Здравей, България! Калта е прясна

Вчера президентът на европейския клубен шампион получи ефективна присъда от 3 години и половина затвор за укриване на данъци. Хазната на Германия била ужилена с 27,2 милиона евро. Е, да, ще има обжалване, но присъдата си е факт. Звучи фантасмагорично. В главата на байганьовците, които боготворят келепирчето и измамата. Ули Хьонес бързо се нареди сред идолите на далавераджиите, а ако отърве пандиза ще бъде канонизиран. Да гепиш и да се отървеш. Смисълът на живота им.

Да загърбим какво се случва в едни други държави, където законите и съдът имат някаква тежест. Вчера в България единственият останал участник в европейски турнир загуби с 0:3 пред пълните трибуни на стадион "Васил Левски". Хиляди чекиджии най-сетне си легнаха доволни - омазани в екстаза си. В рамките на две седмици Лудогорец събра близо 80 000 зрители. След близо десет години европейски катастрофи български клуб се появи на елиминации и дори прескочи един кръг от тях.

Ама клубът не бил съвсем български, защото съставът бил почти изцяло от чужденци. Стадионът не бил съвсем пълен, защото едва ли не ги карали със синджири. За другите било модерно да са на стадиона. Мишоците, които ходят забулени на стадиони, като араби в пустиня, остро се обидиха. Отнеха им единствената радост да бъдат публика или агитка. Смехотворно е да се афишираш за лицето на един клуб, на любимия си клуб, а да криеш лицето си. Така е лесно - анонимник, който е силен в масовката и слаб като единица. Нека не забравяме, че тия, които се афишират за най-страстните привърженици всъщност не дават пари на клубовете си, а взимат от тях, за да правят хореографиите си. Цената от 10 лв на билет явно е твърде скъпа за любовта към клуба и футбола.

Все тая е дали ще го има Лудогорец, Литекс или който и да е. Чака се Домусчиев да спре да дава пари, Разград пак да затъне откъдето дойде и на папката да се сложи Случаят приключен. Непреодолима е мъката, че на някой друг може да му се получи. "Ако не е ЦСКА или Левски, кой го интересува" - крилата фраза на един лазещ журналист. Да го наречем журналист. Въпросната фраза беше по повод юбилей на Славия, но идеално отразява начина на мислене. Абсолютно ненужни са плейофите. А ПФГ моментално трябва да се стесни до ЦСКА и Левски и те да играят помежду си 30 пъти на сезон. Само че футболът в България не започва от София, не е започнал нито от Левски, нито от ЦСКА и се вижда, че няма да свърши с тях. Хубаво е да имаш история, но е жалко да нямаш бъдеще. Днес и в двата клуба стойност имат само имената. Останалото са дългове и безхаберие.

Късопаметните бързо забравиха, че Лудогорец събра състав от ненужни или бивши юноши на ЦСКА и Левски. Сами да си отговорят дали са били ненужни или недостатъчно талантливи. Веднага се започнаха приказките за късмет, как противниците не се напъвали, играели с резервите си. 8 мача без загуба са плод на късмет и мързел. Ако така им вървеше и в личния живот на разбирачите, които лансират тая версия, то досега милионери да бяха станали. "Ти ми дай парите на Домусчиев или Ганчев и аз ше ти направя отбор". Специалисти да искаш. Голямо мрънкане, че не се случва нищо и как затъва родния футбол, а като се случи нещо добро започва голямото плюене. Докато храчат по "небългарския" отбор, който успява благодарение на всичко друго, но не и на футболни достойнства, разбирачите са привърженици на Челси и ПСЖ, които изобщо не се радват на успехи заради свръхбогатите си собственици.

Валенсия донесе мир на дребните душици. Шампионът на България спира на 1/8-финалите в Лига Европа. Какво от това, все пак "зелените" трупаха коефициент за Гибралтар. Древната шопска мъдрост "Не е важно на мен да ми е добре, важно е на другия да му е зле" не губи позиции. Слабата държава е плод на прост народ. Слабите клубове на същото. Както казах - няма значение дали ще го има Лудогорец. Както няма значение и докъде ще стигне и колко ще отидат да го гледат. Няма значение дали утре някой няма да създаде могъщ Пирин (Благоевград) например. Пак ще се намерят олигофрени, които да намерят какво да оплюят - собственик, град, стадион, публика.

Здравей, България! Калта е прясна. Мятайте спокойно, миризмата на лайна не впечатлява никого. Те са по телевизиите, първите страници на вестници, улиците, баровете и навсякъде в живота. Ако някой се опита да дръпне каруцата напред, селският тарикат Андрешко се е погрижил тя да остане здраво заседнала. Все пак е майстор в тая работа - да си седи на едно място, да прецака някой и да се опиянява от себе си. Той си има традиции. Гнусна история, но истинска.

Срамно петно са децата на поп Кръстьо

Едва ли някой е очаквал от Лудогорец да се представи така в Европа този сезон. Когато фактите говорят и боговете мълчат. Пет победи и едно равенство и едва два допуснати гола. Срещу Лацио смелите очаквания стигаха някъде до равенство преди реванша.
Разградчани успяха да триумфират в италианската столица. На "Олимпико" имаше около 4-500 българи и 4500 италианци. Родното знаме и викове "Българи юнаци" огласиха 80-хилядния стадион, докато драмата на терена отреди лудогорци да надделеят с 1:0. Не знам колко от българите на стадиона са пътували от Разград, но предполагам, че повечето присъстващи са работещи в града и околностите.

След слабата посещаемост на мачовете от груповата фаза за реванша с Лацио интересът нарасна значително. Още като отидох за билети на касите видях фен с шапка на Лацио и блуза на Челси. Истински космополит. Ясно ми беше за кой ще вика на стадиона. Пределно ясно.
Настанихме се в сектор Г и видях един доста напълнен "Васил Левски". Не помня кога за последно имаше толкова публика. Може би на домакинството с Англия. Не съм броил хората от Разград около нас, но имаше и такива. Със зелени шалчета и лица. Повечето в сектор Г без изненада за никого бяха привърженици на ЦСКА. Имаше хора всякакви. Някои с шалчета и знамена на България.

Мачът започна. В малкото секунди до първия гол на италианците от един от тунелите се изнизаха около 30 човека, които яростно се затичаха към частта между А и Г, отделена за гостуващите отбори и започнаха да ръкопляскат. Полицаите не очакваха и за кратко групата се приближи максимално до тифозите, които наброяваха около 300. След малко кордон по от около 15 униформени ги отцепи от двете им страни. От останалите сектори на стадиона започна освиркване на левскарите. Нямаше никакво съмнение от кой отбор бяха въпросните трийсетина.

На италианците едва ли им се е случвало на чужда земя да се радват на головете им. Радостта на въпросните беше бурна и за 2:0 и за 3:2. При 2:2 и 3:3 бяха много тихи. Все пак си платиха по 10 лв за билет, а физиономиите им след последния съдийски сигнал са безценна гледка.
Другите 36 000 по трибуните ликуваха. Както смятам и много други, които са го гледали по телевизията. Като всеки нормален човек, който се бори с едно ненормално битие и поводите за радост са рядкост. Тия 30 не ме изненадаха с нищо. Срамно петно са децата на поп Кръстьо. А по-срамното е, че тия същите се крият зад лицето на националната светиня Левски. Нагло искат да узурпират Апостола, като частна собственост и парадират какви българи са.

Каузата на Лудогорец може да не е национална. Ясно е, че на много хора им е било все тая дали ще продължат или не. Ясно се видя, че има и такива хора, които не искаха това да се случи. Аз съм бил и на Левски - Лацио 0:4. Тогава не видях радост в агитката за четирите гола на гостите. Нямаше аплодисменти. А си били приятели. После Левски би с 1:0 в Рим. Не знам дали италианците са им ръкопляскали. Съмнявам се.

Не ми пука какво са си помислили и какво си мислят чужденците за България. Съотношението е хиляди хора срещу десетки идиоти. Съотношението е хиляди българи срещу шепа псевдопатриоти. Васил Левски, който в душата си е Човек с огромно Ч, щеше да ги сложи такива на бесилката. За положението в което се намираме и за абсурда, в който живеем сме си виновни единствено ние. Пред казана на българите в ада все още няма пазач. Ако някой тръгне да излиза, винаги ще се намери кой да го дръпне надолу. Това си е традиция. И когато не е имало кой да ни бие отвън, ножът в гърба не е закъснявал. Някои биха казали съдба. А аз казвам едва ли. Ситните душици трябва да бъдат смазвани, преди да получат шанса те да смажат, защото те не биха се поколебали.

България ще продължи да я има. Против всички измекяри, които я напуснаха, за да се правят на патриоти от дупките си. Против и тия измекяри, които са се впили като пиявици в нея, за да си връткат далаверите. Против всички, които не виждат по-далече от носа си, ослепели от злоба и простотия, от алчност и кретенизъм. Не забравяйте, че истинският Левски гледа. Накрая всеки си получава заслуженото.

Треньор показа истинския олимпийски дух

За най-добрите състезатели в Сочи зимната Олимпиада се свежда само до едно - спечелването на медал. Малцина са звездите, които са най-добри сред най-добрите и окупират заглавията. Така че не е чудно, че мнозина от нас остават с убеждението, че спортът е повече постижение, а не поведение.

Понякога си спомняме, както се случи с британката Чеми Алкот, чието лице беше картина на истинско щастие, след като тя пренебрегна контузия, за да се състезава на четвърта олимпиада в сряда сутринта. Тя може да се провря сред първите 20 в спускането, но от изражението на физиономията й може би сте си помислили, че е спечелила всички златни медали.

Дори по-трогателен момент, демонстриращ олимпийския дух се видя при мъжкото ски бягане във вторник, а негов автор стана треньорът на канадския отбор Джъстин Уодсуърт.

Уодсуърт, американец, който се е състезавал на олимпийски игри, е в Сочи, за да помогне на канадските атлети да спечелят медали, но когато видя руски състезател в беда, той бързо му оказа помощ.

27-годишният Антон Гафаров се бореше с брутална конкуренция на домашен сняг, падайки два пъти в спринта на 1/2-финалите, като счупи едната си ска във втория инцидент.

Това го обричаше на дълъг и болезнен път към финалната линия със ски обувките му, но Уодсуърт беше наблизо и изтича да даде на руснака една от резервните ски, които беше приготвил в случай, че някой от неговите атлети преживее същия проблем.

Може би това беше дребно нещо, тъй като загубеното време от Гафаров вече означаваше, че няма шанс да се класира, но актът на човечност позволи на скиора да завърши достойно надпреварата пред своя публика.

Уодсуърт беше похвален в социалните мрежи за човечността и спортния си дух, и с право. Неговата постъпка трябва да напомни на всички нас, че модерното олимпийско движение беше родено не от духа на яростно състезаване, за да се спечели на всяка цена, а от духа да вземеш участие и да се насладиш на спорта.

С тази доброта Уодсуърт съживи спомените за британския бегач на 400 м Дерек Редмънд, чийто баща славно му помогна да пресече финалната линия на Олимпиадата в Барселона през 1992 г, след като мечтата за медал умря след травма в бягането на 1/2-финала.

Вдъхновението на Уодсуърт за неговата помощ може и инцидентно да е дошло от съпругата му. Той е женен за бившата канадска скиорка Беки Скот. Нейните мечти за медал на Олимпиадата през 2006 г изглеждаха разбити, когато партньорката й Сара Ренър загуби едната си щека преди старта.

Норвежкият треньор Бьорнар Хаакенсмоен се намесил, давайки на Ренър щека - канадското дуо завърши със сребро... докато норвежката двойка, водена от Хаакенсмоен завърши четвърта.

Манията на Байерн да бъде единствен в Германия

На 4 януари 2013 г нападателят на Борусия (Дортмунд) Роберт Левандовски подписа предварителен договор за 5 години с Байерн (Мюнхен). За втори пореден сезон клубът взима водеща фигура от най-големия си конкурент в последните години. Трансферът на Марио Гьотце беше „случайно“ обявен предварително, а той не игра във финала на Шампионската лига между двата клуба.

В Мюнхен страдат от манията да бъдат единствени в Германия и обезоръжават конкуренцията. Купувайки добрите играчи на останалите отбори в страната си спестяват и време за адаптация. От началото на Бундеслигата през 1963/64 г Байерн е взел четирима играчи от дортмундци – Томас Хелмер, Торстен Фрингс, Гьотце и Левандовски, но осем клуба са оставали без повече звезди през годините.

1 Нюрнберг – 9 играча

Аугуст Щарек (1968 г), Джони Хансен (1970 г), Бертрам Бейерлорцер (1981 г), Норберт Едер (1984 г), Роланд Грахамер (1988 г), Щефан Ройтер (1988 г), Манфред Швабъл (1989 г), Ален Сутер (1994 г) и Михаел Визингер (1999 г).

2 Шалке – 8 играча

Вернер Ипта (1963 г), Ханс Новак (1965 г), Бранко Облак (1977 г), Юрген Вегман (1987 г), Олаф Тон (1988 г), Томас Линке (1998 г), Хамит Алтънтоп (2007 г) и Мануел Нойер (2011 г)

2 Карлсруе – 8 играча

Курт Нидермайер (1977 г), Норберт Янзон (1977 г), Михаел Щернкопф (1990 г), Оливер Кройцер (1991 г), Мемет Шол (1992 г), Оливер Кан (1994 г), Торстен Финк (1997 г) и Михаел Тарнат (1997 г)

2 Байер (Леверкузен) – 8 играча

Хелмут Винкълхофер (1985 г), Алоис Райнхардт (1991 г), Жоргиньо (1992 г), Маркус Мюнх (1996 г), Роберт Ковач (2001 г), Зе Роберто (2002 г), Михаел Балак (2002 г) и Лусио (2004 г)

5 Вердер (Бремен) – 7 играча

Юрген Рьобер (1980 г), Марио Баслер (1996 г), Клаудио Писаро (2001 и 2012 г), Валериен Исмаел (2005 г), Мирослав Клозе (2007 г) и Тим Боровски (2008 г)

5 Борусия (Мьонхенгладбах) – 7 играча

Карл Дел`Хайе (1980 г), Лотар Матеус (1984 г), Щефан Ефенберг (1990 и 1998 г), Патрик Андерсон (1999 г), Марсел Янсен (2007 г), Александър Баумйохан (2009 г) и Данте (2012 г)

7 Щутгарт – 6 играча

Дитер Хьонес (1979 г), Бернд Мартин (1982 г), Томас Щрунц (1995 г), Джовани Елбер (1997 г), Пабло Тиам (2001 г) и Марио Гомес (2009 г)

7 Кайзерслаутерн – 6 играча

Херварт Копенхьофер (1969 г), Андреас Бреме (1985 г), Бруно Лабадия (1991 г), Марсел Витечек (1993 г) и Чириако Сфорца (1995 и 2000 г)

Перушина, сълзи и екстаз

Помня, че беше хладна дъждовна вечер. Гледах мача в хола с баща ми и комшията. Французите ни поведоха и сякаш стана по-студено. Детският ми ентусиазъм не ми позволи да се отчайвам. По онова време имах Правец 8С, а за съществуването на интернет и не подозирах. Единственият ми източник на информация по футболните въпроси беше вестникът, в който работеше баща ми и винаги имаше по един брой вкъщи. Бях научил съставите, знаех кой футболист в кой клуб играе и някои подробности, които считах за важна информация. Нетърпеливо зачаках да изравним резултата. Не чаках много. След центриране от ъглов удар Емил Костадинов засече топката с глава на близката греда и заличихме преднината.

 

Франция имаше добро поколение – Бернар Лама, Марсел Десаи, Лоран Блан, Емануел Петит, Пол Льо Гуен, Дидие Дешан, Жан-Пиер Папен, Давид Жинола, Ерик Кантона. Имаше предимство да домакинства и равенството я класираше на световните финали в САЩ през 1994 г. Едва ли някой французин е предполагал в какво ще се превърне 17 ноември 1993 г. По някое време на терена се появи един петел, който с френско високомерие се разходи парадно и прекъсна мача за няколко минути. Така и не знам дали някой български зевзек се измайтапи или домакините бяха планирали да разсейват нашия отбор. Появата на пернатото може да се тълкува и като знамение, но предполагам, че е бил принесен в жертва след случилото се.

В 89-ата минута резултатът е 1:1, а „петлите“ получават пряк свободен удар вдясно от нашето наказателно поле, заради нарушение на Петър Александров, който преди малко се е появил на мястото на Йордан Лечков. Коментаторите Петър Василев - Петела и Николай Колев – Мичмана от няколко минути се вайкат как това талантливо българско поколение няма да се класира за световното, но дано успее за европейското. Давид Жинола центрира, но никой от неговите съотборници не играе с топката, която стига до Емил Кременлиев. Той прави няколко крачки и подава на Краси Балъков. Халфът вижда Любо Пенев, който е на метър-два в половината на съперника и го намира. „Чичовото“ е с гръб към френската врата, завърта се и с един поглед вижда Емил Костадинов, вдигайки топката към него.

Кълбото полита от крака на Пенев в 89 минута 54 секунда. Емо овладява с дясното си бедро на метър пред наказателното и нахлува диагонално към вратата. Надбягва пазача си, Лоран Блан се хвърля отчаяно в краката му с шпагат, опитвайки да спре непредотвратимото. Изстрелът профучава над плонжиращия Бернар Лама, топката закача леко горната греда и опъва мрежата – 89 минута 59 секунда. Феноменално! Аз съм на колене върху килима с ръце сочещи нагоре и усещам пулса си в ушите. Баща ми и съседа крещят така, че полюлеят се клати, а диваните се местят.

Петела и Мичмана не могат да поемат дъх: „Костадинов влиза на скорост, да видим, изстрел и гол!!! (Петела) Ето, Господ е българин! Господ е българин тази вечер!!! (Мичмана) Господ е българин! Не зная, не зная какво ще става тази вечер в Париж, уважаеми зрители. Невероятно – 50 000 души са като попарени, българите се прегръщат, редовното време изтече!!! Емил Костадинов с великолепен удар простреля Бернар Лама! Всички тези думи, които казахме до тук за шанса, за спортното щастие се сбъднаха! Иска ми се сега само едно, иска ми се Лесли Мотръм, иска ми се веднага да свири и последния съдийски сигнал, защото вече една минута се играе повече от тези 90. Не зная как се чувствате вие в България, но аз просто трябва, трябва да спра, защото иначе сърцето наистина може и да не издържи в този велик миг, в този велик миг за българския футбол!!! (Петела) Всички да целунем Емил Костадинов – героят на този мач!!! (Мичмана) Заслужава, заслужава Емил Костадинов!!! Сега трябва вече да гледаме към хронометъра – ето го и краят!!! България за шести път е на световни футболни финали! Ето го целият наш щаб, ето ги българите да ликуват на „Парк де Пренс“!!! Сега вече мога уважаеми приятели на футбола да ви кажа моята прогноза беше 2:1 за България преди този двубой и тя се сбъдна. Невероятна радост на „Парк де Пренс“!!! Вярвам в този миг цяла България е на върха на щастието!!! Искахме я тази футболна победа, г-н Колев, и тя дойде!!! Ето ги посърналите французи... (Петела)“.

На фона на тези думи в ужаса си от френската телевизия изписват – Франция 2:1 България. Мишел Платини е в плен на мъката. След последния съдийски сигнал Жинола се държи за кръста, Дешан за главата, Блан е клекнал, треньорът Жерар Улие влиза в тунела на стадиона. По терена в екстаз тичат българските лъвове, които току що са разпердушинили френското петле. „Парк де Пренс“, Париж и Франция са потънали в сълзи и тишина. Българският отбор нанесе кинжален удар, за да донесе на народа едно незабравимо американско лято и медали от световното. Без да знаем какво ни чака няколко месеца по-късно, всички се радвахме. Дори и тези, които не гледаха и не разбираха футбола. През нощта на 17 ноември 1993 г в България на никой не му пукаше за студа и дъжда. Щастието беше завладяло сърцата. В онзи миг, в който топката беше изритана от Емо Костадинов се роди Пеневата чета. Всички бяха убедени, че в тази нощ Господ несъмнено е бил българин. 20 години по-късно спомените са все още толкова силни, колкото и преживяната на момента емоция. Един успех гравиран със златни букви в сърцата на мнозина.

На 17 ноември 1993 г гилотинирахме петела, който беше разперил криле да лети към САЩ. А пилешкото бульонче от „Парк де Пренс“ се оказа само топло предястие преди големия пир през лятото на 1994 г. На французите песента на Guns N' Roses – November Rain не им е от любимите. А аз винаги я слушам с кеф и заради заглавието.

Най-големият измамник в историята на футбола – 20 г без нито един гол

Бразилецът Карлос Енрике Кайсер сигурно е най-големият измамник в историята на футбола, като в 20-годишната си кариера на нападател не е вкарал нито един гол.

Кайсер нямал талант за футбол, но е бил много изобретателен. В началото на 80-те години се сприятелил с известните бразилски играчи Ромарио, Едмундо и др. Когато те подпишели договори с някой клуб уверявали началниците да предложат тримесечен договор за проби с „талантливия“ Кайсер. Веднага след като подпишел контракта той казвал, че му трябват няколко седмици да влезе във форма. След месец търсене на формата се явявал на тренировка и продължавал с плана си.

„Взимах топката и я удрях силно. Тогава се хващах за прасеца и се превивах от болка. Тогава нямаше магнитни резонанси и лекарите трябваше да ми вярват“, разказва Кайсер в едно интервю. Треньорите мислели, че няма късмет с контузиите, но все пак разкрили измамите му, докато „играел“ за Ботафого.

Кайсер носел със себе си голям мобилен телефон на който често говорел дълго на английски език. Пред всички казвал, че от него се интересуват клубове от Европа. Междувременно, един от лекарите на Ботафого знаел английски и веднъж дочул разговор на Кайсер, който нямал никакъв смисъл. Докато нападателят се къпел, лекарят взел мобилния телефон и разбрал, че е играчка.

След инцидента Кайсер избягал в друг клуб, като освен в Ботафого, е „играл“ за Фламенго, Вашко Да Гама, Палмейрас и Флуминензе. Все пак веднъж се озовал и на терена.

„Треньорът ме увери, че само ще седя на пейката. Губехме и той ме прати да загрявам. Как да избегна да не видят всички, че не съм от най-добрите играчи? Разбрах, че привържениците обиждат своите играчи. Изкачих се на оградата и започнах да обиждам запалянковците“, споделя пишман футболистът. След този мач президентът на клуба го извикал на разговор, но Кайсер отново се измъкнал.

„Казах му, че баща ми е починал, че съм имал втори баща (показвайки го на президента) и че няма да позволя на никой да обижда баща ми, както го правеха привържениците“, обяснява измамникът, който след този случай получил нов договор с клуба.

Като всички бразилски звезди и той отишъл в Европа. Подписал с френския Ажаксио, а на първата тренировка дошли около хиляда привърженици да го поздравят. Кайсер не искал да ги разочарова с липсата на качества и взел всички топки от терена и ги хвърлил на запалянковците. Треньорът трябвало да проведе тренировката без топки, а Кайсер нямало как да покаже таланта си.

След 20 години измами му омръзнало и завършил кариерата си с 30 мача, като във всички се появявал от пейката и без да вкара нито един гол, въпреки че се представял за нападател.

Жи-Пи Пи на 50

 

Днес Жан-Пиер Папен, бивш френски национал и футболист №1 на Европа за 1991 г, навършва 50 години. В дните си като играч беше известен с волетата си, които неговите привърженици нарекоха „Папенки“. През 1996 г, след като осеммесечната му дъщеря Емили е диагностицирана със сериозни церебрални проблеми, Жан-Пиер и съпругата му Флоренс създават асоциацията „Деветка от сърца“ (той играе с №9), която да помага на други родители в тази ситуация, и най-вече, за да бъдат открити и прилагани методи за умственото и физическо обучение на такива деца.

Папен има 30 гола за Франция в 54 мача. Участва на Мондиал 86 в Мексико, където „петлите“ стават трети, както и на Евро 92 в Швеция. Последният му мач с националната фланелка е през 1995 г.

На клубно ниво е носил екипите на Виши (1983/84 г), Валенсиен (1984/85 г), Брюж (1985/86 г), Олимпик (Марсилия) (1986/92 г), Милан (1992/94 г), Байерн (1994/96 г), Бордо (1996/98 г) и Гингам (1998 г). Въпреки че има само 31 мача с екипа на белгийския Брюж е избран за най-добър чуждестранен играч на клуба от привържениците през април 2008 г.

По време на много успешния му престой в Олимпик (Марсилия) печели шампионата в четири поредни сезона (1989-1992 г), постигайки дубъл през 1989 г и достига финал за Купата на европейските шампиони през 1991 г, загубен от Цървена звезда (Белград) след изпълнение на дузпи. През този период Папен е голмайстор на френското първенство в пет поредни сезона (1988-1992 г). С фланелката на марсилци той печели Златната топка, която се присъжда на Футболист №1 на Европа, през 1991 г. Той е единственият играч с тази награда, който я печели като състезател от френски клуб.

През 1992 г Папен преминава в Милан срещу 10 000 000 паунда, което е световен рекорд за времето си. Така става първият френски топ футболист присъединил се към италианската Серия А след Мишел Платини. Не успява да се наложи като титуляр заради травми и проблеми с адаптацията. Влиза като смяна във финала на Шампионската лига през 1993 г, който Милан губи от бившия му клуб Олимпик (Марсилия). Въпреки това Папен пази добри спомени от престоя си в Италия и често цитира бившите наставници на Милан Фабио Капело и Ариго Саки, като свои модели относно треньорството. През 1994 г е трансфериран в Байерн (Мюнхен), където отново страда от контузии. През втория си сезон в Германия е част от състава, който спечели Купата на УЕФА срещу Бордо, клубът в който Папен ще заиграе от следващата есен. С жирондинците той губи финала за Купата на Лигата през 1997 г срещу Страсбург. Кариерата на Папен приключва във Втора дивизия на Франция с екипа на Гингам през 1998 г.

Папен бележи много по френските терени, но в противовес на много други велики френски играчи никога не става доминантен в чужбина. Той също така е част от „проклетото поколение“ от френски футболисти, които играят между ерата на Платини в края на 80-те години и световните шампиони от 1998 г. Въпреки талантливи играчи като Папен, Кантона и Жинола Франция пропуска разочароващо световните първенства през 1990 и 1994 г. За втория турнир се проваля с домакински загуби от Израел и България. Отпада от Евро 92 в групата от Дания, след перфектен рекорд в квалификациите за турнира. Това е единственият период (1989-96 г) във френския футбол, в който клубовете се справят по-успешно от националния отбор.

Папен е иконичен във френската поп култура, като става герой в сатирично куклено шоу по телевизията, където първоначално е изобразен като глупав футболист (разпространен стереотип във Франция), който е вманиачен само в намирането на различни начини да вкарва голове. Когато изпитва трудности в Италия образът му в предаването става по-симпатичен, като в една песничка дори господ го призовава да се върне в родината си, защото „Франция има нужда от теб!“.

Два пъти в кариерата си е свързван с клубове от Англия. Първо е трансферна цел на Тотнъм през март 1994 г. В края на престоя си в Бордо е мишена на амбициозния Фулъм, който тогава се намира във Втора дивизия, като дори изразява желание да подпише с клуба. Така или иначе той никога не заиграва на Острова.

След като за кратко е треньор на френски клубове, той се присъединява към местния аматьорски клуб Фактюр-Бигано Бойен през 2009 г, когато е на 45 г.

През май 2006 г Папен поема Страсбург, който е изпаднал във Втора дивизия. Преди това той е начело на аматьорския Басен, като му помага да се изкачи с едно ниво нагоре. През сезон 2006/07 г бившият нападател връща Страсбург в Лига 1, класирайки го на трето място, но малко след края на сезона вътрешни конфликти в клуба излизат в пресата. Няколко играчи открито критикуват методите на Жи-Пи Пи. Първоначално той е обявен за треньор на клуба за сезон 2007/08 г, но само седмица по-късно е принуден да напусне, след като става ясно, че е бил на интервю за треньорския пост в Ланс само часове след потвърждението в Страсбург. Заместен е от Жан-Марк Фурлан, а в Ланс избират Ги Ру. По ирония на съдбата Папен става треньор на Ланс след загуба от Страсбург, довела до освобождаването на Ги Ру след пет кръга от сезона. Отборът отпада в първия кръг на Купата на УЕФА и Купата на Франция, като се бори за оцеляването си в елита. На 29 декември 2009 г Папен е назначен за треньор на Шатороа, напускайки поста през май 2010 г.

Папен е в списъка на Пеле „125 най-велики живи футболисти“, оповестен през март 2004 г

Два пъти е избиран за Футболист №1 на Франция – 1989, 1991 г

Носител е на Златен Онз за 1991 г

Голмайстор №1 в света за 1991 г

Голмайстор на Купата на европейските шампиони – 1989/90, 1990/91, 1991/92 г
Избран за Играч на 20 век в Олимпик (Марсилия)

Освен с кошмарното си отпадане за Мондиал 94 на „Парк де Пренс“ от България, Жи-Пи Пи има още една интересна случка с български отбор. Сцената се провежда на 21 март 1990 г в 1/4-финал от Купата на европейските шампиони. „Финикийците“ имат предимство от победа с 1:0 в първия мач срещу ЦСКА (тогава Средец) в София. Тандемът в атака е не друг, а страховитата двойка Христо Стоичков и Емил Костадинов, а защитата е водена от несравнимия Трифон Иванов. Марсилци водят с 3:0 и в 75-ата минута изглеждат сигурни в класирането напред. Но в 84-ата минута Юруков излиза лице в лице с Гаетан Юар. Той до момента няма никаква работа, но се сблъсква със защитника Ерик Мура и присъдата е да не доиграе сезона, заради фрактура на тибията. Французите вече са направили две смени и на вратата трябва да застане полеви играч – изборът пада върху Папен (висок 176 см), който е вкарал за 2:0 в 28-ата минута. В оставащите десетина минути от мача той носи ръкавиците и вратарската фланелка, но не му се налага да демонстрира умения в спасяването на гола - мачът завършва 3:1 за марсилци.

Жан-Пиер Папен в действие 

Жи-Пи Пи като вратар срещу ЦСКА (София)