Трети септември 1939 година, в Белград се е събрал голям свят, по-точно между 75 000 и 100 000 души да видят това чудо, Формула 1. Сред тях в състезателния бокс е бил и един белградчанин, сърбин, или югославянин, което нас между останалото свързва с тази история, която започваме с описанието на обстановката на състезателния спектакъл под името "Белградски Гран при".
Влакове са ревели от всички страни, парни локомотиви от всички бановини на Кралство Югославия са тръгнали към столичния град. Причината е състезание в най-бързия спорт, което ще се окаже ще бъде първо при нас, но и последно в света до избухването на световната война.
Югославяните не са и сънували, че тази атракция може би ще е едно от последните хубави събития до избухването на най-големия сблъсък в историята на човечеството. Сега е ясно всичко, защото немците са нападнали Полша на първи септември през тази 1939 година, докато Белград вече усилено се подготвял за състезанието за което сега се разказва. Организаторите са били наясно със значението на това събитие, пистата около Калемегдан е изглеждала точно както налагат правилата, но е забравен един ситен детайл. Животните от Белградския зоопарк не разбират автоспорта. Ревът на Ауто Унион, днешният Ауди, Мерцедес и Бугати е внесъл прилично безпокойство в животинския оазис в столицата. Не е имало друго решение, организаторите трябвало бързо да се досетят и да преселят животните в Ташмайдан, докато шумотевицата не отмине.
А тогава е паднало карираното знаменце! На пистата дълга 2794 метра са направени 50 обиколки. Победил е Тацио Нуволари, който се състезавал за Ауто Унион, карайки със средна скорост 130,839 км/ч, втори е бил Манфред фон Браухич, пилот на Мерцедес, а трети Херман Паул Мюлер, също състезател на Ауто Унион. Имали сме тогава и ние наш шофьор на пистата. Това е бил известният Бошко Миленкович, в синьо Бугати 51, каквито са произведени само четиридесет. Миленкович някак се преборил с жестоката конкуренция в най-бързия цирк и успял да спечели четвърто място. Проблем имало в охлаждането на двигателя, иначе, кой знае как би се класирал Бата. Но както обичайно се случва той, но и неговата последвала зла участ са паднали пред забравата на поколенията.
Затова е редно да се сетим за единствения състезател под югославско знаме, който е карал в състезание от Ф1. Бошко, наричаме го Бата, както са го наричали съвременниците, е роден през 1909 година във Виена, столица на Австро-Унгария, с баща сърбин и майка от френско-немско потекло. Първата Световна война го води в Сърбия, а е имал две големи страсти, цигулката и автомобилизма. Към скоростта го "пристрастил" известният мотоциклетист Воя Иванишевич, когото галено наричали Деда Воя. Първият автомобил набавя през 1927 година, а след това започва да складира возила... Бата до войната събрал голяма колекция, а че не са му служили за самонадеяност пред белградските дами говори фактът, че участва в първото си състезание през 1932 година около Авала, където заема трето място. През 1935 купува синьо Бугати Т51, и в него печели състезанието в Сльеме през 1937 и Дорчол през 1938. През есента на същата година, на състезанието в Клуж, в Румъния, излита от пътя, когато му се случва авария в скоростната кутия, която все пак успява да поправи до септември 1939 година, точно навреме за белградския кръг на когото посвещаваме тези редове. Да се разберем, повреди от този тип по времето за което говорим не са били наивни, защото специализираните сервизи по нашите пространства са били редки, а частите трудно достъпни. Питате се защо? Е, Бугати е немска марка, по-късно преселена във Франция над която в търговията с части доста е повлияла политиката на Италия, като член на Тристранния пакт. Тъй като официално е неутрално Кралство Югославия със съседната държава, имаме предвид Италия, било в обтегнати отношения, разбира се заради аспирациите на Мусолини към цялата Адриатика, набавянето на части било по-трудно отколкото в модерното време можете и да си представите. Кълбото е било доста заплетено, тъй като производителите на части за Бугати доста зависели от италианските специалисти.
Какво се е случило после с Бата Миленкович? Априлската война през 1941, съответно "щуките" на Хитлер, или ако ще сме прецизни "Юнкерс Ю-87" и останалите машини на Четвърта въздухоплавателна флота на Луфтвафе под командването на Александър Лер унищожили цялото имущество на състезателния ас. Разбиването на група армии на Кралство Югославия, съответно унищожението на военния план Р41 и бързата военна капитулация, която от името на правителството, съответно върховното военно командване на въоръжените сили, в сградата на чешкото посолство подписали Александър Цинцар Маркович, армейски генерал Душан Симович и генерал Радивойе Янкович, оказало се, били край не само на една държава, а и на една състезателна икона. Бата от това никога не се е оправил. След войната, по ирония на съдбата, Миленкович бил принуден да кара тролейбус, за да завърши живота, говорило се, със самоубийство през 1955 година в къщата на вече споменатия Воя Иванишевич. Но сега няма да говорим за това, а ще кажем, че Бата е запомнен като състезател, бохем, романтик от стара Югославия и Белград когото трябва да разбираме в контекста на старото време. Заради всичко Бата Миленкович заслужава да си спомним за него не само като нашия единствен състезател на Гран при Югославия през 1939 година, а и като нашия единствен най-бърз участник в историята на великия спорт на колела.
Струва си още да се каже, че състезанието около Калемегдан през 1939 година е организирано от Автоклуб на Кралство Югославия. Парични награди и трофей Крал Петър ІІ са получили първите трима състезатели. Миленкович за съжаление не е имал това щастие от Калемегдан да понесе отличие, въпреки че заради голямото старание е заслужил, па използваме тази възможност да си спомним за него, защото кой знае, може би между нас седи някой нов Бата, нов състезател роден за Формула 1.
Автор: Милош Милич
