървеше.

Алдо Душер

Пъргавият аржентинец дойде за 13 000 000 евро през лятото на 2000 година от Лисабон. Беше замяна за ветерена Мауро Силва. Изигра над 150 мача за Депор. Помним го най-добре по това, че контузи тежко Дейвид Бекъм през 2002 година в мача от Шампионската лига и заплаши участието му на Мондиала същата година...

Жоан Капдевиля

На Риасор дойде през 2000 година, защото Атлетико изпадна от лигата. За него Лендойро даде 6 400 000 евро. Първо се бореше за място като ляв бек с Ромеро, а после стана първа опция. Сериозен ляв външен, чак 60 пъти национал на Испания. Донесе повече качество в Депор, необходимо за европейските мачове.

Хуан Карлос Валерон

С Рой Макай вероятно най-добрата покупка на Депортиво от златния период. Блестящ футболист, нещо най-подобно на Зинедин Зидан което се е появявало до днес. По-атрактивен от Руй Коща. Ненадминат с топката, дрибъл, асистенция, шут, водене... И всичко това с близо 1,90, което даваше на неговите ходове специален блясък. Не вкарваше често голове, повече обичаше да асистира. А повече и от головете и от подаванията се помни неговата грациозност. Единствена поява.

Серхио Гонзалес

Вечно ще остане запомнен като най-голямото вложение на собственика Лендойро. Депортиво през лятото на 2001 година плати на Еспаньол 17 900 000 евро за него. И до ден днешен това е най-големият трансфер в историята на клуба, а в посоката в която Депор се движи, изглежда, ще остане още дълго. Проведе седем години в клуба, изигра близо 300 мача и вкара 27 гола. Стабилен полузащитник, неособено атрактивен, но винаги полезен. Помним го и по откриващия гол против Реал във финала за Купата на краля през 2002 година на Сантяго Бернабеу...

Валтер Пандиани

Дойде на Риасор след шампионската титла, задържа се пет години, и макар никога да не беше първи нападателен избор важеше за важен елемент в системата на Ирурета. Златен жокер, нещо като Паулета и Туру Флорес. Вкара 31 гола общо. Най-добрият сезон 2003/04, когато 13 пъти се разписа, винаги влизайки от пейката. По-късно промени много клубове, на сходно ниво от Депортиво беше само в Осасуна...

Алберт Луке

Последната голяма покупка на Депортиво... И отново от Майорка, в чиято каса влязоха 15 000 000 евро. Луке няма кой знае какво постижение в синьо-белия екип, но вкарваше важни голове на пътя до полуфинала в Шампионската лига през сезон 2003/04. Вкара и против Ювентус и против Милан. Когато се появиха първите признаци за финансови проблеми Депор го продаде на Нюкасъл за 20 000 000 евро.

РЕЗУЛТАТИ

В Шампионската лига през 1997/98 повечето отбори продължаваха да играят с двама класически нападатели. Хавиер Ирурета сред първите преминава на 4-2-3-1. И това ще се окаже като точен удар. Централните защитници главно бяха деструктивно ориентирани, а плеймейкърът (Джалминя и/или по-късно Валерон) имаше много свобода. Точно както и крилата (Фран, Виктор...)

Ирурета не обичаше да променя. Стартовите 11 главно бяха заковани в този шампионски сезон (Сонго - Мануел Пабло, Донато, Найбет, Ромеро - Мауро Силва, Консейсао - Виктор, Джалминя, Фран - Макай). От пейката като по правило влизаха двама нападатели - Туру Флорес и Педро Паулета, докато Славиша Йоканович вкарваше когато му трябваше спокойствие в средата, стабилен полузащитник, силен с топката.

Чудесен беше този сезон в Примера. Точно чудесен. Да речем, тримата най-добри стрелци бяха Салва Бальеста от Расинг, Джими Флойд Хаселбанк от Атлетико и Катаня от Малага. Нито един от трите клуба не успя да се пласира в Топ 10. Нещо повече, Атлетико изпадна от първенството. Реал Мадрид след 22 години не завърши между четирите, а Алавес и Валядолид заеха места в горната половина на таблицата, макар че имаха втората и третата най-лоша атака. И този Депор като връх. Изгуби 11 мача - два пъти повече от Сарагоса - а стана шампион. Само пет победи в 19 гостувания. Четири срещи с Реал и Барса... С каталунците - 2:1 и 1:2. С мадридчаните 1:1 на Бернабеу и антологичното 5:2 на Риасор.

След тази февруарска рапсодия беше ясно, че Ирурета има материал за шампионска кройка. Макай с глава за 1:0, Джалминя от свободен удар - 2:0. Мориентес връща малко надеждата на гостите - 2:1. Тогава в първите минути на втората част Виктор - 3:1, па два пъти резервата Туру Флорес - 4:1 и 5:1.

Празненството беше за аналите. А как и да е по друг начин... Трофеят за най-добър отбор отиде в малката Коруня, вторият най-малък град в Испания, който се окичи с титлата. След Сан Себастиян. Едва 240 000 жители. Това не е и Нови Сад...

Депор повече никога няма да повтори този успех, ще бъде главно втори или трети в следващите години, но един мач ще остане за всички времена - финалът за Купата на краля през 2002. Това корабокрушение на галактическия Реал се сравнява с Мараканаса. Беше стотният рожден ден на клуба; беше стогодишнина от първата Купа на краля; всичко беше готово за кралски бал... И тогава дойдоха "бандитите от провинцията" и опропастиха всичко.

В бяло са Зидан, Фиго, Роберто Карлос, Раул, МакМанамън, Йеро, Макелеле... Отсреща са някакви момчета, които не трепваха... как се казва - от жива сила! Серхио Гонзалес 0:1, Диего Тристан 0:2. Онзи момент когато "от тишина" се чуват виковете на радост на победителите и сълзите на победените...

Ще се окаже, че непълни два месеца по-късно СуперДепор започва да се разпада. А дотогава никой не е виждал. Все по-често забравян на пейката, нервният Джалминя нападна Ирурета. На тренировка... Говори се, че го е ударил с глава.

И така всичко тръгна наопаки. И за Депор и за Джалминя. Бразилският майстор беше в списъка на Сколари за Япония и Корея. После вече не беше. Вместо него на Мондиала отиде Кака. А Джалминя трябваше да отиде под наем във виенската Аустрия.

Всичко което Депор ще направи в петте поредни участия в Шампионската лига след титлата беше всъщност песента на умиращ лебед. Два поредни четвъртфинала (Лийдс и Манчестър Юнайтед бяха по-добри), една елиминация във втората групова фаза и тогава този известен сезон 2003/04. Лебедовата последна, мелодична въздишка.

В тези години (2000-2004) бяха две победи против Арсенал, три против Манчестър Юнайтед, три против Ювентус, две против Байерн... И най-накрая този незабравим фениксов полет против Милан в 1/4-финалите на Шампионската лига през 2004. А Милан - потръпване. Дида, Кафу, Неста, Малдини, Пирло, Зеедорф, Кака, Шевченко, Индзаги, Руй Коща... И Милан на Риасор с капитално 4:1.

Има някои неща във футбола/живота непреведими в думи. Както го каза поетът...

 

Депортиво трябваше да играе този финал в Гелзенкирхен. И трябваше да вземе "ушатата". Защото беше по-добър от Монако. И от Порто.

Ах, да, Порто. Жозе винаги е умеел да печели и когато е по-слаб. Риасор, 0:0 след 150 минути игра. Колина дава дузпа - Дерлееееей! Край - 0:1. Моуриньо отива на финал. Депортиво отива в историята.

Депор е клуб от малък град. Този град не можеше да бъде редом до Депор. Депор нямаше нужната база привърженици. Големите европейски клубове харчеха милиони, осланяйки се на маркетинг. Лендойро кешираше като Реал и Барса, а не можеше да продаде екип на петдесет километра далеч от Риасор.

Нямаше начин да потрае...

"Моята голяма грешка беше, че не продавах играчи в правилния момент, когато можех да получа много повече пари", говори през 2008 в едно интервю. "Сега трябва да намеря решение за проблемите, които идват. Не съжалявам. Как да се кая като чувам как стадионът пее: Не мога да забравя, че Депор спечели титлата, не мога, защото това е най-доброто нещо което ми се е случвало в живота".

Аугусто Сезар Лендойро не успя още веднъж да вдигне Депор. Окончателно се оттегли през 2014. Оттогава не е записано по-добро класиране от 15-о място...

"Разбира се, че съм правил грешки. Много години съм бил начело на този клуб. Никога не съм отричал това. И заради това дълбоко се извинявам. Но ви уверявам, винаги съм правил всичко само нашият Депор да бъде по-добър и по-добър."

Автор: Предраг Дучич

"Супер Депор" на ивицата на пропастта: Махмурлии от успеха 20 г по-късно

Този отбор ускоряваше пулса, вдъхновен от Джалминя и Рой Макай. После пристигнаха и Хуан Карлос Валерон, Диего Тристан, Виктор Санчес... Носталгия в своя най-чист облик.

Спомняте ли си къде сте били преди точно 20 години? Отдавна беше това, в онова време докато сръбската футболна общественост (или югославската?) още празнуваше 2:2 на "Максимир" и класирането на ЕВРО в Белгия и Холандия.

Две десетилетия по-късно още чакаме класиране на този турнир, но преди 20 години един отбор от Ла Коруня превзе върха в Испания.

Депортиво през декември 1999 вече известно време седеше на първо място, пред Селта и Сарагоса (наистина, това беше страшно трио отбори), докато Реал (Мадрид) още се мъчеше в долната част на класирането.

Все пак, "Супер Депор", както привържениците ги наричаха, беше в серия победи, която ще продължи седем мача. От момента в който се качиха на върха на класирането повече не го изпуснаха. До края на първенството държаха позиция, за да през пролетта на 2000 година да станат шампиони на Испания.

Имаха и добра причина да ги описват в суперлативи. Този отбор ускоряваше пулса, вдъхновен от бразилеца Джалминя и расов голмайстор какъвто беше Рой Макай.

През лятото на 99-а доведоха и Славиша Йоканович, а играеха и Фран, Паулета и Лионел Скалони. На пейката седеше Хавиер Ирурета, човек който с Депортиво ще спечели всички домашни трофеи и ще го доведе до полуфинала на Шампионската лига през 2004 година.

Това бяха невероятни успехи за скромен, регионален клуб, но никак случайни. Депортиво след титлата през 2000 и през следващите четири сезона завършваше сред най-добрите три отбора в държавата, а през 2002 спечели и Купата на Краля. В Шампионската лига многократно побеждаваха Манчестър Юнайтед и Арсенал, а падаха и Ювентус, Милан, Байерн (Мюнхен)...

И днес като се присетите за този романтичен период - времена в които титлата можеше да се смести и на "Риасор" и на "Местая", а Реал Сосиедад беше опасно близо да направи същото - лесно е да се изброят имената, които носеха синьо-белия екип. Макай, Джалминя, Хуан Карлос Валерон, Диего Тристан, Виктор Санчес, Нуредин Найбет...

Носталгия в своя най-чист облик.

Върнете 20 години назад и носталгията се променя от горчивия вкус на реалността. Депортиво се намира в Сегунда и въпросът е дали ще успее да се задържи там. Те тънат все по-дълбоко, с голям дълг и хаотична клубна структура, които сякаш не им позволяват да се издигнат от цялата ситуация.

Депортиво е най-слабият отбор в Сегунда. След 20 кръга имаха само една победа и то в първи кръг. Първият отбор "над чертата" им бяга с девет точки, а е едва половината на сезона.

"Ние сме преебани. Това е реалността", каза наскоро полузащитникът Борха Вале. Неговият съотборник Перу Ноласкоаин беше още по-остър, когато в Инстаграм каза, че е "невероятно колко сме лоши. Не бихме победили и отбор съставен от слепи хора."

Как се стигна до всичко това?

Депортиво гледа в пропастта и е на път да изпадне в третия ранг надпревара, който наброява 80 отбора и четири регионални групи. Въпреки че клубът направи лоши крачки предишното лято и не замени напускането на неколцина ключови играчи, всичко е последица от дългогодишни проблеми.

Мечтите за "Супер Депор" наистина родиха най-доброто поколение в историята на клуба, но също така бяха плод на мечтателя Аугусто Сезар Лендойро, клубен президент дългите 26 години.

Човекът, който начело на клуба идва през 1988 година харчеше пари в голямо количество, за да направи клуба от Галисия голям. За мнозина в Ла Коруня той е герой. Довеждаше играчи като Бебето и Ривалдо, поставяйки основите за ръст на популярността на клуба и така по-лесно довеждане на други големи имена.

Но, за някои други, Лендойро е символ на крайното падение на клуба. Ирурета си отиде през 2005 и най-хубавият сън бързо прекъсна, а тежкарството и разсипването доведе Депортиво до големи дългове. Те през 2013 година достигнаха сумата от 156 000 000 евро!

Междувременно Депор няколко пъти изпадна от Примера и се връщаше, но никога на онази висота. Кредиторите и дълговете бяха като примка около врата, която постепенно се стягаше.

Сега тя е стегната докрай. Лендойро през 2014 си отиде от клуба, но в неочакван обрат се върна няколко години по-късно. Мнозина в Ла Коруня продължаваха да вярват, че той е единственият, който може отново до издигне Депортиво там където принадлежи.

Нищо не помогна. Архитектът на най-големите успехи и най-големите неуспехи води клуба към пропастта наречена "Сегунда Б". В клуба нищо не дава знаци, че нещата ще тръгнат към по-добре.

"Не съществува ясна идея, метод, нито план как играе отборът. Съставът е неорганизиран", заяви някогашният играч на Депортиво Хосе Рамон в разговор за английски медии.

Чуршо Гонзалес, журналист на "Гласът на Галисия", казва, че припомнянето на славните клубни времена е утежняващо обстоятелство.

"Психически, не е лесно да се играе за отбор, който някога е правил големи неща. Винаги има спомени за някогашния Депор, но икономическата реалност днес е напълно различна. Депортиво е махмурлия от сбъркани решения. Клубът не влагаше в силна академия, което можеше да помогне да избегне такава ситуация. Депор не използва своите славни години", каза Фернандес за "The Athletic".

Двадесет години от най-светлия миг, "Супер Депор" е в опасност от забрава.

Изглежда, че реалността накрая все пак побеждава романтиката.

*Вчера Депортиво победи Тенерифе с 2:1 на Риасор за едва втора победа в 21 кръга и продължава да е дъното.

Автор: Небойша Маркович

Дългият път обратно към величието за Депортиво (Ла Коруня)

"Те бяха големи", написа Сид Лоу за Депортиво (Ла Коруня) през 2011 г. "За известно време, те бяха сред най-големите".

Колко бързо забравяме. Забравихме отбор от северозападната провинция на Испания, който не просто беше на нивото на Барселона и Реал (Мадрид), но често ги надминаваше. Отбор с Валерон, Макай, Ривалдо и Бебето сред възпитаниците. Забравихме отбор, който спечели големи надпревари и ги спечели със стил. Забравихме, че някога наричаха Депортиво (Ла Коруня) "Супер Депор", и с пълно основание.

Сега, те вече не са "Супер Депор", а обикновеното старо "Депор".

През 2004 г, единственото нещо което застана между Депортиво (Ла Коруня) и финала в Шампионската лига беше сигналът на Пиерлуиджи Колина и попадението на Дерлей от дузпа. В този полуфинал срещу Порто беше възможността да се достигне истинско величие и те я пропуснаха. Седем години по-късно, те напуснаха топ дивизията на Испания с плач, мутирайки от многогодишен претендент за титлата и европейско страшилище през анонимност в средата на класирането до неодухотворен отбор, който изпадна.

В онази нощ през 2011 г, в която домакинска загуба от Валенсия обрече Депор на първи сезон в Сегунда от 1991 г, двама ветерани, някога виртуозния Валерон и вечно младия Мануел Пабло, гледаха с отчаяние потвърждението на изпадането дошло под формата на гол на Солдадо. Обратно през май 2004 г двамата бяха също толкова съкрушени след загубата от Порто на Моуриньо, но трудно биха си представили, че щяха да са свидетели на последователен упадък. Някъде между историческата победа над Милан с 4:0 на "Риасор" по време на славната европейска кампания и безвкусната загуба срещу Валенсия, всичко тръгна надолу за Депор.

През 2011 г, това дуо беше последният остатък от Супер Депор, чифт реликви бавно залязващи в компанията на по-слаба генерация. Сега на 38, Мануел Пабло, който е в състава година преди Депор да спечели първата си титла в Ла Лига през 1999/2000 г, все още служи на клуба като капитан. Колкото до Валерон, той знаеше какво е усещането да си част от голяма институция потънала безследно. Това беше второто катаклизмично изпадане, което плеймейкърът преживява. Той дойде в Депортиво от Атлетико (Мадрид) през 2000 г, годината в която "дюшекчиите" напуснаха Примера. По много начини, падението на Валероновия Депор повтори пътя на падението на Валероновия Атлети, отбор доведен до дъното от вакханлийската ера Хесус Хил.

Въпреки че играчи като Валерон и Мануел Пабло бяха жизненоважни за Депортиво през добрите и лошите дни, феноменът "Супер Депор" започна и завърши с Аугусто Сесар Лендойро. "Той докосна небето с тях", отбеляза "Ел Паис" през 2009 г - "спаси ги след почти 20 години във втора дивизия и ги направи шампион на Испания (2000 г), две купи (1995 и 2002 г) и обходи Европа. Направи това на цената на създаването на дълг от около 160 милиона евро". Наистина, Лендойро докосна небесата с Депортиво, но не можа да спре връщането на земята.

Той и неговия клуб започнаха взаимния си възход през 80-те години. До този момент, Депор беше почти анонимен провинциален клуб. Голяма част от неговата история се върти в Сегунда Дивисион, докато по-голямата част от сезоните в най-високото ниво са посредствени по отношение на мястото в крайното класиране. Но след влизането в Примера през 1991 г, за пръв път от 1973 г, нещата се промениха бързо за Депор. Преди това фокусиран основно върху финансовото стабилизиране на клуба и подобряването на инфраструктурата, Лендойро започна да инвестира много по-забележимо в играчи.

В състава дойдоха Бебето, Донато и Мауро Силва, както и фигури като Ривалдо, Джалминя, Костадинов, Бегиристайн и Хулио Салинас. Беше похарчено малко богатство, а в цяла Испания се надигнаха глави. Експанзивното развитие на Лендойро, комбинирано с изкусния галисийски треньор, Арсенио Иглесиас - "Лисицата от Артейхо" - имаше почти моментален ефект. Вицешампион на Примера в два поредни сезона - 1993 и 1994 г - по всичко личеше че съдбата на този среден клуб се трансформира, неговия статус заприлича на парвеню. Доказателството за появата на голямата сцена дойде със спечелването на Купата на Краля през 1995 г и последвалата победа с общ резултат 5:1 над Реал (Мадрид) за Суперкупата на Испания.

Наистина, отборът от Ла Коруня можеше да стане шампион през 1994 г, ако Барселона не стимулира играчите на Валенсия да положат допълнителни усилия срещу Депор в решаващия за титлата мач. Десет години преди дузпата на Дерлей да разбие техните сърца отново, друга дузпа отне на Депор радостта. В този случай, пропускът на Мирослав Джукич от Депор се оказа решителен, давайки титлата в ръцете на Барса. Вратарят на Валенсия Гонсалес, който спаси удара, танцуваше като луд в радостта си. През 2011 г, годината в която Депор се завърна в Сегунда, "Ел Конфиденсиал" разкри, че няколко футболисти на Валенсия са получили "състоятелна премия от Барса" в замяна на засилената концентрация в избягването на загуба в онзи мач. Колко иронично е, че преди да подпечата окончателното падение на Депор, именно "Лос Че" написа първата голяма история за лош късмет в ерата "Супер Депор".

През 1998 г начело застана Хавиер Ирурета.

"Хабо" направи малко пътешествие, когато пое треньорския пост в Депор. В предишния сезон той водеше местния враг Селта (Виго), изкачвайки го от средняк до класиране в Купата на УЕФА, но не го води в този турнир. Депор завърши на шест места зад Селта, а Лендойро беше впечатлен достатъчно, за да доведе баския специалист на "Риасор". Селта на Ирурета беше вълнуващ, добре направляван състав - Хабо беше избран за Треньор на годината през 1998 г, заради постиженията си във Виго - показвайки блясъка на Мостовой, Карпин и Мичел Салгадо, той бързо се зае да реформира ставащия все по-муден Депор.

Ирурета беше човек от севера, треньор чиято кариера протичаше почти напълно на север от Месета. Той веднъж направи популярното поклонение Камино де Сантяго, крайъгълен камък на галисийската култура, разбирайки душата на тази океанска провинция.

Въпреки че е баск, той стана почетен галисиец, неоспоримо толкова централен в култа към Депор, колкото Камино е към Компостела. Дори и през 1998 г имаше усещането, че е бил наоколо от цяла вечност, бясно дъвчейки дъвката си на страничната линия още от първия си баски клуб Сестао през 1984 г, същата година, в която Барселона нае Тери Венейбълс за треньор.

Хабо се облагодетелства от факта, че за разлика от лудите директори на Реал и Барса, Лендойро позволяваше на неговите треньори да избират своите трансферни цели. През 2000 г, когато Реал пропусна шанса да привлече Диего Тристан от Майорка, това направи Хабо. В предишната година, Ирурета върна в континентална Испания Рой Макай, след като холандецът плени населението на остров Тенерифе. С него дойде и Виктор и разбира се Мануел Пабло, така бяха положени основите за атака на титлата.

Средната линията винаги е била приоритет за Ирурета. Неговият Депор играеше във формация 4-2-3-1, структура със солидност от централна пирамида от двама дефанзивни халфове и атакуващ плеймейкър. Ирурета разпозна значението на двигателния отсек и през следващите седем години в Депор, той изграждаше отбора около двойна опорна точка. Дали бяха Мауро Силва, Джалминя, Емерсон, Серхио Гонсалес или Алдо Душер, Депор на Хабо никога не беше без солидна основа в средата.

Това позволи на съзидателните и атакуващи футболисти на Ирурета да процъфтят. През годините в състава играха грациозният Валерон, закодираният Виктор, заетият Фран и експлозивният Луке, всички захранващи бичи, клинични нападатели. След Тристан и Макай на хоризонта се появи Валтер Пандиани. Депор имаше внушителен брой атакуващ талант, както и защитна солидност, която да го подкрепя - непроницаемите Найбет, Андраде и Донато бяха за дълго бариера за противниковите атаки, а често и недооценена част от успеха на Депор.

Така че в Ла Лига, Ирурета разполагаше с амунициите да довърши работата започната от Иглесиас, успявайки във втория си сезон, през 1999/2000 г. Когато дойде титлата на Депор, това беше върхът на разказа започнат от Лендойро преди почти десетилетие. Гигантите бяха преодолени, великите сили от Мадрид и Барселона бяха смирени от провинциалисти. Победа за децентрализацията. Все пак, спрямо ресурсите налети от Лендойро, това наистина не беше триумф на малък човек, по-скоро на среден човек.

В ретроспекция, спечелването на титлата през 2000 г се оказа зенитът на "Супер Депор". Претенденти през следващите няколко сезона, "синьо-белите" не успяха да повторят успеха, но се утешаваха, разкъсвайки с откос европейския футбол, кулминирайки с полуфинала през 2004 г. За мнозина чуждестранни наблюдатели, представянията на Депортиво в Европа циментираха легендата за клуба. Поредица от величия бяха победени - Милан, Юве, Байерн и Манчестър Юнайтед бяха пронизани от меча на Депор - континентът си взе бележка. Тези парвенюта от мократа част на Иберия си заслужаваха да се гледат. Но не продължи. Не можеше да продължи.

"Голямата ми грешка беше, че не продавах играчи когато можех", отбелязва Лендойро през 2009 г. "Но илюзията печелеше титли. Сега знам, че трябва да намеря решения на проблемите, които се породиха от тази цел, но както пеят "Сините" от "Риасор" - "Как да забравя, че Депортиво спечели първенството, ако това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало?".

Както се оказа, "голямата грешка" на Лендойро се оказа много по-сериозна. Както мнозина богаташи правят, той претовари ресурсите си. Година след дузпата на Дерлей, Хабо си отиде, както и парите. На тяхно място дойде "политика за младите", която беше повече евфемизъм за отсъствието на средства за трансфери отколкото искрена амбиция за развитие на местните таланти.

Пишейки за Депортиво през 2005 г, Сид Лоу отбеляза: "Трудно е да избегнеш чувството, че това е краят на една ера на "Риасор", да избягаш от усещането за стагнация, отегчение и упадък. Всичко стана равнодушно".

Знаем, че хората с парите спряха нещата. Една по една, звездите напуснаха или се пенсионираха: до 2008 г Луке, Макай, Виктор, Мауро Силва, Джалминя, Пандиани, Капдевия, Душер, Скалони, Колочини, Найбет, Донато, Андраде и Фран изчезнаха. Съставът на Депор беше опустошен в рамките на години, докато самият Хабо беше изгонен през 2005 г след продължителни слухове за негодувание на играчите и недоволство от методите му. Нестабилният Джалминя дори стигна до там, че го удари с глава. Истината е, че играчите надраснаха и клуба, и Хабо. Баскът премина в полупенсия, след като не успя да постигне отново висотите от Галисия, нито в Андалусия, нито в Арагон по време на престоите си в Бетис и Сарагоса.

Междувременно, Реал и Барса върнаха пухкавостта на козината си, изкараха подвитите си опашки и възстановиха доминацията си. Депор отстъпи без много битка, обречен на посредственост от финансовите ограничения и административната апатия. Но когато се случи изпадането, болката не беше притъпена от далновидност. Упадъкът беше нарастващ, осезаем от 2005 г, но отчаянието от удрянето на дъното не беше по-малко тежко.

"Разбира се, през тези години начело на президентството ние също сме допускали грешки", заяви Лендойро при напускането на управителния борд на Депор през 2014 г. "Ние никога на сме отричали (това). Извиняваме се за тях, но ви уверяваме, че всичко винаги беше правено с твърдата цел да видим нашият Депортиво възможно най-високо".

Депор летеше високо и това не може да се отрече. Проблемът беше този, че като Икар, доближи твърде много слънцето.

Изпадането от Ла Лига през 2011 г доведе до положението йо-йо клуб, завърнал се през 2012 г, само за да изпадне отново през 2013 г и да се завърне в елита за 2014/15 г. Въпреки че беше първи в Сегунда 15 седмици, влезе като втори след Ейбар.

Въпреки че завръщане към славните дни изглежда малко вероятно в близко бъдеще или дори в
средни срокове, или в далечното бъдеще - Депор трябва да утвърди статуса си в Примера Дивисион, ако иска да се завърне към положение на знаменитост в испанския футбол. Опитва се със състав лишен от невероятни индивидуалности, каквито имаше някога - където играеха Макай, Тристан и Пандиани, сега е Елдер Пощига, където навремето патрулираха Мауро Силва, Серхио и Валерон, сега стоят Бергантиньос, Медунянин и Домингес.

Все пак трябва да се отбележи, че прокараната от Лендойро политика за младите таланти помогна клубът да се изкачи отново от второто ниво. Сегашният състав включва галисийци като гореспоменатите Бергантиньос и Домингес, както и Лукас, Пабло Инсуа, Сеоане и Хуан Карлос. В контраст със "Супер Депор" ерата, в Ла Коруня разчитат на местни и изглежда нещата са наред. Въпреки че започнаха неубедително, има оптимизъм, че под ръководството на Виктор Фернандес - по съвпадение треньорът, който замени Хабо в Селта - Депор може да продължи участието си на това ниво.

Лендойро си отиде, а Мануел Пабло е последният остатък от славните дни, Депор сега е много по-смирен звяр. Липсва самохвалството от ерата на милениума, заменено от мълчаливото приемане на завръщането към провинциален статус. Но със страстната самоувереност, която дефинираше Депор в неговия връх, мина звездното качество, нюхът, който ги направи любимци на толкова много хора. Обратно, отчаянието от късните години на първото десетилетие на новия век някак затихна, с нежна позитивност към реда на новото време на "Риасор".

Нека не забравяме, че този някога скромен клуб за кратко се издигна над себе си. Единственият проблем беше, че плати скъпо за това. Историята на "Супер Депор" е история за амбиция, излишък и взаимни обвинения. Тя е класическата парабола на възход и падение, завръщането на прокудения син, изиграно в екстремностите от Иберия. Надеждата е, че като по-младия син в този известен библейски пасаж, Депор си е научил урока, а другите очакват неговото завръщане:

"Нека направим пир и празнуваме. Този мой син беше мъртъв, а сега отново е жив: той беше загубен и намерен."