Люпко: Предвидих продълженията, дузпите и трофея

Любомир Люпко Петрович майсторски води Цървена звезда до трофея в Купата на шампионите през 1991 година. Имаше треньорски нерв, може би беше изпреварил своето време, умееше да направи игра, която да плени, а при това защитно всичко да бъде по конец. Знаеше как да стигне до резултат, но над всичко умееше характерите на големите звезди като Деян Савичевич, Дарко Панчев, Роберт Просинечки, Синиша Михайлович да подчини във функция на отбора. Всичко умееше да види, реагираше само тогава когато целта беше застрашена.

Желанието на живота да седне на пейката на Звезда и "от Осиек пеша да дойде на Маракана като дойде покана" получава в Путинци, докато като треньор на Рад започва подготовка за сезона. А, трънливият път до славата в Бари започна против Грасхопърс.

- За старта против Грасхопърс се подготвяхме сякаш ни е финален мач - започна своето резюме на пътя до Бари Петрович - Нищо не оставяхме на случайността, три пъти гледахме "скакалците", Кула Ачимович, Жота Антонийевич и аз, и бяхме съгласни, че сме по-добри от тях, но това трябва да покажем на терена. Предупреждавах играчите преди мача в Белград, че противника го води Отмар Хитцфелд, един чудесен треньор, че имат Кьозле, Бикел, но нищо не стигаше до ушите на играчите. Грасхопърс беше разтърсващ, когато Бинич изравни ми беше ясно, че повече от това няма да можем и молих Бога да остане 1:1.

Спомня си, че привържениците за пръв и последен път са го освирквали след този мач, но храбро изявил, че "отборът е играл слабо, но ще победи в реванша". Даде почивка на Панчев, Бинич и още някои играчи в Риека, за да са свежи за реванша. Работило се е много в психологически план.

- Знаех, че играчите са готови да изгинат на терена за победата, защото желаеха да покажат, че струват много повече. Смятам, че Панчев в Швейцария изтича повече отколкото когато и да е в кариерата. Движеше се в двете посоки, правеше касапница в отбраната на "скакалците" и буквално ги изяде. Не само, че вкара гол, а и двете дузпи бяха направени срещу него. Разбихме ги. След мача Хитцфелд ми каза "беше ми лесно в Белград, знаех, че в реванша ни чака пъкъл." А, аз и преди мача казах на Джаич, че ако преминем Грасхопърс ще играем във финала, знаейки, че сме на кръстовище и пред две врати, като едната водеше в рая, а другата в пъкъла.

Глазгоу Рейнджърс през тази година беше чудесен отбор съставен от английски, шотландски и холандски национали.

- Работехме денонощно над подготовката, в Глазгоу много ни помогна Дризич, който играеше в Дънди. Сподели ни своите виждания, които съвпаднаха с онова което и сами видяхме. Спряхме Джонстън, Радинович обезвреди Хуистра, а Просинечки и Югович бяха чудесни в средната линия. Все пак, за мене Влада Стошич, който замени в отбора контузения Савичевич, беше играч на мача. Използвахме, че шотландците си бяха направили лоша оценка за нас и заслужено бихме 3:0.

Петрович изненадал Джаич в реванша, когато предвидил, че шотландците ще променят стила и ще атакуват с по-голям брой нападатели и то с дълги топки.

- Преориентираха се на 4-2-4, пуснаха Али МакКойст, Хейтли и Додс от началото, но не бяхме наивни. Поставих четирима защитници плюс Белодедич като либеро. Шокирах Джая и Цвеле като казах, че Шабанаджович ще пази МакКойст и ще играе ляв бек! И знаех, че всичко ще функционира. Нещо повече, малко потрепнах когато се контузи Дика Стоянович и вместо него на вратата застана Калуджерович, но и той си свърши работата много добре. Планът да презимуваме в Европа беше изпълнен, а не се съмнявах, че Джая и Цвеле ще доведат Синиша Михайлович без значение колко струва.

Динамо от Дрезден беше известен като "домакински" отбор, но Люпко не беше най-щастлив, че източните немци ще са съперник в четвъртфинала.

- Владимир Петрович Пижон получи задача да следи подготовката на Динамо, 10 дни гледа всичко, записва, сканира отбора до тънкости. Неговите наблюдения бяха скъпоценни. Имаха Рьослер и Гючов, чудесни нападатели, а преди мача в карантината в Аранджеловац не затворих очи. Не защото се страхувах, а защото отново нямах Найдоски в състава. Не исках немците да се питат, избрах Марович и Шабанаджович да бъдат защита и да пазят двамата най-опасни играчи на Динамо. Уверявах отбора в две неща: че не трябва да получим гол в Белград и че ако минем това препятствие печелим Купата на шампионите. Изиграхме без грешки, зряло, нападателно, а все пак внимателно, бихме с 3:0 и бяхме на крачка от полуфинала.

В реванша Гючов още във втората минута вкара гол.

- Мина ми мисълта за онова нещастно поражение на поколението на Звезда против Панатинайкос, обзе ме някакъв страх, губих въздух. Но, нашият отбор продължи да играе по договореното и във втората част ги смляхме. Ако съдията не беше прекъснал срещата заради диващината на техните привърженици, домакинът щеше да претърпи катастрофа. Звезда стана хит в Европа, бях сигурен, че сме на правилния път. Знанието и умението никога не са били спорни, но това поколение промени манталитета, защото вярваше в себе си и беше решено да стигне до края.

В полуфиналния жребий Олимпик отиде на Спартак от Москва, а Цървена звезда на Байерн, пръв фаворит за титлата.

- Байерн не исках, защото в практиката се водех от онази фраза, че "всички играят футбол, а немците побеждават". Когато Джаич преди жребия каза, че "искаме Байерн", а след него "побеждаваме в Мюнхен" не знаех какво да мисля. Джаич никога не е говорил напразно, така беше и тогава. Не съм се плашил от Байерн, но знаех, че трябва да бъдем на върха на силата да успеем в това. Направихме микроцикъл от 12 дни, знаехме, че Байерн не може да ни изненада в нито един сегмент. Не ми беше приятно когато Волфарт вкара гол, но нашият изравнителен в 45-ата минута ни донесе спокойствие. В съблекалнята се напълнихме със самоувереност, говорих на играчите, че Байерн е нервен, че ще тръгне с "присвито гърло", а ние трябва да сме умни и да ги накажем. Футболистите играха перфектно след почивката, това беше нашата най-добра среща, защото и тичахме като немци. Докато си честитяхме един на друг веднага след победата с 2:1 казах на Джаич "А сега какво? Майсторе, сега трябва направим всичко да не изпуснем тази победа в Белград, немците няма да дойдат с бялото знаме".

Сръбският манталитет, синдромът "предварително спечелени мачове" най-много плашили Люпко преди реванша, а тези 14 дни до мача в Белград му били дълги като години.

- Подготвихме отбора без оглед, че играчите вървяха "прегърбени до колена" от тупания по раменете. Еуфория владееше както никога преди, трябваше играчите да се концентрират само над терена. И изиграхме чудесно полувреме, Миха вкара гол, а след това играчите започнаха да се състезават кой ще се изтъкне повече, бяха егоистични сякаш от другата страна е Слобода от Тузла, а не Байерн. Предупреждавах в съблекалнята какво би могло да се случи, ако продължим така и ни се случи този гол на Аугенталер между краката на Дика. Веднага и вторият, краката на играчите станаха оловни, говорех на себе си "къде ми е сега Найдоски". Да беше той в състава лесно щяхме да преминем. Виках от пейката, играчите на Байерн продължиха да нападат, а когато Волфарт уцели гредата, а топката вместо към техния играч се отби чудесно към наш аз започнах да викам - Сега ще им вкараме гол. Когато на крилете на тази невероятна енергия от трибуните топката влезе в мрежата, една минута не знаех къде съм. Докато всички скачаха, а стадионът кънтеше, размислях само как да използвам още две смени. Вкарах Стошич и Момчилович, малцина забелязаха това, а за мен тези четири минути бяха като четири години. Празнуването което настана никога повече не е виждано. Привържениците отнесоха буквално всичко от терена, играчите останаха по гащи. Празнуването трябваше да се издържи.

Финалът в Бари е бил подготвян старателно, но за Люпко мачът на Олимпик против Оксер, който е гледал на живо дефинитивно отредил тактиката за най-значимата среща в кариерата.

- Няма за нас друго, ще се браним и ще чакаме шанс. Кой да задържи Папен когато Уодъл и Пеле му дадат топката в пространство? Реших така, няма да бъде класически бункер, а мисля, че ще завършим наравно, говорех на всички. И в продълженията няма да тръгнем със свито гърло. Ще изчакаме ние и дузпите и ще станем първенци на Европа. В разговор с играчите и ръководството успяхме да се подготвим по начина по който планирахме да "не смее да се създаде празно пространство зад нашата отбрана". Така в подготовката на тактиката Джаич, Антонийевич и Дуйкович трябваше на терена да "играят" Ди Меко, Жермен и Мозер!

Когато Михайлович го питал дяволито "шефе, а какво правим когато имаме топката в краката", Люпко му отговорил "ако не знаеш какво да я правиш, дай я на противника".

- Мъчеше ме само дали Пикси ще играе за Марсилия или не. И за малко Пикси да ни отреже главата в продълженията, но остана 0:0 и някак бях уверен, че имаме предимство при изпълнението на дузпи. Вечно съм благодарен на Милян Милянич, който въведе в нашето първенство да се изпълняват дузпи след равен резултат. Всичко което предвидих се сбъдна. И че Дика ще спаси дузпа и че ще победим. Когато Дарко се подготвяше да изпълни дузпа гледах през пръсти, а Джаич ми сложи главата в скута, казвайки "Е, мой драги, след пет секунди можем да сме шампиони на Европа". А, тогава всичко експлодира, прегръдки, лудост и при мен, неочаквано - голяма празнина. Гледах в трибуните, привържениците, а нищо не виждах. Празнувахме до зори, за да изживеем безпрецедентен празник в Белград. Никога не съм виждал толкова хора край магистралата, около стадиона, на Маракана 50 000 привърженици.

С всеки 29 май досега, величината на успеха получава истинска значимост.

- Голяма щета е, че не ни позволиха Звезда да владее Европа още няколко години. Разпадането на държавата допринесе да бъдем спрени в своя поход, а имахме големи планове. Сбъднахме мечтите в Бари, изплатихме таланта, качеството и голямата работа. Звезда беше голяма, а с Купата на шампионите, след това и с Междуконтиненталната купа се записа в редицата на най-големите в Европа. Горд съм, че Бари е футболен подпис на всички нас, които изминахме този път от Грасхопърс до триумфа в Бари.

Просинечки: След Дрезден усетих, че отборът има мощ

Майстор с топката, който умееше всичко, освен да я погълне. Лек като пеперуда, неудържим като "формула", криеше топката от своите противници толкова чудесно и фантастично, че не можеха и да я докоснат - Роберт Просинечки. Един от футболните гении, който е известен със "скриването" на топката многократно, даде своето виждане за цялата история около пътя на Цървена звезда до европейския трон.

Бари, както винаги, е специална тема, а Просинечки разказа на какво точно го асоциира това понятие.

- Когато се спомене Бари, не се сещам за нищо друго освен Шампионска лига! Това е най-големият успех на Цървена звезда, голям, исторически мач, спечелихме трофея, който на Балканите има само още Стяуа. Успех, който вероятно няма да се повтори, защото сега невероятно много се влага и е трудно някой да има такава възможност както ние - каза Просинечки.

Популярният "Роби" се обърна и към това защо първи би дузпа в решаващата серия.

- Бях сигурен, че ще вкарам гол, точно както и през 1990 на Световното първенство. Същото беше и в Бари, но не беше лесно. Това са трудни моменти, особено със Звезда, където си толкова близо, а можеш да си толкова далече. Защото дузпите са голяма лотария. Те пропуснаха една дузпа, ние вкарахме всичките, но не беше лесно. Да спечелим Шампионската лига беше невероятно за всички нас, това ни беше трамплин за всичко нататък и преминаване в най-големите клубове. Хората разпознаха едно голямо поколение. Тренирахме и дузпи, защото Люпко направи този мач така, че да се стигне да се играе 120 минути и чрез изпълнението на дузпи да се стигне до победител, а това, за щастие, бяхме ние.

В своите разкази и анекдоти свързани с 29 май 1991 година разкри и че известната история как Люпко Петрович питал играчите дали искат да играят хубаво, или да вземат трофея, не е точно такава.

- Не ни е питал, това все пак са приказки. Той не е питал това, а сам състави да играем така. Люпко е треньор, който преди идването в Звезда имаше отлични резултати и затова дойде в червено-белия табор. С тези резултати дойде в най-доброто поколение на Звезда и с неговите големи треньорски възможности Цървена звезда стигна до най-големите успехи.

Просинечки веднага след идването в Цървена звезда стана любимец на привържениците и създател на играта, която стана разпознаваема в Европа. Звезда в него получи своя магьосник, а фантастичният дрибльор от мач на мач играеше все по-добре, редовно "слушаше" своя дрибъл, но и головете го желаеха.

- След мача в Дрезден усетих мощта на отбора и храбро заявих, че ще бъдем шампиони на Европа и то без загуба. Преди всяка тренировка идвахме най-малко един час по-рано в съблекалнята. Това беше един от ритуалите. Що се отнася до дрибъла, с него и с "търкалянето" по някакъв мой начин съм се родил. Често тренирах някои финеси, а е интересно, че никога не съм играл в гумени бутонки, винаги обувах онези с шестте бутона.

Много любители на футбола и онези, които следваха Цървена звезда в похода към европейския трон смятат, че победата над Байерн в Мюнхен е била короната на неговото поколение.

- Най-добрият мач, с оглед и на силата на противника, беше онзи в Мюнхен когато проведохме на баварците лекция от модерния футбол. Чудесно играхме и против Глазгоу Рейнджърс. Головете по пътя към покоряването на Европа ми останаха в най-хубавите спомени. Два на Грасхопърс в Цюрих, Глазгоу Рейнджърс, Динамо от Дрезден в Белград.

Във финалния мач, решението дойде от бялата точка, въпреки че преди началото на мача фаворит на хартия беше отборът от Марсилия.

- Когато се стигна до дузпи, всички пребледняхме. Дотогава никога не съм пропускал от бялата точка. В първенството, бях избран да изпълнявам дузпите, така че беше нормално да шутирам първи в серията. От центъра, бял като вар, тръгнах към наказателното и непрекъснато повтарях - само да го вкарам, само да го вкарам. Чувствах голяма отговорност, а тогава ми падна камък от сърцето. Защото, остава записано в историята, че съм вкарал гол, както и че опитният Аморос единствен пропусна от бялата точка и то за пръв път в кариерата. Това все пак са детайли, които ще ми останат завинаги в главата - подчерта Просинечки.

Люпко Петрович знае рецептата: Ако Звезда не вкара гол, ще има продължения, па дузпи...

Елиминационните ветрове от европейска и световна сила от десетилетия се блъскат в треньорската крепост Любомир Люпко Петрович.

Затова, Люпко Петрович единствен под небето в тези пространства знае как се печелят завършващи мачове с хамлетова дилема.

- Няма спорт с повече изненади от футбола. Всичко е възможно, както и Звезда да елиминира, чета тукашните и тамошните медии и донякъде съм съгласен: фаворизиран е Залцбург. Но шансовете за класиране бих поделил на еднакви части, съответно - фифти-фифти! И, завършвам, ако Звезда за 180 минути не успее да вкара гол, може би два... ще има нещо друго...

Недоизказаността добре разпали журналистическото въображение, когато...

- Ще се играят продължения, може би ще се бият и дузпи.

Книга за живота на Люпко Петрович, сред далите мнение е и Наско Сираков

Днес по обяд в хотел "Младост" Люпко Петрович застана отново пред белградските журналисти.

Книга за живота му, от късите панталони до днес когато вече е на 70 години, от перото на Йован Секулич, изобилства с голям брой пикантерии, до днес непознати за футболната общественост. Люпко отвори душата си и говори за онова за което години, десетилетия се мълчеше.

Ще разберете как е "душил" Михайлович, как е дисциплинирал Шабанджович, как и къде е решил във финала за Купата на европейските шампиони срещу Олимпик (Марсилия) да затвори всички пътища към вратата на Стоянович, защо никога не стана треньор на националния отбор, как Пикси за малко не му е дошъл до главата...

А какво за Люпко мислят онези, които е тренирал, ще разберете от Деян Савичевич, Владимир Югович, Дарко Панчев, Дарко Ковачевич, Драгиша Бинич, Дика Стоянович, Слободан Марович, Илия Найдоски, Зоран Маркович, а и от Давор Шукер, Теодорас Загоракис, Наско Сираков, Олег Протасов... Особен печат дават Милорад Косанович и Любиша Тумбакович.

Разбира се, има какво да каже Люпко на представителите на медиите, а работата му е облекчена, защото уводното слово беше на Драган Джаич. И нещо по което Люпко е специален - на представянето на неговата книга имаше и голям брой партизановци.

Люпко Петрович: Винаги съм засмян, никога не ми простиха за Бари, оставам във футбола

Люпко Петрович, единственият сръбски треньор, който успя да стане първенец на Европа, с Цървена звезда през 1991 година, обяви своето пенсиониране. Довчерашният стратег на Левски (София), реши да се раздели с българския клуб и най-вероятно слага точка на невероятна кариера, която обхваща работа на четири континента - Западна и Източна Европа, Южна Америка, Азия и Африка, пише сръбското издание "Блиц".

Познавайки отлично този специалист, бяхме изненадани от новините от България. Знаейки Люпко, пенсията за него, поне до вчера, беше тема табу. Още повече, ядосваше се при споменаването на това.

- Стигна се дотук да размислям да оставя треньорството. Футболът е моя живот, но мога да му помагам по друг начин. Здравето сега ми е на първо място, докато говорим ме завладяват емоции, като ме питате дали ще се пенсионирам. Не ми е лесно - с въздишка казва Петрович.

Неясно е какво е тръгнало на зле, когато Левски е лидер в класирането на българския шампионат. Може би Люпко е решил да си отиде със стил, оставяйки след себе си още един отбор класиран на първо място?

- На път съм към София, където ще се споразумея за раздялата с Левски. Оставям отбора на първо място. Мислех, че тази година ще направим крупни неща, с оглед на това, че не са били пет-шест години шампиони, а и отпадаха в първи кръг в Европа. Но, нямаме съгласие за много неща. Нямах влияние над довеждането на играчи, което, между останалото, натежа да взема решението. Иначе, през тези пет-шест месеца непрекъснато ме сменяха, и в медиите, реших да пресека това и да не си застрашавам здравето.

Никога не получихте в своята държава отношението което сте заслужили. Своевременно сте казвал, че Бари и титлата шампион на Европа мнозина никога не са ви простили?

- Така е, не ми простиха, защото е бил момент когато в Европа, Югославия, Сърбия и Черна гора, самостоятелна Сърбия, бях на върха, а не ме поканиха да поема националния отбор. После, имаше една покана, когато всички мои златни играчи се простиха с националния отбор, тук говоря за Михайлович, Югович... Може би са се плашили да не направя още нещо крупно, а сигурно бих, вярвам, че можех да съм шампион на Европа. Излиза, че навсякъде съм бил по-уважаван отколкото в своя Съюз.

Кой ви попречи да продължите успешната кариера с поемането на функцията селекционер на държавния тим?

- Не мога да кажа точно откъде духаше вятърът, но беше ураганен. С всичко си служеха. Мнозина ме одумваха. Криво им е, че винаги съм имал ясна позиция в живота. А боде очите и тази титла първенец на Европа. При нас успехът не се прощава, чуден народ сме.

В обществеността се мълви, че обичате бохемския живот?

- Когато при нас искат да отстранят някого, казват, че обича да пие. Наистина, това е една катастрофа! Шегувам се, всъщност това е смешно. Точно е, че обичам живота, къде е тук проблемът... Кой не го обича? Само роботи. Освен всичко, това не ми е пречило да печеля титли, но не става въпрос сега за това, това е като да пикаете срещу вятъра.

Изглежда, че завистта, във вашия случай, е била гилотина?

- Докато с моята Звезда не спечелих Купата на шампионите, всички бяха близо до мен, потупваха ме, говореха "Люпко мой това, Люпко мой онова". Е, като станах шампион на Европа, започна завистта. Това е, за голямо съжаление, наша характеристика.

Къде сте сбъркал в кариерата, за какво съжалявате?

- Сбърках, че не останах в Звезда и да стана шампион и на света. Това ми е най-голямата грешка.

С какво се гордеете, освен планетарния успех с Цървена звезда?

- Има няколко успеха с които съм бил много горд. Разбира се, Звезда тук е на първо място. Може би най-добрият ми ход беше когато от Осиек взех да тренирам Спартак, с който влязох в тогавашната Първа лига. След това уцелих с преминаването във Войводина, с когото станах шампион на Югославия, а от Нови Сад дойдох в Звезда. Работил съм в Китай, спечелих Купата с Шанхай. С Левски имам дубъл, с Литекс спечелих Купата на България. Всичко това, разбира се, не се и доближава до успеха със Звезда.

Изглежда, че някъде сте имал и погрешни преценки в избора на клубове?

- За мен футболът е живот, така че, наистина, не ми е било толкова важно дали работя в малък или голям клуб. Завърших университет, докторска степен, а като не работех, приемах първото предложение, защото не се плаша от работа. Все пак, това ми е втората житейска грешка, трябваше с по-хладна глава да реша къде да работя. Но наистина не се разкайвам. Доволен съм от своята кариера.

Кой ви е бил любимец, през всички тези години работа?

- Най-много обичах онзи наш златен отбор на Звезда. Той е моят любимец. Никога не съм отделял някого, понякога умееше да ме развеселява Панчев, друг път Дейо, па Миха. Югович може би имаше малко специално място в моето сърце, защото беше много млад когато го доведох от Рад. Но не ми е бил протеже, него всъщност най-много го малтретирах.

Най-добрият футболист, който Люпко е тренирал?

- Ух, колко е трудно. Може би Давор Шукер, който учех в Осиек. Но, страхотни играчи са били Синиша Михайлович и Славиша Йоканович с които спечелих титлата във Воша. А, после в Звезда... Майсторите Просинечки и Савичевич, а Панчев най-добър стрелец в Европа. Белодедич е единственият на Балканите, който два пъти е носител на Купата на шампионите, и то с клубове от т.нар. Източен блок. А Юго... това беше един цял колаж от играчи, които всяка година можеха да бъдат провъзгласявани за най-добри на Стария континент.

Звезда, след 25 години, от плюс 50 милиона марки, до минус 50 милиона евро?

- Цървена звезда по моето време беше най-работещият колектив в Югославия, разбирате ли това? Имаше най-много пари. Обществена тайна е, че Звезда във военните времена финансираше и държавата, в недостига. Имаше Звезда и много повече пари от тези за които се говореше. И след тези златни времена, такава криза. Невероятно, и за мен необяснимо. Не е добре това, изобщо.

Когато се срещнахме в България преди 15 години ви наричаха "Късметлия"?

- Хахаха, точно. Това значи късметлия, щастлив човек. Защото непрекъснато се смея и обичам да се шегувам, но има и връзка с късмета в работата. Когато е било най-тежко, винаги съм печелил мачовете.

Къде изчезна нашият качествен футбол на ниво национален отбор?

- Отиде по дяволите. Виждам, че сега полека се изкачва, драго ми е затова. Що се отнася до отминалите времена, винаги сме имали талант и качествен национален отбор. Някъде са се правили грешки, в мъжките отбори със сигурност. Тези нашите като минат отвъд и се задоволяват с определени неща, полетят и после не си изпълняват задълженията. Още повече съм разочарован, като видя какви резултати бележи Хърватия, класира се на почти всяко първенство. А ние... Хем сме повече, може би и по-талантливи от тях, а нищо. Липсва ни патриотизъм, определено.

Как ще живеете без "горещата пейка"?

- Знае се, футболът е моето минало, настояще и бъдеще. Ще работя нещо във футбола, ще ходя на мачове, ще правя анализи. Ще следя играчи и някои клубове. Ще видим... заключи Люпко Петрович.

Автор: Велко Иванович