Златно момче от нашата махала

Елиф Елмас на пръв поглед няма македонско име, но новоизпеченият титуляр на Наполи, който с два гола в Скопие против Словения задържа мечтите на Северна Македония, че за пръв път би могла да заиграе на голям турнир, е по-голям македонец и по-голям патриот от мнозина, които се бият в своите македонски гърди...

Вечно (и ясно) слънце, тютюноберачите, Биляна, която бели платно, Дисниленд от столицата, дългогодишният сблъсък около името и онези вицове от югославската епоха за "сърбите с говорни дефекти", па братя Джуровски, за малко и Марек Янкуловски - но нищо никога не е било Македония като Дарко Панчев.

В една майска нощ "Кобрата" влезе в легендата, и нищо преди и след тази дузпа да не е направил, би било достатъчно; може би по-късно е имал погрешни професионални решения - добре, Интер през деветдесетте беше една метастазирала грешка, затова се наслаждавахме толкова на него - но Панчев остана най-познатият син на държавата, която тепърва се будеше и (само)утвърждаваше, с усещането, че има по-силни около себе си.

През този век се появи достоен наследник, само че с Интер имаше много повече късмет - а се уцели и да им се случи Жозе Моуриньо, и наистина, освен Дидие Дрогба и Диего Милито, има ли по-моуриньовски нападател от Горан Пандев? - и ще ви се прости ако мислите, че Пандев винаги е бил тук, и се запитате не е ли вече в пенсия? Не, ето го, продължава да дава всичко за червения и жълтия цвят.

А я има и тази нова Македония, по име Северна, държава, която най-накрая престана да живее в (далечно, далечно, твърде далечно) миналото, обърна се към себе си, заряза всички измислени връзки с антични герои и държавници, преименува всички свои александровци и филиповци в нещо много по-македонско; тази Македония получи своя автентичен герой, онзи, който би могъл да потрае по-дълго чак и от Пандев.

Елиф (или Елйиф, както мнозина го наричат) Елмас на пръв поглед няма македонско име, а знаем, че продължава да има някои на Балканите, които чак и на живо по телевизията прогласяват такива за "съмнителни", но новоизпеченият титуляр на Наполи, който с два гола в Скопие против Словения задържа мечтите на Северна Македония, че за пръв път би могла да заиграе на голям турнир, е по-голям македонец и по-голям патриот от мнозина, които се бият в своите македонски гърди.

На раменете на такива често пада нежеланият товар на доказването, макар че за някого, който едва тези дни напълни 20 години Елиф Елмас изглежда чак и твърде зряло; а любовта към града в който е роден и държавата в която е израснал трябвало да демонстрира и твърде много пъти за някой толкова млад.

Вече е известна историята как Фатих Терим, още преди Елиф да премине във Фенербахче и да се пресели в Истанбул, в свойството на алфа и омега в националния отбор на Турция пращал фермани в мултиетническия квартал Бутел 1, на левия бряг на Вардар, за да примами сина на Джеват, македонския турчин по баща и майка, да бъде лидер на новия възход на националния отбор, който в перспектива - поне на това се надявал опитният лисугер - трябва да повтори успехите от началото на това хилядолетие.

Главните преговори биха се водили с чай и баклава в сладкарница "Мандарина", която вече дълго държи Джеват, макар че преговори изобщо не е имало: малкият Елиф, тогава младежки национал на Бившата Югославска Република никога не е обмислял да предаде своите хора, своята махала и всички онези с които е израснал, а които в неговото име и порекло виждали радост и богатство и нищо повече.

В същата тази сладкарница, година-две по-късно, ще се водят много по-доходоносни разговори. Идвал е, казват, Перо Антич, да убеди малкия, че Фенербахче е правилният клуб за развоя на неговата кариера; не го е излъгал, тъй като след два сезона, от които във втория, поради липса на по-добър израз, запалил Босфора, Елмас станал главен избор на редица европейски клубове. Споменавали са се Манчестър Юнайтед, Лестър, Тотнъм (който от него искал да прави новия Дембеле, и с този акъл, много е изпуснал, че поне не е пробвал), па чак, в слуховете, и Реал (Мадрид).

Накрая го сграбчил Карло Анчелоти и това, без оглед на това как ще изглежда сезонът на Наполи, е най-доброто нещо което можеше да му се случи в тези години.

Нещо между Иниеста, Погба и може би Джеймс Мадисън, силен в краката и с вече изградена техника, Елмас най-много е критикуван, че някак умее всичко, а за нищо не е специализиран, защото може да бъде и десетка и шестица и да започне отляво, па да се прехвърли отдясно; неговият възход, когато прочетете текстовете на македонските журналисти и малко се поинтересувате за Елиф Елмас, всъщност изобщо не е метеоритен.

Повече може, и по това може би най-много прилича на Килиян Мбапе, да се сведе на изречението което е все по-рядко в модерния футбол и модерната епоха, а то е, че добрите неща се случват на добрите хора.

Историята за новия македонски вундеркинд, който попадна и в конкуренцията за европейското "Златно момче" - започва в Бутел.

Бил е, докато не е облякъл с един размер по-големия екип на Работнички (символично е, че някой толкова стойностен при професионалистите е влязъл през "работнически" клуб) и прогласен, почти веднага, за най-добър млад играч в страната, най-лошо пазената тайна на скопските махали.

Говорело се нашироко за някакво хлапе, пристойно и добре възпитано, по-ниско и по-бързо от своите връстници, че в местния, да не може да е по-местен, аматьорски ФК Бутоп, па тогава и в отбора на скопските турци по име, виж сега, Фенербахче, предизвиква много по-възрастни от себе си.

А през цялото време е бил "един от нас", пише в един от вдъхновените профили от времената когато преминавал в Турция (но никак "за Турция"), затова и тези по-големите са го пазили, наясно, че между тях е новият Панчев, новият Пандев, па може би, говорело се тихо след тренировки, да не чуе злото, да заработят уроки, може би и някой чиято слава ще ги надмине.

Елиф отговарял на това доверие с още повече работа, оставайки пристоен въпреки чертата на личността, която неговите треньори описвали като омраза към поражението: и когато на 17 години дебютирал за мъжкия национален отбор в приятелски мач с Испания, изигравайки цялото второ полувреме, гледайки в очите Иниеста сякаш гледа в кристално кълбо което предрича бъдещето, и когато е подтичвал с кърпената топка по Бутел, и когато с твърдите словенци е било 0:0, а Група G изглеждала като още едно препятствие което Македония, Северна или не, никога няма да прескочи, Елиф е гинал на терена.

Точно както и когато, в първия кръг на Шампионската лига, на Сан Паоло влязъл да дебютира и в този турнир. Таблото показвало 0:0, шампионите на Европа можели да напуснат непокътнати горещото гостуване, а с него и терена, накрая се завършило 2:0, за голям скалп.

Елмас (още) не е титулярен член на състава на Анчелоти, макар че статистиката показва, че, дали това е негова заслуга или само стечение на обстоятелствата, Наполи бележи по-добри резултати когато младият македонец е в игра. В последните няколко мача, които Елиф провежда на пейката или получава време в края, неаполитанците сякаш вече са се простили със състезанието за титлата.

Сега "златното момче" има пред себе си много по-тежка задача отколкото който и да е от тези, които преди него са прославяли добре познатите улици на Бутел. Северна Македония, под ръководството на Игор Ангеловски - човекът, който го е налагал и в Работнички - има минимален, но все пак има шанс с три добри резултата в края на квалификациите, започвайки от Полша, която в неделя ще ги посрещне в празнична атмосфера и ще подготвя пир в слава на класирането на Европейско първенство и Роберт Левандовски, да стигне до голям турнир.

В случай че Полша, па после Австрия през ноември, бъдат недосегаеми, македонците ще имат шанс да се изкупят в плейофа, който заработиха със солидните представяния в Лигата на нациите.

И без това, може би, Елиф Елмас ще стане голям играч; и без това ще остане "един от нас" и "златно момче", но етническият турчин, който обича Македония, а мрази да губи гарантирано няма да се задоволи само с пари и слава.

Той би искал, точно такъв, с точно това име и порекло и от тази сладкарница, неговото име да попадне сред онези символи на държавата чийто екип е сънувал и получил: ясно слънце, вино и тютюноберачите, па Горан Пандев и - Дарко Панчев.

Автор: Марко Прелевич

Футболът който обичаше влаковете

Само релсите са пътуване, само релсите са живот. Държавата която занемари своята железница, тази държава няма щастие, няма и бъдеще, а най-малко има вяра, и колкото по-малко за такава държава, толкова по-добре. А какво е футболът, ако не живот, и как тогава футболът да няма връзка с релсите?

Нека си ги има всичките тия нискотарифни и презокеански полети, стерилни летища със скъпоценни сандвичи и безмитни магазини; да се замислим за миг за магистралите, всички същите, с изфабрикувани бензиностанции и кръчми миришещи на дизел, които ви позволяват от населените места да видите само табелите (пфу!); и проклети да са неудобните автобуси, тези гигантски мобилни устройства за мъчение на всеки по-висок от 180 сантиметра.

Само релсите са пътуване, само релсите са живот. Държавата която занемари своята железница, тази държава няма щастие, няма и бъдеще, а най-малко има вяра, и колкото по-малко за такава държава, толкова по-добре. Защото и Милош Хрма и Ана Каренина и кучетата, които ги обичат и Ориент Експрес който се клати през Белград след убийство във Винковац, и мустакатите кондуктори и чужденци с Lonely Planet в ръце и всички онези песни за влакове, и шумолене на вестници и закъсняването в тръгването, какво, всичко това са релси, всичко това е живот.

А какво е футболът, ако не живот, и как тогава футболът да няма връзка с релсите?

Как да няма? Историците на хубавата игра нашироко ще подсещат за връзката между развоя на железниците и професионализацията и ръстът на популярността на футбола.

Течението започва от края на 19 век, а доминира в първите десетилетия на двадесети, когато общественият транспорт се разтяга до всяко по-голямо място в Англия, ще се създадат условия за нещо което днес може да се нарече "организирано подкрепяне": отиване на гостувания, не само на домашния терен, ще донесе пълни трибуни, ръст на цената на билетите и ще даде на клубовете да започнат да плащат на играчите. Дотогава онези долу на тревата са били прекариат, гладиатори в нагъчкани модерни колизеуми, нещата са започнали да се променят с тракането на железните колела...

Па и Манчестър Юнайтед се фука с 1878, сякаш тогава е създаден той, а всъщност е започнат Нютън Хийт Ланкашър и Йоркшир Рейлуей, основателите са били работниците по поддръжка на вагоните от депото в Нютън Хийт...

Къде сме тръгнали по тези чудни шини? Защо изведнъж сме се сетили за романтиката на паралелната писта, каква връзка има днес разписанието на влаковете с футбола?

В неделя вечерта, духовните потомци на някогашните работници в железниците от сърцето на Трансилвания в почти отровно дерби пропуснаха шанс още сега да си осигурят титлата.

ЧФР Клуж - Caile Ferate Romane - дословно означава "Румънски железници" остана без победа в 90-ата минута срещу Стяуа, въпреки че отборът на легендарния Дан Петреску (помним го най-вече в Челси, който ще заобича толкова че ще кръсти едната си щерка на лондонския клуб!) водеше почти през целия мач.

В система подобна на нашата, сръбската, с плейофи, по-малко популярния, но по-успешният клуб от Клуж - Университатеа тъне в трета лига - продължава да има големи шансове да спечели четвърта шампионска титла, макар че след тази каръшка колизия ще му е по-трудно.

А това не би било, искаме да кажем, триумф само за големия Петреску, който търси нов трофей след успеха с краткотрайния проект наречен Униреа, а и за любителите на железниците, работническите и "релсовите" отбори по света.

А ги има, и не им върви лошо, този сезон...

Има ги особено в Източна Европа, макар че не само тук, затулени фарове в морето клубове които би основала - или би ги подкрепяла - войската или службите...

И това никога не са обикновени клубове, как биха могли да бъдат, когато в тях е втъкан и мрамор, и камък, и желязо и чакъл, и сини униформи и свита гордост, която имат всички железничари по света - дали сте срещали някога машинист, който не обича своята работа? Ако в следващия живот не съм кондуктор, поставете ме поне за стрелочник! - и някакви деца, които през миналия век се разтоварвали след изморителна работа като играели футбол, а тогава решават и да го формализират...

На нас, разбира се, първа асоциация ще бъде Железничар, най-познатия от всички едноименни клубове в бивша Югославия.

Браво на ФК Сараево за това, че подари на града първата шампионска титла в онази голяма страна, и че са говорили, не само хитро, а напълно искрено, че "цветът на феса - цветът на екипа", и че са искали да ни убедят, че главният град на Босна е боядисан в бордо, браво, не им отнемаме и зрънце история, но...

Жельо беше контра на това, контра на елита и политиците и апаратчиците, Жельо беше клуб на коренното население, първите жители, работническата класа, ще напише веднъж Мильенко Йергович, че точно заради това, с този комплекс, трябвало да изгуби от Видеотон, а ние ще кажем, па да, но само Железничар, в държавата Босна, която е градила своите релси на младежки работнически акции още докато по шумата са се крили и четници и усташи, само синият Железничар е можел да стигне до Видеотон и до шанс така да се издъни, в една държава, която умееше да цени своите релси, преди диверсанти да вдигнат всички релси във въздуха, а техния път да бъде прикрит от корени и забрава и нехайство.

Само на Жельо, стоим твърди като прагове, е можел да се случи Осим. И обратното...

Докато обичахме железниците и влаковете, съществуваше и онова стадионче на белградския Железничар в Бара Венеция, а един ден някой решил, че релсите не са важни, и историята не е важна, и футболът не е важен, и сега са ни останали някои по-малко познати железничари в Сърбия, докато и на тях не им угасне семафора. (Как и по друг начин е можел да се казва един пристоен клуб от Лайковац?)

Ако не е бил Железничар, бил е Локомотив - онзи московския, разбира се, па онзи от Лайпциг на който капитализмът ще поиска да открадне привържениците и целия град, като вече не е могъл да му отнеме първата шампионска титла на Германия и финала за Купата на носители на национални купи през 1987.

Губят го от Аякс с Ван Бастен, Бергкамп, Рийкард, Витчге и треньор Йохан Кройф...

Чак и тази генерация "локомотивци", чийто най-познат представител е Олаф Маршал, много по-късно сляп пътник в отбора на Берти Фогтс на Световното първенство през 1998 година, ще бъде официално аматьорски отбор, с трудови книжки в железничарското предприятие в Лайпциг, важен транспортен център в ГДР.

Пък е, още сме в източните пространства, бил Локомотив от София, па от Пловдив, па загребския, който превърнаха във филиал на Динамо. Или е можел да бъде Работнички, или би бил букурещкият Рапид, докато и румънците са мечтали за бързи релси, или ще се крият в съкращения, като DVSC, Debreceni Vasutas Sport Club, или само истинските познавачи ще знаят, че седемкратният шампион на Полша, Лех от Познан - и той тази година, както и Клуж, както и Железничар, се бори за титлата - дълги години, и то точно по време на най-големите успехи през осемдесетте и ранните деветдесетте, бил клуб на работниците в железницата.

Съществувал е, какво ти е бил Варшавския пакт, чак и някакъв неофициален турнир, който ще се провежда временно, без какъвто и да е, хех, влаков ред, наречен Купа на Международния спортен съюз на железничарите, а на който са, от 1947 до 1987 участвали железничарски отбори от "подобните" държави (затова не и от Югославия!). За това неизвестно състезание днес не се знае много, освен че Локомотив Москва го е печелил пет пъти, Рапид от Букурещ веднъж, точно колкото и казахският Кайрат. (Локомотив София е двукратен победител и веднъж финалист - б.р.)

В напредналите държави, в либералните икономики, които едва дочакали да приватизират своите железници, връзката между релсите и футбола бързо би изчезнала, макар и номинално, макар че го има, да кажем, японският ДЖЕФ Юнайтед (ДЖЕФ всъщност е JR East Furukawa, компанията, която управлява железопътния транспорт в изтока на Япония), но генерално, нещата не изглеждат добре за нас, любителите на единственото хуманно превозно средство...

Затова е важно, наистина е важно, Джиджи Бекали да не направи още някоя измама, затова ще следим финиша на румънското първенство и ще сме за потомците на железничарските работници от сърцето на Трансилвания, па за техните колеги в Полша, Босна, а и Локомотив от Москва да не се наведе през прозореца и да разсипе точковата преднина, която има пред Спартак.

И нека ги има всички стерилни летища и автобуси, дайте ни един терен, не трябва това да е голям стадион, две трибунки и релси в далечината, вместо табло влак, а "дизеляка" поздравява головете с дръпната сирена; дайте ни, през есента, четири-пет железничарски отбора макар и в квалификациите за Шампионската лига.

Автор: Марко Прелевич