Денят в който Сърбия покори света: Шампиони, ЗАВИНАГИ!

И две години след спечелването на Мондиалито звучи невероятно изразът, който толкова пъти с гордост изговаряме и трепти в нас: СЪРБИЯ Е ПЪРВЕНЕЦ НА СВЕТА!

Този 20 юни 2015 година завинаги ще остане врязан в спомените на нашия народ като ден в който наистина бяхме важни и големи. Преди точно две години националният отбор на Сърбия до 20 години победи Бразилия (2:1) след продължения и вдигна трофея предназначен за шампион на планетата в тази възраст.

Минаха 104 седмици оттогава, залезе и изгря 730 пъти...

Как ви звучи, че това са повече от милион минути от вашия живот? А как това, че минаха над 63 милиона секунди от онзи последен сигнал на съдията в Нова Зеландия, който означаваше, че няма никой по-силен от нас?

Знам, звучи наистина страшно. Дали е възможно да е минало толкова оттогава?

Невероятно е какво направиха тези момчета и Велко Паунович през този юни далече от Сърбия и колко ни задължиха. Това не е само резултат, това не е само гордост, че сме по-добри от бразилците, не е това само защото сме първенци на света - начинът по който това е направено върна вярата в нашия футбол и показа, че Сърбия може да играе хубаво и да има победителски манталитет какъвто никога не сме виждали в този спорт.

Много пъти са ни разочаровали футболистите, имало е от всичко: свади, сърдения, игра без влагане, но всичко което направиха тези момчета взриви съзнанието ни.

Тази борба до последната капка пот, която ако я нямаше нямаше и да сме близо до финала, това надбягване след ненормални усилия, продължения, дузпи, психически е изчерпващо и за най-опитните, а камо ли за деца.

Един от най-заслужилите, а няма да сбъркаме и ако кажем най-заслужилият, въпреки че този скромен човек не обича да се говори, беше селекционерът Велко Паунович, който с тези футболисти работеше по всичко. Научи ги на футбол, тактика, но и на живот.

По повод втората година от спечелването на Световното първенство го потърсихме, за да предизвикаме отново спомените за този успех, а той, въпреки задълженията, не каза, че е уморен.

Вместо това показа какъв професионалист е.

Как се чувства той като знае, че е минало толкова време?

"Искрено да кажа мисля, че тези две години наистина минаха бързо, но всеки ден се сещам за този чудесен и хубав опит и си помислям каква важност имаше за нашата страна и това ще помня дълго. Надявам се още дълго да си спомнят тази титла и как се чувствахме в този момент. Това беше целокупен успех не само на това поколение, а и на народа, след всичко през което преминахме...", заяви в началото на разговора Велко Паунович.

Младият специалист каза, че това е било поколение което е подбрано внимателно и че накрая на този незабравим цикъл дошла и "короната" на този проект - титла.

Трудно му е да помисли, че и след 50 години нашият народ ще помни тази титла като една от най-значимите в историята на нашия футбол, като напомня, че се надява това поколение, и онези които идват, няма да спрат само до тук и ще има още радости.

"Надявам се, че нашият футбол и на национално и на клубно ниво ще се подобри и ще имаме възможност да спечелим още някоя титла", сподели той и след въздишка продължи сам:

"Бих искал това да е само началото и с това поколение, и онези, които идват в бъдещите години, ще можем да постигнем още някоя купа. Това е наистина трудно на мъжко ниво, но шампионът винаги е шампион и когато веднъж се научи да побеждава - това остава навик!".

В неотдавнашно интервю с Ивана Шпанович се разбра, че Велко Паунович редовно се чува със "златните орлета" чрез група в Уотсъп, а нападателят който вкара някои от решаващите голове на това първенство разкри, че често се наежва от съобщенията на бившия треньор.

"Това са наши интимни неща, поверителни, как да кажа... Ние се чуваме от време навреме в тази група и преди всичко си честитим един на друг рождени дни, успехи, преди важни събития като титли си пращаме по някое видео, фотография и подобно", заяви Паунович и допълни, че скоро пратил една снимка да "подсили онова което са направили" в Нова Зеландия, като допълни, че въпреки промяната на номерата на телефоните са "преживели" и още са в пълен състав в тази група.

Това отношение с тях е на още по-високо ниво.

"Питат ме за съвети, но отделно, не в самата група. Драго ми е, че се сещат и търсят мнение, а аз винаги давам най-искрената оценка, защото искам да им помогна да направят най-доброто възможно решение в своя професионален, а с това и в личния живот", разкри Паунович.

Може да се каже, че той е техен "втори баща" или "футболен баща", най-малкото, но Паунович и тук е скромен и само изтъква, че е щастлив, че може да ги посъветва.

А сега да си припомним и финалния мач...

Играе се 69-а минута когато майсторски се променя страната, Живкович от дясното крило веднага намери притичалия Максимович. Това феноменално "хлапе" премина цялата отбрана и намери Станиша Мандич, който падайки срази бразилския вратар. Каква еуфория...

Тази радост не продължи дълго. Перейра върна мача в начална точка и ни накара да "късаме нерви" докато Бразилия усети, че не може да обърне.

Издържахме, тези момчета са се научили да търпят и най-тежки удари, а тогава в тази 118-а минута беше направена най-хубавата и най-важната контра в историята на нашия футбол. Стефан Илич по вълшебен начин надлъга пазителя си по дясното крило, подаде на Живкович, а той с едно докосване изведе Неманя Максимович, който сякаш беше обладан от духа на Милош Теодосич, постигна гол под огромно напрежение.

Празнуване, и първи кадър, Велко Паунович с малка усмивка и само вдигнати ръце.

Как, по дяволите, остана толкова спокоен?

"Ха! Знаете ли какво, привържениците и играчите празнуват голове, а треньорите победи и титли", веднага каза Паунович това мъдро изречение към което често не се придържат и много по-славни треньори.

"Докато се играе мача, а това рано научих и върви инстинктивно с треньорската задача, трябва да си съсредоточен за всичко което може да се случи. Свидетели сме, че всичко е възможно за три минути. Най-добрият пример е мачът между Байерн и Манчестър на Камп Ноу във финала на Шампионската лига. Просто, водих се от инстинкт и останах спокоен", каза Паунович, който пренесе този мир и на играчите.

А след това падане на колене, мъжките сълзи и викове на Вуле Йованович, прегръдката на момчетата, които направиха невъзможното, празнуване на трибуните и терена и - вдигане на трофея.

Паунович ни каза, че е гледал много пъти този мач, но и сподели нещо интересно.

Той е направил специален видеоклип с избрани моменти от мача Сърбия - Бразилия, с музикален фон песен от филма Роки (Бил Конти - Изминавам разстоянието), която го вдъхновява и в Чикаго, където сега е треньор на местния клуб, и я пуска почти преди всеки мач на този отбор.

Ако това мотивира него - какво да кажем за речта от съблекалнята преди сблъсъка с бразилците, която максимално мотивира неговите играчи? Изглежда сякаш с дни е писал и подбирал думите, които ще им каже.

Спомняте ли си?

Но, не е, това е, просто, "излязло" от него.

"Не, вярвате или не, но речта излезе от мен в момента преди самата подготовка за мача. Имах само на хартия написана мотивация. Това беше до онази техническата и тактическата...", каза Паунович, който в тези два фактора надигра Бразилия, а от какво значение е била тази реч?

Интересно, каза ни, че след всичко което се случвало след спечелването на титлата, еуфорията, посрещането пред парламента, и въобще това, че не са имали общо празнуване - не е успял да ги пита.

"Сега като каза ме заинтересува, ще ги питам!".

За съжаление, това събиране никак не се случва. Футболистите и треньорският щаб са разпръснати по цял свят и е трудно да се намери време което да е удобно за всички. Велко изтъква, че е проблем и че неговото първенство (МЛС) е през лятото когато повечето са почивка.

"Едно такова събиране трябва да се организира, но не само с тези момчета, които бяха на първенството. Тук мисля и за всички, които участваха в този проект, а отпаднаха заради контузия или защото клубовете не им позволиха. Всички имат място на това събиране!".

Сърбия вече не е "властелин" на титлата от Мондиалито, след като Англия празнува в Южна Корея.

Взеха "короната" на нашите момчета, които за съжаление не я и защитаваха, а Паунович изтъква, че този турнир наистина е станал част от сърцето му и го е наблюдавал.

"Щета е, че не се класирахме, не беше лесно, но не беше лесно и за предишните поколения. Да се състезаваш с 52 национални отбора, много по-трудно е отколкото на други континенти, тук са немци, испанци, французи и т.н. Това са водещи отбори на световно ниво и на практика е невъзможно за държави, които нямат инфраструктура да се надпреварват с тях".

"Ние успяхме, но е много трудно и винаги ще бъде", подчерта той.

Мнозина очакваха, че той ще продължи работа във ФСС и ще поеме младежкия, а някои чак и мъжкия отбор на Сърбия, но Паунович изтъкна, че му е необходимо още много да учи, за да се заеме с такова предизвикателство. Като държава в която вижда напредък е избрал САЩ.

Като футболист вече е играл за Филаделфия и споделя, че е бил щастлив в този период от живота си, а сега като треньор се наслаждава в Чикаго, където води Файър.

В първия сезон отборът беше между по-слабите, но за разлика от някои други държави - в САЩ се вярва в думата "проект" и се разбира, че той е възможен само на дълъг път. Така и през тази година е друга история и Чикаго е между най-добрите и най-атрактивните клубове в първенството.

И това не е случайност.

"Ние жертвахме миналия сезон, за да доведем играчи, които искаме и за които са необходими финансови условия. Доведохме играчи, които искаме (Швайнщайгер, Николич) и които имат манталитет да побеждават, а с това и нашите апетити растат. Първата цел е да влезем в плейофите, а след това ще поставим нова цел. Има много да се играе и трябва да продължим да поддържаме атмосферата около съблекалнята и с добра работа вярвам, че ще успеем в това което сме замислили", заключи Паунович.

Пауне, благодаря ти и късмет!

Автор: Милутин Вуйчич 

Играта на нашия живот: Кръв, сълзи и първият футболен клуб в света

Кнапан? Не звучи познато? Хърлинг? Не сте чули? Кампбол? Пак нищо... Щурци. Жалко, защото всичко това са имена на футбола. Всички те са негови предци и роднини. Всички те са негова кръв (имайки предвид тяхното присъщо насилие, това последното може да се приеме не само идиоматично, а и напълно буквално).

Всичко е работа на семантиката, всъщност. През средните векове отборните игри са се наричали футбол, но са се казвали и много различно. Хърлинг, кнапан, кампбол или кампинг, ба игра, каид, bottle-kicking (ритане на бутилка, която всъщност е била дървено буренце, но малко по-късно повече за това)... Всички тези игри са били много, много, много, много тясно свързани със средновековния футбол и разликите между тях са били много, много, много, мно... - разбрахте - по-малко отколкото разликите между модерните спортове.

По-ясно разграничение, някакво крайно несъгласие между игри с доминиращо ритане на топката (association football) или хвърляне или носене на топката в ръце (ръгби или американски гридайрон футбол), започнало да се забелязва през мътни очи през този период, най-сетне се случило съвсем недвусмислено чак през 19 век. Дотогава всички отборни игри с топка (или в случая на кнапа с дървен диск) били главно големи и сродни, насилствени и възбуждащи, разливащи.

Три са основните характеристики, които правят това дисфункционално семейство. Обект, невинаги топка, е контролиран с ръце, крака, гърди, глава, понякога пръчка. Точките са получавани от вкарване, уцелване или влизане с обекта в "гол" (англ. цел). Вратата, последната част на играта, можела да е дърво, градска порта, бърдо, поток, пространство специално очертано върху стена... Във всички тези игри, за разлика от да кажем крикета (където един играч играе сам срещу цял отбор), отборите са едновременно и сътрудничещи междуособно, играейки един срещу друг.

Да се проникне в самата същина и форма на всички тези игри не е много лесно. Едно от много редките детайлни свидетелства идва до нас от ранния 17 век от Корнуол, където е игран хърлинг. Съществували са два вида - hurling to the countrie и hurling to goales.

В първия вариант вратите са били къщи, порти, а и цели села и градове, понякога разделечени и до четири мили. Играл се е със сребърна топка, без твърде голяма грижа за броя играчи от двете страни, нито за техния числен паритет. Целта е била да се занесе топката до "вратата" на своя отбор. Тази игра е била толкова жестока, а влиянието на нейния притежател толкова силно, че е сравнена с "пъкления дух".

Въпреки че е била почти напълно без правила (някои играчи са били на коне, а наблюдатели можели да се присъединят към тълпата в който и да е момент, което правило целия спектакъл да изглежда като търкаляща се снежна топка), съществували ясно определени позиции в отбора. Играчите са можели да бъдат fore-ward, wings, rere-ward, което е, очевидно, аналогично на военната терминология.

Hurling to goales е била по-развита игра, с 15, 20 или 30 играча от двете страни. Тук имаме и първия пример на отбрана "човек-човек", защото съперниците са били директно един срещу друг и задължени да се пазят. Не е било позволено двама играчи едновременно да нападнат носителя на топката в опит да му я отнемат. Неутрална особа хвърляла топката в игра.

Също така са съществували и много стриктни правила на позициите на играчите. Stopping hurlers са били защитници пред вратите. Изразът за подаване е бил dealing. От друга страна, много по-често е било butting, което е термин за удар с плесница в гърдите, за да се спре или забави съперника и неговото напредване. Топката не можело да се подава на съотборник, който се намира пред носителя й (пример за правило стриктна засада което и днес съществува в ръгбито). Този вид хърлинг е игран най-много по време на сватби.

Кампбол или кампинг, играна в Източна Англия, е игра чието име етимологично се свързва с немската дума kampfen, която, разбира се, означава борба. Мачовете са обявявани в местната преса. Вратите са били на разстояние 200 ярда, а широки 15 ярда, направени от дрехите на самите играчи. Топката отново се хвърля от неутрален наблюдател, отборите (които се състоят от 10 до 15 играчи) настояват да я хванат и да я занесат при собствената си врата. Всички видове бутания, блокирания, физическо препятстване са били разрешени. Ако играчът с топката е хванат и така е спряно неговото движение, той трябва да хвърли (никак да не предаде) топката на съотборник, който тогава продължава тичането към вратата, за да спечели точка (notch или snotch). Седем или девет сноча биха донесли победата, а понякога мачовете били и времево ограничени (играло се най-често половин час).

Съществувал и подвид. Кикинг камп е била игра с по-голяма топка в която тя, такава е хипотезата, изключително или главно се ритала.

Кнапан, играна в Южен Уелс, по-точно в Пембрукшър, някога имала и 2000 участника. Камъни са използвани, за да бъде спрян противника, а зрители не е имало, защото всеки, който се появи трябвало да участва, ако акцията стигне до него.

В Ирландия е съществувал израз "ag imirt caid" (играй каид). Отец Ферис е описал крос-кънтри каид, чиято цел била да се пренесе топката през границата на енорията, и полеви каид (field caid), в който е съществувала маркировка на терена и прецизно отреден брой на играчи. Вратата е била лък, съставен от свити клони от съседните дървета. В окръг Кери, преди всичко, е игран онзи първия вид. Разнообразие на тази игра, с по шест играчи в отбор, е играна в Дъблин през ранния 18 век.

В Шотландия, в Киркуол на Оркнейските острови, в Данс, Джедбург и Роксбург (както и на още много места), Uppies и Donnies, в зависимост от географските локации от които произхождат играчите, играли играта ба (ba' game, в Джедбург известна като hand ba' game).

Правилата са били (и днес са, защото играта съществува) прости по същия начин както и минотаврите са прости. Просто, не са съществували. Вземи топката, постигни гол и приключи мача. Всичко между това е напълно арбитрирано и оставено на физическите възможности и морални ограничения на играчите. Смята се, че играта на Оркнейските острови има връзка с фолклорния архипелаг, съответно с известната Оркнейска сага, която говори за Харалд Прекраснокосия, легендарният първи норвежки крал и неговото усвояване на тези краища.

Играта Ба е имала ефект на циклон в градовете и градчетата в които е играна. Местните е трябвало да поставят дървени дъски на прозорците и да се, напълно дословно, барикадират докато шумът не премине.

През 16, 17 и 18 век футболът и неговите роднини не са били винаги оспорвани и още повече станали по-уредени и (смеем ли да кажем?) по-изтънчени.

В книга публикувана през 1561 година, английският педагог Ричард Мулкастър, директор на известната школа Мерчант Тейлърс и Сейнт Полс, залагал за намаляване на броя на играчите, по-малко грубости и независим авторитет (trayning maister) на терена, който да наглежда всичко това. Смятало се, че футболът, този опитомения футбол, е полезен за образователни цели.

Мулкастър залагал и на по-стриктна kicking game (игра в която топката преди всичко се рита). През времето тази форма на футбола е ставала все по-популярна докато най-накрая не е станала и доминираща в много краища. Посещение на Лондон от французин на име Сосюр през 18 век ни разкрива кореспонденция, която е водил със своето семейство в родината си, показвайки футбола като игра на ритането.

Дейвид Уедербурн, учител по латински от Абърдийн, дал на своите ученици да преведат част, която описва игра с ясно дефинирани роли и тактика.

Училище Бери Сейнт Едмъндс в Сафок е практикувало футбол още през 1550 година. Хорнси, градче на източните брегове, е мястото познато по първото споменаване на терен за футбол (17 век), познат като Footeball grene. В разни кадастри и карти, малко по-късно, можете да намерите и футболен "close" и футболен "garth" (градина), места съвсем ясно отредени за игра, която няма да пречи на нормалния живот.

Това е, разбира се, било изключение и футболът продължил предимно да се играе на улиците, площадите, поляните и за някои (или мнозина) еднакво стихийно организиран и варварски мъчителен като "спектаклите" на обществените наказания.

Описание на мач от Хичин в Хартфордшир, игран през 1772 година, показва футбола какъвто най-често е бил тогава - като анархична вълна, която би помела всичко пред себе си в радиус, който не е било възможно да се определи. "Топката потъна в езерото Прайори, тогава беше носена по улица Ейнджъл, през пазарския площад до бирарията "Артичока", за да бъде постигнат гол най-накрая при нейното преминаване през вратата на църквата Сейнт Мерис". Звучи като активност в която Тазманийският дявол на Уорнър брадърс ще се впише чудесно.

Освен всичко това, тук е бил и социален лубрикант от първи ред, неизбежен във всички мероприятия в които са участвали по-голям брой хора (чети повече от един). Говорим, ясно е, за алкохол, който в Англия преди индустриализацията - Merrie England - бил много по-достъпен. Едно проучване е показало, че през 1647 година, в селата южно от Ланкашър, съществувала една таверна (ale house) на дванадесет домакинства, съответно една на 57 жители. Всички са пили, а тогава се отпускали с футбол. Накрая, кой може да твърди, че са преставали с питиета чак и докато са играли... Някакъв твърде голям мир и ред тук не е можело да има.

Все пак, някои социални прояви са предизвестявали цивилизоване, смиряване и стандартизиране на играта. Кметовете във времето са ставали свободни селяни, а благородните собственици на земя се придружили към собственици на земя чиито цвят на кръвта и вените не са били сходни. Те са били познати само като "gentlemen". Висшите слоеве са започнали да организират мачове заедно с хора от по-ниските нива на обществото, но налагали собствените норми на поведение и намаление на неконтролираното насилие (неконтролираното насилие; не самото насилие, то е било обичано както винаги).

Социалната йерархия, твърди се, била много по-малко твърда в Англия през 16 и 17 век отколкото където и да е в западната част на Европа.

Нищо необичайно, защото Британия не е имала абсолютен монарх, както да речем Франция, и влиянието на двора не е било неограничено. Неговото номинално противене на насилието не е било твърде убедително за благородниците, които са се наслаждавали на съвсем пристойно ниво на автономия и да взимат решения какво и по кой начин да правят.

Арчибалд Кембъл, седми граф от Аргайл, е играл футбол, което знаем защото по време на съдене сър Джон Кембъл от Аркинглас, заради убийството на роднина, дал показания как "неговият господар играл футбол". Той не е единственият благородник който е обичал топката, играли са и Емануел Скроуп, граф от Съндърланд, и Лорд Уилоби от Ерезби.

Оливър Кромуел през 1628 година, още в младостта, е описан като "един от най-важните организатори и играчи на футбол". Крал Чарлс Втори Стюарт през 1681 година присъствал на мач между своите и слугите на Кристофър Монк, втори херцог от Албемарл.

Всички тях е задминала Мери Кралица на Шотландия, която през 1568 година е гледала своите дворяни как играят "вещо, хитро и силно", както е отбелязала в своя дневник след това събитие в замъка Карлайл.

Иначе (ако изобщо можем да започнем този параграф така, сякаш в себе си не носи една толкова важна информация), най-старата футболна топка е направена в Стърлинг и е открита зад стената на стаята на кралицата в стърлингския замък, който е декориран през четиридесетте години на 16 век. Направена е от кравешка кожа и свински мехур, а е двойно по-малка от модерната футболна топка. Някои смятат, че е поставена в конструкцията на зида като защита от магьосничество, което е била честа практика по това време.
 
По-незначителните владетели също така са знаели да бъдат футболни подръжници. В град Пул, градоначалникът, неговата жена и останалите местни сановници организирали пикник и гледали младежите "които се наслаждавали с футбола". Свещеник в Узби, малко място в Къмбрия, водил своите енориаши след молитва в таверната, а "младите пускал да играят футбол".

През 17 век, в Шотландия, футболът е бил особено мощен в Елгин (има доказателства за неговото интензивно играене още от 1598 година) и Банф, а е игран още в Лохтон (1601 година, когато размириците се решавани с вадене на пистолет) и Абърдийн (1605 година). В същия период, в Англия, развитите топкови краища били Лондон, Манчестър, Пенистон и Мейдстон. Хексам (1647 година) предлага вероятно най-ранното твърдение за игра на футбол в Англия през този век. В това столетие футболът редовно е игран в неделя в село Уилтшир.

Слепият ирландски поет от окръг Лаут, Seamas Dall Mac Cuarta, описал футболен мач изигран край Слейн в края на 17 век между отбори от областите край река Бойн и Нени.

Много вероятно най-ранното споменаване на футбола в Англия през 18 век идва от Грейт Нес в Шропшир (1709 година), футболно най-напредналите региони в този период са били, недвусмиселно, Източна Англия до Линкълншир, Ланкашър и Лондон.

В Източна Англия футболът е игран на панаири. Мачовете са рекламирани от собствениците на пъбове (по-малко като меценати, повече като монетарни опортюнисти), но понякога са били спонсорирани и от членове на висшите социални слоеве. Мач в Нюмаркет, изигран през 1751 година, го гледали 6000 човека.

Не изненадва, че някои футболисти са спечелили голяма слава, като Хю Райт от Сафок, който е бил активен между 1767 и 1773 година.

Той, може би, е дори най-ранната футболна звезда. В текст от 1711 година е описан футболен мач в който "Том Шорт се държи толкова добре, че повечето хора били съгласни, че няма как да остане ерген до следващия селски празник".

За съжаление, футболът в Източна Англия е изгубил възторга, който е бил негово основно леговище с наближаването на края на века. В голяма степен това е и заради, смята се, мачът между Норфок и Сафок в който, след неизмеримо количество насилие, загинали девет играча.

По на север, в Линколншир, футболът често е използван като протест срещу приватизирането на землища. Нерядко е забраняван в градски среди, като да кажем в Лаут през 1745 година. Футболът в този регион е бил достатъчно развит, за да през лятото на 1795 година Озборнби и Билингборо изиграват мач в който вторите носили синьо, за да се различават от съперниците.

В този период е основан и първият футболен клуб в света. В Лондон е създаден Джимнастик Сошъти (The Gymnastic Society), който е съставен от хора родом от Уестморланд и Къмбърленд, квартали в столицата. Събирали са се редовно, за да се занимават с два спорта - футбол и борба. Когато членовете на клуба завършили работа в Лондон и се върнали на север, клубът на практика е разформирован през 1789 година.

През същата година, в една майска сряда и малко по на север е изигран един истински невероятен мач. Заради бас на стойност 200 гвинеи, един в изворите неназован млад джентълмен е играл срещу 11-те най-добри играчи в окръга - и победил след четири и половина часа игра.

В Ирландия, между 1758 и 1766 година, дъблинските вестници са известявали за мачове в Милтаун, Драмкондри и Финглас.

Все пак, въпреки всичко това, футболът е, в началото на 19 век, започнал постепенно да замира в цяла Британия, изключвайки единствено може би Йоркшир (в Хаворт са играни мачове в неделя, въпреки съпротивата на местния викарий). До 1831 година са отбелязани само три футболни мача в Източна Англия (от които два в Рамуорт), докато през същия период великденският шампионат на най-добрите играчи в Бери престанал да се провежда.

Културната маргинализация на традиционния футбол, както се нарича този процес, официализирал Джоузеф Страт, писател и историк, в своето дело The Sports and Pastimes of the People of England (Спортовете и забавления на народа на Англия) от 1801 година. Състоянието и статуса на футбола, който тогава е, твърди той, вместо със синтагмата game at football е много по-често наричан goal at football (защото главният атрибут на футболния мач е майсторството на неговите протагонисти да бранят и нападат вратата) е описал така:

"Някога е бил много популярен в обикновения свят, но сега е изпаднал в немилост и много малко се играе."

Как така изведнъж? Какво се е случило?

Автор: Лука Йевтович

Уелсци дариха кръв за ранен сърбин, събират помощи за деца

Тридесет привърженика на Уелс днес дариха кръв за тежко ранения привърженик на Партизан Д.Й. (19), който в момента е в болница в Земун. Освен това, от 15 ч (местно време) в Културния център на Белград уелсците събират помощи за Центъра за защита на новородени, деца и младежи на Звечанската улица.

Както припомня Б92, когато трябваше да играят Сърбия и Черна гора срещу Уелс през 2003 г, мач отложен заради убийството на тогавашния премиер Зоран Джинджич, уелсците и въпреки това дойдоха в Белград, защото имаха твърде много хуманитарна помощ, която не можела да чака.

Сърбия и Уелс излизат от 21:45 ч тази вечер в битка, която до голяма степен може да определи лидера в групата. Междувременно билетите за мача свършиха и това принуди Футболния съюз на западната съседка да напечата още 5000 бройки, които се продават на касите на стадиона на Партизан, въпреки че ще се играе на "Райко Митич" или известен като "Мала Маракана".

"Заради огромния интерес на привържениците за мача Сърбия - Уелс и разпродадените билети, ФСС напечата допълнителни 5000 билета за места, които не бяха планирани за продажба и тези карти ще се продават на касите на стадиона на Партизан от 14 ч. Приканвам всички привърженици, които не са намерили билети да използват тази допълнителна и последна възможност да присъстват на този може би и исторически мач", заяви говорителят на ФСС Милан Вукович пред ТАНЮГ.

Очаква се на трибуните на най-големия стадион в Сърбия да има над 35 000 зрители, 2200 от тях са пътували от Уелс.

Играта на нашия живот: Ваше височество, защо не обичате футбола?

Футболът е започнал като субкултура. Повече, всъщност, като контракултура. Ранните футболисти са били битници преди Джак Керуак, пънкари преди Секс Пистолс. Работили са онова което са харесвали контрирайки нормите, желанията на силните, накрая и самия закон. Благодаря, хиляди пъти им благодаря затова!

Всичко е започнало с едно момче... Не, чакайте, не може така. Не само че е повествователно некадърно, а просто е и неточно. Historia Brittonum (История на Британия) е дело което е написал - или съставил - уелският свещеник Нений около девети век. В него, измежду останалото, се казва и следното.

Крал Вортигерн е търсил място където да построи цитадела за отбрана от потенциални завоеватели. Дванадесет мъдреци му съобщили, когато било намерено адекватно място, че ако иска постройката да е успешна, трябва да напръска земята с кръвта на убито дете заченато без баща. Емисари са пратени по цял свят, докато в Монмътшър не намерили деца които си играели с топка. Едно от тях, чули, било момче чиято майка не била лягала с мъж.

В края на краищата, отвели го при краля, но момчето го убедило, че ще прогони саксонците от своите земи, а за осъществяването на тази цел не му е необходимо убийство.

Това е първото записано доказателство за игра с топка в Британия, но може да се смята съотносимо колкото детайлите от битките между Крали Марко и Муса Кеседжия. Историята на Британия, просто, не е история.

Първото доказателство за игра с топка, за чиято природа може да се спекулира като футболна, е онова, което е написано от Уилям Фицстивън, биограф и секретар на Томас Бекет. Той, в средата на втората половина на 12 век, говори как "млади хора след вечеря отиват на полето да играят добре позната игра". Както казва, ученици от различни училища, както и търговци от много браншове, имат свои топки. По-старите хора, бащите на играчите, както и по-богатите граждани, идват на коне, за да наблюдават играта.

Ако топкарството е започнало точно тогава, или макар започнало да е популярно, това би било лесно да се обясни. Дванадесети век в Британия е бил период на драстично развитие на градовете и техните връзки с търговията. Това е сътворило местната идентичност и зачестили взаимодействията на тези местни идентичности от което се развило и племенното и съперничеството.  На какво друго почива спортът?

Футбол е английска дума, която модифицирана, присъства в почти всички европейски култури. Да се облегнем на примери - fussball в Германия, voetbal в Холандия, futebol в Португалия, futbol в Испания, fotboll в Швеция. Изключения са калчо в Италия и балканския ногомет (където, отново, двата термина се отнасят за стъпала и топка).

За пръв път футбол се споменава през 14 век - когато е забранен. Николас де Фарндан, градоначалник на Лондон, издал едикт за забрана на играта на футбол на 13 април 1314 година в името на крал Едуард Втори Плантагенет. До 1667 година, футболът е забранавян от централните и местните власти повече от 30 пъти.

"Голям метеж в града, заради някои тълпи, които започват заради големия футбол на обществени полета, заради които много злини може да се случат", гласила първата забрана, чието неспазване водило хората в тъмница.

Забраната на Едуард Трети, също така от династия Плантагенет, се отнасяла към желанието населението да се насочи, съответно да не занемари упражняването в стрелба, вместо да се занимава с "безплодни игри без стойности". Особено е важно да се изтъкне, че това е било времето на Стогодишната война с Франция. Едуард през 1337 година се прогласил за законен наследник на френския трон и така започнал сблъсък, който е приключил чак през 1453 година. Едуард и неговият син, познат като Черния принц, доминирали в първата фаза на воюването и стигнали до впечатляващи победи в битките при Креси и Поатие. Нищо от това не би било възможно без силата на английския дълъг лък и стрелците, които го опъвали.

А всичко това се случвало по времето на Черната смърт, така че здрав (да не кажем изправен) и военно способен мъж бил много важен ресурс, заради което и не е толкова чудно, че футболът е смятан, не само за разсейване, а за пречка.

Едуард Трети освен тази издал и още две забрани, а същото направил и Ричард Втори. През 15 век, футболът три пъти е забранен от Хенри Четвърти, а същото са правили и Хенри Пети и Седми (две забрани), както и Едуард Четвърти. Хенри Осми, в паузата от разводи, обезглавявания и църковни раздори, също така е подкрепял забраняването на играенето на футбол, въпреки че съществуват ясни индикации, че самият той го е играл в младостта си. Ланкастър, Йорк, Тюдор - династии и властващи къщи са се сменяли, но футболът останал необичан.

Първата забрана на местните власти била онази от синода Илай от 1364 година. Футболът не е бил позволен в Халифакс и Лестър (по две забрани през 15 век), в Шрюзбъри, Бристол, Оксфорд... Футболът е забраняван и в Манчестър през 17 век почти банален брой пъти, а причина главно били разбитите стъклени прозорци.

В Екълс, квартал на Манчестър, момчета са изведени пред съдия, защото играли футбол на улицата. Младежта е наказвана заради топкарство и в Колн и Престън.
 
Първото споменаване на футбол в Шотландия е през 1424 година, когато парламентът на крал Джеймс Първи гласувал - шокиращо? - забрана за игра (na man play at the Fute-ball). Джеймс Втори освен футбола забранил и голфа, Джеймс Трети през същия век въвел още две забрани, за да дойде и последната забрана от Джеймс Четвърти през 1491 година.

Този монарх носил в себе си и зрънце лицемерие, защото през 1497 година, докато забраната още важала, сам играл футбол. Това знаем благодарение на списъка на касиера, тъй като там се намира и поръчката за покупка на футбол(на топка) за краля.

Ковачите в Пърт са забранили на слугите и чираците да напускат работа докато те играят футбол. Архиепископ Джеймс Лоу, по времето когато бил свещеник в Кирклистоун, наказал синода на Лотиян, защото играл футбол на Божия ден.

Първото споменаване на уелския израз за футбол - pel-droed - имаме през 1593 година, в песента на Уилям Мидълтън. Викарият на Чирк, Робърт Лойд, се оплакал през 1629 година, че хората хабят време в неделя да играят.

Интересно, статутът на ирландския град Голуей през 1527 година играта с топка нарича с нейното английско име (the great footballe), а дори насърчава неговото практикуване.

През 17 век расте политическото влияние на пуританите, решени да се борят против фриволните и небогоугодни активности, уверени, че играта, футболът преди всичко, е мек еквивалент на неуважение на Създателя. Четени са проповеди и отпечатвани обяви, че всеки който играе футбол ще го постигне физическа проява на божия гняв.

Не трябва, все пак, да сме прекалено строги към тези футболни еснафи. Истина е, че в Британия през този период се гледало по друг начин на нанасянето на болка. То е било легитимен извор на наслада. Познати и признати занимания били наблюденията на обществени екзекуции, докато онези малко по-предприемчивите били заети да изгарят котки в кошници.

Но футболът е и в този брутален контекст умеел да бъде доста груб. Немилосърдно и жестоко занимание. Сам е бил препълнен с насилие. Хенри де Елингтън през 1280 година е убит по време на игра (в този период тя сигурно не се е наричала футбол) в Нортъмбърланд. Първата официална футболна смърт е отбелязана през 1321 година.

А футболът е давал и възможност за насилие...

Студенти от Кеймбридж през 1579 година играли срещу жители на Честъртън. Студентите дошли невъоръжени, но техните противници скрили мотики в близката църква. Тях после използвали да решат враждата станала по време на мача. Дали са успели в това няма данни, но затова се знае "че е счупена повече от една глава".

Това е, буквално, детска игра в сравнение с онова което се случило в края на 16 век на границата на Шотландия и Англия. Известният господин Ридли е разбрал, че дванадесет шотландци, които преди това са убили някакви негови приятели, идват в Бюкасъл в Къмбрия, за да играят футбол. Решил да ги изчака в засада, но за негово нещастие хитрите шотландци открили това и, споменава се в една кореспонденция от това време, "прерязали гръкляна" на нещастния господин Ридли.

През 17 век, по време на английската гражданска война между роялистите и парламентаристите, мачове в Норич, Уоруик и Глостър (в който играли "улица срещу улица" - звучи познато?) са смятани, вероятно с право, за параван за организиране на последователите на фракции.

Уредби за забрана на футбола са издавани заедно със забрани на бойни клубове (популярния cudgel play) или активности известни като cock throwing, чиято цел била да се замеря с метални пръти петел вързан за стълб докато не умре.
 
Когато в Йорк през 60-те години на 17 век футболисти ощетили местната църква, властите наказали парично 11 престъпника. Това толкова разгневило населението, че до вечерта пред кметството се събрала въоръжена тълпа с мечове и мускети. Събрала се, но не спряла дотук, а бързо пробила вътре, разрушавайки всичко пред себе си. Този, вероятно пръв пример за футболно хулиганство, ужасил властите.

Успоредно с всичко това, в Британия в този период започнал период на приватизиране на общественото землище, познат като land enclosures. Пространството което някога е било достъпно за всички изведнъж физически и алегорично е отделено с огради и телове от обикновения Джо, Ангъс, Джейкъб, Гарет...

Все по-малко са били добрите местности за игра на футбол в джорджианска Англия. Набързо са останали и все по-малко хора, които биха играли футбол, защото началните ефекти на индустриализацията накарали селското население да мигрира в нарастващите градове. Футболът не се играе между пушещи комини, зад равнините на фабриките, на пренаселените пристанища...

А въпреки това, оцелял е. Толкова дълбоко се е заровил в колективната съвест на хората, че не е имало къде освен да остане и оцелее. Това е била активност за която е писал и самият Уилям Шекспир. Оксфордският речник в периода след 1424 година започва да споменава футбол в негови различни варианти. До 19 век го споменава около 70 пъти!

Как футболът изобщо е стигнал в Британия? Истина е, че никой не знае. Някои смятат, че са го донесли римляните, чийто войници играли харпастум. Тук са и тези, които твърдят, че е дошъл с нормандците през 1066 година. Убедително изглежда и мнението на онези, които изтъкват, че футболът е игра с келтски корени, чиито културна автономия и особени вътрешни йерархии са позволили една такава активност да се развие въпреки основното течение на нормите на средните векове. Много по-неубедително изглежда вярването, че британците при консулството в Ливорно през 18 век са участвали в италианското калчо и тогава играта, съответно нейната интерпретация, донесли вкъщи.

В Честър и Кингстън на Темза съществува вярване, че футболът е започнал да се играе точно там за пръв път, и то с глава на загубил викингски военен лидер, която е ритана в делириума на славата. Местна легенда в Дерби казва, че първият футболен мач е изигран през трети век, като част от прослава на триумф в битка срещу римляните.

Антрополозите смятат, че футболната генеалогия е агрикултурна. Често при езическите народи сферичен обект представя слънцето. Топката е, така, била метонимия на носителя и поддържащия живота, а нейния контрол и ритането по полето би осигурило богата реколта. Тази хипотеза е подкрепена от факта, че френската la soule дума е със същия корен както и латинското sol, съответно Слънце.

Друга теория казва, че топката представя глава на пожертвано животно. Целта е била отборът да осигури притежание на топката и да я отнесе на своята земя, всичко заради успеха на жътвата. Като подкрепление на тази теза служи една форма на футбола в Шотландия, където целта била да се вкара топката в дупка в земята.

Най-вероятно е, все пак, след обилно месно наяждане просто на някой му е дошло на ум предназначение на мехура на вече сварено животно. А тогава забавата е започнала...

Футболът е име което, всъщност, най-малко има връзка с това, че топката се движи с крак. Смята се, че името се е отнасяло към факта, че той се играе на крак (пеша, така да се каже), вместо на гърба на кон. Почти известно е, че името е произтекло от вида топка с който се е играла играта. Това потвърждава синтактичната структура при някои от забраните на футбола, в които не се одобрява "playing with ffotebale" вместо просто "playing ffotebale".

Топката за коята става дума е надут свински или бичи мехур (в Уелс топка са правили и от вълна или от вързани въжета), понякога облепен с кожа. Такава топка е била много по-приятна за ритане отколкото да се хвърля или носи в ръка.

Футболът е спадал в семейството на народните игри, пренасяни устно като гусларски предания, които са имали и други имена, но формата и същината били идентични. Топката се ритала, но и се носила в ръце еднакво.

Освен онова което е наричано футбол, съществували и още поне половин дузина игри от същото ведро, игри с идентични форми само с различни имена, които са играни широм Британия...

Автор: Лука Йевтович

Айртон Сена и футболът: 5 истории за пилота и най-популярния спорт в света

Преди 27 години, Айртон Сена спечели Гран При на Канада във Формула 1 само няколко мига преди бразилският национален отбор да направи дебюта си на Мондиал 90 срещу Швеция, в Италия. С тази история в ума, официалната страница на Айртон Сена направи компилация от няколко други интересни истории за връзката между него и футбола.

1 Сена и бразилският отбор печелят в един и същи ден

Гран При на Канада през 1990 г беше първото състезание от Формула 1 за Клебер Машадо като основен коментатор, по бразилската телевизия. Галвао Буено, който обикновено отразяваше повечето състезания, беше замесен в излъчването на бразилския футболен отбор, който започна точно след празненството на Сена на подиума, в Монреал.

Преди състезанието, Сена говори за този факт. Той се състезаваше в същия ден на мача. "Никога не съм бил футболен фанатик, но е невъзможно да не ги подкрепям. Световното първенство раздвижва духа на всеки отделен бразилец. Просто е срамно, че може би няма да мога да гледам първия ни мач", заяви той.

Отборът записа победа с 2:1 над Швеция, в Торино, а състезанието завърши с бразилско 1-2, след като Нелсон Пикет завърши втори.

2 Той развя бразилското знаме след отпадането на Бразилия от Световното първенство през 1986

Силната връзка между Айртон Сена и футбола беше забелязана четири години по-рано, през 1986, когато пилотът спечели Гран При Детройт и развя бразилското знаме за пръв път в своята кабина. Това беше една от най-високите точки в неговата кариера, а жестът само подсили гордостта на Сена, че е бразилец. Точно като всеки футболен привърженик в страната, той беше тъжен за загубата на националния отбор от Франция на Световното първенство, един ден по-рано.

Като пилот на Лотус-Рено, Сена се погрижи да покаже гордостта си пред френските членове на отбора си, които го дразниха немилосърдно, след като бразилският отбор отпадна от турнира след изпълнение на дузпи, след 1:1 в редовното време.

3 Разочароващият опит на Сена да играе като вратар

Две години по-късно, през 1988, Сена реши да вземе участие във футболен мач в Бали, Индонезия, където празнуваше първата си световна титла, спечелена в Япония в предишната седмица. Пилотът опита да е вратар и... Нека просто кажем, че не се получи страхотно! Вижте няколко статии във вестниците, публикувани тогава, за навехнатата дясна китка на Сена (само на португалски).



4 Сена във футболния отбор на пилотите във Ф1 (Национали Пилоти)

През 1992, вече трикратен шампион, Сена е избран за футболния отбор на пилотите във Ф1 (Национале Пилоти) - отбор, който все още играе в благотворителни мачове в цяла Европа. Мачът се проведе в Пескара, Италия, а Айртон вкара един от головете в равенството 4:4 срещу отбор съставен от мениджъри и треньори на местните футболни отбори.

5 Ние сме четирикратни шампиони

Петата история за Айртон Сена и футбола е от 1994, когато пилотът и бразилския национален отбор сключват пакт да донесат две четвърти титли в Бразилия - във Формула 1 и футбола. След напрегнати дузпи срещу Италия на Световното първенство, проведено в САЩ, футболният отбор спечели дълго чаканата четвърта световна титла, след 24 години чакане. По време на празнуването, един плакат стоя между играчите и треньорския щаб. На него пишеше "Сена... Направихме го заедно. Ние сме четирикратни шампиони!".

Историческото постижение беше съживено в спомените на Раи, който носеше №10 в отбора по това време, в интервю за Сена ТВ.

Борусия (Дортмунд) и Щутгарт с наградата "Терен на годината" за 2016/17

Експертно жури връчи наградата за "Терен на годината" за изминалия сезон 2016/17 за чудесно качество на терените. Наградите бяха за терена на "Сигнал Идуна Парк" на Борусия в Дортмунд за Бундеслигата и за Щутгарт и техния терен на "Мерцедес-Бенц Арена" във Втора Бундеслига.

Тази награда се връчва за четвърти път. В Бундеслигата през миналия сезон спечели Волфсбург, който тази година остана втори, а Разенбалшпорт Лайпциг се нареди трети, като беше носител на отличието за 2015/6 г във Втора Бундеслига. ФК Хайденхайм остана втори във Втора Бундеслига, а трети е Бохум.

Церемонията по награждаването ще бъде част от 10-ата Информационна среща между пазителите на зеленото, която ще се проведе на 5 и 6 септември на "Алианц Арена" в Мюнхен.

Оценяването чрез тримата члена избрани от Германската асоциация на терените е базирано на три части от оценяваща система за спорт, оценяване и степенуване от жури и от оценката на пазителите на зеленото на стадионите. По първия критерий мнение за състоянието на терена дават капитаните на двата клуба и съдиите за всеки мач в Бундеслигата и Втора Бундеслига, като се оценява по скала от 1 (лошо) до 5 (отлично). Добавяйки средните оценки на мач в таблица с точки.

Отборът отговорен за наглеждането на терена за Борусия (Дортмунд) е под наблюдението на пазителя на зеленото Вили Дросте (на снимката долу с Роман Вайденфелер).

Раданович: Не осъзнавах значението на гола срещу България

Бившият национал на Югославия Любомир Раданович, с чийто гол срещу България в последните секунди класира СФРЮ на Европейското първенство през 1984 г във Франция, разкри, че в първите моменти не е осъзнавал значението на попадението.

"Ух, това беше отдавна. В този момент, най-малко разбирах значението на този гол и всичко което направихме. Спомням си, че моят приятел, журналистическата легенда Зоран Милович, веднага след мача дойде в Сплит и каза: "Любо, знаеш ли, че стана легенда?". Знаех, че съм вкарал важен гол, но не подозирах, че е бил толкова специфичен, толкова единствен. Играчите обикновено чак по-късно разбират значимостта. За мен това беше важен мач, събраха се щастливи околности и страхотни спомени", заяви Раданович по време на посещение на Турнира на приятелството в етно село Станишич.

Югославия в решаващия мач през 1983 година в Сплит играе срещу България за класиране на ЕП във Франция в който е необходима победа.

Играе се продължението на редовното време, а резултатът е 2:2. Мачът коментира Младен Делич и задъхан говори:

"Няма вече време за каквото и да е! Няма време, 45 минута 38 секунда. Вуйович, Вуйович. Ето шанс. Гол, гол, гол! Хора мои, дали е възможно това, лудница, какво е това?! Как ще се случи това, 3:2! Хора, какво е това?! Какво е това?! Раданович, Раданович, Раданович, Раданович... Дали е възможно това, хора мои, какъв късмет?! Тресат се трибуните! Какво да ви кажа, уважаеми зрители. Виждате, какво е това, 3:2. Раданович", казва тогава Делич след гола на Раданович.

Той оцени, че с времето коментарът на Делич е добил тежест.

"Струва ми се, че с времето още повече получава тежест. Спомени изплуват особено като се организира Турнир на приятелството и подобни на него, които имат за цел да представят футбола и работят за съединението на хората. Всичко което е свързано със стара Югославия, хората неосъзнато искат да се поднови това дружене, това приятелство", заяви Раданович.

На въпроса дали се е запознал с Делич, Раданович сподели, че не е имал възможност да се срещне с него.

"За съжаление, никога не сме се срещали. Това беше последният мач за тази година, така че аз и Миодраг Йешич веднага хванахме самолета от Сплит към Белград. Спомням си, че имаше голям брой журналисти, всички бяха в еуфория. Всичко се случваше бързо. Всичко това ми се върна ден по-късно. Когато дойдохме в просторите на клуба, вече течеше празненство в хотел "Интерконтинентал". Мисля, че чак тогава разбрах огромното значение на всичко което се случи", каза Раданович.

Той допълни, че продължава да е във футбола, с оглед на това, че има мениджърска агенция.

"Никога не съм го напускал. Вече 30 години имам фирма, която се занимава със спортен мениджмънт и организация на мачове. Футболът ме прави по-млад", заключи Раданович с усмивка.