"Гражданите" предвождат листата на 100 най-мощни футболни клуба в света, която съвършено очертава в каква посока се движи най-важното второстепенно нещо. А тази посока на мнозина никак не се харесва...
Дали искаме ние или не, идва нова футболна епоха. Евроцентризмът в който отраснахме стигна до края и сега остава да видим как ще се развие нататък ситуацията. Но едно е ясно - върховният футбол полека се преселва от най-стария континент.
Започна с ходенията на подготвителни турнета по Азия и Северна Америка, продължи се с мачове за суперкупите, които нерядко се играят извън Европа, а последното доказателство, че е дошло новото време е фактът, че Манчестър Сити е станал финансово най-мощният футболен клуб на планетата. Пред всички "гиганти" каквито са Реал (Мадрид), но и Манчестър Юнайтед и Барселона, които са свалени от върха, който сега принадлежи на "гражданите".
Икономически анализ на 100 финансово най-мощни клуба в света е направил "Soccerex", компания, която се занимава с футболен бизнес и като такава е лидер в тази сфера на най-важното второстепенно нещо в света. Главната цел на тази класация, в чието създаване са участвали няколко десетки върховни специалисти е точно онова за което пишем тук, а то е РЕАЛНОСТ. А тя казва, че Манчестър Сити в момента е без конкуренция, и на терена, но и на борсата, а под него са Арсенал, ПСЖ, Гуанджоу Евъргранде, Реал (Мадрид)... Защото парите, които дойдоха от Абу Даби направиха от Сити истински "суперклуб" - термин, който е съвършен за описване на онова което се случва, не само в Манчестър, а и в Париж, Китай, Русия, Индия...
Списъкът е направен по шест критерия - футболисти с договор, недвижимо имущество, пари в банката, потенциал на собственика за вложения и общ дълг. Така Манчестър Сити в играчи има 637 000 000 евро, в недвижима собственост 534 000 000, в банката 75 000 000, дължи 15 000 000, а собственикът му има чак 30 милиарда! Данните от тази листа ни говорят много, като например, че дългът на Арсенал е само осем, а на Челси чак 400 000 000 евро. Ако сте се питали защо Арсен Венгер продължава да седи на пейката на "топчиите", сега вече сигурно ви е ясно. Става въпрос за големи, огромни пари.
А сетете се само какво беше състоянието на нещата преди многото пари да влязат в европейския футбол. Спомнете си как Стяуа и Цървена звезда покориха Европа, за да после, точно заради тях беше въведена системата на надпревара, която фаворизира най-богатите - Шампионската лига. А след това и Лига Европа. Елитът е отделен като каймак, а множество легендарни футболни центрове в този либерално-капиталистически проект са унищожени или на колене. Погледнете само Милан или Аякс или нашата Цървена звезда. Защо не и Партизан... Всички те са клубове с далеч по-хубава и сияйна история, но и с много повече истински привърженици и симпатизанти отколкото Манчестър Сити или Зенит (Петербург), Гуанджоу Евъргранде, РБ Лайпциг и много други.
Този списък е и добър показател кои клубове ще владеят през идните години и десетилетия, защото е ясно, че сега най-важно е да имаш силен финансов гръб. В него, разбира се няма сръбски клубове, но на последното, 100 място е противникът на Цървена звезда в 1/16-финалите на Лига Европа, ЦСКА.
Общо, в списъка са попаднали 26,7% клубове от Обединеното Кралство, 16,7% от САЩ, по 13,3% от Испания и Германия, 10% от Франция, 6,7% от Италия, и по 3,3% от Китай, Украйна и Русия. Интересен е фактът, че собствениците на клубовете, които са в тази листа заедно имат богатство от почти петстотин милиарда долара, по-точно 475!
Поред преселването на финанси, скоро трябва да се очаква и преселване на клубове, но и организиране на нови, наднационални състезания каквото е Шампионската лига, но и с клубове от Китай, Индия, арабските държави и т.н. Спомнете си само по кое време се игра първото за сезона Ел Класико... От 13 ч (средноевропейско време - б.р.) заради привържениците в тези държави, които изброихме.
Бъдещето на футбола дойде и се развива пред нашите очи. За съжаление, нищо не е в наши ръце, така че нищо няма да се промени или да се върне по старому. Как сръбският футбол ще се справи с всичко това, остава да се види. Но че не му се пише добро, това е ясно на всички.
Това че най-добрият африкански футболист на 20 век спечели най-важните избори в неговата Либерия? Това трябваше да се случи. Това е само логична последица на едно състезание отпреди двайсет години. Този, който направи това може да стане президент на междугалактическа федерация или да се качи на Луната, пеша.
Не е и чудно, че толкова футболисти влизат в политиката. Те са свикнали с аплодисментите, а и с освиркванията, пък какво, това са двете страни на същия медал, свикнали са с последователно обожаване и презрение, първите страници, микрофони и диктофони заврени под носа, и като изчезне всичко, изведнъж, като престане да звъни телефона и да се върти твоето лице в ударните новини, започва да ти липсва.
Но преди всичко ще бъде онова усещане, което ние смъртните никога няма да доживеем, че можеш всичко. Да вкараш топката във вратата, човече, само ти от всички двадесет нещастници, които тичат след нея, само ти от петдесет, шестдесет хиляди човека, които са се събрали тук заради един единствен момент, и тогава ти се струва, че когато поискаш можеш да покориш света, а камо ли да победиш на някакви пикливи избори.
Няма да бъде, не се притеснявайте, този текст за политика, не трябва да споменаваме всички онези посърнали герои, които са разбрали, че тяхната мисия е да се оцапат в такова блато; има ги колкото искате, но никой никога не е успял онова което направи Жорж Уеа, момче от племето Кру, от една гвардия в Монровия, на нещо което се наричало Бряг на пипера, а вече век и половина само Либерия, държава създадена на контра, когато американските роби разбрали, че искат да се върнат и само в Африка могат да бъдат свободни - много по-късно ще разберат, и прекалено късно за мнозина, че си свободен толкова колкото си свободен, и че това не е тавтология - никой не е успял в това което направи Джордж Уеа.
Не, не говорим за това, че след близо десетилетие и половина сериозно занимание с политика някогашният най-добър футболист в света и най-добър футболист на Африка за 20 век, спечели най-важните избори в неговата Либерия и така стана избран президент на държавата в запада на континента.
Това, ясно, трябвало да се случи; това е само логична последица на едно състезание отпреди двайсет години; този който направи онова което направи Джордж Уеа в мързеливия следобед на Сан Сиро, в първия кръг на Серия А през 1996, в дебюта на великия уругваец Оскар Табарес на пейката на Милан - премиерата ще мине ок, всичко след това е било поразяващо, така че Табарес скоро трябвало да си отиде, и така приключил странният неиталиански експеримент на Берлускони - този може да стане лидер на междугалактическа федерация или да се качи на Луната, пеш, а камо ли да победи на някакви избори.
Джордж Уеа като футболист на Милан
Чудно звучи сега, и човек трябва отново да провери, че е бил първият кръг на тогава убедително най-силното първенство на планетата - Ювентус е актуалният първенец, и въпреки че това лято ще изгуби Виали и Раванели, които ще отидат да придадат цвят и мирис на разпадналата се Висша лига, на която това било необходимо, продължавал да е най-силен; това е онзи сезон в който Парма ще се бори за титлата до самия край; онзи в който, да не споменаваме "по-големите клубове", а само куриозите, и всичко да ви бъде ясно, в Аталанта Пипо Индзаги, в Сампдория Винченцо Монтела и Роберто Манчини, в Болоня Кенет Андерсон, а в Перуджа Марко Негри - изигран на 8 септември, докато вторият бил предвиден за 22 септември; ето, днес не можем да живеем от футбола, а тогава трябваше да чакаме да тръгнем на училище, за да започне Серия А...
Осми септември е, започва краткотрайната власт на Оскар Табарес в Милан, започва сезонът, който няма да завърши добре за "росонерите" - едва единадесето място накрая! И 1:6 вкъщи срещу Юве през идния април - но, ето, заради Джордж Уеа и заради жълтите екипи на учудените противници от Верона, помни се този сезон, този мач, повече от всички трилъри от 1996 и 1997 година...
Да, когато някой ви вади статистика, когато ви говори за броя вкарани голове или, боже опази, за изтичаните километри или трофеи, купи и останалите сребра и чешки кристали по витрините, свободно кимайте с глава и недейте да се карате, а в себе си се смейте на глупака, защото футболът няма връзка с това, футболът има връзка с магичния момент след който вече нищо не е същото, след който ставаш президент на своята държава, две десетилетия след като гражданите официално са те избрали.
Не е важно, тогава, нито че в този момент резултатът е 2:1 за Милан, че е 85-а минута и че това не е гол, който ще реши каквото и да е, освен че милиони хора ще решат точно тогава, в този момент, да заобичат играта или да почнат да подкрепят Милан или да, какъвто и паспорт да имат, гласуват за Джордж Уеа. Това е "само" Марадона срещу Англия, това е "само" Роналдо срещу Компостела, това е "само" един африканец, любимец на Арсен Венгер, който пише история, онази, която се събира в десетина секунди.
Верона е водила, да кажем и това, алчни са винаги на старта тези отбори, които влизат в по-висок ранг, Де Витис ги отвел на полувремето с 1:0 (в отбора са, от познатите, Паганин, Пипо Маниеро и Пиерлуиджи Орландини), обърнал е Марко Симоне когато домакинският отбор най-накрая се върнал от удължената почивка, но в 85-ата минута е 2:1 и гостите могат да помиришат кръвта, да усетят, че това не е точно някакъв страшен Милан, да предрекат съдбата на целия сезон и съдбата на Оскар Табарес, и да тръгнат всички към ъгловия удар, в опит да изравнят.
Изпълнението е лошо, топката прескача всички, и идва до другия край на наказателното поле, и защо изобщо е там Джордж Уеа? Никого, трябва да кажем, не пази, не следва противников футболист, само пречи и прави навалица и малко вкарва паника, някой би могъл да си помисли, но Джордж Уеа е тук, защото е необходимо да напише нова история на света и да стане президент, и кои сме ние или Оскар Табарес или Силвио Берлускони, че да заставаме на пътя книгите, които се пишат пред нашите очи?
Поемането е съвършено. Не само, че е укротил топката, той леко я бута напред с едно движение на фибулата, давайки начало на низ случки, които ще получат кулминация едва тринадесет секунди по-късно. Ако положението на стъпалото е било друго, може би тази топка щеше да се върне в сърцето на наказателното поле, и какво би се случило тогава?
Първоначално изглежда, че и сам не е сигурен какво да направи, първите няколко крупни крачки на Джорджонеа, големия Джордж, изглеждат сякаш ще изтича до средата на своята половина и тогава ще подаде топката, в опит да отнеме време от часовника, а на Верона ентусиазъм, но тогава се буди чудовището в него, тогава Уеа разбира какво може, неговият тропот става по-решителен, а тогава допълнително го разядосват някакви двама, които опитват в кръг да му отнемат топката, един с шпагат, другият с бутане; първият ще избегне, вторият ще отблъсне, ще направи и един пирует по пътя, като гимнастичка, която след десетка се прави на важна на партера.
Тогава вече е ясно, че това не може да завърши по никакъв друг начин, и следващият защитник - дали това беше Марко Барони? Или е Барони онзи, който тича зад него напълно напразно? дали е важно останалото? - не е нищо повече от конус на тренировка поред който притичват и топката и играча и космоса, и ето го, в наказателното поле е, има време да погледне вратаря, който излиза напред, за да скъси ъгъла (Атилио Грегори, през това лято ще се върне от Удинезе, само за да стане участник в този миг, и после ще отиде във Венеция), има смиреност да отправи точно такъв удар какъвто трябва да отправи, има сили да прати топката достатъчно силно на достатъчно добро място; и мощ и финес, и сурова сила и префинена сила на интелекта...
От бряг до бряг, както неговият народ векове по-рано със сила е минал отвъд океана, а със сила често се и връщал; от бряг до бряг, сине на Либерия, гос`ин президенте, и никак по друг начин...
През този сезон Джордж Уеа ще постигне 16 гола за Милан, ще бъде светлата точка в отбор, който ще преживява в един сезон онова което днешният Милан трябва да разшири в четири-пет, после ще стигне до Англия, ще бъде меценат на националния отбор на Либерия, пък политик, ще изгуби едни избори, но вторите ще спечели, светът ще празнува с него и ще бъде във всички "пушове" на всички апликации, ако е важно.
А е важно. Защото после Звонимир Бобан е разказвал, камера не е записала това, как играчите на Милан търчали зад Уеа и размисляли как сега ще спре и кога ще трябва да му се притекат на помощ, а тогава и те, и Сан Сиро, и онази отдалечена синя точка, която наричаме свой дом, ще разберат, че този никога няма да спре.
Бърнли е проект, който никъде другаде не може да се започне отначало, а вероятно никога няма да бъде повторен. Чак и "британския" Стоук на Пюлис имаше сенегалско сърце. Шампионската титла на Лестър беше полиглотен триумф на италиански треньор, алжирско крило, френски халф и тайландски собственик. Нито един клуб във Висшата лига не е така специален като този от Ланкашър.
Колко пъти сте ги проклинали тази есен? Отидоха на "Стамфорд Бридж" и победиха шампиона (3:2), отидоха в Ливърпул и биха "червените" (1:0), отидоха на "Олд Трафорд" и завършиха 2:2 срещу Манчестър Юнайтед на Моуриньо (водеха 2:0 - б.р.). Има нещо в този клуб - чудна комбинация от цветове (бордо и синьо) и още по-чуден изговор - Бърнли, Брнли, Барнли, както ви е кеф...
Преди няколко седмици известният английски вратар Пол Робинсън, бивш национал и футболен пенсионер, който последните два сезона проведе именно на "Търф Мор", опита пред ТВ камерите да опише всекидневието в този клуб. Много интересни неща имаше, Бърнли за една нощ от йо-йо клуб, който изпада в Чемпиъншип и се връща в елита всяка година, стана феномен заради факта, че тази есен достигна до топ шест клубовете във Висшата лига, със скромен отбор и още по-скромен бюджет.
А онова което разкри ще ви накара да ги заобичате. Ако вече не сте...
В този клуб владее страхопочитание, суров режим, който е въвел треньорът Шон Дайс. Според мнозина един от най-добрите английски специалисти в този момент не бяга от репресивни мерки. Характеризират го строги правила на поведение, които е написал, наказание на футболистите, но и явно осъждане на техните нарушения. Фюрерският Дайс предвожда Бърнли, сякаш е учил занаят в Северна Корея. Как иначе да се опишат следните правила:
Долният дял на анцузите е забранен на тренировка. Няма шапки. Няма ръкавици. Когато се пътува за гостуване са забранени слушалки в автобуса. А в центъра на всичко е "колелото на съдбата", с което футболистите, които направят някакъв грях, какъвто е да кажем носенето на погрешни чорапи или оставяне на мръсни анцузи след тренировка на пода, могат да разберат какво наказание ги чака. Всеки "грешник" трябва да завърти колелото, пък каквото му се падне. А наказанието може да бъде различно - от обличане на костюм на Елвис Пресли и неговото имитиране пред публика, до наказателен скок в хладната река Калдър, която тече в близост до Бърнли.
Звучи британски, нали? Па да. Доста е това "британското" в Бърнли което в ерата на модерния футбол, когато граници почти не съществуват, се отличава от останалите във Висшата лига. Шон Дайс има строга политика на довеждане на футболисти, а това са главно играчи със специални характеристики, които той търси. Защото Дайс има свой стил на футбол, но е негов и му носи резултати. А за да остане така, потребно е да намери и адекватни футболисти, които биха се вписали в неговата система.
Ако бихме описали с една дума Шон Дайс, то това би била думата - британски. А това не е само въпрос на култура, а и на неговия предизвикателен характер. Във Висшата лига, която отдавна е приела спортния глобализъм, в момента седмият в класирането е съставен от футболисти от Острова, Скандинавия и британската общност. Чужденците в Бърнли са само белгиецът Стивън Дефур и австриецът Ашли Барнс, въпреки че този вторият е прекарал цялото си детство в Англия и град Бат.
С други думи, Бърнли е демографски феномен, анклав на британския футбол във време когато националните граници вече не съществуват. Онова което е особено точно е, че с Бърнли британският футбол преживя ново раждане. Ренесанс. Дойде момент след много години когато бойкостта, искреността, липсата на преструване и желанието за физически контакт във футбола отново са популярни и когато носят конкретни резултати на терена. Защото Великобритания - това е стена, не е хартия, нито ножица.
Може би си спомняте как Дейвид Мойс миналата година в Съндърланд извади от отбора французина Дидие Ндонг, за да играят заедно в средата Джак Родуел и Дарън Гибсън по причината, че както каза, обича да "вижда повече Британия в халфовата линия". Това е била футболна почит към страната, която е родила Боби Мур, Раян Гигс, Кени Далглиш и Мат Ле Тисие, а от която днес много водещи клубове бягат. Не и Бърнли.
Отново, когато сравните този отбор на Дайс с отборите, които водят Мойс, Сам Алърдайс или Тони Пюлис, Бърнли е специален и още как. Например, този клуб никога не е довел футболист от Азия или Африка. Единственият южноамерикански футболист, който е играл за него (вратарят Диего Пени) има само един мач преди повече от десет години. Също така, тъмнокож футболист не е изиграл през този сезон нито една минута за Бърнли.
Е сега, за тези факти съществуват вероятно различни фактори: някои несъзнателно, а някои сигурно като резултат на случайност. Все пак, онова което прави цялата ситуация интересна е, било случайно или не, феноменът Бърнли засяга и много други културни проблеми, които се случват на Острова в този момент. Локалното срещу глобалното. Бедността срещу елита. Затворената система срещу свободния пазар. Сами срещу всички.
Нямаме представа дали Шон Дайс или който и да е от управата на Бърнли е размислял над Брекзит. Но идеологическото сравнение на тези две понятия с буквата Б идва само и е просто поразително. Ако наистина задълбаете в проблематиката, идеята, която стои зад Брекзит е, че Великобритания иска да се измъкне от икономически хаос и да си върне старата икономическа мощ, която е имала преди да започне глобализацията на икономиката.
И това може да мине, по същество, да се върне контрола над живота - да се работи самостоятелно, да се купува британско, да се назначават британци и накрая да се върне идентичността заради която понякога си струва и малко финансова загуба на пазара.
Това е национализъм и това са същите принципи, които определят и стратегията на Бърнли при довеждането на подсилвания и за стила на футбола, а и на самия град от който е този клуб, който е гласувал 2:1 в полза на Брекзит на референдума през юни 2016. Тези принципи се виждат не само в британското ядро на отбора, което постоянно дели определени ценности и солидарност, а и в недоверието в интелектуалната елитарност (в този случай на богатите противници) и неговите претенции да окове обикновения човек.
Естествено е Шон Дайс и Бърнли да се държат малко като нативисти (Нативизмът е политическа теория според която интересите на жителите, които живеят на отредено място са по-важни от интересите на имигрантите. Често отстрана на нативистите се нарича патриотизъм) и усещат себе си като жертви в общество на богати, като имигранти в собствения футбол, особено защото малко английски треньори получават възможност да водят клубове от Висшата лига. Когато треньорът на Бърнли говори за този проблем, знайте че говори с голямо усещане за бяс и яд.
Може би с такова "тръмповско" поведение (терминът нативизъм генерално "оживя" в медиите когато се говори за президента на САЩ) Шон Дайс ще бъде отблъскващ, гнусен или дори расист, но той футболно не е толкова лош, защото дава конкретни резултати.
Всъщност, Бърнли на Дайс е далеч най-интересният проект във Висшата лига в този момент.
Това е проект, който никъде другаде не може да бъде започнат отначало, а вероятно и никога няма да бъде повторен. Чак и "британския" Стоук на Пюлис имаше сенегалско сърце. Чак и шампионската титла на Лестър отпреди две години, въпреки че беше най-добрият пример как би трябвало да изглежда модерният британски футбол, беше полиглотен триумф на италиански треньор, алжирско крило, френски халф и тайландски собственик.
Ирония, обаче, лежи в това, че докато нативизмът има своето място в глобалната политика, той никога не е бил модерен в топ нивото на футбола. И така Бърнли стои сам, в някой ъгъл на Висшата лига - който завинаги ще бъде Бърнли - като храбър експеримент и бистър поглед към светлото футболно бъдеще.
Европейската футболна централа направи избор по темата "Кои са били най-добрите трансфери в зимния период?" и в него попаднаха трима национали през годините на Сърбия.
Ето и как са описани те в страницата на УЕФА:
Деян Станкович (Лацио - Интер, 2004)
"Финансовите проблеми са били такива, че Лацио не можеше да откаже предложението на Интер от четири милиона евро, с бонуси. И, много бързо стана ясно, че нерадзурите са печелившите в този бизнес: Станкович се циментира като любимец на привържениците с гола от ъглов удар срещу най-големия съперник на Интер - Милан, и то само няколко седмици след този трансфер. А с Интер спечели пет титли на Италия и Шампионската лига през 2010".
Неманя Видич (Спартак Москва - Манчестър Юнайтед, 2006)
"Алекс Фъргюсън получи съперници в лицето на Ливърпул и Фиорентина в конкуренцията за сръбския защитник, а бързо стана ясно защо толкова е настоявал на неговото довеждане. Челси не е могъл да бъде настигнат през този сезон 2005/2006, но партньорството на Видич с Рио Фърдинанд е било твърдата основа за ерата на доминация, попълнена и от идването на Патрис Евра през зимата на 2006"
Неманя Матич (Челси - Бенфика, 2011)
"Отишъл от Челси като част от пакета с който е било предвидено на "Стамфорд Бридж" да дойде Давид Луиш. Но, сърбинът не се предавал в новата среда - бързо от офанзивен халф се трансформирал в дефанзивен и бил сърце на отбора на който толкова малко не му достигна за европейска слава през 2013 година, отнета именно срещу Челси. Толкова е командвал играта на Бенфика, че Челси трябвало да плати 25 милиона евро когато го върнал в своите редици през следващата година".
Освен тримата сръбски футболисти, в своя Топ 10 на зимните трансфери УЕФА поставя и следните:
Двадесетгодишният Рафа Мир не е някое голямо футболно име, но талантът, който притежава е бил достатъчен в своите редици да го покани известният мадридски Реал. Той благодарил за това и - отишъл във втората лига на Англия.
Нападателят на Б отбора на Валенсия не искал да премине в лагера на славните мадридчани, тъй като бил наясно, че там ще "грее пейката" и, евентуално, ще играе за втория отбор, така че приел поканата на бившия си треньор да дойде в Уулвърхемптън.
Нуно Еспирито Санто, който е тренирал Мир във Валенсия, а сега води Уулвс, така успял да надвие Зинедин Зидан в конкуренцията за този нападател, който ще продължи кариерата си на Острова. Предходно Мир е играл за младежките отбори на Барселона и Мурсия, в лагера на "прилепите" е от 2012, като има два мача за мъжкия отбор. "Вълците" пък са убедителен лидер в Чемпиъншип и по всичко личи скоро младокът ще мери сили с най-добрите английски клубове.
Все пак, в Б отбора на Валенсия блесна тази есен, постигайки 15 гола в 19 мача.
След статуите на Кристиано Роналдо и Диего Марадона, още една тези дни предизвиква присмех (най-благо речено) в социалните мрежи.
В Гана от известно време стои, а чак сега чрез социалните мрежи достигна до очите на целия свят, статуя посветена на Микаел Есиен.
Някога един от най-добрите дефанзивни халфове в света, чиято кариера забавиха и й попречиха да разцъфти напълно редица контузии, в момента играе за индонезийския Персиб.
Но, най-добрите си дни прекара в Челси, а след това игра за мадридския Реал и Милан.
Разбира се, в родната Гана е един от най-големите футболни герои, което неизвестният скулптор доказа с тази (доста чудна) статуя.
Ирландският футболист Кевин О`Конър, защитник на английския Престън, спечели милион евро от лотарията за Нова година.
Този 22-годишен играч е победител в игра на късмета на Националната лотария на Ирландия и то след като вуйчо му му купил билет, а О`Конър първоначално не знаел, че е победител.
"Майка ми поиска да й пратя снимка на фиша, защото ми каза, че победителят е от нашия край. Не съм и помислял, че моят е печелившият. Още не съм осъзнал, че съм получил награда", заяви О`Конър пред британските медии.
Билетът е купен на 14 декември в Уексфорд, а О`Конър го е получил като подарък от вуйчо си за католическата Коледа.
О`Конър от година и половина е член на Престън със седмична заплата от 15 000 евро, а по-рано е играл за Корк Сити и Уотърфорд.
/arc-anglerfish-arc2-prod-expressandstar-mna.s3.amazonaws.com/public/PVIMEURTQVH2TG5S5W3YYUEFKI.jpg)
