Живи хора сме, ако сме и грешни: наслада от нещастието на Байерн, за най-сетне настъпилият крах на Байерн би била хем естествена, хем отворена, хем колективна...
Казват че това е една от онези думи, които са непреводими на други езици - а немският, хвала богу, има такива дълги изрази колкото щете - макар че, за разлика от испанската "duende", руската "тоске" и чешката "litosti", това може да се опише и не бихте били далече от изворното значение.
Schadenfreude е, най-кратко, злорадство, това и дословно означава, макар че на сръбски все пак изглежда твърде опростено.
Шаденфройде е усещане на задоволство, което ви залива когато видите чуждо нещастие. Психолозите обясняват изворът на тези емоции и с помощта на един виц. Двама къмпингари в гората налетели на гризли, и щом го видели, единият тръгва веднага да си обува маратонките вместо планинарските обувки. "Какво значение има това, не можеш да бъдеш по-бърз от гризлито", укорява го другият. "Разбира се, че не мога. Но е достатъчно да бъда по-бърз от тебе!"
Морално гледано злорадството е срамно, разбира се, макар че изследователите на човешката душа знаят, че това не го прави по-малко привлекателно. И колкото това чуждо нещастие изглежда по-заслужено, толкова е по-голяма вероятността хората открито да покажат злорадството, съответно да не се срамуват от него. Например, ако някой е направил някакво престъпление или генерално се е държал лицемерно, наслаждаването на неговото посърване е хем естествено, хем много често колективно.
Точно на
шаденфройде, нека им бъде простено, дълго са чакали, пълни шест години, се наслаждава поне половин Германия тези дни. Посърването на Байерн и до протеклия уикенд беше интересно за гледане, но знаеха всички онези на които им е пълна халбата от мюнхенската доминация, че особено значима ще бъде загубата от Дортмунд; и загубата от Дортмунд се случи, чиста, прекрасна и заслужена.
Юрген Клоп отдавна нарече Байерн "злият от филмите за Джеймс Бонд".
Още преди финала на Шампионската лига на Уембли с това опита да обърне световната общественост да духа в платната на неговата весела жълто-черна банда; от тогава измина половин десетилетие, а Байерн стана - отново, да се оградим: в очите на онези, които не ги обичат, които в тях виждат не просто обикновено зло, а и причината за посърването на немския футбол, и клубен и национален - още по-лош, ако това изобщо е възможно.
Мюнхенският великан вече няколко месеца подред гостува на страниците на най-известния европейски политически седмичник,
Шпигел, чийто журналисти чрез "
Football Leaks" разкриха разни машинации договорени по кулоарите на Алианц Арена; към всичко това се прибавиха и лошите резултати, несправянето на Нико Ковач на пейката въпреки това, че Брацо му държи главата над водата, па Ули Хьонес стана по-раздразнителен отколкото пословично може да бъде.
Да не говорим за неговите непредизвикани от нищо атаки срещу Месут Йозил или онази странна защита на баварските играчи в националния отбор; изглежда, че е взел нещо докато е бил в затвора, но бон тонът е останал някъде с прангата на крака...
Байерн винаги е имал потенциала да бъде клуб, който немците обожават да мразят - да се сетим за онова подигравателно име "
ФК Холивуд" от края на миналия век - и много често събитията в най-големия град на Бавария надминават атмосферата от последните дни на Октоберфеста; но това, въпреки че научихме една нова дълга немска дума, това изобщо не е текст за Байерн.
Защото омразата, чак и ако е оправдана - а нека бъде сега да е оправдана - иска да те заслепи. Умее да те бъзне, па да не видиш нещо което наистина е добро. Да ти мине под радара някой, който повече заслужава аплаузи отколкото някой друг (па дори и да се казва Ули Хьонес!) заслужава освирквания.
Затова не трябва никой да се предаде на
шаденфройде, не трябва само да се подиграва на Байерн, нито да чака да се изплете свилен гайтан за Нико Ковач. Материалът отдавна е купен, въпреки че неговата най-голяма вина очевидно е, че е твърде много немец за разглезените примадони на които е позволено да бъдат по-големи от клуба.
Нека са си там, когато тези дни - и така ще бъде, благодарение на още един замъглен прозорец за националните отбори (това е последният, после сме спокойни до следващата година!) - трябва да бъдат посветени на някого който заслужава да му се връщат само добри мисли, защото достатъчно пати и достатъчно се намъчи, всичко което му се случва през този сезон да е като събиране на добра карма, която по силата на събитията и травмите, беше събрана в банката с големия надпис "Дортмунд".
Марко Ройс, разбира се, капитанът на Борусия от Дортмунд, който блестя и в съботния мач с Байерн, сякаш отново е онова хлапе, в една друга Борусия, но винаги със същата крайна цел, да се върне у дома, да предизвика шума на Вестфален.
Този звук ще опознае още като дете, само че от другата страна, онази която гледа долу към зеленото, където пируети прави Томаш Росицки, докато един русокос хлапак го гледа без да мига.
Имаше такива, които през лятото бяха загрижени как ще реагира новият треньор на Дортмунд Люсиен Фавре когато пътищата им отново се пресекат; Ройс точно при швейцареца ще получи възможност, ще бъде преместен от дясното крило в средата и лансиран като едно от най-вълнуващите имена на онова което няколко години ще бъде доминиращо и ще изглежда сякаш е готово за поне още толкова доминация -
ganz neue deutsche Fussball.
Три сезона проведе Ройс в Мьонхенгладбах (преди това, какво клише, от родния клуб е изгонен като недостатъчно физически развит, твърде слаб за професионално занимание със спорт), в този последния ще бъде вероятно най-добрият играч в Бундеслигата, ще доведе отбора си до Шампионската лига и в същото време със сладко-кисели емоции ще гледа как неговия втори, пардон първи отбор, печели титлата, преди Вестфален да го повика обратно; а тогава не е имало повече дилеми, трябвало е това да разбере и Фавре.
Да се върнем, просто между другото, към онова злорадство; голяма е разликата, въпреки че днес отново носят същия екип, между Марко Ройс и Марио Гьотце, па на по-малко морален тип би било съвсем позволено да се подиграва на Гьотце, че е беглец, който все пак, като всеки блуден син, е дочакан отново в родителския дом, в последно време не изглежда, че отново ще играе футбол на върховно, на най-върховното ниво, а Ройс на границата на четвъртото десетилетие изглежда суверенно и самоуверено.
Марко, все пак, не би се съгласил с това, не само от любов към Дортмунд: боли го, вероятно и днес, че пропусна Световното първенство през 2014, където точно неговият по-млад другар Марио донесе световната титла на "Елфа"; ще пропусне, заради контузии и контузии, и преследването на европейската корона...
Тъжно е, всъщност, че играч с такова знание, талант и сърце в колоната "трофеи" има само една купа с Борусия, и онзи изгубен финал на Уембли, Клоп би казал: от Ернст Ставро Блофелд...
Ще бъде ли 2019 най-сетне различно? Лишен от травми, но и със свобода да играе както иска на терена - нещо между фалшива деветка и фалшива десетка, съответно нещо между истинска десетка и истинска деветка, всичко със своя номер 11 на екипа - Марко Ройс, застрашително самоуверен, от самото начало на този страшен сезон е най-добрият играч на най-разиграния немски клуб, който редовно сервира фойерверки от голове и наред полива всички свои противници.
С бира, разбира се, като Хьонес и Румениге в събота...
Някога след няколко пропуснати възможности Ройс би свел глава и с мълчание би позволил да се играе без него; обвинявали са го, че е флегматичен, че е с твърде слаб характер да играе в големи мачове.
Сега, като лидер на терена, неуморният носител на капитанската лента и адютант на Фавре, всеки пропуск използва като още един предпазител, подготвяйки неизбежната детонация; онова за големите мачове ще бъде поставено ad acta (на латински - затворен случай - б.р.) след събота...
Вайгъл, както и още по-младите Ларсен и Джейдън Санчо в него могат да открият и вдъхновение и ментор; толкова е скъпоценна ролята на Ройс в този Дортмунд. За това неотдавна говори точно младият англичанин.
"Когато Марко говори нещо, всички слушаме..."
И това ще бъде още по-важно сега когато Борусия отново стана лъв, на който отдалеч ръмжи ранен, макар да продължава да е твърде силен звяр.
Седем пълни години ще се навършат през пролетта откакто Дортмунд - или който и да е друг - не е докосвал "салатиерата"; на "Жълтата стена" не може да се случи нищо по-хубаво от това в нейните скали да се ударят всички наред, а онзи баварски диктатор най-кърваво, па техният ортак, брат и любим син, да спечели първа титла в кариерата.
А ако това се случи, нека и на нас, както и на добър дял от Германия, да ни бъде простено, че ще прибегнем до тази едва преводима немска дума
Schadenfreude, макар че няма да забравим да празнуваме с Марко Ройс и Люсиен Фавре.
Живи хора сме, ако сме и грешни: наслада от нещастието на Байерн, за
най-сетне настъпилият крах на Байерн би била хем естествена, хем
отворена, хем колективна...
Автор: Марко Прелевич
