Футболът вече няма нужда от съдии

Всички ние имаме нещо – играчка, приятел или любовта към филмите от поредицата „Междузвездни войни“, към които се придържаме прекалено дълго.

Убеждаваме се, че имаме нужда от тях в живота ни, така минава ден след ден и че всъщност наистина ги харесваме или обичаме. Но истината е, че колкото по-дълго се държим на тях, толкова по-дълго ни спират да достигнем пълния си потенциал.

През тази събота и неделя Висшата лига може би най-сетне доказа на себе си, че е надраснала съдиите.

Не е до конспирация за контролиране на резултати, този сценарий беше предложен от Жозе Моуриньо, който буйстваше срещу управата на ФА през 2005 г. Съдийското неразположение се свежда до некомпетентност, шайка от слепи, неподготвени мишки, които обикалят по терените в напразен опит да са на едно ниво с модерните играчи.

С лудостта редовен гол на Луис Суарес да бъде отменен заради засада, а гол от засада на Чичарито да бъде признат за редовен в неделя, със сигурност е време да се изостави остарялата концепция трето лице да ръководи мача. Футболистите са големи мъже и могат да решават споровете си сами.

Всъщност без неутралната фигура на рефера, на който те могат и прехвърлят вината за всичко, футболът със сигурност ще стане по-мирно място.

Представете си идиличната хармония, когато играчите спортсменски си вдигат ръцете, когато са в засада, протягат ги, за да помогнат на съперник да се изправи след нарушение и неумолимо ще оправят всеки възможен аспект на мача.

Всички трябва да се разделим с тази играчка, приятел или образа на „Междузвездни войни“. Колкото по-скоро футболът осъзнае, че хора като Марк Клатенбърг са тази сцена от „Клонираните атакуват“, когато Хейдън Кристенсен се оплаква от пясъка, толкова по-скоро могат да спрат развяването на измислени жълти картони. Тогава може да започне развяването на ГОТИНИ картони на тяхно място.

Против симулирането

Всичко казано досега за махането на съдиите? Игнорирайте го. „Осмей уикенда“ си промени мнението. Съдиите не са проблема. Симулантите са. Ааах! Симулантите! Те вбесяват толкова ! Нещо трябва да се направи.

Как смее Фернандо Торес да преувеличава лек контакт, като всеки един от неговите колеги, без значение от клуба, по няколко пъти на мач? Какво имате предвид, че е по-сложно отколкото изглежда? Той падна на земята! Изгонете го!

Ясно е, че сегашната стратегия на ФА да започва кратко разследване с обезумели енергични действия и на най-тънкия намек за симулация всеки път когато излезе в новините не е работеща. Трябва свеж подход, за да се изчисти хубавата игра от това грозно престъпление.

Предлаганата от "Осмей уикенда" стратегия е проста. След всеки мач, без изключение, всеки клуб трябва да номинира един от своите играчи, който по тяхна преценка е направил най-лошата симулация. Този футболист трябва да внесе седмичната си заплата във ФА. Те ще направят всичко по силите си да останат на краката си.

Като последствие, когато отборите излизат от тунелите за следващия мач, последният прегрешил от всеки състав трябва да стъпва на терена няколко секунди след колегите си. В този момент от трибуните на стадиона трябва да се изпълнява смешния танц от хита „Гангнам стайл“. Звукът да е засилен докрай. Може би това ще накара засрамените играчи да носят роклички...

Автор: Джордж Анкърс

Могъщият дух на „Риасор“ и Депор разклатиха Барселона

Забележителен и исторически мач на „Риасор“. Депор губеше с 0:3 в 17-ата минута и се усещаше страх от най-лошото, но отборът реагира и никога не загуби вяра срещу мощния Барса. Всичко завърши с девет гола, които разбиха няколко висоти.

Две различни части през първото полувреме – в началото Барселона притисна изплашен Депор, който допусна три гола за 17 минути, а после реакция на галисийците и две попадения за тях, след като Олтра промени схемата на 4-1-4-1. Местните мечтаеха за изравняването, но Фабрегас, който направи три асистенции през тази част, изведе Меси за 4:2 преди почивката.

Сценарият на мача беше ясен още преди началото му – Барселона владееше топката, докато Депор изчакваше в защита, опитвайки се да изненада на контраатака. Галисийците бяха изненаданите, допускайки два бързи гола. Само две минути след първия съдийски сигнал Фабрегас даде перфектен пас между централните нападатели, за да остави Жорди Алба сам срещу Арансубия и левият бранител се разписа.

Пет минути по-късно Меси подаде топката на ръба на наказателното поле към Кристиан Тейо, който финтира Айосе и отбеляза, шутирайки мощно покрай Арансубия. До десетата минута каталунците можеха да вкарат още два пъти, но вратарят на Депор отби ударите на Иниеста.

Проблемът срещу Барса беше тактиката на Олтра, защото съставът на Депор допусна две големи грешки – първата беше да пробва капана на засадата, за да притисне халфовата линия на съперника, а втората постоянната загуба на топката в собствената половина. Комбинирани двете убиха Депортиво, карайки Барселона да се чувства доста удобно в намиране на дупки в отбраната на Олтра.

Депортиво беше в шок и не знаеше как да реагира, така че Барселона продължи да натиска и отбеляза трети гол с третия си удар във вратата. Отново Фабрегас беше асистент, а Меси се разписа с шут от границата на наказателното поле.

„Риасор“ протестира и публиката започна да окуражава играчите и тогава започна реакцията. В следващите минути Депор беше близо до гола на два пъти – първо Рики уцели гредата след удар с глава, макар и да беше в засада (20 мин), а по-късно Алекс Бергантинос стреля от ръба на наказателното поле, но Валдес изби над вратата (22 мин).

Барселона все още беше опасен, но Депор живна и се разписа след контраатака, започната от Рики. Мадридчанинът дриблираше с топката в средата на терена, преминавайки двама съперника преди да бъде фаулиран от Масчерано, на пръв поглед извън наказателното поле, но съдията Парада Ромеро отсъди дузпа. Пици използва възможността, пращайки Валдес в грешния ъгъл. В този момент Масчерано вече имаше жълт картон и можеше да бъде изгонен.

Сега Депортиво изглеждаше по-фокусиран, изоставайки с два гола, а Барса винаги представляваше опасност, но галисийците се бранеха по-добре и по-важното – отнемаха топката в средата на терена, което им позволи да осъществят няколко опасни контраатаки.

Разликата дойде от промяната на схемата – Олтра заложи на 4-1-4-1, като Валерон запази позицията си на терена, а Алекс Бергантинос получи по-офанзивна роля, което допринесе за по-добър баланс в състава.

„Риасор“ се развълнува и галисийците вкараха отново. Центриране от ъглов удар на Пици се отклони в гърба на Масчерано и топката попадна на пътя на Алекс Бергантинос, който отправи силен шут от ръба на наказателното поле. Валдес трябваше да спре топката, но тя се изплъзна от ръцете му и Депор мечтаеше за изравняване. Това беше първи гол за халфа за този сезон и гол номер 1200 за Депортиво на „Риасор“ в Примера Дивисион.

Феновете също мечтаеха за изравнителното попадение, но нова комбинация между Фабрегас и Меси успокои нервите на Барса. След бързо изпълнен пряк свободен удар бившият капитан на Арсенал изведе аржентинеца, който не се провали в наказателното поле, преодолявайки Арансубия.

С шест гола през първото полувреме нещата изглеждаха необичайно, Барса изглеждаше нервно в края и вълнението нарастна с още три гола през втората част. Гостуващият отбор имаше владението над топката, но Депор никога не загуби вяра и се бори до последната минута с желание да вземе точка.

Второто полувреме не можеше да започне по-добре, след като Депортиво вкара след две минути игра. Рики беше фаулиран на границата на наказателното поле, а Пици се разписа сензационно от пряк свободния удар. За да стане още по-интересно Масчерано беше изгонен в 49-ата минута, след като удари Рики в лицето с неволо действие. Може би беше малко сурово наказание, но истината е, че аржентинецът играеше по ръба от получаването на първия жълт картон през първата част. Той беше най-грубият от барселонците с три нарушения на сметката си.

Барселона остана с човек по-малко за последните 40 минути, но все още беше опасен отбор. В 53-ата минута Меси уцели гредата след изпълнение на пряк свободен удар, а две минути по-късно резервата Педро не преодоля Арансубия, след като остана очи в очи с него. Депор също създаваше голови възможности. Зе Кастро стреля с глава във вратата след ъглов удар, а Пици (59 мин) и Рики (62 мин) шутираха в очертанията, но и трите опита бяха спасени от Валдес.

Тогава Олтра извърши двойна смяна, пускайки Нелсон Оливейра и Хавиер Камуняс на местата на Бруно Гама и Валерон. Двамата нямаха пряко влияние над мача, който продължи да бъде открит. Депор атакуваше, а Барса отговаряше с бързи атаки.

Отговорът на Виланова беше да включи Шави Ернандес от пейката и отборът му започна да брани владението на топката, движейки я по тревата в търсене на пробойни в отбраната на Депор. Това беше най-добрият отговор на натиска на Депортиво.

Депор загуби издръжливост и Барселона щеше да отбележи пети гол, а негов автор стана Меси с една от добре познатите си солови акции. Премина Марчена и Лауре, за да огорчи Арансубия с диагонален удар.

Мачът изглеждаше приключил, но Депор имаше нужда само от минута, за да върне интригата. Оливейра центрира отляво на пътя на Пици, който се опита да овладее топката с гръб към вратата, но левият бранител Жорди Алба я отклони в опит да я подаде на Валдес, но вместо това прехвърли собствения си вратар, за да вкара четвъртия гол за галисийците.

Това беше шокиращо за Барса, каталунците бяха брилянтни, но все още не си бяха осигурили трите точки и може би по тази причина изглеждаха много нервни в последните десет минути. Депор натисна и Олтра позволи на Саломао да дебютира в Примера, заменяйки Рики. Домакините не можаха да изравнят, макар и в ъгловия удар в последната минута да се опита да се разпише и вратарят Арансубия.

Малко загуби могат да бъдат толкова окуражаващи, колкото тази. Барса беше съкрушителна сила, Фабрегас направи три асистенции, Меси вкара хеттрик, но Депор, въпреки ясните си проблеми в защита, отговори на всеки удар и никога не загуби надежда да завоюва точка от тази среща, всичко това след 0:3 в 17-ата минута. Без съмнение мотивация преди локалното дерби срещу Селта (Виго).

Депортиво остана в зоната на изпадащите след четвърта поредна загуба в Ла Лига. „Риасор“ видя девет гола за пръв път от победата с 10:1 срещу Леида преди повече от 60 години – 5 ноември 1950 г. Също така Депор за пръв път загуби на своя дом, след като е отбелязал четири гола. Единственият подобен прецедент беше равенството 4:4 срещу Реал Сосиедад през сезон 1949/50 г. Хората на Олтра вече се готвят за галисийското дерби идната събота на „Балайдос“.

Депортиво (Ла Коруня) – Барселона 4:5 (2:4)

0:1 – Жорди Алба (3 мин)

0:2 – Тейо (7)
0:3 – Меси (17)

1:3 – Пици (26) дузпа
2:3 – Алекс (37)
2:4 – Меси (43)

3:4 – Пици (47)

3:5 – Меси (76)
4:5 – Жорди Алба (78) автогол

Депортиво (4-2-3-1): Арансубия, Лауре, Марчена, Зе Кастро, Айосе, Алекс Бергантинос, Абел Агилар, Бруно Гама (60 мин – Оливейра), Валерон (60 – Камуняс), Пици, Рики (78 – Саломао)

Барселона (4-3-3): Валдес, Монтоя, Масчерано, Сонг, Жорди Алба, Бускетс, Фабрегас (60 – Шави), Иниеста, Тейо (55 – Педро), Меси, Вия (53 мин – Адриано)

Съдия: Хосе Луис Парада Ромеро

жълти картони: Алекс Бергантинос, Айосе, Валерон, Лауре (Д), Иниеста, Фабрегас, Меси, Масчерано (Б)

червен картон: Масчерано (Б)

Стадион: „Риасор“, 33 000 зрители

Статистика:

владеене на топката

37% - 63%

опити за гол

10 – 8

общ брой удари

13 – 10

удари във вратата

8 – 7

спасявания на вратарите

1 – 5

ъглови удари

5 – 1

засади

4 – 1

нарушения

12 – 13

точност на подаванията
85,25% - 91,32%

Бизнес между врагове – топ 10 на трансферите между Интер и Ювентус

През това лято шампионът на Италия Ювентус се стремеше към трансфери, които да добавят дълбочина и качество за първото участие в Шампионската лига от сезон 2009/10 г. Междувременно Интер излезе от срамен сезон, в който смени три треньора по пътя към шесто място в крайното класиране на Серия А.

В Интер работят упорито, за да се подсигурят да не повторят разочароващия сезон. Диего Форлан напусна в посока Бразилия, а Жулио Сезар беше продаден на Куинс Парк Рейнджърс, заменен от новата покупка Самир Ханданович. Договорът на Лусио бе прекратен по взаимно съгласие и той подписа с Ювентус – най-големият враг на „нерадзурите“.

Новото попълнение беше посрещнато със смесени чувства от най-верните поддръжници на „бианконерите“. Отборът се сдоби с опитен и способен защитник, който умее да държи топката. Докато преминаването може и да е спорно, то със сигурност не е първото.

От години играчи се местят в двете посоки, а огорчението на двете агитки регистрира различни нива. Предстоящата класация сочи топ 10 на трансферите между Интер и Юве. Тя е изградена на базата на уменията, отношението на феновете към трансфера и представянето на играчите в новия им отбор.

10 – Джовани Ферари

Връщайки се назад във времето, роденият в Милано халф е част от много успешния отбор на Ювентус от началото на 30-те години, който печели пет пъти Скудетото. През 1935 г преминава в Интер. Играе за отбора от родния си град пет години, печелейки два пъти Скудетото, а през 1939 г и Купата на Италия.

9 – Лусио

Още не е ясно какво точно ще бъде влиянието на Лусио в Ювентус, но добавя решаваща дълбочина в центъра на защитата за гиганта от Торино. Контузията на Джорджо Киелини на финала на Европейското първенство ще му даде шанс за изява.

В ерата след скандала Калчополи и с нагряно както никога Дерби д`Италия, този трансфер е спорен. Фактът, че е свободен трансфер помогна за утехата на някои ювентинци, а феновете на Интер бяха ядосани от грешките му в предния сезон.

8 – Алдо Серена

Това преминаване е доста интересно, като Серена има няколко престоя в Интер (и Милан) преди да се присъедини към Ювентус преди сезон 1985/86 г. Осигури няколко години стабилна служба за „бианконерите“, отбелязвайки 21 гола в 51 мача. Нападателят е известен с пропуснатата дузпа на 1/2-финала на Световното първенство през 1990 г, но трябва да бъде запомнен и като един от топ играчите на Интер в кратката им доминация в края на 80-те години.

Той стана голмайстор на Серия А през сезон 1988/89 г, а Интер спечели Скудетото. Тъжно за Алдо репутацията му сред интеристите пострада, когато премина в градския противник Милан (отново) преди старта на сезон 1991/92 г. С 10 мача в два сезона за Милан не успя да се разпише нито веднъж и се отказа на 33 г.

7 - Едгар Давидс

Освен че беше основна фигура в големия отбор на Ювентус от края на 90-те години (печелейки 3 пъти Скудетото), Давидс има и престой в Интер. Въпреки големия си успех със „Старата госпожа“ Давидс беше безцеремонно даден под наем на Барселона по средата на сезон 2003/04 г. Докато беше нежелан в Торино, той помогна за съживяването на закъсалия по това време Барселона, извеждайки каталунския отбор от средата на класирането до второ място за няколко месеца. През лятото беше продаден на Интер, където изигра една година при подписан договор за три сезона. Контрактът беше прекратен и „Питбула“ премина в Тотнъм със свободен трансфер. Въпреки продажбата в Интер, Давидс остана любимец на ювентинците заради многото му заслуги към клуба.

6 – Роберто Бонинсеня

Той е измежду тези заменили Интер с Ювентус. Бонинсеня беше страхотен талант за „нерадзурите“ и остана в клуба осем сезона, в които отбеляза 113 гола в почти 200 мача. Доста добър голов рекорд, а 24-те му попадения (най-доброто постижение в кариерата му) през сезон 1970/71 г помогнаха на Интер да спечели Скудетото. Неговият пик дойде в началото на 70-те, преди да позалезе към средата на десетилетието.

Тогава беше трансфериран в Ювентус на 33-годишна възраст. Отчасти и заради годините му така и не намери индивидуален успех с Ювентус, като този в Интер, отбелязвайки по десет гола в първите два сезона, за да остане резерва в третия и да продължи кариерата си във Верона. Въпреки това спечели два пъти Скудетото с Ювентус, както и Купата на УЕФА през 1977 г.

5 – Салваторе Скилачи

Като Алдо Серена, Тото Скилачи стана много популярен с изявите си на Световното първенство през 1990 г. За разлика от Серена, Тото се знаеше със сила , а не с грешка. Той беше новак на международната сцена, но шокира света, отбелязвайки шест гола, за да спечели Златната обувка. Преди началото на Световното играеше за Ювентус, но представянето му повиши очакванията на феновете из цяла Италия.

За нещастие на Тото той не успя да повтори представянето си с националния отбор и на клубно ниво. Високите очаквания и контузиите продължиха да създават проблеми в остатъка от времето му в Ювентус. Една година след голмайсторския приз от Световното той бе продаден на Интер, където продължи да разочарова. След като напусна и миланския клуб продължи с футбола в японската Джей лига, където повъзстанови репутацията си, макар и на по-ниско ниво.

4 – Фабио Канаваро

Сега определян като може би най-добрият защитник на своето поколение, когато Канаваро се присъедини към Интер през 2002 г още не беше станал световен шампион и не бе спечелил Златната топка. Със сигурност беше известен като един от най-добрите бранители в Серия А и Европа, но още не беше славния Фабио, който знаем сега. Той беше взет в Милано, като част от граденето на нов състав след травматичния сезон през 2002 г и в дебютната му кампания отборът вървеше доста добре.

През следващия сезон феновете копнееха за полуфинала в Шампионската лига и второто място, след като Интер се срина до четвърто място в крайното класиране на Серия А. Канаваро имаше здравословни проблеми и беше пратен в Ювентус, като част от размяна през лятото. Със „Старата госпожа“ Канаваро стана защитник от световна класа, който щеше да изведе Италия до световния връх. После в разгара на скандала Калчополи той напусна в посока Реал (Мадрид). Завърна се при торинци за сезон 2009/10 г, но изявите му бяха предимно разочароващи.

3 – Марко Тардели

Докато Канаваро е известен с основното си лидерство на Световното първенство през 2006 г, Тардели е популярен заради един от най-добрите моменти в историята на световните първенства – Плачът на Тардели. Грубият халф се обезсмърти с отпразнуването на своя гол за 2:0 при победа на Италия с 3:1. Той преживя много триумфи през десетте години с Ювентус, печелейки пет пъти Скудетото и напълни шепите си с много други трофеи, сред които и Купата на европейските шампиони през 1985 г. Този финал на „Хейзъл“ се запомни с ужасната трагедия, оказвайки се последен за Тардели с екипа на Ювентус. Следващият му клуб?

Познахте – Интер. Халфът записа прилично количество изяви през двата си сезона в Милано, но така и не се доближи до формата си в Ювентус, отчасти и заради възрастта си (подписа на 31 г), както и заради по-ниското качество на съотборниците му. Огледално на опита си като играч, Тардели направи разочароващ престой в Интер и като треньор през сезон 2000/01 г, а няколко години по-късно се присъедини към административния щаб на Юве. Периодът му и като член на управата на „бианконерите“ също не беше успешен, но след това стана уважаван треньор – помощник на Джовани Трапатони в ирландския национален отбор.

2 – Патрик Виейра

Този играч е класиран толкова напред основно заради един фактор – Калчополи. Виейра изигра само един сезон с Юве – 2005/2006 г, когато беше спечелено Скудетото. Очакваше се да бъде голяма част от бъдещето на Ювентус след платените 20 милиона евро за халфа. След успешната първа година с Юве, избухна Калчополи и клубът беше пратен в Серия Б. Виейра реши да напусне торинци, за да подсили най-големия враг Интер, който плати по-малко от половината сума дадена от „бианконерите“. Заради напреженията между Юве и Интер покрай Калчополи този трансфер стана много спорен, а Патрик Виейра загуби уважението на ювентинците. Той се превърна във важна част от Интер в края на първото десетилетие на 21 век, печелейки няколко последователни сезона Скудетото преди да премине в Манчестър Сити през януари 2010 г, където прекара последните си 18 месеца като футболист.

1 – Златан Ибрахимович

Това е големият удар. Перфектната трансферна буря – Калчополи, Интер – Юве, звезда, успешен период след напускането на Юве. Сега всички знаем Златан като един от топ нападателите в света, но също така е известен и като нелоялен играч, който се интересува най-вече от парите. С този трансфер той започна да си създава тази репутация. Беше голям голмайстор в първата си година в Юве и важна фигура през втората. Тогава дойде Калчополи. Мнозина привърженици, играчи и управници се надяваха шведът да остане и да помогне на торинци във възстановяването.

За огорчение на тези хора Златан отчаяно искаше да напусне Юве, за да се върне в Серия А. Неговият агент, небезизвестният Мино Райола, заплаши да се обърне към съда за прекратяване на договора му, ако от клуба не се съгласят да трансферират Ибра. „Бианконерите“ го продадоха и то на Интер. Дни след сделката за Виейра шведът беше продаден за 24,8 милиона евро, а Ювентус спечели осем милиона евро спрямо платената цена от 16 милиона при закупуването му. Продажбата не беше фискална загуба, като тази на Виейра, но беше най-раняващата. Ибрахимович продължи да е шампион, но с екипа на Интер, превръщайки се в топ нападателя на Серия А.

Кратък престой в Барселона сложи край на времето му с Интер, но тогава той се премести в омразния съперник на „нерадзурите“ (и Ювентус) Милан. Феновете на Ювентус и Интер се отрекоха от него, но Ибра остана един от най-добрите футболисти в Серия А, помагайки на Милан да стане шампион през 2010/11 г. В обозримо бъдеще Ибра остава най-спорния трансфер между Интер и Ювентус.

Ирански футболист по чудо не остана без ръка – маха бомба от терена секунди преди експлозията

Футболист в Иран почти загуби ръката си, след като хвърли настрани предмет долетял на терена от публиката. Мигове по-късно играчът осъзна, че това всъщност е експлозив. Видео на инцидента показва как той за малко избягна сериозна контузия, докато се отървава от малкия предмет, който се взривява при контакта си с рекламното пано зад тъча.

В миналото феновете най-често хвърляха монети, запалки и седалки, но рядко бомба е попадала на игралното покритие. Мачът между местни отбори се играеше в град Исфахан, дом на едно от иранските ядрени съоръжения, които предизвикват толкова спорове по света.

Инцидентът стана кратко след като Международната агенция по атомна енергия към ООН изрази загриженост, че Иран продължава да нарушава директивите за обогатяване на уран и създава ядрени оръжия.

На терена официалните лица и футболистите избягаха надалеч от дима, а мачът бързо беше прекратен – сега полицията разследва случая.

Ето как се размина тежкият инцидент 

Да обичаш Борусия (Дортмунд)

Всички имаме мечти. Някои са малки, някои са големи. Някои съществуват само за малко, някои са в нас през целия ни живот. Този текст е за една мечта, която живя в мен 15 години преди да се сбъдне.

Всъщност семената на мечтата бяха посяти на плодотворната почва на 1990 и 1992 г. 1990 г се помни със Световното първенство в Италия и обединението на Германия. Самият аз я помня като годината, в която се влюбих в немския национален отбор, благодарение на два успешни мача срещу Англия и Аржентина. Тогава бях на 6 години.

Минаха две години и дойде време за Европейското първенство в Швеция. Не помня какво съм направил, но получих разрешение от родителите си да си купя официалния албум с лепенки на турнира (публикуван от Панини, легендарна компания в бизнеса) и похарчих джобните си пари за лепенки. Албумът така и не бе завършен, но между всички лепенки, които имах, една получи специално внимание от мен. На тази лепенка беше играч с червена коса на име Матиас Замер и той играеше в любимия ми отбор – Германия.

Какво друго може да иска малко червенокосо момче освен идол, какъвто беше Матиас Замер – с червена коса, отлични умения и играещ за моя любим национален отбор? Около година по-късно през 1993 разбрах, че Замер е преминал от италианския Интер в немския Борусия (Дортмунд). Въпреки че не бях чувал за този клуб преди, нямах против трансфера, тъй като вече играеше в Германия. Като подарък Борусия (Дортмунд) започна успешен период по това време, което ми даде първи възможности да видя Замер в клубен екип и останалите от отбора на БВБ по телевизията, благодарение на излъчването на Шампионската лига. През добрите стари дни футболът все още се излъчваше предимно по безплатни канали. Като на всички играчи дойде времето и на Замер да се откаже към края на десетилетието заради сериозна контузия в коляното, въпреки че изигра последния си мач с екипа на Борусия през 1997 г срещу Арминия (Билефелд). От 1993 до 2000 г, когато се отказа официално и стана треньор на БВБ, аз станах твърд привърженик на „жълто-черния“ клуб и неговото пенсиониране не беше достатъчно, за да прекъсна връзката си с Борусия.

Въпреки че съм фен на клуба вече три десетилетия, само веднъж съм бил в Дортмунд, през лятото на 1998 г на път за Франция. Е, ако броим спирането за 5 минути на влака в основната гара в града, като още едно посещение (не помня нищо друго освен оповестяването Следваща спирка Дортмунд и влакът спираше, докато пак заспах). Тогава съм бил два пъти. Всъщност е странно как не съм ходил там по-често, като не е много далече от моя дом в сравнение с много други места по света, които съм посетил (бил съм на всички континенти с изключение на Африка). През последните няколко години планирах пътуване до Дортмунд като награда за себе си за завършването на университета, но през миналата година други планове ме принудиха да забравя този. Преди да забележа и повечето от тази година мина преди да започна да го направя сега.

Пътуването беше планирано много набързо. В последния ден на октомври инцидентно проверих дали има останали свободни билети за оставащите домакински мачове тази година. Единственият мач за който още се продаваха билети беше срещу Хамбургер. Дори за него имаше под 200 пропуска. Обадих се на колега и бивш състудент, когото трябваше да сменя на кораба през месеца. Той ми каза, че смяната на екипажа ще е към края. Това ме устройваше и отидох да си купя билет за мача. Когато го направих вече бяха останали под 150 места, така че уцелих последния момент. По това време още не бях мисли как ще пътувам и къде ще отседна. Бързо стана ясно, че никъде близо около Дортмунд няма свободни легла в хостели и хотели през цялото време на престоя ми (мислех да пристигна в четвъртък и да си тръгна в събота или неделя). Тогава си спомних, че членувам в мрежата на разменено гостоприемство и започнах да търся някой, който би искал да приюти футболен любител. Да намеря такъв човек беше изненадващо лесно и най-доброто – той също беше фен на БВБ. Ще наричам домакина си Роберта, защото тя не беше съгласна, че Роберт Левандовски е доказал, че заслужава платените за него пари миналото лято. За нещастие заради други нейни планове тя можеше да ме подслони само за една вечер, а търсенето на място за втората нощ не се оказа плодотворно, така че се очертаваше да обикалям по улиците. Имах предложение от други финландски фенове, които бяха в града за мача да се опитаме да се срещнем на централната гара около полунощ след двубоя и да ме вземат в тяхната квартира извън града за нощувка, но комбинацията – финландци – петъчна вечер – футбол – празник – бирена държава – фенове на Байерн между тях, накара реалиста и песимиста в мен да не се надява много на този вариант въпреки добрата им воля и се подготвях да прекарам нощта навън.

Да намеря начин да пътувам на разумна цена до Дортмунд не се оказа лесна задача като намирането на подслон. Открих директна автобусна линия (е, с едно прекачване за 15 минути, но офертата беше представена като „директна линия“) от Стокхолм до Дортмунд, но нямаше удобна възможност за връщане, тъй като първият автобус обратно към Стокхолм тръгваше в понеделник. С радост предпочетох да пътувам с автобус, за да си спестя всички възможни препятствия, като изригнал вулкан. След дни на търсене и претегляне на възможностите реших да се върна през Берлин и Стокхолм. Всичко на всичко щях да пътувам 39 часа на отиване, да прекарам максимум 45 часа в Дортмунд и 48 часа, за да се върна у дома. Не звучи като весело пътешествие, нали?

Вторничната вечер преди мача дойде и беше време да започна пътешествието на живота си. На пътническия ферибот до Швеция бивш състудент ме чакаше, като този път му се случи да работи на ферибота, който ползвах. От последната ни среща беше минала почти година и нощта премина доста бързо, докато си разкажем какво ни се е случило през последните 12 месеца след края на ученето. Изненадващо е колко много може да се каже за живота и работата в морето между хора за които това е ежедневие. Този път имах собствена каюта (в региона на Турку често се случва тази фериботна компания да дава безплатни круизни билети, какъвто ползвах при това преминаване), но заради страхотното време с бившия ми състудент, почти не я използвах.

Гадното нещо на фериботите между Турку и Стокхолм е времето в което пристигат в шведската столица. В 6:30 сутринта няма почти нищо отворено в града (с изключение на жп гарата и автобусната гара, само два магазина), но за моя изненада движението в града вече беше натоварено въпреки ранния час. След половин ден разхождане из Стокхолм се качих на автобуса за Дортмунд, който дойде навреме. Започнаха спомените от 90-те години, когато родителите ми имаха навика да сгънат малко дрехи, да натоварят мен и сестрите ми в колата и да обикаляме из Европа. По пътя качихме още пътници и с наближаването на Хамбург автобусът бавно се напълни.

Преди обед в четвъртък най-сетне пристигнах – в Дортмунд! Автобусът ме остави пред централната гара и първото което реших да направя е да вляза и да я разгледам отвътре и да огледам има ли места за нощта след мача. Големи части от сградата бяха покрити и очевидно се правеше основен ремонт на втората най-натоварена гара в Германия. За нещастие нямаше подходящо кътче за спане, но оставих това притеснение за по-късно. Стадионът на Борусия е на юг от гарата и до него може да се стигне след час ходене. По пътя намерих туристическа информация и се сдобих с карта и пътеводител. След един час пред очите ми беше дългоочакваната гледка - „Вестфаленщадион“ с капацитет от 80 720 места.

В стадиона има музей, който носи името „Борусеум“. Надявах се да го посетя, но вратите на музея и магазина за фенски артикули бяха заключени въпреки че нямаше табели, че не работят в четвъртък. 17 години от живота си подкрепям БВБ и няма нищо което може да застане между мен и любовта ми към клуба. Исках да си купя нов шал, след като подарих първия си на едно момиче. От предишната си визита помня, че имаше още един фен магазин между два парка и се отправих натам. Това е един от най-големите фен магазини на който и да е спортен клуб в света. Големият му асортимент от фен артикули е завладяващ, поне за човек като мен, който има възможност да го посети веднъж на 12 години. Сред всички неща намерих шал за мен. Тъй като нито майка ми, нито баща ми ме накараха да се влюбя в Борусия не можех да взема от тези шалове на които пише Благодаря ти, че ме направи привърженик на БВБ. Вместо това трябваше да открия шал с текст изразяващ лоялността към клуба. Разбира се си купих и други неща. По-късно разбрах, че има фен магазин и срещу самия стадион.

На следващия ден отидох отново до магазина, за да изпратя картички на родителите и сестрите ми. Реших, че е време да пенсионирам и предишната си тениска, която беше от сезон 1998/1999 г. Този път си купих с номер и име, нещо което не бях правил от 2002 г. След Матиас Замер, нямаше много футболисти на БВБ, които да ми направят впечатление, както той. Такива бяха Томаш Росицки, Кристоф Метцелдер, Роман Вайденфелер, Нури Шахин и Шинджи Кагава и Марио Гьотце. Надявам се последният да остане за дълги години в клуба и да бъде звездата на Световното първенство в Бразилия през 2014 г. Избрах неговото име и номер върху домакинския екип, който ще обличам на всеки мач за следващите десет години.

След дълго чакане дойде вечерта и стана време да се тръгва към Вестфаленщадион. Колкото повече наближавах, толкова по-силно започна да бие сърцето ми и започвах да се чувствам все по-еуфорично. Повечето от възбудата успокоих в Борусеум, който всъщност не ми каза нищо ново. Толкова много пъти вече бях чел историята на клуба. По-интересно ми беше да видя трофея от Шампионската лига, който БВБ спечели през 1997 г. При първата си визита на огромния фен магазин музеят още беше част от него и да видя големия трофей беше момент, който смрази кръвта ми. Не извадих късмет, тъй като купата беше дадена за реставрация.

Когато излязох от Борусеум вече беше време за проверка на билетите и отваряне на портите към стадиона. След като преминах проверката на охраната бях на луната. Главата ми и всичко останало от тялото ми бяха като пера и всички симптоми, че бях болен по време на пътешествието изчезнаха някъде в еуфорията, възбудата, делириума и огромното щастие от всяка крачка, с която навлизах все повече във Вестфаленщадион. Тук идва и точката, в която вербалните ми умения не могат да опишат чувствата ми, но предполагам можете да си представите скалата на емоциите, които преживях в дъждовната петъчна вечер на разпродадения футболния стадион, който стана свидетел на победа с 2:0! 17 години чакане свършиха и пикът на моето пътуване беше постигнат. След 90 невероятни минути на страхотен футбол от домакинския отбор беше време да се върна към центъра на града.

За остатъка от нощта дъждът вече нямаше никакво значение, бях толкова щастлив. Кръчмите, баровете и ресторантите по пътя от Вестфаленщадион към центъра започнаха да се пълнят с хора, които идваха от мача. Прекарах нощта с чаша кафе в МакДоналдса до гарата. Запознах се с една холандска двойка, като момичето изглеждаше по-върлата фенка на БВБ. Останаха много изненадани, че съм пътувал 2 дни за мача и ще пътувам още 3 дни, за да се прибера. Те смятаха своите 3 часа път за дълго време.

Смятах да завърша разказа си с думите от песента на немската певица Нена, която подгряваше публиката преди мача - „Ще отида с теб където пожелаеш, дори до края на света“, но вместо това ще цитирам най-добрия английски мениджър Браян Клъф - „Не бих казал, че това беше най-доброто пътешествие в живота ми. Но със сигурност принадлежи на топ 1“.

Каунис Каурис,
Турку, Финландия

Завръщането на исполина

 20 август 2012 г – една голяма дата за испанския елитен футбол. След сезон отсъствие Депортиво (Ла Коруня) се завърна там където му е мястото. Страшилището на предните две десетилетия преживя кризата и воден от легендарните фигури Валерон и Мануел Пабло отново хвърли в екстаз трибуните на „Риасор“.

Треньорът Олтра не изненада никого със стартовия състав за домакинството на Осасуна. Героят Даниел Арансубия бранеше голлинията, пред него в тандем работеха Марчена и Айтами, отдясно ветеранът Мануел Пабло, а отляво бразилецът Евалдо. В средата Хуан Домингес и Абел Агилар градяха играта, а по крилата нападаха португалците Бруно Гама и Пици. Вездесъщият Валерон игра зад единствения нападател Рики.

Депортиво направи силно впечатление през първото полувреме, като контролираше продължително топката и създаде две чисти положения за гол – удар в напречната греда и пропусната дузпа. Съставът на Осасуна играеше храбро, но така и не заплаши домакинската врата. В седмата минута Мануел Пабло изведе Пици на стрелкова позиция, но шутът на португалеца се отби от горната греда. „Синьо-белите“ заложиха на активна игра по фланговете и бързи подавания по тревата, а Валерон отново напомни на всички за гения си. Хуан Домингес се раздаде в създаването на атаки, докато Абел Агилар 13 пъти пресечи опити на противниците да нападат.

Единственият точен удар за Осасуна дойде в 31-ата минута след центриране от ъглов удар, но Арансубия се пласира добре и успя да спаси. В 42-ата минута съдията Фернандес Борбалан подмина нарушение в наказателното поле срещу Рики. В последната минута на допълнителното време Мигел Флано събори Бруно Гама и този път бялата точка беше посочена. Възстановилият се от удар в коляното Рики уцели лявата греда и не успя да даде предимство на домакините.

През втората част „СуперДепор“ отстъпи владението на топката, но успя да отбележи два гола. Началото беше мудно до падането на първия гол за галисийците през новия сезон. Пици асистира на Рики, който финтира Флано и прати топката в близкия ъгъл на вратаря Андрес Фернандес, който не успя да се намеси. След попадението мачът се наелектризира и скоростните атаки се редуваха. На мястото на голмайстора Рики се появи Нелсон Оливейра, демонстрирайки голям хъс. Вторият ход на Олтра беше да даде отдих на Валерон, който беше изпратен с овации на крака от целия „Риасор“, за да даде шанс за изява на Алекс Берхантиньос.

Най-деен на терена за „синьо-белите“ беше крилото Пици, който навъртя сериозен километраж и показа комбинативност. В 81-ата минута и той получи почивка, за да се появи дебютантът Камуняс. Вторият гол падна в продължението и беше истински шедьовър. Депор се бранеше, когато Евалдо успя да отнеме топката и да я прати на пътя на Нелсон Оливейра. Нападателят тръгна от своята половина, елиминирайки Флано, за да остане очи в очи с Андрес. Португалецът хладнокръвно реализира първото си попадение за „СуперДепор“ с прехвърлящ удар.

Цялостното представяне беше солидно, като отборът успя да преодолее пропусната дузпа, за да отбележи два чудесни гола за първи три точки през сезона. Депортиво прави година без загуба на своя „Риасор“. Началото е положително преди следващата стъпка – гостуване на Валенсия.

Депортиво (Ла Коруня) – Осасуна 2:0 (0:0)

1:0 Рики (53 мин)
2:0 Оливейра (92)

Депортиво (4-2-3-1): Арансубия – Мануел Пабло, Марчена, Айтами, Евалдо – Хуан Домингес, Абел Агилар – Бруно Гама, Валерон (72 – Алекс Берхантиньос), Пици (85 – Камуняс) – Рики (63 мин – Оливейра)

Съдия: Давид Фернандес Борбалан

Стадион: „Риасор“, 30 000 зрители

Олимпиадата на загубените надежди

България е малка държава. България е бедна държава. Такава е за хората с малко акъл и бедни сърца, които години наред повтарят тези две банални изречения. Тъпанари жадни да се гледат по телевизията, да се четат по вестници, да се гъделичкат колко са се издигнали над „тълпата“. Те не могат да вдъхнат национална гордост, не знаят какво са достойнство и чест, но не им пречи редовно да употребяват тези думи. Те искат българинът да няма самочувствие и претенции. Да го е срам от всичко и да приема мизерното си битие за непоправима даденост. Да не помни героите си, миналото си и да не си мисли, че бъдещето ще му донесе нещо хубаво. Същите боклуци се опитаха да махнат „Аз съм българче“ от букварите, заместиха робството с „османско присъствие“. Няма да разбереш за умните и успелите българи, защото медиите са заети да занимават с мутри, курви, кой кого ебал, бил, убил и как една шепа помияри охолстват по всяко кътче на света, докато 80-90% от хората го карат с лишения от месец до месец или в дългове. Няма друг такъв народ. Народ, който има хиляди поводи за гордост, а е свел глава като първокласник без домашно.

Олимпиадата на надеждата. Това бяха дните в Лондон за българския народ. Той чакаше своите герои да му инжектират лековита доза гордост. Да припомним на света, че и нас ни има. Да намерим отново нашия начин да се справяме с всичко, най-вече когато обстоятелствата ни поставят в положение да не сме застрашаваща конкуренция. Онази вътрешна сила, която веднъж отприщена може да накара Везувий да си мълчи и да си записва какво е могъщество. Нямах очаквания към спортистите ни преди началото на Игрите. Сега след края им нямам и никакви претенции към тях. Статистиката е тежка, както и равносметката. Разтреперих се, когато Данчо Йовчев се класира за финал, разтреперих се от яд, когато Станка Златева се разплака и каза „Нищо не става от мен“, щеше ми се волейболният ни отбор най-сетне да успее да прескочи малкото, което го разделя от призовите места. Седмото място на Данчо, четвъртото на волейболистите ни, второто на Станка – това са големи успехи. Морален триумф. Да загърбиш всички фактори, които те дърпат надолу. Всичките ни представители заслужават уважение. Без значение от класирането си.

Условията, които имат те за подготовка са мизерни. Карат го на проситба, воля, мускули и както могат. Скандали в самите федерации. Остарели методики. Твърде стари уреди за трениране. Базите са оставени на самоунищожение. Белмекен се поддържа от кумова срама и то на равнището на което беше завещан от комунистическия строй. Перспективите са ясни. Подготовка в чужбина, която струва доста средства. Държави, които не щадят ресурси, предлагат необходимото на нашите таланти и все повече от тях ще предпочетат да се състезават за мащехи. Защото родната им майка не ги обича. Тежко ми е да го кажа, но е така. Патриотизмът изглежда гръмнал патрон. Спортната кариера е рискова, а дори да се опазиш от сериозни контузии пак не е много продължителна. В професионална среда ще постигнеш максимални резултати, ще се стремиш към рекорди и ще имаш реален шанс да ги подобриш. Ще получаваш справедливо и мотивиращо възнаграждение за труда си. Все неща, които в днешната българска действителност са безследно изчезнали.

Поведението на държавата е криминално. За 23 години бяха построени две зали – една в Самоков, която протече на първия по-силен дъжд и тази в София. Никой не казва колко зали, стадиони, басейни и т.н. се разрушиха. Не ми се ще да правя сравнения със Запада, но тук ще спомена нещо. В Холандия е държавна политика населението да спортува. Направено е проучване, което показало застрашаващо напълняване сред голяма част от хората и държавата е разработила начини да стимулира обикновения човек да спортува често. Не очаквам държавата да издържа сама и изцяло спорта. Да създаде механизми и да насърчи бизнеса да се занимава и в тази сфера. Спортът трябва да бъде достъпен за всеки. Да има ученически първенства, студентски, работнически. Факт е, че британците дойдоха да преписват българските структури, за да подобрят редица спортове. Ние захвърлихме всичко, заклеймявайки го като комунистическо наследство, а чужденците го приеха като работещ модел и са доволни от резултатите.

Федерациите ни масово са завладяни от бивши спортисти, които се самозабравиха. Такива, които били на толкова високо ниво, че нямат нужда от частен самолет, защото летят със собствени криле. Хубаво е шефовете да са били в съответния спорт и да имат популярност, но най-хубаво е да работят на първо място ЗА спорта. Във волейбола Данчо Лазаров е решил, че мандатът му е посмъртен. Някои го защитават, защото успял да уреди престижното домакинство на Световната лига и сме имали позиции в световната организация. Същите тия се правят, че не знаят за всички далавери в първенствата и какви условия има, за да се играе зад граница. На миналата олимпиада скандал с Пламен Константинов, на тази с треньора и един от лидерите в състава. Четвъртото място не е благодарение на Лазаров, нищо, че той няма да се посрами да си го зачисли. Управлението на баскетбола от години се клати като президентското място на футболния Локомотив (Пловдив). Тъкмо се позакрепи някой и малко след това се започва отначало. Индивидуалните спортове също се командирстват. Мария Гроздева беше унизена от Федерацията по стрелба, Петя Неделчева се разплака, защото от Федерация по бадминтон имали зъб на треньора й и не помогнали с нищичко. Такива дребни душици, които изстискват и без това малките бюджети, няма да поемат отговорността за всичко, което се случи. Не само на тази олимпиада, а много преди нея. Тези хора няма да пролеят горчивите сълзи на мъката. Те ще се хилят ехидно и ще съскат „Толкова си можеш“ и „Без мен не стават нещата“. Точно обратното – точно без тях ще се получат нещата. За щангите, борбата, бокса, гребането и много други положението е същото. Спортът ни няма нужда от тези тумори. Спортът има нужда от нови хора, амбицирани, с модерно мислене и огромен глад за успехи. С реалистична оценка за настоящето и с очакване на постепенно развитие. Никой не е станал шампион с един опит.

На твърденията, че България е малка и бедна държава, ще отговаря с таблицата отдолу. В нея са балканските страни, бивши членки на Източния блок и Белгия, Дания и Швейцария, които са съизмерими с мащаба и населението ни, но доскоро бяхме на по-високо спортно равнище от тях.

Държава	Участници	Медали	Злато	Сребро	Бронз	Място
България	63	2		1	1	63
Беларус	173	12	2	5	5	26
Белгия	119	3		1	2	60
Грузия	35	7	1	3	3	39
Гърция	106	2			2	75
Дания	114	9	2	4	3	29
Полша	220	10	2	2	6	30
Румъния	105	9	2	5	2	27
Словакия	46	4		1	3	59
Словения	69	4	1	1	2	42
Сърбия	117	4	1	1	2	42
Турция	114	5	2	2	1	32
Унгария	157	17	8	4	5	9
Хърватия	106	6	3	1	2	25
Черна гора	33	1		1		69
Чехия	133	10	4	3	3	19
Швейцария	106	4	2	2		33

В Пекин през 2008 г България беше представена от 70 спортиста в 15 вида спорт и спечели 5 медала – злато (гребане), сребро и бронз (борба). В Лондон през 2012 г 63 българи участваха в 16 вида спорт и взеха сребро (борба) и бронз (бокс).

Хелзинки 52 – 1 медал – 1 бронзов
България – 40-о място (с Египет, Португалия, Венецуела)

Мелбърн 56 – 5 медала – 1 златен, 3 сребърни, 1 бронзовБългария – 19-о място

Рим 60 – 7 медала – 1 златен, 3 сребърни, 3 бронзови
България – 15-о място

Токио 64 – 10 медала – 3 златни, 5 сребърни, 2 бронзови
България – 11-о място

Мексико 68 – 9 медала – 2 златни, 4 сребърни, 3 бронзови
България – 18-о място

Мюнхен 72 – 21 медала – 6 златни, 10 сребърни, 5 бронзови
България – 9-о място

Монреал 76 – 22 медала – 6 златни, 9 сребърни, 7 бронзови
България – 7-о място

Москва 80 – 41 медала – 8 златни, 16 сребърни, 17 бронзови
България – 3-о място

Сеул 88 - 35 медала - 10 златни, 12 сребърни, 13 бронзови.
България - седмо място в генералното класиране.

Барселона 92 - 16 медала - 3 златни, 7 сребърни, 6 бронзови
България - 18-о място.

Атланта 96 - 15 медала - 3 златни, 7 сребърни, 5 бронзови
България - 22-о място.

Сидни 2000 - 13 медала - 5 златни, 6 сребърни, 2 бронзови
България - 16-о място.

Атина 2004 - 12 медала - 2 златни, 1 сребърен, 9 бронзови
България - 33-о място.

Пекин 2008 - 5 медала - 1 златен, 1 сребърен и 3 бронзови
България - 42-о място (заедно с Индонезия)

Лондон 2012 – 2 медала – 1 сребърен и 1 бронзов
България - 63-о място (с Естония, Индонезия, Малайзия, Пуерто Рико и Тайпей)

Даниел Георгиев - Даката