Самият живот е игра на футбол, казал сър Уолтър Скот през 1815 година. Хм... Хм, хм... Дали наистина? Ако е така, то тогава това не може да се отнася за сирни футбол, който изглежда като откъс от стиймпънк новела, отколкото като нещо може да се провежда - наистина, дори да се провежда на още две места - в реалния свят с павирани пътища, белите дървени огради и чая с бисквити в пет следобяд.
Тълпа. Неопределена купчина телеса, която набъбва и се променя като тесто в ръцете на бясна домакиня. Тук някъде, много е трудно винаги да се знае точно къде (нерядко не е и важно), се намира топка. Стотици, хиляди хора в преследване и търсене, използват всяка част на своето тяло и всяка сила на амигдала, за да придвижат топката до гола. Правила няма. Счупен инвентар и раздробени крайници, е, това го има. И кръв. Кръв има винаги.
Това е сирни футбол. Нарича се така, защото се играе на Сирни Заговезни (Shrove Tuesday, във Франция познат като Марди Гра, съответно дебелия вторник) е денят преди пепеливата сряда (Ash Wednesday, съответно пепелница както я наричат римокатолиците на Балканите), първи ден на поста преди Великден (Lent е английският израз).
Тази масивна игра от неограничен брой играчи по-рано се е смятала за остатък от езически обичай, но истината е, че сирни футболът е много по-скорошно изобретение. Първото споменаване на сирни футбола - или който и да е празничен футбол, защото се е играл още и на Коледа и на първия ден от новата година, както и при отбелязване на специални случаи, както в случая при мача между Галашилс и Селкирк в Шотландия, игран в чест на победата над Наполеон - произтича още от 16 век. Футболът е много по-стар. Повече от 200 години преди това са играни мачове от отбори съставени от еднакъв брой играчи, които често са били под десет, с поне някакви насоки и норми на поведение.
Така, сирни футболът не е допринесъл твърде много (или изобщо) за развитието на футбола или еволюцията на неговите правила. Той е задънена улица в семейното стъбло, пълничка, негримирана, но всякак симпатична сестра на играта, която ще се развие в това което днес гледаме с толкова глупаво желание.
Най-старият сирни футбол е онзи в Честър игран през 1533 година. В Глазгоу сирни футбол е игран през 16 и началото на 17 век. Най-старият сирни мач с продължителност е онзи в Корф Касъл в Дорсет, който е започнал през 1551 година, за да изчезне през 1887 година. Мач в Ешбърн се играе от 1683 година.
От игрите през 19 век, които общо са били 46 в тези земи, само те двете имат история наистина по-стара от 100 години. Не съществува нито едно доказателство, което да потвърди, че играта в Седжфийлд (Sedgefield Ball Game) е въведена с повеля на местната църква през 1027 година, както арогантно се твърди.
Много игри нямат тези псевдоантични претенции и са напълно спокойни с това, че става въпрос за спонтанни събития без културологични или митично-символично минало. Така в Южен Дърам две чети на местната милиция играли мач на заледената река Тиз през 1855 година, докато два сирни футбола са се играли през 1830 година в Бридженд.
Особено популярни игри били онези в Дерби (позната като hugball), Кингстън на Темза и Алник (Scoring the Hales).
Сирни футболът е съществувал - още веднъж, дори го има на някои места - еднакво на три равнини. Изполвзан е като възможност дълго скарани или поне антагонистично насочени групи да канализират и физически да изразят своята омраза. Добре, невинаги задължително омраза, но всякак нетърпимост и нездраво съперничество. Така е мачът в Уайтхейвън игран между рудари и работници в корабостроителница, в реката, а вратите са били доковете и зид извън територията на града, а правилата ги имало колкото в някой салон в Дивия запад, след като била разкрита измама в играта на карти. В Шотландия сблъсъкът на мачовете между Етрик и Яроу почти веднага метастазирал в няколко боя, които престанали когато някоя хладна глава спукала топката.
Някои игри, от другата страна на този невероятен спектър, приличали на фестивали и били следвани от паради. В Уелс е направен компромис, с оглед, че боевете периодично са прекъсвани заради освежаване на играчите.
Две са игрите, които са, дори и в този тюрлюгювеч в който вероятно и Пи Ти Барнам ще е объркан и смутен, особено интересни.
Халатон и Медбърн ритане на бутилки и боричкане за заешки пай. Да, така се нарича (Hallaton and Medbourne bottle kicking and hare pie scramble). На всеки Великден в Лестършир паят се хвърля във въздуха. Играчите се борят, използвайки всяка сглобка на тялото (коляно, лакът, няма значение...) за да отблъснат съперника, за да стигнат до парче и да го изядат. Тогава започва играта.
Шишето всъщност е буре бира което всеки отбор опитва да пренесе през границата на енорията на своя територия. Халатон винаги побеждава, защото тяхното местенце е отдалечено на половин миля по падината. Медбърн е отдалечен на няколко мили поля, жив плет, растителност и остро сечени хълмове. Оттук не е и шокиращо, че Медбърн не е постигал гол от 18 век.
С оглед на това, че резултатът е известен предварително, смисълът е да се търкаляш в калта и да се забавляваш добре. Борбата за бурето не престава и нейната жестокост не стихва дори ако то завърши между зрителите. Контузените са много и някои историци и антрополози смятат, че всъщност такива обичаи са социологическа основа от която се е появило футболното хулиганство.
Хекси худ (Haxey hood), в северен Линкълншър, е игра, която се е играла и играе на Богоявление. Някога градската лудост е люляна на дървото и то докато се "димило" над огън от сено. Когато се появили първите знаци на неудобство, дори и на задушаване, спускали лудата в огъня от който трябвало да се отскубне както умее. Днес, разбира се, този ритуал е отхвърлен, но онова което е еднакво подчертано както и в старините е насилието което следва тази игра.
Худ е всъщност кожена тръба или цилиндър, която се хвърля в т.нар. "суей", което е нещо като четиристенна ръгби топка. Всяка отделна фракция опитвала да отблъсне съпернишката маса, за да отнесе худа в местния пъб. Играта започва по обед, може да трае и няколко часа, но най-често, трае и до дълбоко през нощта. Рушенето на имущество, фрактури, контузии? Дори и не си заслужава да се казва колко има от това...
Уж, потеклото на Хекси худ е кавалерско. През 14 век Лейди от Маубри, жена на местния земевладелец, изгубила своята качулка за езда при вятър. Група местни селяни се затичали след нея и успели да й я върнат. Като награда им е дала земя, с условието всяка година да се провежда състезание за "худ".
Тази игра вероятно е преживяла изключително, защото Хекси е разположен на Айл ъф Ексхолм, което някога е било отрязано от остатъка от Англия, докато околните блата не пресъхнали.
Онова което е интересно за сирни варианта на футбола, а особено в сравнение с атрофирането на организирания футбол в първите десетилетия на 19 век, е че неговата честота пораснала. От първото споменаване до 1800 година сирни футболът е игран на двадесет места. Докато вековете правели онова което вековете главно правят, съответно минавали, така и сирни футболът бил все повече. Четири пъти повече игри имало през 18 век, отколкото през 16. Играно е на седем места през 17 век, на цели 14 във века след него.
Това не означава, разбира се, че сирни футболът не е нападан както регулярния футбол. През 19 век, 11 игри (което е всеки четвърти мач) са отпадали или е трябвало да се преместят на друго място. Първи е "паднал" Бевърли, 1825 година. Има и футболни сирни събития, които са престанали без никакъв външен натиск. По този начин са изчезнали 22 игри.
Отпорът на забраните е варирал, в зависимост от свързаността на обществото със своя празничен футбол. В Източен Маузли игра през 1857 г е прекратена само защото един единствен играч е наказан с шилинг. От друга страна, в Нанитън в Уорикшър през 1881 година полицията се сблъскала с физически отпор на стотина работници, които опитала да спре да играят на улицата на Сирни Заговезни. Не са успели да спрат или попречат на играта.
За оцеляването на празничния футбол е било важно да имаш влиятелен защитник. Играта в Алник, в които са участвали енориите Сейнт Полс и Сейнт Майкълс се провеждала на улиците до 1828 година.Властите тогава разбрали, че целият насилствен спектакъл е прекалил и безпокойството трябва да престане. Но, вместо да я забранят, заради подкрепата на херцога на Нортъмбърленд, играта само е преместена на близкото поле. Херцогът също така осигурил и награди и освежаване за играчите, а поел и да плати всяка евентуална щета, която се случи по време на борбата.
В началото всичко функционирало много добре, докато през 1878 година един играч не се удавил в потока, което накарало властите през следващите години да забранят футбола. Все пак, още едно споразумение през 1881 година спасило алничкия Scoring the Hales.
Преживели са онези игри, които са се приспособили към урбанизацията, която се разляла из Британия като разсипана чорба от желязо, дим и бетон. Също така и там където се сблъсквала с меркантилни интереси, съответно където търговците успели да я използват, за да окрупнят своите печалби. Така през 1864 г сирният мач е върнат в Лондон, където стотици играли в Батърс парк. Предходно в Лондон е игран през 1642 година.
Различни методи са използвани да се спре сирни футболът. Религиозни организации опитвали да подрият годишния мач между йоркширските села Престън и Хедон, като на близкото бърдо предложили по-кротка и по-богоугодна алтернатива - молитва, проповед, пиене на чай и пеене.
От друга страна е известният мач в Дерби, който се е пригодил към развитието на града така че вместо футбол станал хагбол. С опитите за забрани се започнало още през 18 век, за да успее градоначалникът да спре официално футбола през 1845 година. В следващите години футболистите все пак се събирали, с желание да продължат с играта, която един французин на посещение през 1829 година описал така: "Ако това наричат футбол, как наричат боя?".
Този път наистина се стигнало до бой, онези чието задължение било да пазят реда са прочели riot act (английски статут от 1715 година, който забранявал събирането на обществено място на 12 или повече души, ако се предполага, че правят това противозаконно или с криминални намерения), а в безредиците градоначалникът е уцелен с парче от керемида.
Футболът в този край всякак не е изчезнал. Веднъж годишно енориите Литълоувър и Микловър са играли kick-ball, с двадесет играчи от двете страни.
Иначе, много игри са преживели до 20 век, като онези в Скиптън, Йетхолм, Уулер, Седжфийлд, Китли, Уайтхейвън, когато спонтанно, органично изчезнали...
Сирни футболът, видяхме, обичайно са играли отбори съставени на основата на географски или професионални подялби. В Уоркингтън са играли моряци срещу работници в мините за въглища, като едната врата е Каруен хол (познато укрепление в Къмбрия), а другата се намирала на пристанището което било на другия край на града. В Седжфийлд търговците са били противници на селяните. Някога отборите били избрани по височина или брачен статус. Вратите в тези игри главно били местни знаменитости, но в Падзи в Йоркшир целта на двата отбора била да хвърлят топката в определени части на потока, който минавал през селото.
Във всички сирни футбол игри се играло с ръце и крака, така че общият израз за нейното движение бил събран в глагола bunching.
И не винаги всичко е било нерегулирано, объркано и болно. През декември 1835 година два отбора от 50 играча, които са представяли Скоун и Пърт, първо тренирали, а после и изиграли мач на терен с ясно означени размери, със съдия и двама помощници.
На празничния футбол са посветени и песни, така Джон Скинър в Шотландия написал "Christmas Bawing (Balling) of Monymusk" (1739 година), а мачът за който става дума е онзи в Абърдиншър.
Футбол от този вид е имал особена популярност в шотландските ниски земи (Scottish Lowlands). Игран е по време на деня Fastern E'en (шотландският израз за Сирни Заговезни). В Бервикшър футболът е бил свързан с борбите с петли. Собственикът на най-силните животни имал честта да започне мача с хвърлянето на топката. Инвереск в Мидлотиан е имал дуел между оженени и неженени продавачки на риба. Жените, онези по-храбрите очевидно, се придружавали към мъжете в играта в Ланаркшър, в Уандел.
В уелския Кередигион е игран Y bel ddu (игра с черна топка), в която на противоположните страни били Хълмове (Bros) и Долини (Blaenaus). Първите се наричали Педи Брос, защото се смята, че произхождат от ирландци, докато жителите на долните краища били, смята се, потомци на британците. Мачът започвал по обед, когато всички се събирали на пътя, който разделя двата края на населеното място. Bros имали задача да се изкачат с топката по планината, докато Blaenaus били успешни, ако с нея стигнат в своята част на енорията. Мачът обикновено завършвал с мрака. Головете и победите били празнувани с изстрели от пистолет.
Интересен (или поне различен от останалите) обичай в сирни футбола съществувал във вече споменатия Корф Касъл, където играели каменоделци. Чираците, които са се оженили през предходната година плащали гозбата (дарение познато като "сватбен шилинг", който бил осигуровка, че неговата вдовица ще бъде обгрижвана, ако той почине). Последният който се е оженил не трябвало да плаща, но имал задължение да осигури футболната топка. Мачът е игран на следващия ден, съответно пепеливата сряда, но за да се дойде на терена осигурен за този случай, трябвало да се осигури първо преминаване през земята на местния благородник. За тази цел е давана пътна такса под формата на половин килограм пипер, а чак тогава бил игран мачът.
Сирни футбол съществува и днес. Реликва без патина, прах и паяжина. В Алник се играе на поле в Северен Пет, на терен дълъг почти един фурлонг (единица за дължина малко по-голяма от 200 метра). Вратите, украсени с доста зеленина, са широки по един метър и половина. Мачът започва в два на обяд, след церемониално изнасяне на топката от замъка в шествие предвождано от гайдар.
В Ешбърн, Up'ards играят срещу Down'ards с топка изпълнена с корк и по-голяма от редовната футболна топка. Целта е да тупне топката три пъти във воденичния камък на една от двете мелници отдалечени на пет километра. Мачът е получил покровителството на короната през 1928 година, когато Принцът на Уелс дал началото му. Преди плебисцитното одобрение, ясно, и в Ешбърн играта е следвана от стигма. Така през 1891 година топката е контрабандно занесена до мястото на изиграване на мача под роклята на една госпожа или госпожица, с оглед на това, че полицията искала да попречи на каквато и да е активност.
Третият мач съществуващ и днес е онзи в Джедбърг. Играе се на Fastern's E'en, но местните настояват да не се играе заради празника, а мачът да се провежда през първия вторник след новия (младия) месец след празника известен като Кендълмас (2 февруари). С оглед, че този ден почти винаги съвпада със Сирни Заговезни, всичко това изглежда вродена, почти патологична педантичност на шотландците и потребността да се различават от англичаните.
В Джедбърг играят Guppies и Downs, съответно родените северно и южно от въображаема линия, която сече онова което в Шотландия наричат mercat cross (декоративна структура на централния площад, която, случайно, не трябва да е кръст).
Guppies вкарват гол когато прехвърлят топката през градската стена, Downs когато вкарат топката в подземния поток.
И тук е имало няколко неуспешни опита за премахване на играта, първият през 1704 година, но градските отци отстъпили, защото населението измислило по-малка топка, направена от кожа, напълнена със сено и украсена с панделки. А, и освен това, кой би прекъснал традиция за която се смята, че е започнала с игра с отсечени глави на английски крадци...
Автор: Лука Йевтович
