Боснохерцеговският вратар Ясмин Бурич преживя тежка травма на главата.
Лех завърши наравно с Ягелония Бялисток, беше 2:2, а боснохерцеговският пазител на мрежата си удари главата в гредата и получи страховита травма.
Боснохерцеговският вратар с полски паспорт тръгна да спасява една топка, но се удари силно в гредата след което медицинският екип влезе на терена и му оказа необходимата помощ.
Неговият отбор беше употребил всички смени и 31-годишният вратар трябваше да довърши мача, а след края се "похвали" с фотография в социалните мрежи.
Бурич е в Лех от 2009 година, два пъти е шампион и има две Супер купи, а през този сезон е играл в 14 двубоя от които осем в шампионата на Полша.
Само релсите са пътуване, само релсите са живот. Държавата която занемари своята железница, тази държава няма щастие, няма и бъдеще, а най-малко има вяра, и колкото по-малко за такава държава, толкова по-добре. А какво е футболът, ако не живот, и как тогава футболът да няма връзка с релсите?
Нека си ги има всичките тия нискотарифни и презокеански полети, стерилни летища със скъпоценни сандвичи и безмитни магазини; да се замислим за миг за магистралите, всички същите, с изфабрикувани бензиностанции и кръчми миришещи на дизел, които ви позволяват от населените места да видите само табелите (пфу!); и проклети да са неудобните автобуси, тези гигантски мобилни устройства за мъчение на всеки по-висок от 180 сантиметра.
Само релсите са пътуване, само релсите са живот. Държавата която
занемари своята железница, тази държава няма щастие, няма и бъдеще, а
най-малко има вяра, и колкото по-малко за такава държава, толкова
по-добре. Защото и Милош Хрма и Ана Каренина и кучетата, които ги обичат и Ориент Експрес който се клати през Белград след убийство във Винковац, и мустакатите кондуктори и чужденци с Lonely Planet в ръце и всички онези песни за влакове, и шумолене на вестници и закъсняването в тръгването, какво, всичко това са релси, всичко това е живот.
А какво е футболът, ако не живот, и как тогава футболът да няма връзка с релсите?
Как да няма? Историците на хубавата игра нашироко ще подсещат за връзката между развоя на железниците и професионализацията и ръстът на популярността на футбола.
Течението започва от края на 19 век, а доминира в първите десетилетия на двадесети, когато общественият транспорт се разтяга до всяко по-голямо място в Англия, ще се създадат условия за нещо което днес може да се нарече "организирано подкрепяне": отиване на гостувания, не само на домашния терен, ще донесе пълни трибуни, ръст на цената на билетите и ще даде на клубовете да започнат да плащат на играчите. Дотогава онези долу на тревата са били прекариат, гладиатори в нагъчкани модерни колизеуми, нещата са започнали да се променят с тракането на железните колела...
Па и Манчестър Юнайтед се фука с 1878, сякаш тогава е създаден той, а всъщност е започнат Нютън Хийт Ланкашър и Йоркшир Рейлуей, основателите са били работниците по поддръжка на вагоните от депото в Нютън Хийт...
Къде сме тръгнали по тези чудни шини? Защо изведнъж сме се сетили за романтиката на паралелната писта, каква връзка има днес разписанието на влаковете с футбола?
В неделя вечерта, духовните потомци на някогашните работници в железниците от сърцето на Трансилвания в почти отровно дерби пропуснаха шанс още сега да си осигурят титлата.
ЧФР Клуж - Caile Ferate Romane - дословно означава "Румънски железници" остана без победа в 90-ата минута срещу Стяуа, въпреки че отборът на легендарния Дан Петреску (помним го най-вече в Челси, който ще заобича толкова че ще кръсти едната си щерка на лондонския клуб!) водеше почти през целия мач.
В система подобна на нашата, сръбската, с плейофи, по-малко популярния, но по-успешният клуб от Клуж - Университатеа тъне в трета лига - продължава да има големи шансове да спечели четвърта шампионска титла, макар че след тази каръшка колизия ще му е по-трудно.
А това не би било, искаме да кажем, триумф само за големия Петреску, който търси нов трофей след успеха с краткотрайния проект наречен Униреа, а и за любителите на железниците, работническите и "релсовите" отбори по света.
А ги има, и не им върви лошо, този сезон...
Има ги особено в Източна Европа, макар че не само тук, затулени фарове в морето клубове които би основала - или би ги подкрепяла - войската или службите...
И това никога не са обикновени клубове, как биха могли да бъдат, когато в тях е втъкан и мрамор, и камък, и желязо и чакъл, и сини униформи и свита гордост, която имат всички железничари по света - дали сте срещали някога машинист, който не обича своята работа? Ако в следващия живот не съм кондуктор, поставете ме поне за стрелочник! - и някакви деца, които през миналия век се разтоварвали след изморителна работа като играели футбол, а тогава решават и да го формализират...
На нас, разбира се, първа асоциация ще бъде Железничар, най-познатия от всички едноименни клубове в бивша Югославия.
Браво на ФК Сараево за това, че подари на града първата шампионска титла в онази голяма страна, и че са говорили, не само хитро, а напълно искрено, че "цветът на феса - цветът на екипа", и че са искали да ни убедят, че главният град на Босна е боядисан в бордо, браво, не им отнемаме и зрънце история, но...
Жельо беше контра на това, контра на елита и политиците и апаратчиците, Жельо беше клуб на коренното население, първите жители, работническата класа, ще напише веднъж Мильенко Йергович, че точно заради това, с този комплекс, трябвало да изгуби от Видеотон, а ние ще кажем, па да, но само Железничар, в държавата Босна, която е градила своите релси на младежки работнически акции още докато по шумата са се крили и четници и усташи, само синият Железничар е можел да стигне до Видеотон и до шанс така да се издъни, в една държава, която умееше да цени своите релси, преди диверсанти да вдигнат всички релси във въздуха, а техния път да бъде прикрит от корени и забрава и нехайство.
Само на Жельо, стоим твърди като прагове, е можел да се случи Осим. И обратното...
Докато обичахме железниците и влаковете, съществуваше и онова стадионче на белградския Железничар в Бара Венеция, а един ден някой решил, че релсите не са важни, и историята не е важна, и футболът не е важен, и сега са ни останали някои по-малко познати железничари в Сърбия, докато и на тях не им угасне семафора. (Как и по друг начин е можел да се казва един пристоен клуб от Лайковац?)
Ако не е бил Железничар, бил е Локомотив - онзи московския, разбира се, па онзи от Лайпциг на който капитализмът ще поиска да открадне привържениците и целия град, като вече не е могъл да му отнеме първата шампионска титла на Германия и финала за Купата на носители на национални купи през 1987.
Губят го от Аякс с Ван Бастен, Бергкамп, Рийкард, Витчге и треньор Йохан Кройф...
Чак и тази генерация "локомотивци", чийто най-познат представител е Олаф Маршал, много по-късно сляп пътник в отбора на Берти Фогтс на Световното първенство през 1998 година, ще бъде официално аматьорски отбор, с трудови книжки в железничарското предприятие в Лайпциг, важен транспортен център в ГДР.
Пък е, още сме в източните пространства, бил Локомотив от София, па от Пловдив, па загребския, който превърнаха във филиал на Динамо. Или е можел да бъде Работнички, или би бил букурещкият Рапид, докато и румънците са мечтали за бързи релси, или ще се крият в съкращения, като DVSC, Debreceni Vasutas Sport Club, или само истинските познавачи ще знаят, че седемкратният шампион на Полша, Лех от Познан - и той тази година, както и Клуж, както и Железничар, се бори за титлата - дълги години, и то точно по време на най-големите успехи през осемдесетте и ранните деветдесетте, бил клуб на работниците в железницата.
Съществувал е, какво ти е бил Варшавския пакт, чак и някакъв неофициален турнир, който ще се провежда временно, без какъвто и да е, хех, влаков ред, наречен Купа на Международния спортен съюз на железничарите, а на който са, от 1947 до 1987 участвали железничарски отбори от "подобните" държави (затова не и от Югославия!). За това неизвестно състезание днес не се знае много, освен че Локомотив Москва го е печелил пет пъти, Рапид от Букурещ веднъж, точно колкото и казахският Кайрат. (Локомотив София е двукратен победител и веднъж финалист - б.р.)
В напредналите държави, в либералните икономики, които едва дочакали да приватизират своите железници, връзката между релсите и футбола бързо би изчезнала, макар и номинално, макар че го има, да кажем, японският ДЖЕФ Юнайтед (ДЖЕФ всъщност е JR East Furukawa, компанията, която управлява железопътния транспорт в изтока на Япония), но генерално, нещата не изглеждат добре за нас, любителите на единственото хуманно превозно средство...
Затова е важно, наистина е важно, Джиджи Бекали да не направи още някоя измама, затова ще следим финиша на румънското първенство и ще сме за потомците на железничарските работници от сърцето на Трансилвания, па за техните колеги в Полша, Босна, а и Локомотив от Москва да не се наведе през прозореца и да разсипе точковата преднина, която има пред Спартак.
И нека ги има всички стерилни летища и автобуси, дайте ни един терен, не трябва това да е голям стадион, две трибунки и релси в далечината, вместо табло влак, а "дизеляка" поздравява головете с дръпната сирена; дайте ни, през есента, четири-пет железничарски отбора макар и в квалификациите за Шампионската лига.
Един от най-добрите нападатели в момента в Европа, полският национал, Роберт Левандовски бил на половин крачка от подписване на договор с Цървена звезда. По-точно бил е предложен на клуба, но тогавашните управници на Лютица Богдан решили да се доверят на Мирослав Чиро Блажевич, който оценил Левандовски като неталантлив.
Историята потвърждава бившият съотборник на нападателя, който тероризира вратарите из Европа вече години наред, Мирко Поледица.
"Точно е, че Роби, както го наричам аз, го предложих на Цървена звезда. Сещам се, беше през 2006 г, тренирах заради някои събития в клуба с втория отбор на Легия... На първата тренировка видях "звяр" нападател. Дете на 18 години имаше всички характеристики на върховен централен нападател. Истинска "змия". По това време за първия отбор на Легия играеха двама полски национали, но веднага отидох при треньора и президента на клуба и дословно им казах: "не се шегувайте, този малкия е диамант, дайте му шанс в първия състав, по-късно ще се каете". Не се вслушаха, след шест месеца му дадоха документите, вече не искаха да го гледат в клуба", разкрива президентът на Синдиката на професионалните футболисти Независимост Мирко Поледица.
В Легия не познали огромната класа, но след това и шефовете в Цървена звезда допуснали грешка заради която сега трябва да си удрят главата в стената.
"Той нямаше клуб, беше разочарован. Исках да му помогна, но никога не съм се занимавал с мениджърство. По това време още бях професионален играч. Сега слушайте внимателно: познавах отлично Горан Василиевич, играхме заедно. Взех телефона и му казах: "Мазо, имам един играч чудо от Легия, вземете това дете, погледайте го седем дни". Нищо няма да струва на Цървена звезда, бях в чудесни отношения с Роби и той щеше да спи при мен в Белград, но... Нямаше реакция от другата страна. Донякъде е разбираемо. Маза ми каза, че поляк, който не е намерил място в Легия, не може да играе в Цървена звезда. Още тогава започнаха подценяванията, въпреки че тогава Легия беше по-добър отбор и клуб от Цървена звезда".
Като тотален аутсайдер в Цървена звезда през 2003 г дойде Никола Жигич и стана един от най-добрите нападатели на "червено-белите" в последните две десетилетия. Очевидно на Лютица Богдан не вярваха, че може за три години да им се повтори холивудската история.
"Разбирам, че Левандовски тогава беше тотален анонимник, на практика полупрофесионалист, но... На Звезда не струваше нищо да пробва. По това време той беше готов да подпише договор за 1000 евро месечно... Трудно е да се предположи какво би се случило. Може да беше минал през Звезда като Баркос, когото омаловажиха, а после стана национал на Аржентина... Не мога да гарантирам, че щеше да успее, но такава класа не се вижда всеки ден".
Мирко Поледица дълго не искал да говори за своята вяра в Левандовски.
"Бившият играч на Легия Александър Вукович в едно интервю за полски медии каза, че винаги съм вярвал в Роби. За това със Звезда не съм искал да се знае, но този малкия го обичах. Беше ми като дете. Баща му беше алкохолик, умря точно в периода, в който го предлагах на Звезда, майка му е бивша волейболистка. Израснал е в най-критичния дял на Варшава - да се изразя така - там където живее най-черната бедност... Много ми е драго, че му се получи кариерата. Като днес се сещам как много пъти съм го утешавал, говорех му, че на 22 години ще стане някой и нещо. Бях прав."
Случаят Левандовски промени из корени събитията в полския футбол.
"Като не успях да издействам неговото идване в Звезда го препоръчах на един бивш съиграч и приятел. Той го отведе в клуба от третата лига Знич (Прусков). В първия сезон вкара 30 гола, изкачи ги във Втора лига. Легия отново се заинтересува, но той отиде в Лех (Познан). Останалото се знае..", заключва Мирко Поледица.
