Играта на нашия живот: От китайските царе до полинезийските домакини

Как е започнало всичко? Всяка история за развитие, всеки генезис, трябва да има начало. В науката се знае, че преди близо четири милиарда години в близост до хидротермалния отвор на дъното на океана е живял едноклетъчен организъм, който е пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра... Който е предвестник на всички живи същества, които съществуват днес. Има ли и футболът своето определено начало? Някоя примитивна протоактивност, която е израснала и станала това което е днес, най-големият спортно-културологичен феномен на планетата?

Спортът е започнал с революция. Неолитна революция. В момента когато обществата са спрели да бъдат ориентирани към лов и събиране на плодове и когато хората започнали да обработват земята и да опитомяват животни, са създадени и уседналите цивилизации. Всъщност онези, от населените места, селата и, хей, градовете, с поддържана и необходима инфраструктура, позволили спонтанните игри да се развият в организиран спорт по общи и ясни директиви.

Цуджу

Китай е една от първите държави, които стигнали до това. Нейната технологична зрялост й позволила първа да развие множество и днес релевантни неща, а така и първата записана значима игра с топка.

Традиционната китайска физическа култура е налагала несъстезателност в спорта, съответно отсъствието на конкуренция като първична, а дори и последна цел. Спортът е бил възможност за самоусъвършенстване и култивиране на всякакъв вид здраве. Състезателните спортове, с противопоставяне на страните, не са били в съответствие с постулатите за хармония и мир в конфуцианството, което е, дали изобщо е нужно да се споменава, оформяло всеки йоктометър от живота по тези пространства.

Две са били изключенията. Първото е джуджи, игра подобна на онова което днес познаваме като поло, която е стигнала от Персия. Второто, ценно за нашата история, било цуджу. 

Твърди се, че тази игра, в която топката се рита (цу значи ритане, джу означава топка), е измислена от Жълтия цар лично, митичен китайски владетел и герой. Всичко се говори, но истината е, че цуджу за пръв път се играе в периода на Непримиримата държава (от 475 до 221 година пр.н.е.), най-вероятно в провинция Шандун. Формализирана е при властта на династия Хан (от 206 година пр.н.е. до 220 година), когато станала част от официалната тренировка на войниците, но и като вид възстановяване (вярвало се, че няма по-добър начин да се отпуснат втвърдените крака след дълга езда). Самият цар Ву Ди бил известен играч. В този период, според някои източници, са използвани шест врати във формата на полумесец от двете страни.

По време на династия Тан (608-907) цуджу продължил да се развива, но в периода на династията Сон (960-1279) неговата популярност достига върха си. Организации, известни като Юан Ше, били, де факто и де юре, първите професионални цуджу клубове. Членовете са били или ентусиасти или професионални играчи, а първите трябвало да ангажират вторите да ги обучават, плащайки им за тези услуги. Професионалните цуджу играчи ги имало и в дворовете, където са работили по подобрения на уменията на членовете на елитния обществен пласт.

Съществували са два основни модела или стила цуджу игра. Цу джиу е предполагало отборите никога да не влизат в контакт, тъй като ги е делила мрежа висока десет метра, с врата с диаметър около 30 сантиметра на върха. Принципът не е необходимо сложен - ако постигнеш повече голове, победил си.

Ако не е имал врата е бил демонстрация на умения. Играчите, които можело да са до десет, жонглирали с топка, удряйки я с всички части на тялото освен ръцете, опитвайки да направят трикове като задържане на топката във въздуха.

Това което необичайно подсеща на модерния футболен свободен стил (фрийстайл) всъщност има опора в конфуцианския принцип "Ли", в който най-важни са етичност, самоконтрол и добро владеене. Играта е виждана като микрокосмос на живота и показване на ин и ян дихотомията. Дори, по време на династия Вей, съществувало вярване между учениците, че теренът представя земята, топката едно от небесните тела, а играчите знаци на зодиака.

Толкова е било важно да се играе този спорт, че в Манджурия играли специален цуджу на кънки.

Цуджу по време на династия Мин (1368-1644) става все по-малко популярен, отчасти и защото е свързван с публични домове и упадък. Отбори проститутки играли цуджу с намерение да привлекат клиенти. Много бързо цуджу е станал забавление за много малък брой хора в Средното кралство, докато просто не изчезнал.

С териториалната експанзия и сухоземна и морска търговия, както и толкова други китайски иновации, играта с топка се проширила в тази част на света. На Малайския полуостров се играе сепак рага, игра която изглежда като смесица на футбол и волейбол. Нещо подобно се е играло и на Филипините и се наричало сипа.

В Корея се играе чук-гук, а по време на Силното кралство (едно от трите кралства преди обединението) като специално даровит играч е останал запомнен крал Таеджон Муйеол.

Все пак, никъде извън Китай играта с топка не е била толкова развита колкото в Япония.

Кемари

Никой не знае кога кемари (мари означава топка) е започнал да се играе (най-вероятно през седми век), но е известно, че не се е развил автохтонно, а е внесен от Китай. Правилата на кемари са написани през 13 век, когато той вече е бил дълбоко утвърден в японското общество. Царе и членове на високото благородие започнали да посещават кемари събития, но и да участват в тях, в тези случаи известни като hare no marikai (формални игри с топка).

Играта бързо се разпространила и станала популярна и между по-ниските класи, но дворцовата версия на играта (kuge mari) имала по-голямо и сериозно влияние. Царете Го Ширакава и Го Тоба са били познати привърженици на играта. В шогуната Камакура, шогун Минамото но Йорийе, съществуват ясни индикации, трябвало да абдикира след две години, защото не е считан за сериозен владетел, в не малка степен и заради неговите мании по топката.

Теренът е бил ограничен от четири вида дървета - явор, върба, череша и бор. Оттук и играта на кемари често се наричала "стоене под/между дървета". Клоните са били подрязвани, за да като се удря топката в тях винаги да се връща в играчите. Цялото явление е имало формата и образеца на поведение на модерния флипер.

Целта  е била топката, първо правена от еленова кожа и напълнена с дървени стърготини, да не пада на земята. Най-често на игрището са били осем играчи, които обръщали специално внимание на три елемента, познати като "трите добродетели на топката" (mari no santoku): умение с топката, стратегия и уважение на приемливото поведение по време на играта.

Обичаят е бил играчите да имат три контакта с топката - меко приемане, силен ритник, обичайно далече над височината на челото, и накрая подаване към друг играч. Първият и третия шут, по-лесни за контрол, са наричани меаши ("женски шутове"), докато вторият, по-сложният удар, бил познат под името воаши ("мъжки шут").

Пролетта е смятана за най-добрия сезон за игра на кемари, който се играел от ранен следобед докато сенките не се издължали толкова, че да станат декор на вечерта. Ако някоя особено важна персона присъствала на игрите, церемонията започвала с цуюхараи, по време на което истинската или метафорична роса на черешите е отстранявана от дърветата.

Топките намазани със смес от белтъци са били бели, докато онези, които са държани над огън от борови иглички били жълти. Едните символизирали луната, а другите слънцето.

По време на играта често са повтаряни мантри, кратки думи като "Ари" или "Я", които всъщност са имена на духове, които обитават дърветата. Кемари се е играл и като обред на извикване на дъжд по време на особено сух период, но над всичко неговата цел е била в насладата и забавата.

Кемари е завършван като топката е била изритвана високо във въздуха, за да най-ценния в социалния ранг и най-важен играч я хваща в ръкава на своето кимоно.

Съществували са различни школи кемари, които са проповядвали различни техники и правила на поведение, а играчите са носили специални чорапи, чийто цветове и десен разкривали тяхното ниво на знание и уважението което са предизвиквали с това знание.

Фудживара Наримичи, познат и като "светеца на кемари", е бил играчът, който се смята за най-добрия някога играл кемари. Според легендата (или може би не е легенда?) е посветил 7000 дни от своя живот в игра на кемари.

Самият кемари е бил по-дълготраен от цуджу, но след Мейджи възстановяването (1868 година) и японското неудържимо засилване към модернизация и заради отхвърлянето на древните феодални обичаи почти престанал да се играе.

Марн Грук (Марн Гук)

Както с много неща, във връзка с културата на аборигените в Австралия е невъзможно да е прецизно с времевото определяне. Все пак се смята, че Гундитджимара, народ от предела, който днес е на запад във Виктория, е играл марн грук векове, може би и хилядолетия.

По описанията на европейски заселници от началото на четиридесетте години, играта изисквала голяма тълпа момчета и мъже. Един от тях пуска топката на земята и в същия момент я рита (дроп кик както би била модерната версия на този ход), докато останалите скачат да я хванат. Представете си сцена с букета и девойки на сватба, умножете броя участници по десет и ще получите ясна картина. Целият процес на ритане и хващане се повтаря с часове.

Повече купон отколкото спортна надпревара, победителят (ако го е имало) се определял от най-дългия шут или най-високия скок. Понякога за победител се смятал отборът, който най-много пъти ритне топката. Като сме при нея, тя е правена от кожа на опосум, а била шита с тетиво от кенгурова опашка.

Немският натуралист Вилям Блондовски е описал през втората половина на петдесетте години на 19 век игра с топка (правена от корени на папур), която е видял в народа Йере Йере, която се играела само с крака. В Новия Южен Уелс, членове на племето Вирайджури прекарвали време играейки Вогабалири, в който също така единственият крайник в употреба бил кракът.

Почти на всяко островче в Полинезия съществува култура на хвърляне на височина и хващане на топката или топчести предмети (портокалите са били особено популярни). Това жонглиране, известно под различни имена (пеи, хико, фуага...), винаги правели жени, главно рецитиращи стихове или пеейки.

В Микронезия, по-точно на Кирибати, от векове е игран боири, в който целта е била да се държи топката от сухи листа във въздуха, заедно със съотборниците, но използвайки само крака.

И? Коя от тези недвусмислено стари игри е начало на футбола? Всъщност, нито една. Футболът е спорт на модерното време, а всяка от културите, която е провеждала тези древни спортове и активности е изчезнала или е трябвало драстично да се промени при първото докосване до модерността. Тези игри са реликви, тяхната връзка с футбола не съществува.

Не, следите ни водят другаде. Началото на футбола трябва да потърсим на друга страна...

Автор: Лука Йевтович

Играта на нашия живот: Увод

Веднъж попитали немския теолог Дороти Золе как би описала на дете щастието. "Не бих му описала щастието. Ще му хвърля топка и ще го оставя да си играе", казала тя.

Това е нещо отвътре. Тук започва. Като глътка въздух, както е казал Харуки Мураками. Чувство което, и преди да го осмислите, става нагон който и преди да сте го чули за пръв път, става насъщен навик.

Защото е там. Стои между торф и пепел, камъни и семена, парцали и склонове. Топка.

Да, топка, какво друго. Лъжа е, че е кръгла. Не съществува идеално кръгла сфера в космоса, но и съвършено око което да забележи. И тя е там и вие трябва да направите нещо по този повод. И това е то. Когато го оголите, обелите и разгънете, футболът е точно това. Желание. Той е отношение между две тела, живо и неживо, и неутолимо, ненаситно желание да се случи. И това универсално желание е неговата база.

Преди да намажем клубните цветове, преди построяването и пълненето на величествените стадиони, преди повторенията, преди златото и среброто, преди клубните емблеми, които се състезават и побеждават корпоративните лога, тя е била тук. Преди трагедиите и комедиите, преди епосите и пантомимите, преди невероятните завръщания и твърдоглавите безизходици, преди новото и очуканото, преди легията падащи звезди и звезди във възход, преди клишетата и вдъхновенията, тя е била тук. Преди футболът да стане свързан с всички възможни социални идентичности и социални разделения, които ги следват, преди католиците и протестантите, преди бежанците и местните, преди бедните и богатите, преди елита и масата, преди автентичния дух на града и парвенюта и готованковци, преди нас и тях във всички части от третия камък до Слънцето, съществувала е тази аспирация.

Ирационална, защото ако не беше нямаше да е толкова силна. Неосъзната, като отдръпването на ръцете след контакт с вряла повърхност. Необходима, като отдръпването на ръцете след контакт с вряла повърхност.

Всичко друго следва и е важно, но произтича и става важно много по-късно. Защото да се каже, че люботва към футбола произтича от любовта към клуба, региона или футболиста би било като да признаем, че сълзите текат от кърпичката. Желанието, преди всичко. Желанието е началото. Защото сме свързани с топката като за някой екзоорган, който не може да се кастрира, излъчвател на ендорфин, сератонин и всякакъв друг "ин".

Първият направен от страна на човека сферичен обект, според достъпните археологични данни, е намерен преди близо 4000 години. Известно е, че човекът го е хвърлял и, за нас по-важното в този момент, ритал камъчета, плодове, може би дори и черепи и всички други овални и обли предмети, които големият и страшен свят слагал пред него, много по-рано. Как и да не. Това е действие, което не може да се устои. Питайте който и да е който е пробвал.

Да зърнеш предмет, да замислиш неговата бъдеща траектория, да настроиш тялото и стъпката и накрая да замахнеш. Още по-хубаво е когато се случи този сочен момент на контакта и винаги чудесното чувство на трансфер на енергия от крака към мъртъв предмет. И тогава сензация. Той пори въздуха, търкаля се по земята, трака и реве. Понякога, съвсем понякога, лети сякаш стъпалото на крака, който го е ритнал е целунато лично от Еол. Това са онези голове и пасове които се помнят както се помнят бабините сладкиши или първите хладни августови праскови.

"Най-сетне приех себе си като това което съм - просяк за добър футбол. Ходя по света, с протегнати ръце, и на стадионите моля "Хубав ход, в името божие!". А когато се случи добър футбол, благодаря на чудото и не ме интересува кой отбор го е направил", обяснява Едуардо Галеано, известният уругвайски писател.

Orrorin tugenensis е хоминидът, който вероятно първи се е изправил на своите крака, така да кажем, преди шест милиона години. В развоя на нашия вид изправеното положение и ходенето на два крака са много по-малко важни от развитието на мозъка (хомо еректус, теб гледаме) и палците, които могат да се движат самостоятелно. Сръчните ръце са фундаментална характеристика на нашия вид и всяко наше усилие, всеки подвиг, е постигнат с тях.

А въпреки това, контраинтуитивно, дори и контрадарвинистки, футболът се играе с крака. Самият този факт, самото това действие на нехайна съпротива срещу еволюцията, трябва да означава нещо.

Веднъж попитали немския теолог Дороти Золе как би описала на дете щастието. "Не бих му обяснявала. Ще му хвърля топка и ще го оставя да си играе", казала тя.

Но как да си играе?

"До последната стая на апартамента на втория етаж, до кревата на който лежахме, достигаше глъчката на деца, които в майската жега с тежки псувни играеха футбол. Забелязахме, че простотата с която си викаха един на друг имаше значение върху това което ние правехме, така че насред правенето на любов спряхме за момент, погледнахме се в очите и се засмяхме", написал Орхан Памук някъде в самото начало на своя "Музей на невинността". И докато няма начин да знаем как е изглеждало онова което се е случвало в крайната стая на втория етаж, съвършено добре знаем как е изглеждало онова което са правили децата.

И в това също е същността. Обредите на любовта присъстват навсякъде, както и обредите на раждането, венчаването, смъртта. Но тяхното изпълнение е културологично обусловено и идва в безброй форми и превъплащения. Футболът е същият навсякъде. Неговите правила са същите навсякъде и са еднакви за всички.

Не съществува религия, която може да парира неговите географски достижения, а никой не е трябвало да го проповядва и разширява с меч или заплахи за огън и жупел. А ако футболът е религия, то тогава е и единствената религия без атеисти, стълбове, агностици и екзорсизъм.

Някога обърканите и обидени митнически служители в Южна Америка са гледали топките, които са идвали от Европа и не са знаели как да ги класифицират. Не са знаели какво е това, каква е нейната функция ако изобщо я има, тази проклетница. Днес техните правнуци гледат в същата тази топка сякаш е единственият извор на светлина в хладния космос, споени са с нея като длани в молитва.

И така в Южна Америка, Африка, Европа, Азия...

Финалът на Световното първенство през 1994 година е гледан от два милиарда души. Финалът на Световното първенство през 2006 година е гледан от три милиарда души. Много маси и един куп тълпи са се събирали по време на еона, но никога такъв брой човешки същества не са правили едно и също едновременно.

Следователно, разбрахме, обичан е. Може би повече от каквото и да е което има пулс.

Но как се е появил?

Футболът някога би се издигал като скално катерене, но неговото развитие е преди всичко постоянно и постепенно, сякаш става въпрос за геоложки, а не социологичен феномен.

Днешният футбол, комерсиализиран, структуриран и твърдо стегнат от правила и норми, се движи от същия порив както и неолитския ритач на плодове и камъчета. Но той не е бил футболист и това което той е правел не е футбол. Това е експеримент и удоволствие. Няма цел и очевиден смисъл. Не е състезание и няма стратегия.

Ако това е футбол, то и бебешкият плач би бил ария. Футболът е спорт на модерното общество и разликата между него и праисторическия порив за игра е клисура подмамена от всички онези трансформации в организацията на човешкия живот, които са се случили и които се случват.

Без оглед на своето географско потекло, без оглед на пътуването на своите миграции, без оглед на своята йерархия, футболът не е собственост на нито един човек, държава, нация или континент.

В разказа за футбола много трудно ще намерите начало, а съвсем сигурно (пу, пу) няма да намерите и край. Историята за футбола е всъщност история за инвазии, империи, индустриални и всякакви други революции, хормони на растежа, бацили, боклуци и локомотиви, обществени класи, живот и смърт и онова едно по-важно от тях, любов и пари.

В своя сериал ще дадем всичко от себе си да разкажем тази история.

Автор: Лука Йевтович

На днешния 12 май е основана Топкова секция "Сокол" - начало на футбола в Сърбия

На днешния ден, 12 май 1896 година, е основана Топкова секция на Белградското гимнастическо дружество "Сокол", а на 19 май в Долния град (до Калемегдан - б.р.), при кулата Небойша, е изигран първият футболен мач.

Събранието е проведено в "Търговачка кафана" (търговската кръчма - б.р.) по инициатива на Хуго Були и Андре Николич, тогава министър на външните работи.

Първата футболна топка в Белград също така е донесена от Хуго Були, син на търговеца от еврейски произход Еди Були, през пролетта на 1896 г. Той е учил в Германия, а в Берлин е играл за клуб "Германия".

Когато се дипломирал се върнал в Сърбия с желанието да заинтересува младежта за онази все по-популярна в света игра през този период на 19 век. Були станал член на Гимнастическо дружество "Сокол", а три години по-късно организирал "Първо сръбско общество за игра с топка".

Няколко дни след основаването на секция, в Долния град е изиграна първата футболна среща в Белград, а тогавашният брой на "Вечерни новости" от 23 май пише:

"Гимнастиците изпълниха различни игри с една голяма топка, хвърляйки я по известни правила веднъж нависоко, веднъж надалеч и, това което е най-интересно, само с крака..."

Сърбия е четвърти износител на футболисти в света, България е №46

Сръбският футбол се гърчи в проблеми, Съдийската организация има данни за машинации, но ги ползва за съобщения, двата най-големи клуба се обвиняват един друг, че са крадливи, че отнемат титли и уреждат мачове, заплатите закъсняват и нерядко остават неизплатени изобщо, играчи идват и си тръгват като на писта, националният отбор дълго, дълго няма добър резултат на голямата сцена, но...

... въпреки всичко това - Сърбия, заедно със съседната си Хърватия, е водещ износител на футболисти в света!

Не вярвате?

Независимата изследователска група от швейцарския градец Нюшател, която от 2005 година се занимава с изследвания в рамките на Международния център за спортни изследвания (ЦИЕС) публикува изследване което се занимава с миграцията на футболистите и резултатите са най-малкото учудващи.

В този момент повече играчи зад граница от Сърбия (460) имат само Бразилия (1202), Франция (781) и Аржентина (753), междувременно тези три изразено футболни държави имат и значително по-голямо население от това на съседите.

За сравнение, за разлика от Сърбия, която има седем милиона жители, Бразилия има 207, Франция 67, Аржентина 43, а петата Англия 53 милиона жители и 451 играчи зад граница в момента.

С други думи, на всеки 172 000 бразилци има по един футболист, който работи в чужбина, всеки 85 700 французин се занимава с футбол зад граница, всеки 57 100 аржентинец играе отвъд, а на всеки 15 200 сърбина един се прехранва от футбол и под условието да е извън родината си.

В този смисъл със Сърбия може да се конкурира само Хърватия, която с население от 4,2 милиона души има 323 легионера, средно на всеки 13 000 души.

Ако сте помислили, че Сърбия в този смисъл се изтъква, защото сърби играят навсякъде по планетата и в незначителни първенства, това не е точно - 91% от сръбските играчи зад граница са в държави, които членуват в УЕФА, както и 92% от хърватите.

Аржентина, например, има само 37% в държавите членки на УЕФА. Или да кажем 65% от бразилските "печалбари".

Сърби има прилично в Западна Европа, както и в региона: Босна и Херцеговина, Гърция и Унгария, но и в екзотични страни като Хонконг и Узбекистан.

Тази бройка може и да не е окончателна, защото това изследване обхваща 93 държави, а в 57 от тях има поне един сръбски футболист.

За разлика от водещите европейски нации в този смисъл, Франция, чийто легионери са най-много, но разположени главно в Испания, Англия, Италия, Германия, Белгия, Холандия и т.н., сръбските играчи са разпръснати по-глобално, а идват от база с 60 милиона души по-малко от французите.

България дели 46-о място с Венецуела и Мали с по 63 футболисти извън територията си, като 95% от легионерите ни се състезават в рамките на УЕФА. При напълно сходно по брой население със сръбските съседи при нас се оказва, че на всеки 114 286 българи един практикува футбол зад граница. От държавите на Балканите пред нас е цяла бивша Югославия (без Македония) - Сърбия №4, Хърватия №8, Босна и Херцеговина №22, Черна гора №37 и Словения №40, както и Румъния №31 и Гърция №34. Така на практика в региона по-малък интерес има само към пазарите на Македония, Албания и Турция, които са извън Топ 50.

ЦИЕС е основан преди 12 години от доктор Рафаеле Поли и доктор Лоик Раванел, а тази канцелария днес има четирима постоянно работещи специалисти от областта на статистиката и спортното анализиране.

Вайденфелер продължава още сезон в Борусия (Дортмунд)

Роман Вайденфелер ще остане футболист на Борусия (Дортмунд) за още един сезон! Финалистът за Купата на Германия днес подписа едногодишно удължаване на договора с най-възрастния си играч, за да го задържи на Вестфален до 30 юни 2018 г.

Вратарят, който ще навърши 37 тази година, е футболистът с най-дълъг стаж в клуба, идвайки в Дортмунд през 2002 година. "Направих съзнателното решение да удължа моя договор с моя клуб за още една година. Искам да продължа да подкрепям Роман Бюрки в неговия прогрес, а през това време да помогна с развитието на млад вратар. Ще бъда тук, за да попивам всеки емоционален момент в черно и жълто до края на сезон 2017/18 и бих искал да започна с победа в Берлин на 27 май", заяви вратарят ветеран.

Без спасяванията на Вайденфелер при дузпите във втория кръг на Купата на Германия срещу Унион (Берлин), Борусия (Дортмунд) нямаше да се класира напред и да достигне финала в столицата в края на месеца.

Вайденфелер, който беше част от националния отбор на Германия, който стана световен шампион в Бразилия през лятото на 2014 година, е в Борусия (Дортмунд) почти 15 години. С голяма преднина е най-възрастният играч в клуба и е на второ място по брой мачове в историята на дортмундци.

"Роман Вайденфелер е не само пример, чийто опит е от голяма полза за нас, но също така силен вратар и в топ физическо състояние. Той е абсолютно предимство за нашия клуб", заяви спортният директор на Борусия (Дортмунд) Михаел Цорк. "Роман е интегрална част от семейството на Борусия за повече от десетилетие. Ние сме абсолютно доволни, че ще остане на вратата на Борусия (Дортмунд) за още година и ще направим всичко по силите си, че тази заслужила и силна личност ще остане свързана с клуба в друга функция и след края на неговата кариера".

Вайденфелер се присъедини към Борусия (Дортмунд) от Кайзерслаутерн през лятото на 2002 година. Той помогна на "жълто-черните" да вдигнат шампионската титла в Бундеслигата през 2011 г, дубъл през следващия сезон, а с дортмундци е достигал седем големи финала, включително и в Шампионската лига през 2013 г.

Бой в UFC стил на женски мач в Босна и Херцеговина

Много хубав мач от женското първенство на Босна и Херцеговина, който завърши 1:1, беше засенчен, меко казано, от насилственото поведение на футболистката от Железничар Силвия Секачич. Споменатата футболистка в 87-ата минута на мача дивашки нападна противничката си от Младост Адна Любанович.

След като я свалила на земята, седнала на гърба й и непрекъснато я удряла с длани. Дори главният арбитър Сенад Дервич не могъл да разтърве Силвия Секачич от Любанович, а в тези моменти всичко изглеждало като борба от UFC, защото Секачич продължава да удря. Чак след като притичали и останалите футболистки ситуацията се смирила, разказват свидетели пред местно радио.

С какви думи да опишем случилото се, а да останем в границите на пристойното. Достатъчно е да се каже, че поведението няма връзка със здравия разум. На такива хора не им е мястото във футбола и определено заслужават доживотно наказание от него, гласи становището на ЖФК Младост.

Ще завърши ли всичко с червения картон за Секачич ще покаже времето.

Остава да се види дали тялото на Футболния съюз на ФБиХ ще наложи допълнителни санкции.

Шампионът от калта: Антъни Джошуа - от улични шамари до световния връх

Антъни Джошуа (27) по брутален начин нокаутира Владимир Кличко. Допреди няколко години Джошуа е бил по-близо до влизане в затвора отколкото до боксовия трон и спечелените милиони... Британецът с нигерийски произход, както и по-голямата част (не само тъмнокожи) боксьори, има турбулентно минало, а едва напълни 27 години...

С името Антъни Олувафеми Оласени Джошуа е роден на 15 октомври 1989 година в Уотфорд, майка му е нигерийка, баща му от смесен брак между нигериец и ирландка. Част от детството си прекарва в Нигерия, а семейството се връща във Великобритания заради неговото образование.

За бокса като дете не е размислял, бил е луд по футбола и шаха. Бил е един от даровитите шахматисти, но любовта към дъската не се задържала дълго. Пробвал се е и като атлет, на 100 метра в гимназията е постигнал резултат 11,6 секунди, но момчето което приятелите наричат Феми (съкратено от средното име) искало нещо по-вълнуващо...

Посветил се на футбола, но не можел да обуздае темперамента си. На един мач е изгубил контрол след малко по-грубо влизане на противник...

"Хванах го за врата и го хвърлих", припомня си този немил случай световният шампион и продължава:

"Отлетя като перце. Не бях наясно със силата си. А и той падна лошо..."

Освен червения картон идва и обвинение в тежка телесна повреда!

"В съда ме обявиха за виновен и ми поставиха гривна за електронно следене", разкрива Джошуа.

Неволите продължили. На улиците на Уотфорд през тези години имало всичко, боеве, кражби, заплахи, бягства от полицията и социалните работници... Бъдещето на момчето на 16 години не било светло, шансът да се измъкне минимален.

"Всичко беше наред като бях вкъщи с мама, тя е много строга, опитваше да въведе дисциплина... Но, щом излизах на улицата започваха неволите. В Уотфорд просто е така, хората провокират, сблъсъците започват заради дребни неща, а полицията едва чака", оправдава се Джошуа.

В началото на 2006 година влиза в света на бокса. Неговият братовчед Бен Илейеми, днес също успешен професионален боксьор, го завел в местния клуб и го упътил как излишъкът енергия и невероятна сила да канализира чрез бокс. Джошуа бързо напреднал, но не можел да побегне от неволите.

Така заради участие в улично сбиване през 2009 година завършил в затвора за 14 дни, а след това се примирил и напълно се отдал на бокса. Помогнало му, че бил осъден на домашен арест, не можел да излиза от осем вечерта до шест сутринта, трябвало всеки втори ден да се явява в полицията. Едно от условията да не завърши в истинския затвор било да се запише в училище и да изучи занаят. Избрал зидарско училище и отново напълно се посветил на тренировки.

Бил толкова добър, че през 2010 година е избран в английския национален отбор, който се подготвял за участие на Олимпийските игри в Лондон. Още тогава треньорите видели неограничения потенциал, чудесната комбинация от телесна структура, невероятна сила и издръжливост за неговите години.

Когато изглеждало, че Антъни Джошуа без проблеми ще успее да се класира за Олимпийските игри се намесила полицията. Преди края на 2010 г полицай го спрял заради превишена скорост, а без значение, че бил в анцуг на британския национален отбор му направили претърсване на автомобила. Намерили са марихуана! Отново съд, сега без ефективна присъда, но с година условна и 100 часа общественополезен труд. Изхвърлен е от националния отбор...

"Сега като мисля за това, трябва да призная, че ми е драго, че се случи така. Това ме пробуди, извади ме от състоянието в което тогава се намирах. Насочи ме в положителна посока", казва Джошуа.

Върнат е в националния отбор на Великобритания, а оттогава е напълно различен. Посветил се е на бокса и се заредили успехите. Първо през 2011 г на ЕП стигнал до 1/4-финал, а след това на СП в Азербайджан печели сребро. Това му е дало допълнителен мотив, а върхът достига на Олимпийските игри през 2012 г в Лондон когато печели злато. От този момент всичко се нарежда за него, най-голямата надежда на островния бокс след Ленъкс Луис!

Пътят при професионалистите му е широко отворен, първата му битка е през 2013 година, а "жертва" е италианецът Емануеле Лео. До днес Антъни не познава загуба, в 19 професионални мача има само победи, всички с технически или чист нокаут, нито веднъж не е печелил по точки! През 2014 е изиграл шест мача, един по-малко през 2015 г. Това е много за професионален боксьор въпреки че някои противници са били далече от сериозната професионална конкуренция. В първите 14 срещи нито един противник не е дочакал края на третия рунд, а петима са паднали преди края и на ПЪРВИЯ.

През октомври 2015 г Антъни Джошуа стана баща. Връзката с тогавашната му приятелка, инструкторката по танци Никол Озбърн е коронована с раждането на сина Джозеп. Боксьорът вече не е във връзка с майката на днес 18-месечния син, но се е постарал да ги осигури. Купил им е апартамент в Лондон и редовно вижда детето. А победите са му донесли милиони евро, слава и популярност, а в протеклите месеци го свързваха с певицата Рита Ора и манекенката Кара Делевидж.

Без оглед на всичко това, британецът продължава да живее с майка си, която работи като социална работничка. Не й позволява да гледа неговите мачове. Иска да я пощади от стреса.

"Рингът просто не е място на което майка иска да види детето си", обяснява, но бащата Робърт редовно е на мачове.

Антъни днес е световен шампион в тежка категория, най-добрият между най-силните. С височина от 198 см, съвършено тегло от 114 кг и разпъване на ръцете от 208 см е физически почти идеалния боксьор. За кратко време е изминал пътя от дъното, бил на ръба на влизане в затвора и стигна върха. Класическа история като сценарий за филм.

"Сега съм шампион, не само на ринга, а и извън него. Държа се така както и говоря, не трябва да обръщам маси и да разбивам столове, за да покажа на някой, че съм добър. Съзрях, определено съм друг човек, искам да докажа това и на ринга", говори новият световен първенец.

До мача с Кличко Джошуа в професионалната си кариера е заработил около пет милиона паунда, далеч от това да е беден, но сега само заради победата срещу големия Владимир Кличко получи - 15 милиона паунда! Неговите мениджъри промоутъри след всичко смятат, че ще доминира в следващите десетина години, а през това време от мачове и спонсори може да заработи чак МИЛИАРД евро!