Алфредо Ди Стефано - "Русата стрела" напусна земния си път на 88 г

Аржентинската футболна звезда Алфредо Ди Стефано, който изгради легендарна кариера в Европа през 50-те години на 20-ти век, извеждайки Реал (Мадрид) до пет поредни купи на европейските шампиони, почина в понеделник в испанската столица на 88 години.

От Реал потвърдиха за кончината на бележития играч. Според информациите той е получил инфаркт на рождения си ден в петък.

Ди Стефано, неуморим и универсален играч, с прякора Русата стрела, олицетворяваше тоталния футбол - стил, който окуражаваше футболисти с определени позиции да се променят според изискванията на мача, години преди холандските отбори от началото на 70-те да популяризират този тип игра.

Играейки с Пако Дженто, а по-късно и с Ференц Пушкаш, Ди Стефано и Реал (Мадрид) печелят Купата на европейските шампиони през първите пет издания на турнира - от 1956 до 1960 г. В момента турнира се казва Шампионска лига. Носител е на Златната топка през 1957 и 1959 г.

През 1960 г Ди Стефано вкарва хеттрик за победата със 7:3 над немския Айнтрахт (Франкфурт) на финала на "Хемпдън парк" в Глазгоу. Мач определян и до днес като един от най-великите в историята на играта. Алфредо бележи рекордните 49 гола в 59 мача в турнира.
Завършва кариерата си в Реал (Мадрид) с 216 попадения в 282 шампионатни мача в периода 1953-1964 г и остава един от водещите реализатори в историята на "Белия балет". Помага на клуба да спечели осем шампионски титли на Испания.

Ди Стефано пет пъти е голмайстор на първенството, а в историята на реализаторите в Примера е под №5. Отказва се от футбола на 40 години през 1966 г, завършвайки 22-годишна кариера в Южна Америка и Европа.

"Кой е този човек? Той взима топката от вратаря, казва на бековете какво да правят, където и да е на терена е в позиция да получи топката, можете да видите влиянието му над всичко, което се случва. Никога не съм виждал толкова завършен футболист. Изглеждаше така сякаш си е направил собствен команден център в сърцето на играта. Беше еднакво силен и подвижен. Просто не можеше да свалиш поглед от него", заявява английската звезда Боби Чарлтън пред "Гардиън".

Ди Стефано е роден на 4 юли 1926 г в Баракас, беден квартал на Буенос Айрес, и се учи да играе футбол по улиците. Неговият дядо е имигрант от крайбрежието на Италия. Баща му играе за водещия отбор на Баракас - Ривър Плейт.

След като аржентинските професионални футболисти правят стачка и са отлъчени от собствениците на клубовете през 1949 г, Ди Стефано се присъединява към група от топ играчи, които напускат страната, за да играят в несанкционираното първенство на Колумбия. Там той бележи 267 гола в 292 мача, извеждайки Милонариос (Богота) до четири шампионски титли.

Именно с екипа на Милонариос участва на турнир в Испания по повод 50-годишнината на Реал (Мадрид) през 1953 г, когато привлича вниманието на официални лица от Кралския клуб.
Мадридчани се съгласяват да платят трансферна сума на Милонариос, за да го привлекат в редиците си, но тъй като колумбийския шампионат не е признат от ФИФА, големият враг на Реал - Барселона сключва договор с Ривър Плейт, който технически притежава правата му.

ФИФА одобрява трансфера на Ди Стефано в Барселона, но испанските футболни власти отхвърлят сделката. Испанският съд определя "Русата стрела" да остане в Испания четири години, играейки по две за Реал и две за Барселона. Осъзнавайки абсурдността на ситуацията, Барселона оспорва решението.

По искане на испанския диктатор Франсиско Франко, който е привърженик на Реал (Мадрид), Ди Стефано получава испанско гражданство и играе за националния отбор на втората си държава, макар и никога да не участва на световни първенства. За "Ла Фурия" изиграва 31 мача, в които бележи 23 пъти. (Също така има седем двубоя за Аржентина и четири за Колумбия).

През август 1963 г, докато играе с Реал (Мадрид) в Каракас, Венецуела, Ди Стефано е отвлечен от хотелската си стая от комунистически революционери, които обявили, че искат да драматизират съпротивата си срещу правителството на президента Ромуло Бетанкур. Освободен е два дни по-късно. На следващия ден, появявайки се на стадиона е посрещнат с бурни овации.

След отказването си като играч, Ди Стефано става треньор в Аржентина, където води грандовете Бока Хуниорс и Ривър Плейт (шампион и с двата отбора), и в Испания, където е начело на Валенсия (шампион и носител на Купата на носителите на национални купи), преди да се завърне в Реал (Мадрид). През 2000 г е обявен за почетен президент на "Белия балет", след като властта поема Флорентино Перес.

Времето на вратарите

На страницата на ФИФА има математически индекс с името "Кастрол индекс", според който най-добрият вратар на Световното първенство в Бразилия е чилиеца Клаудио Браво (индекс 9,26), следван от Тибо Куртоа (Белгия) с 9,05, Кейлор Навас (Коста Рика) 9,04, Винсент Енияма (Нигерия) 8,96, Давид Оспина (Колумбия) 8,75, Гилермо Очоа (Мексико) 8,74...

След 1/4-финалите никой от тях вече не участва на шампионата, но все още могат да бъдат избрани за Най-добър играч на Мондиала. Тим Хауърд, 35-годишният ветеран на вратата на САЩ, сигурно няма да се конкурира за тази титла, но 15 спасявания срещу Белия го вписаха в историята на световните първенства, защото никой преди него не е отразявал толкова удари.
34-годишният Жулио Сезар стана герой на Бразилия с две спасени дузпи срещу Чили. Немецът Мануел Нойер блесна във второто полувреме на мача с Алжир и даде началото на много атаки на своя отбор. Изтъкна се и алжирският страж Райс М`Боли.

Имаше и трагични представяния, като Икер Касийяс, но това Световно е първенство на вратарите. И не само защото пазят много добре, а защото вече се научиха да играят и много добре с крака. Чилиецът Браво е начело със 116 точни подавания, следван от Нойер с 92, Навас 86 и М`Боли 83.

На тренировките на вратарите играта с крака се упражнява наравно с интервенциите с ръце.
Характеристика на споменатите вратари е, че те са в зрелите си години за футбола. След Хауърд и Сезар, по години се нареждат Енияма и Браво (31), Нойер, Очоа и М`Боли (28), Навас (27), само Куртоа (Белгия) е на 22 и едва сега започва кариерата си, но всяко правило има изключение. Твърдението, че "вратарите са като отлежало вино" получава доказателство на това първенство.

Добрите спасявания на вратарите ме накараха да се поразтърся в архивите и да разкрия на младите читатели (а и на себе си) великите вратарски фигури на изминалите световни първенства.

УРУГВАЙ 1930 г - на вратата на Идеалния отбор на този шампионат е избран представителя на домакините Енрике Балестерос.

ИТАЛИЯ 1934 г - вратар №1 на това първенство е испанеца Рикардо Замора, а големият му конкурент е чеха Франтишек Планичка. Най-добрите вратари между двете световни войни.

ФРАНЦИЯ 1938 г - Планичка дочака своя миг на слава, макар и световен шампион да стана Италия с Оливиери.

БРАЗИЛИЯ 1950 г - Най-добър е Масполи (Уругвай), а за провал се счита бразилския страж Барбоса, чийто съграждани не му простиха до края на живота му за загубата на финала.

ШВЕЙЦАРИЯ 1954 г - Германия е световен шампион, но за №1 е обявен вратарят на загубилия финалист Унгария - Гюла Грошич. Легендарния Грошич почина един ден след откриването на тазгодишния Мондиал на 89 години.

ШВЕЦИЯ 1958 г - Появява се "Черния паяк" Лев Яшин. СССР не стига по-далеч от 1/4-финала, но Яшин удиви целия свят.

ЧИЛИ 1962 г - най-добър вратар на първенство според журналистите е чеха Вилием Шройф.

АНГЛИЯ 1966 г - Англия става шампион, а №1 е Гордън Бенкс, който побеждава конкуренцията на Яшин, Жилмар, Албертопси, Ирибар и Мазуркевич.

МЕКСИКО 1970 г - Титлата за Най-добър вратар грабна уругваеца Ладислао Мазуркевич. Изпреварвайки Иво Виктор, Сеп Майер, Калдерон.

ГЕРМАНИЯ 1974 г - Германия е шампион, а Сеп Майер е №1 на турнира. Рационален и без ефекти. Конкуренти са му Дино Дзоф, Рони Хелстрьом, Мазуркевич.

АРЖЕНТИНА 1978 г - Пак триумф на домакина и пак неговия вратар в идеалния отбор - Убалдо Фильол. Засенчва Дзоф, Майер, Арконада, Томашевски.

ИСПАНИЯ 1982 г - От трети опит - Дино Дзоф. Сред жестока конкуренция с Жан-Мари Пфаф (Белгия), Тони Шумахер (Германия), Н`Кону (Камерун), Шилтън (Англия), Дасаев (СССР), Пат Дженингс (Ирландия), Драган Пантелич (Югославия).

МЕКСИКО 1986 г - Аржентина е шампион, но за вратар на шампионата е избран немеца Тони Шумахер. Предпочетен пред Пфаф, Шилтън, Бац, Дзенга, Субисарета, Дасаев, Дженингс.

ИТАЛИЯ 1990 г - Аржентинеца Серхио Гойкочеа отведе отбора си до финала, след като става герой при дузпите на 1/4-финала с Югославия и 1/2-финала с Италия. Оставя след себе си Тафарел (Бразилия), Прюдом (Белгия), Игита (Колумбия), Бодо Илгнер (Германия), Бонер (Ирландия).

САЩ 1994 г - Единицата е за Мишел Прюдом от Белгия, въпреки добрата игра на Тафарел на вратата на шампиона Бразилия. На това първенство блестят Равели (Швеция), Илгнер (Германия) и Борислав Михайлов.

ФРАНЦИЯ 1998 г - №1 е стражът на домакините - Фабиан Бартез. Другите забележителни - Шмайхел (Дания), Кан (Германия), Ладич (Хърватия), Буфон (Италия), Чилаверт (Парагвай).

ЯПОНИЯ И КОРЕЯ 2002 г - във втория си опит наградата получава Оливер Кан, пред Буфон, Чилаверт, Витор Байя и Икер Касийяс.

ГЕРМАНИЯ 2006 г - Италия е шампион, а №1 е Джанлуиджи Буфон в съперничество с Ван дер Саар, Петър Чех, Касийяс.

ЮАР 2010 г - от трети опит Касийяс е Вратар на турнира, засенчвайки Нойер, Жулио Сезар, Буфон.

Не знам дали е показателно, но от 19 "идеални отбора", само в 5 случая за вратар на турнира е избиран вратар от Южна Америка. Трима от Уругвай - Балестерос, Масполи и Мазуркевич и двама аржентинци - Фильол и Гойкочеа.

Извинете, май изпуснахте много... ако не сте чели Иво

Влизам в книжарницата около половин час по-рано и се надявам, че съм подранил достатъчно. Не съм, но съвсем не съм разочарован. Опашката свършва някъде по средата на помещението, което някога беше кино. Всичките тези хора са се събрали, за да се срещнат с Иво Иванов. Автор, който не може да се опише, трябва да се прочете.

Колко е трудно да се пише за спорт знаят само тия, които са се пробвали. Да предадеш цялата динамика, емоция и да го разкажеш така, че този който чете да го изгледа без да има нужда от видео. Имам предвид качествено писане, разбира се. Да се анализира, да се сравнява. Там е работата. Иво не пише само за спорт. За нещо много повече. За душата. За болката. За щастието. За волята. За изпитанието. За силата. Да изцедиш последната капка пот, последното мускулно влакно, да дадеш повече отколкото очакваш. Да надминеш себе си. Да поставиш своя личен рекорд. Да напишеш своята история.

Оставам по средата на първата опашка за автограф и възможност за няколко думи. Самото му отношение е достатъчно красноречиво. Първо се здрависва с всеки, после пише посвещение и едва тогава се подписва, преди да се снима с човека до себе си. Уважение. Отношение. Човещина. Подплътила всяка негова дума по редовете на историите му. По време на чакането се заговарям с едно момиче, което държи два екземпляра и ми разказва с въодушевление колко бързо я е прочела и как я е подарила на всичките си близки. Напълно я разбирам. Самият аз съм направил същото. Дори й признавам, че един герой от книгата е мой личен приятел и ми е още по-скъпа.

Иво прекъсва подписването, за да каже няколко думи. Скромен. Развълнуван. Насълзен. Бурни аплодисменти още преди да е започнал да говори. Ръкоплясканията са признанието за историите, които той твърди, че се разказват сами. Въпреки че съм завършил филология не намирам аналогия на неговия талант и стил. Гордея се, че е българин. Ръкопляскам така, както съм ръкопляскал на головете на Стоичков или Бербатов. С преклонение пред един гений. Чувството му за хумор бързо развеселява пълната книжарница.

Най-точните думи изрече баща му. "Човек си мисли за себе си, че е различен от другите и обикновено става нещо съвсем друго. Иво си мислеше, че е обикновен, хората, че е талантлив, а той е гениален. Радвам се, че вече съм известен като бащата на Иво Иванов". Предполагам, че за един баща няма по-голяма гордост. Така се случи, че докато говорят аз се озовах пред майката на Иво. Тя ме потупва по рамото и ме пита Извинете, вие ли сте Даката, който написа онзи текст за Иво? и след моя утвърдителен отговор се обръща към хората около нея - Това момче е най-големия фен на Иво. Междувременно той слиза от втория етаж и ме прегръща.

Чакам търпеливо на втората опашка за автографи. Изобщо не поглеждам и часовника. Идва и моят ред. Обещал ми е да я подпише още преди да си я бях купил. Времето настъпи. Разговорът ни е кратък, защото след мен чакат и други. Разделяме се с прегръдка и обещанието да се срещнем пак. Запознава ме с издателя си и е категоричен, че той ще издаде и моите книги. Е, аз още не съм ги написал.

Тръгвам си. Щастлив. Имах удоволствието да си кажа няколко думи с Иво Иванов лице в лице. Перото, което може да вдъхнови всеки. Да му подари надежда, да му даде сила, да му прошепне Не се предавай, можеш още, можеш повече! Не знам дали ще издам книга, но знам, че бих подарил неговите книги на всеки човек. А ако не може да чете, бих му ги прочел.Хората имат нужда от надежда, от една братска прегръдка и от няколко добри думи.

Няколко пъти опитвам да напиша финал и не мога. Никак не ми се получава. Защото историите на Иво са такива - безкрайни. Вечни. Истински. Естествени. Едно момиче на опашката каза, че мазохистично ги чете отново, знаейки, че ще се разстрои. А в живота си аз съм научил, че само истинските неща предизвикват сълзи. Фалшът не може да трогне никого, колкото и да е лъскав. Та, Иво, Соколе - ти не просто вдигна летвата високо, ти я постави там където и Стефка Костадинова не може да скочи, а нейният рекорд стои непоклатим. Велик българин, велик творец и преди всичко огромен човек.

Поздравления и до нови срещи!

С благодарности,

Даката

11 причини Коста Рика да стане световен шампион

Коста Рика започна участието си на световното първенство в Група Д като аутсайдер. Лос Тикос бяха оценени с шанс 4000 към 1 да спечелят турнира, след като попаднаха в група с Италия, Уругвай и Англия. Не само, че продължиха напред в тази трудна компания, но успяха да спечелят групата. След като с 10 души успяха да изхвърлят Гърция след изпълнение на дузпи вече има основания да се вярва, че целта не е невъзможна.

Букмейкърите също повярваха. В момента коефициентът за спечелване на титлата от костариканците е 33 към 1 преди съботния четвъртфинал с Холандия. Ние също имаме причини да вярваме. Ето защо Коста Рика може да бъде световен шампион в Рио де Жанейро следващата неделя.

1 Те вече имат опит в турнира

Всеки отбор, който може да победи Уругвай и Италия, и да завърши наравно с Англия (да бъдем честни, равенството с Англия не беше толкова впечатляващо) трябва да е стойностен отбор. Преди началото на Световното и трите съперника бяха в Топ 10 на света, докато Коста Рика взимаше 28-о място, но и трите отбора не успяха да се справят с отбора от Централна Америка, считан за аутсайдер в Група Д. Коста Рика бе един от осемте победители в групите, което говори достатъчно само по себе си.

2 Нямат какво да губят, но могат да спечелят всичко

Въпреки факта, че взеха два скалпа и доказаха, че могат да сдържат нервите си след 120 минути в 1/8-финала, преодолявайки Гърция с дузпи, останалите седем държави едва ли са доволни от продължаването им. Особено холандците. Ако има страна, която да подцени противник, то това със сигурност е Холандия, известна с нескромността си по отношение на собствената си стойност във футболните среди. Ще бъде ли чак толкова голям шок, ако "лалетата" отпаднат сега?

3 Яздят по гребена на вълната... и имат уникално спокойствие за себе си

Коста Рика има население от по-малко от 5 милиона, но цялата страна подкрепя отбора. Както си личи от продажбите на тениски. Това е рядък триумф за малък производител на екипировка като Лото, притиснат сериозно от големите марки като Найк, Адидас и Пума, които плащат милиони, за да бъдат видяни на най-гледаното събитие в света на спорта. Лото изпитва проблеми с изискванията и оповести, че са продадени 50 000 тениски само след победата в първия мач срещу Уругвай. В онлайн магазина на ФИФА домакинската червена тениска вече е изчерпана.

"Сега имаме проблем да организираме бързо производство, за да помогнем на всеки да има тази тениска, която ще бъде спомен за историческо постижение", заяви президентът на Лото Андреа Томат пред "Ройтерс" . От 32 отбора на Световното, Коста Рика е измежду петте, които не носят екипи на Найк, Адидас или Пума. Сред последните осем са единствените, които не са облечени от Адидас или Найк.

4 Имат своя майстор на чудеса Браян Руис, фигура трансформирана в цветовете на страната
 
Капитанът на Коста Рика вкара само един гол в 14 мача за Фулъм преди Коледа през последния сезон. На Световното има две попадения в четири мача. Изигра общо 51 мача във Висшата лига с осем гола. Той е капитан на страната си, а прекара втората половина на сезона под наем в ПСВ Айндховен. Беше привлечен преди три години от Мартин Йол, но не му се довериха да спасява лондонския клуб в борбата за оцеляване, след като холандския треньор беше уволнен по-рано през сезона. Фулъм изпадна. Под съмнение е дали Руис ще играе за тях в Чемпиъншип. За човек купен за 10,6 милиона паунда през 2011 г, беше голямо разочаровние на "Крейвън Котидж", но е съвсем друг звяр за страната си.

5 Имат Джоел Кембъл

Този младок не е играл за Арсенал, въпреки че е собственост на клуба от три години, но е зает да си проправя пътя на този турнир. Хлапето отвърна на подкрепата на четирите хиляди костариканци, които ги окуражават по бразилските стадиони. "Ние ги обичаме и те ни обичат. Любовта, която получаваме от привържениците е толкова силна. Ние взимаме тази страст и това щастие с нас на терена. То ни дава допълнителна сила", заяви Кембъл.

6 Тежките условия са идеални за тях

Колкото по-топло, толкова по-добре, това важи в пълна сила за Коста Рика. А в Салвадор ще бъде горещо, когато срещнат отбора на Луис Ван Гаал. За разлика от мача с Гърция, те могат да се адаптират към естествения си стил на контраатаки срещу холандците, които ще ги нападат заради своя маниер на игра. "Лалетата" няма да могат да разчитат на Найджъл Де Йонг, който е с разкъсан мускул, а това ще отвори възможности за пробиви.

7 Имат необходимия характер

Коста Рика изглеждаше застрашен отбор срещу Гърция, когато Оскар Дуарте беше изгонен. Въпреки че останаха с човек по-малко и получиха гол в последните секунди на редовното време, хората на Хорхе Луис Пинто преминаха през продълженията, за да се поздравят с победа след дузпите. Без да пропуснат нито една. Това предполага, че костариканците не се паникьосват пред възможностите за слава в Бразилия.

8 Букмейкърите казват, че не е невъзможно

Справедливо е да кажем, че на Коста Рика се дава най-малък шанс от останалите осем отбора, но ако искате да потърсите вдъхновение дали може да бъде изненадата, върнете се едно десетилетие назад и си спомнете Гърция и Европейското през 2004. Въпреки че беше пренебрегнат гръцкият състав победи с по 1:0 Франция, Чехия и Португалия. Същата формула може да сработи за Коста Рика.

9 Другите отбори не са впечатляващи

Световният шампион Испания отпадна в груповата фаза, а от останалите отбори няма никой на който да заложиш, че ще извърви целия път. Без никаква сигурност. Бразилия е фаворит, но само защото е домакин. Победителят среща продължилия измежду Аржентина и Белгия, които не впечатлиха с нищо при трудните си победи над Швейцария и САЩ. Щом такива отбори успяха да стигнат до продължения, костариканците трябва да се чувстват уверени в силите си.
 

10 Вече са били на елиминационната фаза и преди

Е, те вече бяха стигали елиминациите на световни финали, но сега са една стъпка напред. Националният отбор победи Шотландия и Швеция, за да достигне 1/8-финалите на Мондиала през 1990 г. Отпаднаха от Чехословакия, но не и преди да объркат сметките. Това ще бъде нова част от историята на един малък народ. Кой казва, че трябва да свърши до тук?
 

11 Имат колумбийски треньор, който може да носи всекидневен мустак

Има усещането за добро чувство към Коста Рика, което никой друг отбор не притежава. Те са глътка свеж въздух с представянето си. Също така имат треньор, който може да изглежда добре с мустак и без него. Греъм Сунес изглеждаше странно с мустаци, но Пинто няма подобни проблеми. Това е вторият му период начело на Коста Рика и очевидно е научил нещо от предишния си опит.

Голям и храбър... Мексико* Люта, люта ли е чушката

Отборът на Чили отпадна на 1/8-финалите на Световното първенство. Късметът му обърна гръб в последната минута на продълженията, когато шут на резервата Пиния спря в напречната греда. А голът съвсем нямаше да бъде незаслужен. Чилийците показаха, че не е необходимо да си висок, за да си голям и не е нужно да си едър, за да си храбър.

Зачеркнат още в групата си, заради наличието на световния шампион и хегемон Испания и Холандия, симпатичният състав не се посвени да покаже, че не се страхува от никого. Неизчерпаема енергия и хъс движеха червено-сините, чийто устрем трябваше да приключи така нещастно. Чили показа какво е да си отбор. Истински такъв. Да тичаш рамо до рамо с някой и да знаеш, че когато противникът те преминава не получава коридор, защото твой човек е на две крачки разстояние.

В битката Чили загуби две от водещите си фигури - Артуро Видал и Гари Медел. Сълзите на последния, когато го слагаха на носилката, бяха сълзи на победител. Искаше, както всеки друг в отбора му, да се раздаде до последно, но вече не можеше. И изпита болка, не физическата в бедрото, а болка, че напуска бойното поле. Сълзи драстично различни от тези на Кристиано Роналдо и Неймар. Сълзи на мъжество, а не на слаба психика и лабави нерви. Но нито за миг Чили не изглеждаше обречен. В нито един от мачовете си, особено срещу домакина на първенството.

Червената агитка зад злощастната врата, която на два пъти с гредите си спаси жалкия отбор на Бразилия, приличаше на славните спартанци. Една шепа хора сред жълтото море. Имат всяка причина да изпитват гордост от своите момчета. Вълнувах се по време на целия мач и се надявах да не завършат пътя със съдийска тесла. Чили не заслужаваше такава съдба. А бразилците не заслужават и да ги коментирам. Сега всички ще са заети да хвалят гения на Неймар, без да споменават некоректния му маниер на изпълнение на дузпа да се спира на всеки две крачки към вратата.

На фона на една истинска футболна драма, както гласи едно добре изтъркано от употреба клише, зрителите на БНТ преживяхме и една слухова драма. Разбирам, че се допускат лапсуси, коментаторът е на стадиона и атмосферата го завладява, но нищо не може да оправдае факта, че вместо Чили игра Мексико. И така поне едно 50 пъти. Усети се, извини се няколко пъти и си продължи пак по старому. Щом дори майка ми, която гледа мачове толкова често, колкото се провеждат световни първенства ми се обади да се възмути, явно впечатлението е крайно неприятно. Един чудесен мач беше опозорен от бнт, отново. То кво ли ни е наред, та коментарът да ни е на световно ниво.

Та Чили беше глътка свеж въздух. Чили върна спомените за един друг футбол, дори за футбола от махалата и детството. Когато играеш с мисълта, че следващият гол печели мача. Изпитваш тръпката, напрежението и знаеш, че всяка грешка може да ти е последната. Но намираш сили да изтичаш разстоянието, да посегнеш към топката, да я избиеш, да я ритнеш към вратата и разчиташ и на другите, защото сте отбор. Не си мерите егото, банковата сметка, оная работа, прическата. Мирише на кръв, пот и сълзи. Само тия, които са падали на игрището от изтощение ще разберат.

Чили не загуби нищо, защото съм сигурен, че спечели сърцата на мнозина. Поздравления за Хорхе Сампаоли и неговите момчета срещу чийто среден ръст след вчера твърдо пише - ВЕЛИКАНИ. Бориха се люто. Бориха се храбро. Още има футбол.

Адиос Испания, абдикацията е пълна

След една световна и две европейски титли в последните шест години Испания абдикира от трона. В деня, в който кралят сдаде властта в полза на сина си, националите предадоха короната. Не изневериха на стила си, но той вече не можеше да им носи успехи. Сега всички търсят вината в Дел Боске и защо играл този, а не онзи, но с две загуби в първите два мача билетите за вкъщи за подпечатани.

Първият мач в групата беше повторение на финала от последното световно първенство. Холандците бяха жадни за мъст, но реализираната дузпа от Шаби Алонсо предвещаваше друг развой. Тогава дойде плонжа на Ван Перси и всичко се преобърна. 1:5 е голям срам за шампиона. Очакванията за победа срещу Чили бяха налице. "Ла Фурия" не можа да изневери на себе си. Безкрайното търсене на още един пас вече не върши работа.

Испания нямаше план Б. Заслепена и високомерна си мислеше, че този стил не е изцеден лимон. Фалшивата деветка рикошира в седем звучни шамара срещу само един гол от дузпа. С гарнитура от защита, която би била опозорена и на махленски футбол, провалът паркира като луксозна яхта сред рибарски гемийки. Испанската армада потъна без да успее да запали фитила на топа си.

В годината, в която Примера най-сетне имаше шампион различен от Реал и Барселона се разбра, че всъщност това не е случайност. Барселонските национали са герои от филма "Няма място за старите кучета". Поостаряха и загубиха от блясъка си. Иниеста и Шави вече нямат достатъчно силни рамене да владеят ничията земя около центъра. Серхио Бускетс и Педро са далече от тази класа. Пике игра повече в клипа на жена си Шакира в песента за световното, отколкото на него.

Реал се добра до бленуваната десета купа на европейските шампиони, но националите му присъстваха само на отборните снимки преди началото на мачовете. Свети Икер се сгромоляса с холандците, успявайки само да не допусне повече от пет. В падението голяма помощ му оказа и Серхио Рамос. Героят от похода в Шампионската лига си забрави компаса в Европа. Заставаше навсякъде където нямаше топка в близост, а когато посягаше към нея тя вече летеше към мрежата. Шаби Алонсо вкара дузпата и се изчерпа с това. Другата му проява беше да срита един чилиец, за да затвърди впечатлението, че вече не му достига въздух.

Златното поколение на Испания ще се прибере с празни ръце. Също както завърши сезона за Барселона. В Реал взеха две купи, но там испанските играчи са малцинство, докато се разчита на скъпите чужди крила и френски централен нападател. Иберийците така и не намериха кой да бележи. Натурализираният бразилец Диего Коща, който направи силен сезон за Атлетико (Мадрид), не можа да блесне в родината си. Дали заради травмата от края на сезона или просто не пасва на тази тактика ще си остане загадка за бъдещето. Фернандо Торес вече не беше щастливият жокер, когато се закучи положението.

Дел Боске не успя да намери необходимите решения. Докато холандците пометоха отбора му през второто полувреме с голяма скорост и стръв, то с Чили беше наясно още на почивката, че ножът вече е пробил и кокала. Винаги си остават съмненията, че ако е играл един, а не друг можеше да се търси различен развой. В природата и във футбола оцелява този, който може да се нагоди към обстановката. Испания изглеждаше като динозавър, който стъпва много тромаво и вече няма апетит. В същия момент срещна една глутница вълци в лицето на чилийските играчи, които се подкрепят един друг, докато се хвърлят на врата на едрата жертва.

Адиос Испания! Светът очаква новия крал.

Поглед от Баня Лука: Мрази Пянич колкото обичаш Меси

Мисля си нещо, тези момчета от националния отбор на Босна и Херцеговина са тукашни деца, пораснали под нашите, каквито-такива парчета небе, тук са гонили първата топка, играли на малки врати, докато мечтаели за големите...

Тук са и родени - не знам, не искам да им претърсвам биографиите по новинарски, а не и по човешки, знам само, че всички сме съседи, всички ние. Докато те са тичали по своята топка, аз някъде съм тичала с моята, а поляните ни са се допирали, всичко е тук, на една ръка. Те са моите първи съседи... Дете родено през 1990 г в Тузла веднага знае, че задължително трябва да ме мрази? Някой веднага му е казал, че всеки който е от Йелена застрашава живота му, да стои далече от него, потайно презира, явно да иска неговия линч? Искрено се надявам да не е, защото и преди десет години, не съм дошла на света с омраза в сърцето и очите. Ако е така, защо тогава се чудим на своята съдба, защо сме убедени, че не я заслужаваме, да сме прокълнати, прогонени от по-добрия свят?! Ако това е научено заедно с първия удар по топката, как очакваме да вкара гол на противниците?! Все пак всеки е ковач на своето нещастие.

Някак нас, междувременно са ни убедили и научили да се мразим, да сме най-големи врагове за цял живот, а дворовете ни се допират. Научиха ни старите и мъдрите, че е нормално да гледаме през океана, а да плюем комшиите си. Трябва и през океана, но дворовете до моя нямат и огради. Не трябва бодлива тел, стигат и рози... Защо ни увериха, че на препълната "Маракана" подкрепяме Аржентина, кажете ми? Аз, най-вероятно никога няма да стигна до Бразилия или Аржентина, но ето че Тузла ми е под носа. Защо повече обичам Меси от Пянич? Да, първият има много пари, "Златна топка", име, няма народ, който не е чувал за него. Последен е само Пянич, дете от Тузла, с баща Фахрудин и майка Фатиме.

Не знам имената на родителите на Меси. Не ми и трябва... Как са успели да ни убедят, като сме толкова инатливи, чак и когато не сме? В социалните мрежи виждам, че много от приятелите ми подкрепят Босна и Херцеговина. Да не се е спукал леда или сме толкова инатливи, че го правим нарочно? Загряха социалните мрежи, запалиха се и пак ми се стори, че сме хора. И пак сме толкова малки, че да разберем колко щети може да ни нанесе злото, и пак толкова мизерни да погледнем себе си в лицето и да признаем, че умеем да обичаме, но не умеем да обичаме себе си. Продължаваме да ядем месото си, вегетираме в собствените си брони, в своите самотни дворове... Някак всичката ни любов е тази в интернет, макар и стисната, сякаш се извинява на останалите свои, които живеят и презират.

Не знам само кога и какво, предполагам, че спортистите, мисля за тези от Босна и Херцеговина. Много ги мразят, те са им виновни за всичко. Че няма работа, че ни яде корупция и безнадеждност, че ние сме си ние, а те са тук и няма други. Пянич сигурно е виновен, че някой харчи и последните пари на родителите си в букмейкърския пункт, на Реал и Ливърпул. Е, те са наши и не са виновни! Предполагам, че заради тях сме такива неуморни кибер юнаци, дон Кихоти над собствените пропасти, най-силните на виртуалния мегдан, където всяка дума е повод за измерване на сила, подсещане за миналото, удар в раната, жигосване. Социалните мрежи се превърнаха за нас в най-голямото изпълнение да ни слеят, никога да не п(р)огледнем в бъдещето, те са нашият колективен геноцид. Всекидневно проклинаме, вадим мачете, требим се, приспадаме. Тъгата, в спорта е дума... Не е спортното сърце за безредиците, здравен проблем. За съжаление не могат да ни го присадят. Днес не е лесно да бъдеш и Змей и онзи от Шипова трябва да се потруди - всеки за своя домейн и за своето зареждане.

Както стоят нещата, тези, които опознаят целия свят е по-лесно да ги презират, в много сърца има място само за адашите им, той е техен брат, а неговият ведър безбрежен дух изглежда ще се присади. Не искам повече само хляб и игри, искам моето дете утре безгрижно да гони топката, искам да не дава последните си пари за Меси и да се надява, искам да вярва на комшийските деца, не искам да го мисля в униформа, искам да живея! Как ни увериха, че омразата е икономически най-ефективният подход.

Да обират най-здравите плодове? Тези деца вчера на "Маракана" са и наши? Да, наши, колкото и ние отдавна да не сме свои. И ничии. Нас няма и спортът да ни докосне ума, сред нещастията няма щастие. Нищо, продължете да мразите комшиите си, чуждото дете, което гони топката пред сградата, някой бъдещ Пянич. Мразете го така както обичате Меси. Не знам само дали е Меси или Месия, как е точно, който и да питам, в Тузла не искат да кажат... Предполагам, че нас някой месия един ден всички заедно ще ни ритне в по-хубави фавели*.

*фавела - гъсто населен квартал в Сао Пауло и Рио де Жанейро.

Йелена Пралица-Златинич