5-те причини в Арсенал "Непобедимите" да станат "Невидимите"

През тази седмица преди осем години Арсенал победи Челси два пъти за шест дни и беше на върха със 7 точки преднина. Три месеца по-късно отборът стана шампион и "Непобедимите" записаха имената си в историята на английския футбол. Мениджърът Арсен Венгер бе възхваляван.

По-малко от десетилетие по-късно клубът за пореден сезон е без шанс да спечели отличие, а французинът, който създаваше история, сега я скверни. Загубата с 0:2 от Съндърланд на "Стадиона на светлината" хвърли сол в раната, отворена във вторник на "Сан Сиро", когато Милан би лондончани с 4:0, оставяйки на опонента си Купата на Англия последна реална възможност за трофей. Хората на Венгер просто не можаха да се противопоставят на "Черните котки", вдъхновени от Мартин О`Нийл, вървящи по възходяща траектория. Резултатът дори не беше голяма изненада за тези, които подкрепят Арсенал. Къде се обърка всичко? От Борда на директорите до съблекалнята, факторите, които отдалечиха клуба от съперниците му се струпаха, кулминирайки в критична точка. Ето и петте причини, които отдалечиха "топчиите" от славните дни на "Непобедимите".

1 Липсата на инвестиции

През последните пет години Арсенал похарчи близо 50 милиона паунда по-малко от съботния си съперник на "Стадиона на светлината". Успехът столичани да се задържат около върха на Висшата лига през това време заслужава похвала, но идването на Роман Абрамович и шейх Мансур промени финансовото лице на футбола, а Венгер, един от великите иноватори в английския футбол, се оказа изостанал във времето.

Остава въпросът защо Арсенал позволи това да се случи. Със собственик милиардер и годишна печалба, достигнала връх през 2010 г с 56 милиона паунда, "топчиите" имат финансовата мощ да спорят с всеки клуб на трансферния пазар.

Венгер настоява, че средства има, ако са нужни, като не пропуска да отбележи, че клубът е способен да реализира "печалба между 15 и 20 милиона паунда" за финансова година. Подобни ограничения изглежда французинът си налага сам, като таванът на заплатите - 100 000 паунда на седмица е една от емблемите на негово управление.

Казано така, основният акционер Стан Крьонке подкрепи политиката на мениджъра, заявявайки през септември: "Има риск от спад, ако реагираш твърде бурно и започнеш да хвърляш пари в опит да решиш проблемите си".

Тези похвати вече се отразяват на Арсенал на терена. Харченето на доста пари може да се окаже единствената възможност клубът да спре пропадането.

2 Проблемите с контузии

Мениджърите често обичат да използват контузиите като извинения, но в случая на Венгер загубата на безчет ключови играчи от състава се оказа особено болезнено.

Може да бъде оспорвано дали пасивността на трансферния пазар в подсилване на отбора доведе до това контузиите да бъдат доста по-определящ фактор, отколкото е нормално да бъдат. През този сезон отсъствието на Джак Уилшър, например, един от двамата играчи на Арсенал, който може да намери място в състава на Барселона, остави огромна пробойна.

Венгер беше принуден да е екстремен със защитата, която изглежда крехка. Докато може би се намери най-сетне вратар от класа в лицето на Войчех Шчесни, то Йохан Джуру, Карл Дженкинсън, Франсис Коклен, Себастиан Скилачи и Пер Мертезакер или не са готови, не са подходящи за футбола във Висшата лига или просто не са достатъчно добри.

Списъкът може да бъде продължен с още няколко имена в интерес на истината. Контузиите на Бакари Саня и Томас Вермаелен, както и на Киърън Гибс и Андре Сантос, които са далече от най-добрите си дни, бяха горчиво усетени от Венгер и верните на Арсенал. Именно защото останалите не успяха да запълнят липсата им.

3 Ключови играчи напуснаха

Напоследък това се превърна в клише, но напускането на ключови играчи със сигурност накърни Венгер и шансовете му да води Арсенал нагоре.

Най-разрушителни бяха напусканията на Сеск Фабрегас и Самир Насри през миналото лято. Свободата на отбора в атака беше организирана, ако не изцяло, то в голяма степен от тези двамата. Те се оказаха незаменими в средата на терена за лондонския клуб.

Дори преди това бившият талисман на Арсенал Тиери Анри, понякога свръхчовек, способен да печели точки сам, трудно бе заменен. Да не споменаваме за защитата, която трепери като новородено, откакто я напуснаха Лаурен, Ашли Коул и Сол Кемпбъл.

В Анри, Фреди Люнгберг, Робер Пирес и Денис Бергкамп, Арсенал имаше нападение, което будеше завистта на враговете през сезона на "Непобедимите". Тео Уолкът и Жервиньо показват проблясъци, но често измамни.

4 Загубата на Дейвид Дийн

Ако собствените проблеми на Арсенал не бяха достатъчно болезнени за верните поддръжници, то израстването на Тотнъм, като най-силен отбор в столицата е още един нож забит в червената половина на Северен Лондон.

Водени от Хари Реднап на терена и Даниел Леви от президентското място, "шпорите" следват модела по който най-големият му враг просперира над половин десетилетие при Венгер и Дейвид Дийн, бивш вицепрезидент.

Уволнен от другите членове на директорския борд през април 2007 г, заради "непреодилими различия" - поддръжката му Стан Крьонке да купи клуба - Дийн напусна след 24 години служба, през които реализира едни от най-великите трансфери в английския футбол.

Именно Дийн осигури подписите на Йън Райт, Денис Бергкамп, Патрик Виейра и Анри, шефът на Венгер беше най-добрият в трансферните дела в Англия за над две десетилетия.

"Дейвид Дийн вече не е тук и не може да се отрича, че това дестабилизира отбора и мениджъра", заяви Анри, след като замина за Барселона, месеци след уволнението на бизнесмена. Загубата на член на директорския борд се оказа решаващо клубът да загуби и най-големия си голмайстор, само доказва влиянието на Дийн.

Нетайното оръжие на "топчиите" на масата за преговори никога не беше заменено. Фактът, че трансферната политика продължава да страда не е случайно съвпадение.

5 Тактически проблеми

"Скучен, скучен Арсенал" беше често скандиране при мениджъра Джордж Греъм, но Венгер имаше добрия късмет да наследи от него добрата защита и имаше мъдростта да я спои с идейно нападение. Така дойдоха и резултатите за французина през ранните му много успешни години в клуба. Колкото и да презират и да са несъгласни с това старо "скучно" клише, какво ли не биха дали днес феновете на Арсенал за невълнуваща победа с 1:0.

Фигури като Тони Адамс, Мартин Киоун и другите от старата гвардия - защитен екип, обучен толкова добре в изкуството да брани крехка преднина, отдавна вече ги няма. Вместо това Венгер продължи с несъстоятелната си философия за "перфектен" футбол и Арсенал продължи да страда.

С незадоволителните привличания на Мертезакер, Скилачи, Микаел Силвестре и Паскал Сиган, не можа да се организира солидна отбрана. Често контузените стабилни защитници, като Саня и Вермаелен, не успяха да са част от отбранителна линия, способна да печели купи.

Това нямаше да бъде такъв проблем, ако отборът имаше атакуващи възможности, които да покрият пукнатините в защита. С изключение на Робин Ван Перси "артилеристите" нямат огнева мощ да покрият проблемите си, а Венгер е твърде упорит да приеме реалността и да действа адекватно.

Луи Николен или "Поразяващата уста" на френския футбол

Президентът на Монпелие Луи Николен без съмнение е една от най-колоритните фигури в историята на футбола, като никога не се свени да говори цинично и да прави обидни коментари. Любимецът на френските журналисти (и не само) управлява клуба от 1973 г, като днес се радва на най-успешния си период, изоставайки само на точка от лидера в Лига 1 ПСЖ. Тази вечер неговият отбор гостува на "Парк де Пренс" в директен сблъсък за първото място. Въпреки скъпата селекция на парижани Николен обяви, че не е впечатлен от футболистите на съперника. Ето и 10-те най-пиперливи изказвания на 68-годишния ексцентрик:

10 "Максуел, това не е ли кафе?"

Целящ удар по имиджа на ПСЖ преди сблъсъка, Николен се подигра на селекцията на противника. Столичаните бяха свързвани с Карлос Тевес, Алешандре Пато и други топ играчи, но привлекоха Алекс и Максуел. Левият бек стана жертва на чувството за хумор на големия шеф в Монпелие.

9 "Жан-Клод Дасие, той е очарователен, но не знае откъде пикае бикът"

Понякога Николен може да бъде лесно раздразнен, а бившият президент на Олимпик (Марсилия) Дасие успя да го провокира. Ядосан от новобранеца сред президентите на клубове от Лига 1, Николен излял гнева си насред "Велодром".

8 "Предпочитам синовете ми да се занимават със спорт отколкото с класическа музика. Това ме отегчава. Нямам нищо против нея, но бих гледал кърлинг, вместо да слушам Моцарт"

Начело на Монпелие близо 40 години, Николен е страстен относно клуба си и футбола, а този бащин съвет бе добре приет от синовете му. Лоран Николен сега е шеф в клуба, докато Оливие върви по стъпките на баща си, оставайки близък до Монпелие.

7 "Предпочитам Курби пред Анчелоти... Велики треньори са тези, които печелят титли с полудобри играчи. Курби вкара отбор в Лига 1 с полумонголоиден състав"

Политическата коректност не е на почит при президента на Монпелие, който по-рано през сезона изрази мнение, че ПСЖ си хаби парите за италианския треньор Карло Анчелоти. Николен вярва, че Анчелоти се е възползвал от солидна финансова поддръжка в миналото, а истинското изпитание за способностите на треньор е да изведе до успех по-слаб състав.

6 "Не може да ми пука по-малко, стига да вкара отбора ми в топ дивизията. Ако е продавал наркотици или изнасилвал млади момичета, не бих приел това. Но не се притеснявам за такива глупави неща"

Николен доказва, че е мъж с морал... е, нещо такова. Изказването идва в отговор на появили се въпроси около Ролан Курби в края на сезон 2006/2007 г, когато Монпелие е близо до изпадане от Лига 2. Има подозрения, че ключовата битка с Аячо в края на сезона е нагласена от Курби, но трансферните му дела, докато работи за Олимпик (Марсилия) му осигуриха престой в затвора.

5 "Добра работа, Бастия. Те показаха по-големи топки от нас. Ние имаме изсъхнали маслини"

След разочароваща загуба срещу корсиканския отбор, Николен запитан за липсата на мъжество в своя състав коментира, че неговите хора не притежават смелостта на съперниците.

4 "Монпелие шампион? Невъзможно. Притеснявам се, че може да се класираме за Лига Европа. Това ме вбесява. Какъв боклучав турнир!"

Във вижданията на Николен пред Монпелие стои възможността Шампионска лига или нищо. Говорейки откровено, президентът окачестви втория европейски турнир като шега, въпреки че ако хората му срещнат Манчестър Сити или Юнайтед, без съмнение ще е по-доволен от допълнителните мачове.

3 "Педрети управляваше този мач в средата на терена. Но това момче, като дойде в Монпелие, ще се погрижим за него. Той е малък ебач"

Ядосан от поведението на Беноа Педрети, който според мнението на Николен е управлявал съдийските решения при загубата с 1:2 от Оксер. Президентът открито обвини халфа, че е хомосексуалист. Бързо след това последва и извинение, но то не бе прието.

2 "Те оставят повече птички за остатъка от нас"

Николен може и да се извини, но коментарите му продължиха първоначалното му твърдение. Той каза, че няма нищо против хомосексуалистите, защото "те оставят повече птички за нас". Завършвайки изказването си със сексисткото "Можем да говорим свободно, да си говорим един с друг. Ние сме момчета, не мадами".

1 "Монпелие шампион на Франция? Ако бях Марсилия, Париж, Лион, Лил или Рен, щях да се наръгам в гъза с наденица! Какъв срам ще бъде за тях"

Може да има малки съмнения, предвид бюджета, че Монпелие през този сезон е много над възможностите си, а Николен не пропусна да обясни на големите клубове колко унизително би било за тях, ако отборът му им е конкурент до края на сезона.

Да ти духат до върха

Някои отбори минават за велики. Просто защото винаги се намира кой да им духа в правилния момент. Да им се даде дузпа или две, три, когато не могат да вкарат от игра или изостават в резултата. Да се затворят очи за засада. Всички спорни ситуации да се решават все в тяхна полза. Да се даде продължение до гол и разбира се той да е за предначертания победител. Някои отбори така си напълниха витрините. С духане и измами.



Някои отбори са с традиции в духането. Ювентус и Милан се държат гуша за гуша за лидерството в Италия. Само Берлускони, по онова време министър-председател, спаси собствеността си от игра в Б група. Ювентус нямаше такива връзки и изпра пешкира сам. Милан дори успя да се уреди с участие в Шампионската лига и... я спечели. "Заслужено", нищо че дори на финала вкара гол с ръка.



В Германия Байерн ревностно брани репутацията си на гранд, като се грижи да не се стига до хегемония на конкуренцията. Дълго ще се помнят мачове, които имаха решително значение за изхода на първенството и се играеха до позитивен за мюнхенци резултат. Например победата над Шалке в последния кръг на Бундеслигата преди няколко години.



В Испания всички духачи са заети да коленичат на Реал (Мадрид) и Барселона. В последните години старателно наведени пред вторите, докато първите се задоволяват и със стандартния пакет услуги за който са абонирани просто защото са "Кралския клуб". Когато някой "малък" клуб има и нищожни шансове да победи, в 90% от случаите чернодрешковците са този така необходим 12-ти играч, който има умения да влияе на резултата без дори да докосва топката. Цяло чудо е, че все някак тези отбори успяват да бият лидерите поне веднъж на 2-3 години.



Абсолютният шампион в категорията духане е Манчестър Юнайтед. Тонове дузпи, безкрайни продължения, невидени засади, отменени голове на противниците, изгонвания. Както се казва - всички екстри. Безбройни са примерите за авантата, която дяволите получават под ръководството на шотландския си наставник. Съдиите си разбират от работата. Колкото по-слаб е отбора, толкова по-усърдно се духа в негова полза. Ако се пресметне статистически колко точки е взел Манчестър Юнайтед от голове от дузпи, продължения и засади, витрината му с купи ще се смали дотолкова, че рискува да изчезне. Бутането срещу по-слабите може и да не се забелязва отчетливо, но бутането в дербитата го виждат и слепите. Години наред в най-оспорваните мачове се назначава слуга. Нещастникът Хауърд Уеб им е свирил 8 дузпи за последните 9 мача! Чиста "случайност". Разбира се, ако отборът стане шампион, това няма да има общо със съдийството. Нищо, че вкара четири поредни дузпи, с които спечели четири точки, а във втория случай изоставаше с 0:3.



Горчиво!
и тежко ти, бедни ми футболе. Духачите те правят безинтересен и отвращаващ.

Колко е важно да си упорит до дъното или просто да си тъп

Нова година - нов късмет. Може би, ама надали. За феновете на Арсенал или както аз вече наричам любимия си английски клуб - Арсенпакпаднал. По-скоро мениджъра Арсен Венгер. Неговата политика на трансфери доведе отбора до днешното трагично положение. От "Непобедимите" лондончани станаха "Непобедилите".

В дербитата досега "топчиите" имат победа само над Челси с 5:3 на "Стамфорд Бридж". Тотален срам на "Олд Трафорд" за 2:8, първа домакинска загуба от Ливърпул от десет години - 0:2. Падение в дербито с Тотнъм - 1:2. Загуба с 0:1 от най-новата сила на Висшата лига Манчестър Сити. До трагикомичното 1:2 с Фулъм. Жалка, но логична картинка.

Венгер се издъни в това, което беше негова стихия. Да докарва таланти. Аршавин направи силен старт и изчезна. Шамак и Жервиньо са абсолютни дупки. Дърводелецът Бендтнер дори не успя да се продаде, но все пак изчезна под наем. Ван Перси за пръв път в кариерата си беше здрав цяла календарна година и мъкне каручката, но и той се изморява. Уолкът си е забравил пасовете вкъщи, а Рамзи го раздава сватбарски шутьор.

Няма флангове. Няма острота. Има една болница контузени и един склад некадърници. Кошчелни и Скилачи са абсолютното доказателство какво не трябва да представлява един защитник. Джуру често повече пречи, отколкото помага. Мертезакер и Андре Сантош бяха пожарни варианти в една закъсняла трансферна офанзива за закърпване на огромните пробойни. Единственият доказал се през последните години Бакари Саня е контузен.

Всяка година едно и също. Вече шест години. Мижави летни покупки, продажби и януарски инат до последния момент. Отпадане от битката за титлата и Шампионската лига. Извинения, равносметки и хвалби за духа на тези млади футболисти. Вече никой не иска да подпише с Арсенал. До там го докара мосюто, че му се наложи да върне Сол Кемпбъл и Йенс Леман през миналия сезон, а по всичко личи сега ще се опита да върне и Анри.

Продаде Насри и Фабрегас, които вече не искаха да играят за този отбор. Взе милионите на Манчестър Сити и Барселона, а в Арсенал не дойде никой. Нито един играч с идея и име. Сега Подолски не иска да напада за "артилеристите", защото го е страх да не остане извън състава на Германия за Европейското. Прав си е. По-добре голове за Кьолн, отколкото мъка в Англия. Докато се адаптира, докато се намери някой да му я подаде. Хилядите пасове, стотиците положения и мижавата резултатност. Само с Ван Перси не става. Добър е, но не е добър за десет човека.

Върхът в Арсенал през 2012 г ще настъпи на 31 януари. Трансферният прозорец ще затвори, Венгер ще е похарчил 0 паунда и ще изрази твърдата си вяра и надежда в успеха на наличните играчи. Този сценарий е ясен. Съществува и резервен - да даде 10-15 милиона, с които ще довлече поредното голобрадо пишлеме, с което ще атакува нещо през 2015 г. Най-вероятно оставането във Висшата лига. Е, чак до там едва ли ще се стигне, но вече и мястото сред първите четири е крайно съмнително. Отбор, който се славеше със защитата си, сега едва завършва мач без поне един допуснат гол. Отбор, който се славеше с атаката си, сега се мъчи да вкара поне веднъж. Отбор, който се славеше с фантазията си, сега фантазира какво е да си в играта за някой трофей. Ама от тия престижните. Щото загубеният финал от Бирмингам (който изпадна) за Купата на Лигата миналата година не се брои от никой, който обича Арсенал, така както обича себе си.

Лудокурец за бг футбола!

Една птичка пролет не прави, а пилците се броят наесен. Така е казал народът. Авторитетни изказвания на безавторитетната маса. Футболното първенство, отбелязвано като А група сложи край на първия си полусезон. Наричано още „групата на майсторите“ шампионатчето си оправда името.

Имаше драма, имаше екшън, имаше тази китна думица съспенс. Имаше псувни, имаше бой, имаше заряд. Може и сълзи да е имало, ше ме прощават, ако не съм ги видял. Понякога ослепявам от блясъка на играта. Също като тия по трибуните на дербито, което изправи първия и втория. Претендентът за слава срещу световно известния.

Шоуто започна. Гол от съблекалнята и шок за хита на сезона. Последваха интересни сцени, съдийска некадърност и тъй като единият състав е съставен предимно от бивши играчи на другия – колегиална злоба. Публиката искаше зрелище и си го получи. Хамалски шутове по кокалчетата и безадресно блъскане на топката. Контузия довела до смяна. Един миг на организация и мисъл – 2:0. Без една засада ставаше и 2:1. Флагът горе – голът долу.

На полувремето европейските методи на работа в двата клуба дадоха своето отражение върху остатъка от мача. Сценарият си беше пошъл. Като на тия филми, които гледаш 10-20 минути и вече знаеш развръзката. В тия отбори се изливат доста „за родните стандарти“ пари, но актьорската игра си остава евтина и трагична като футболната такава. Някой се бил разсърдил и си тръгнал за вкъщи. Друг бил претоварен от мачове на всеки шест-седем дни и помолил да си почине.

Не мога да дам превес на трагичното или комичното в ситуацията. Собствениците на клубовете – приятели, бизнес партньори, обичащи футбола. Всичките собственици на футболни клубове обясняват как от тях пари не се печелят, че само се дават. Напълно възможно. Няма търсене, защото няма и предлагане. На колко отбора може да си закупиш фенски артикули, какви са те и колко струват. Спрямо „родната действителност“. Футболът е бизнес в днешно време и ако си истински бизнесмен ще си намериш начина поне да си съкратиш загубите, като си се хванал на хорото да даваш. Какъвто ви е бизнесът – такива са ви и клубовете. Продавате мачове, защото целият ви бизнес се подпира на далавери, а не на икономическо развитие. Всичките ви подопечни и в други фирми са като футболистите – симулира се дейност и се въртят едни парички. С тая разлика, че другите хорица не взимат толкова пари и не ги дават по телевизията.

Стиснаха си ръцете в ложите и си оплетоха краката играчите. Грешки, напрежение, умора. Все пак изминаха цели 15 мача. Натоварването, важността на сблъсъка, проблемите в последните седмици си казаха думата. Очевидно си беше, а който не е видял или е сляп, или е много нагъл. Както се казва в един култов български филм „Много взехме да ги затваряме тия очи, бе...“. Цялото ни първенство трябва да се прекръсти и да носи гордо своето истинско име – Операция: Шменти капели. Години наред порно индустрията черпи сценарии и нови техники от тия мачове. Години наред хората по трибуните стават все по-малко, за да оставят там предимно хора, които не отиват заради футбола, а за да си изразят идеите за чиста арийска раса или да си пласират наркотиците. Години наред се копае надолу. Националните ни отбори са жалка картинка. Клубовете понякога се провират до групите на евротурнирите, за да избършат калта на дъното им. Играчите ни се продават в клубове, които нямат нито име, нито перспектива. На фона на 2-3 стадиона, които се пооправиха, другите 200-300 затънаха в разруха.

Жалко е. Гнусно е. Това е положението, както обича да казва народът. Тоя народ много е видял, но по-важното му качество е, че търпи. Древните римляни са казали, че на публиката й трябва хляб и зрелища. Съвременните бг властелини отпускат хляб по дажба, а зрелищата са долнопробна продажба. Няма да има значение кой ще стане шампион. Всички знаят как се става първи, когато конкуренцията носи пред себе си добавката – псевдо. Не е важно какво име и какъв цвят има отборът. Имаме си ловешкия Челси – дойде олигархът с парите и си създаде клуб, спечели титли и се циментира на футболната карта. Имаме си разградския Манчестър Сити – дойде милионерът или може би мултимилионерът, не се знае, събраха на първо четене все излишните при величията – фурор. Предречен от мнозина от момента, в който отборът влезе в група А. Имаме си българския Манчестър Юнайтед – е, не са братя, но са съдружници и задълженията все изтичат, но марката е важна, а начело през последните 20-25 години макар и с прекъсвания е залаган Треньорът. Имаме си и българския Ливърпул – чувстващ се в немилост, крехък финансово, но фанатично прокламиращ идеята за святата публика, управляван неумело и често издънен на треньорския пост и в някои ключови по терена положения. Имаме си българския Евертън – треньорът стои, пари няма, играчи си отиват при всеки трансферен прозорец, но отборът играе, бори се, че дори и печели трофей. Имаме си българския Тотнъм – президентът е ексцентрик, целите са високи, но не прекомерно, продажбите на играчи са изгодни и никой не е в състояние да даде твърда прогноза, без значение дали се играе срещу най-силния или най-слабия. Скоро се очертава да си имаме и българския Лийдс, като за тази злочеста слава се борят няколко отбора от столицата до морския бряг. Всъщност какво си нямаме?

Вървим в крак със световните тенденции, като гледаме към най-добрите екземпляри. Почти покриваме еталоните на английския футбол – най-смазаната машина за пари на национално ниво. Няма поводи да имаме претенции. Все пак билетите средно са 5 лв за мач. Гладна мечка – хоро не играе. Казал народът. Щом станат по 50 лв и всичко ще е друго. Коренно различно. От стръкчето трева по терена до най-затънтената седалка по трибуните. Както се пееше в един шлагер - „само си викам дано“. Ама като ми пееш Пенке ле, кой ли ми те слуша. А и на мен ми дойде до гуша.

Лудокурец за бг футбола!

Момчето си отива... Циркът си остава.

Синчето, зетчето и племенничето. Това не е сбирка на родата, а националния отбор по футбол на България. Тази трупа, която осем години (Европейското е през 2012 г - б.а.) не се е класирала никъде. Сринахме се във всякакви класации, но по-важното е, че вече няма никакъв авторитет. Вкарват ни откъдето си поискат и както си поискат, а ние вкарваме по три пъти в годината. Отборът прилича на битак, всеки (мениджър, баща, чичо) си е довел стоката и се опитва да я пробута. Купувачи няма или в най-добрия случай са долнопробни клубчета от Румъния и Турция.

Треньор след треньор. Един не се харесал на божествените управленци на БФС, друг се учел на занаята, третият не се харесал на играчите. Да ги кара да тренират. Те щом са национали - не им трябват тренировки. "Класата" им е достатъчна. То си личи по резултатите. То не бяха отказвания, изказвания, декларации и всъщност - нищо. "Вие си знаете кои са". То в тая държава всеки знае кой кой е. Кои са крадливите политици, дилърите, биячите, автоджамбазите, лихварите и всички по редичката. Всеки си знае, всеки си трае и керванът си върви надълбоко в калта, а като му стигнат лайната до устата надига носа да се закрепи на повърхността. Като си тръгнал да си удряш достойнството в масата и да говориш - след А кажи и Б. Кажи си - Борислав Михайлов, Йордан Лечков, Наско Сираков или който е там.



Мълчанието на агнетата. Треньорите си отидоха и с нито един не сполучихме. Футболистите са си почти едни и същи. Бербатов си замина. Някои си казаха "Чудо голямо". Стана голмайстор на Висшата лига - "чудо голямо". Е, друго си е да си играл във втора дивизия на Франция и трета на Англия, да си бил по пристанищните градове на Германия или Франция, или за година-две по Испания със статут на зрител. Бербатов заседна на скамейката и ето повод да се прозре, че вече не е бил нужен на "лъвовете". Кавичките върху лъвовете са направо задължителни, дори трябва да са двойни. Без него дойдоха само незначителни промени. Той вкарваше на разни джуджета, а сега няма и на тях кой да вкара. "Златните" момчета от САЩ`94 с големите си обещания за радикална и тотална промяна в българския футбол се доказаха като ръждясали ръководители. Бронзовите им медали са най-голямото постижение в историята на футбола ни, но управлението им е най-голямото безхаберие.

Никакъв план. Никакви идеи. Непрекъснати скандали за дългове, лицензи. Машинирано изпадане на Берое, изхвърляне на Пирин, непрекъснати проблеми със съдийството. Безпрецедентното изгонване на публиката на ЦСКА в гостуването на Левски. "Построяването" на база на националния отбор. Междувременно Борислав Михайлов се издигна в УЕФА. Сега ще се махне и ще каже, че каквото е могъл - направил е. Не е далече от истината - Николай и Живко са непоклатими титуляри. Единият гради кариера в Холандия, другият в Румъния. Клубове като Марица (Пловдив) и Пирин (Благоевград), които винаги са давали кадърни момчета, не са нужни. Развалят схемата.



Времената са други. Футболът вече не е кой какво може, а кой колко е платил. Бизнесмените цакат по 10 000 лв, за да носят синовете им екипите на видни столични отбори. С малко връзки и малко повече пари - място в националния отбор и трансфер в някоя комшийска държава, най-много Русия. Там или са звездите на десетия в таблицата, ако не се борят за изпадане или са резерви от типа водоноски. Тая "политика" ражда "умните" фрази - "Такъв ни е потенциалът", "България е малка държава и нямаме избор", "Треньорите не работят правилно с играчите". Като продукт на тая "политика" - натурализираме хървати, сърби, бразилци. Повечето от тях щяха да са смъртни резерви във второкласни отбори в първенство от средна сила. По необходимост са чудесни за националния ни отбор.

Младежкият ни национален отбор от край време е боксова круша за кой ли не. Логично беше, че когато тези младежи навлязат в мъжка възраст резултатите няма да се изменят, защото са качили някой килограм. Проблемът не им е в мускулите, а в тактиката. Всеки мач се опитва нещо различно, често и треньорът е различен. Халфове играят защитници, защитниците стават крила. Чакам деня да видя и някой нападател да е поне резервен вратар. Да не пропусна и любимата реплика "Съперникът ни превъзхождаше физически. Ние нямахме издръжливост". Като играеш с центрирания срещу двуметрови шведи или опитваш да се надриташ по кокалчетата с коварните италианци - странно, че не се получава?!



Който и да си тръгне от националния отбор все тая. Дали ше сме последни или предпоследни - все тая. Страшното е, че няма кой да дойде в националния отбор. Никой не работи ЗА националния отбор. Всички искат облагите от него. От представителна марка от средата на 90-те години до разнебитен катун от средата на първото десетилетие на новия век. Шефовете на БФС ще си отидат, но "направеното" от тях ще остане за доста повече време. Докато българинът си мисли "Може и по-зле", няма да може да е по-добре.

Да си велик сред най-великите

Когато се заговори за футбол и Бразилия помежду им винаги изниква думата най-доброто. Бразилците са известни като технични футболисти, които не се свенят и да мамят, ако им се отдаде добър случай. Имат си и своите отрицатели, но петте им световни титли ги поставят на върха сред националните отбори на планетата.

В Европа са известни множество кариоки, а след падането на ограниченията за чужденци, те буквално заляха Стария континент. Почти няма отбор, в който да не играе или да не е играл представител на страната на кафето. Ромарио, Бебето, Роналдо, Роналдиньо са една звездна, но бледа част от майсторите на бразилската марка. В първенството на страната блика от таланти, като всяка година се предрича, че на терена стъпва новия "Пеле", "Зико", "Кака".

Ако се замислите дали играят чужденци в този шампионат, то вероятно бихте потърсили аржентинци и/или уругвайци. Със сигурност има такива. Но дали в Бразилия може да играе европеец? Отговорът е - може. При това от Балканите и да се превърне в любимец на публиката. Името му е Деян Петкович, а националността - сърбин.

Доскорошният футболист е роден на 10 септември 1972 г в Майданпек, Сърбия, тогава в рамките на бивша Югославия. В родината си е известен, като "Рамбо", а в Бразилия - "Пет". Има седем мача и един гол за националния отбор на Югославия.

С футбола започва от 1987 г в родния ФК Майданпек, а година по-късно е в редиците на Раднички (Ниш). Превръща се в най-младия състезател играл в официален мач в историята на тогавашната югославска Първа лига. Дебютира на 25 септември 1988 г, когато е на 16 години и 15 дни, срещу Железничар (Сараево), подобрявайки предишния рекорд на Митар Мъркела с един ден. Раднички печели с 4:0. Постижението на Петкович по-късно е подобрено от Славко Перович и Даниел Алексич. В днешни дни Петкович помага на първия си клуб, който преминава през тежки времена.



През юли 1992 г Петкович е купен от Цървена звезда. Още ненавършил 20 години той пристига с репутацията на талантлив техничен халф. Звезди като Деян Савичевич, Дарко Панчев, Владимир Югович и Синиша Михайлович напускат "звездашите" през това лято и младият Петкович е хвърлен в битката от самото начало от новия треньор Милан Живадинович. Деян записва 30 мача и вкарва пет гола в първия си сезон.

Остава в Цървена звезда до декември 1995 г, печелейки две шампионски титли. Трансферът му в Реал (Мадрид) е принципно договорен през лятото на 1995 г, но в Цървена звезда решават да го задържат за сезон 1995/1996 г и участието в Купата на УЕФА, където се очаква да се представят силно, след като им е позволено отново да участват в европейски турнири след годините на търговско ембарго, наложено от ООН. "Звездашите" отпадат в квалификациите от швейцарския Нюшател Ксамакс.

През декември 1995 г Петкович се присъединява към испанския гранд Реал (Мадрид). Под ръководството на Хорхе Валдано "Рамбо" не успява да спечели титулярно място, появявайки се в едва три мача, като във всичките е резерва. Довършва сезон 1995/1996 г под наем в Севиля, а през 1997 г играе за Расинг Сантандер. За кратко се завръща в Реал през 1997 г, където е открит от бразилския Витория на приятелски турнир, на който участват още и съставите на Реал Майорка и Фламенго.



Следва трансфер във Витория, където отиват Бебето и Тулио Коща, като тримата подписват с помощта на банка Ексел. С "червено-черните" Петкович започва успешната си кариера в Бразилия. Два пъти става шампион на щата Бахия и веднъж купа Нордесте. Остава в клуба до 1999 г.

През тази година сърбинът подписва с италианския Венеция, но не успява и бързо се завръща в Бразилия, където облича екипа на Фламенго. В най-популярния бразилски клуб неговите умения са основни за отбора, който печели две от историческите си три поредни титли срещу големия съперник Васко Да Гама, в периода 1999-2001 г. Един привърженик на Фламенго казва, че неговият зашеметяващ гол от пряк свободен удар в 89-ата минута в последния кръг за 2001 г, който гарантира титлата на клуба, никога няма да бъде забравен.

Един месец по-късно друго изпълнение на Петкович от пряк свободен удар позволи на Фламенго да спечели купа Кампеоес и да се завърне в Копа Либертадорес през следващата година. Доста популярният сърбин е известен сред феновете, като "Пет".

В изданието на Кампеонато Бразилейро за 2001 г Фламенго завърши на едно място над изпадащите. Клубът загуби и финала за купа Меросул през януари 2002 г от аржентинския Сан Лоренцо, а в тази среща Петкович получи червен картон.



През 2002 г Деян преминава в редиците на Васко Да Гама, където остава до 2004 г. През този период за кратко играе и за китайския Шанхай Шенхуа. При втория си период във Васко помага на отбора да оцелее в Кампеонато Бразилейро, като е водещият голмайстор и лидер в асистенциите. Васко не успява да бие в 10 мача без "Пет", спечелвайки едва 10% от максималния актив точки, а с негово участие взимат 45,7%. Лидерът на Васко в сезона на спасението получава наградата "Бола де Прата" от списание "Пласар" - за един от двамата най-добри халфове в Бразилия.

През този сезон често играе с бившия си съотборник от Раднички - черногорският вратар Желико Тадич, който е доведен от него в клуба.

След година и половина в Саудитска Арабия, където игра за Ал Итихад, той се завръща в Рио де Жанейро през август 2005 г, този път с екипа на Флуминензе. На 33 години Петкович се изправя пред недоверието на феновете. Невероятното му представяне в третия си мач, който е срещу Крузейро, кара привържениците да спрат да се съмняват. На стадиона на съперника "Минейрао" той повежда Флу за успех с 6:2, като вкарва два от головете. Първият от двата е под №1000 за Флуминензе в бразилското първенство. С него Петкович получава възпоменателна плоча в офиса на ръководството на клуба. Това попадение идва, след като "Пет" минава трима съперници на малко разстояние, стреляйки навреме, за да преодолее идващия вратар. Вторият гол идва след силен удар с левия крак извън наказателното поле.

След други големи изяви сърбинът печели втората си поредна Сребърна топка на церемонията по годишните награди на Бразилската федерация. След лош сезон през 2006 г, когато Флуминензе се бори да не изпадне, той напуска клуба.



През 2007 г играе в Сантос, след като е подписал краткосрочен договор с Гояс до края на сезон 2007. През 2008 г "Пет" играе за Атлетико (Минейро), привлечен през март, като голямата звезда в празнуването на 100-годишния юбилей на клуба. В края на сезона договорът му не е подновен по заповед на новия треньор Емерсон Леао, който вади Петкович и от отбора на Сантос, когато пристига в отбора през декември 2007 г.

На 20 май 2009 г ръководството на Фламенго оповестява, че със свободен трансфер привлича сръбския атакуващ халф "Рамбо", който вече има много успешни сезона в клуба през 2000 и 2001 г. След тези шампионати отношенията му с ръководството на отбора се обтягат толкова, че отиват на съд, за неплатени заплати в размер на 9 милиона щатски долара. Въпреки че двете страни се разбират за финансовите проблеми извънсъдебно преди Петкович да се завърне, новината се посреща със скептицизъм. Хора от клуба и външни наблюдатели се съмняват във възможностите му на тази възраст. Някои изразяват и притесненията си от факта, че той е пропуснал шампионата на щат Рио де Жанейро, което означава, че не е играл от шест месеца след освобождаването му от Минейро.

За изненада на мнозина 37-годишният сърбин играе водеща роля за Фламенго, вкарвайки осем гола. "Червено-черните" имат шанс да спечелят шестата си титла от бразилския шампионат и първа в кариерата на "Пет". При пристигането му в отбора през юни 2009 г Фламенго е на 14-о място в класирането. В добавка той изпитва трудности да се наложи, тъй като треньорът Кука предпочита други на неговия пост. Кука е уволнен за слаби резултати и при новия треньор Жорже Луис Андраде нещата се подобряват. Малко по малко Фламенго започва да се катери в класирането, благодарение основно на усилията на Петкович. Бразилската преса хвали ветерана за няколко невероятни представяния, сред които двата му гола за 2:0 като гост над лидера Палмейрас в 30-ия кръг и помощта му за 3:1 в гостуването на Атлетико (Минейро) в 34-ия.

На 20 ноември 2009 г Деян Петкович е въведен в Залата на славата на бразилския футбол на стадион "Маракана". Той е петият чужденец и третия европеец, на който е оказана тази чест. С края на сезона на 7 декември Фламенго празнува своята титла, а Петкович спечели Сребърната топка на списание "Пласар" за най-добър халф на сезона. Това беше третото му спечелване на отличието.

На 5 юни 2011 г Деян Петкович "Рамбо" окачи бутонките на пирона, след като изигра първото полувреме от шампионатния двубой срещу Коринтианс. В чест на отказването на "Пет" всички играчи на Фламенго играха с неговото име на гърба си в тази среща.



Петкович дебютира за националния отбор на Югославия през 1995 г, но записва само няколко мача заради спорове с треньора Слободан Сантрач, който не го вика за Мондиал 98. Завръща се в националния за приятелски мач срещу Бразилия след световното първенство, когато начело на "плавите" е назначен Милан Живадинович. По това време Петкович е футболист на Витория и пътува за Сао Луис, където ще се проведе срещата, с полета на бразилските национали.

Последният му мач за Югославия е през декември 1999 г. В него той е капитан. Една от причините да не получава често повиквателни е фактът, че играе за южноамерикански клуб и е извън погледа на югославските треньори, които следят само европейския футбол. След завръщането му в Бразилия, за да играе за Фламенго Вуядин Бошков го забравя за състава за Евро 2000. В интервю за списание "Пласар" Петкович твърди, че ако е останал във Венеция, "отбор десет пъти по-слаб от Фламенго", е щял да бъде викан редовно. Сред другите причини е и лошите му взаимоотношения с комитета на Футболната асоциация на Югославия, по-късно Сърбия.

В Бразилия казват, че ако е бил бразилец е щял да играе за техния национален отбор. След разпадането на Югославия и появяването на Сърбия и Черна гора, през 2003 г, той планира да вземе бразилско поданство и да играе за Селесао, защото националният отбор за който е играл досега вече не съществува.

За Мондиал 2006 в Сърбия имаше кампания да бъде включен в отбора. В интервю за бразилска медия Саво Милошевич споделя, че "Пет" има място в състава. Кампанията не води до успех и той отново не е част от групата. Треньорът Илия Петкович смята, че ще развали хармонията в състава, тъй като Петкович е известен с шумния си нрав. По ирония на съдбата той взима друг Петкович - сина си Душан, който никога не записва двубой за националния. "Пет" не е викан и за националния отбор на Сърбия, след разделянето с Черна гора.

"Рамбо" е признат за един от най-добрите чужденци играли в Бразилия, страхотен изпълнител на пряк свободни и ъглови удари и подавач. През 2006 г с екипа на Флуминензе отбелязва директно от ъглов удар срещу Гремио. В следващия мач отново се разписва така, макар че топката удря негов съотборник в ръката преди да влезе, но съдиите зачитат попадението. В цялата си кариера има общо осем гола от ъглови удари, последният на 8 ноември 2009 г за Фламенго срещу Атлетико (Минейро). Към момента държи рекорда за най-много отбелязани голове директно от ъглов удар.