Съдът взе решение - стадионът не принадлежи на Партизан!

Преди повече от две десетилетия, по-точно през далечната 1997 година започна спор за стадиона някога познат като ЮНА, който днес носи името "Партизан".

Непълни 13 години след началото спорът е пренесен от Втори общински съд във Висшия съд, на 1 януари 2010 година, а на всичко това Министерството на отбраната през 2007 г е обновило съдебния иск срещу СД Партизан.

Първото решение Висшият съд е взел през 2013 г, а след жалба от Партизан делото е върнато за преразглеждане. Четири години след първоначалната присъда е издадена втора, идентична - стадионът не принадлежи на Партизан.

- Партизан подготвя жалба до Апелационния съд, която трябва да бъде подадена до края на годината, а онова което сега е важно е решението на Специалния съд трябва да е крайно и не трябва повече да бъде връщано пред Висшия съд, заяви Владимир Вулетич, вицепрезидент на Партизан, с напомнянето, че "черно-белите" са готови да стигнат и до Конституционния съд, а и съда в Страсбург, ако е необходимо.

Вулетич не е открил докога ще трае процесът, но не вярва, че ще бъде приключен до юни.

- Правото е абсолютно на страната на Партизан, допълни Вулетич.

Проблемът е още от 1989 година, когато Съюзният секретар на народната отбрана, генерал Велко Кадийевич, подписал акт на основата на който е направен договор за пренос на правата на ползване на недвижим имот без добавки.

- За да бъде този договор валиден, генерал Кадийевич е започнал обширна процедура, която иначе не е трябвало да започва, не е бил задължен, защото е имал дискреционно право да реши. Не е трябвало да прави това, но е искал да получи всички "зелени светлини" и ги получил на 29 декември 1989 година, когато е взел административен акт, който е имал пълна правна сила и изпълняемост и който не може никак да се атакува в съдебен спор, поясни Вулетич, с допълнението, че правното оспорване на това решение може да бъде направено само в първата година  което значи до 29 декември 1990 година.

- А спорът е започнат 17 години по-късно, което е правен нонсенс - заключи Вулетич.

Ляйич: За мен няма по-голяма премия от това да играя за националния

Сръбският футболист Адем Ляйич заяви, че за него не съществува по-голяма чест от това да играе за националния отбор на своята страна и че се отказва от премията, която му се полага за класирането на Световното първенство в Русия следващата година.

"Отказвам се от премията, защото да играя за националния отбор и класирането на Световно първенство е най-голямата премия. Наистина мисля така. Не ми трябва премия", заяви Ляйич в интервю за "Спортски журнал".

Ляйич беше част от националния отбор на Сърбия, който в квалификациите се класира директно на Световното първенство в Русия през идната година.

Футболистът на Торино изтъкна, че играенето за националния отбор му е чест и от това няма по-хубаво усещане.

"Играта за националния отбор е нещо друго, нещо специално. Чест е да се играе за националния и няма по-хубаво чувство от това да си в него, да даваш максимума, да побеждаваш и накрая да направиш онова което успяхме, да се класираме на Мондиал", заяви той.

По неговите думи, класирането на Световното първенство означава много за всички, а особено за националите на Сърбия.

"Знаехме колко означава това за цялата държава, за футболния съюз и за всички останали хора в Сърбия това беше значимо. На нас много повече, защото ние решавахме дали Сърбия ще играе на Мондиала, затова след мача срещу Грузия ни падна камък от сърцето, всички бяхме щастливи и доволни", споделя Ляйич.

Както казва още е рано да се говори за очаквания от Сърбия на шампионата на света и че еуфорията след класирането още не се е смирила.

Той очаква тази еуфория да бъде още по-силна след жребия, който ще се проведе на 1 декември в Москва.

"В този момент трябва да сме щастливи, че ще сме част от това. Когато дойде време за Мондиала, ще разберем и колко е значително класирането", допълни той.

Говори и за Торино и сътрудничеството със Синиша Михайлович, който своевременно го извади от националния отбор, защото не пееше химна.

Ляйич заяви за Михайлович, че е добър човек, един от най-добрите треньори в Серия А, работи отлично и от него може много да се научи.

ФИФА: Цървена звезда и официално е шампион на света за 1991 г

Международната футболна федерация на днешната среща в Калкута взе решение всички носители на някогашната Междуконтинентална купа от 1960 до 2004 година, включително и Цървена звезда, официално да прогласи за първенци на света.

По този начин ФИФА отхвърли оспорванията от всякакъв вид, че в споменатия турнир са играли само шампионите на Европа и Южна Америка, а от 2005 година на Световното първенство за клубове играят шампионите на всички континенти.

Колко това решение на ФИФА е справедливо най-добре показа фактът, че и след основаването на СП за клубове титлата са печелили клубове от Европа и Южна Америка.

Цървена звезда като шампион на Европа спечели Междуконтиненталната купа през 1991 година с победа срещу първенеца на Южна Америка - чилийският Коло Коло в Токио с 3:0 с голове на Владимир Югович (два) и Дарко Панчев.

Сутринта на училище, следобед рекордьор на ФКСБ

Янис Стоица не е могъл да помисли за по-добро начало на своята професионална кариера. Футболистът на Стяуа в своя дебют вкарал гол и накара световните медии да пишат за него.

Причината? В мач от Купата на Румъния Стоица влиза в игра и разтриса мрежата на противника на 14 години 10 месеца и 13 дни.

Когато в продължението на мача постигнал гол за крайното 6:1, Стоица е станал най-младият голмайстор в историята на великана от Букурещ.

- Мога да напиша книга за това - заяви след мача младият футболист.

Синът на бившия играч на Стяуа Помпилия Стоица добре знае какво е да се носи екип на голям клуб.

- Моят баща ми обясни колко е важно да се облече екипа на Стяуа, но и колко тежко може да бъде.

Въпреки че е играл с доста самоувереност, на Стоица в началото не му е било все едно.

- Знаех, че ще бъда в състава за мача. Когато ми казаха да започна да загрявам, колената ми омекнаха - заяви 14-годишният и добави: - Играя футбол от осемгодишен и съм посветил живота си на спорта. Понякога тренирам два пъти дневно, мечта на всеки играч е да играе за Стяуа.

Без съмнение, невероятен момент за голобрадото момче.

Пресметнаха колко биха стрували днес майсторите на футбола от 20 век

Най-накрая някой се сети как да оцени колко биха стрували трансферите на великани на световния футбол като Пеле и Марадона, ако играеха в днешно време.

Порталът giffgaff направи формула. Сравнявайки постиженията на бившите футболисти с тези, които играят днес, в зависимост от техните години, успели да оценят стойността на някогашните асове.

Неймар това лято счупи рекорда с преминаването от Барселона в ПСЖ за 222 милиона евро, а тогава Барселона плати на Борусия (Дортмунд) 130 милиона евро за Осман Дембеле, който така стана по-скъп от Пол Погба. Французинът държеше рекорда за година, след като Манчестър Юнайтед го плати на Ювентус 105 милиона евро през лятото на 2016 година.

А колко днес биха стрували Пеле, Диего Армандо Марадона, Ференц Пушкаш, Йохан Кройф, Мишел Платини и останалите най-добри играчи на 20 век? Тогава не се е влагало толкова във футбола, те в онези години са играли за "ситни" пари в сравнение с днешните футболни звезди.

Порталът giffgaff оценява, че днес Пеле би струвал 394 милиона евро, сравнявайки го с Неймар до отиването в Париж. Да е роден половин век по-късно легендарният бразилец би бил най-скъпият футболист в света.

Славният унгарец Ференц Пушкаш, също така сравнен с Неймар, е оценен на 290 милиона евро, а Йохан Кройф на 271 милиона. До цената на холандеца е дошло след паралел с Александър Лаказет.

Джордж Бест днес би струвал 176 милиона, Мишел Платини 174 милиона, Паоло Малдини 125 милиона, Тиери Анри 116 милиона...

Марадона е оценен на "само" 105 милиона евро, а неговото сравнение е с Ромелу Лукаку.

Футболът зад Желязната завеса

Грозното лице на комунизма диктува, че футболните клубове са свързани с партийната структура и работнически организации, чиято цел е да представят превъзходството на комунизма над капитализма чрез успех в международни и европейски турнири за клубове и държави. Политическата намеса в организацията и селекцията на националния отбор е била обичайна в комунистическа Европа; националните отбори на държавите са единствените печеливши от тази практика, въпреки че са имали ограничен успех на терена, не е имало проблем дали клубовете или държавата са на първо място, когато клубове били молени да осигурят играчи за националния отбор. Например, когато Динамо (Киев) спечели Купата на носители на национални купи през 1975, властите избрали играчите на клуба за ХІ на Съветския съюз за две последователни години, но били предимно неуспешни заради бройката мачове изиграни на национално и клубно ниво което повлияло на представянето на футболистите. Всичко на всичко източноевропейските държави достигнали финала на световните първенства четири пъти, по два пъти Чехословакия и Унгария, финала на европейските първенства пет пъти, печелейки турнира два пъти, като спечелили и седем златни и шест сребърни медали от олимпийския футболен турнир. Успехът е бил централен за целите на комунистическите режими, но рядко изпитван. В добавка на това Съветският съюз не е участвал на Световно първенство до 1958, заради липса на увереност в представянето с ефект на международно ниво. Да бъде казана истината, ЦДСА - първоначално известен като ЦДКА, по-късно преименуван в ЦСКА Москва - е бил най-великият клуб на Съветския съюз през 40-те години, но записал две загуби по време на турне от три мача в Чехословакия през 1947, съветските власти наложили двугодишна забрана на мачове, които включвали чуждестранни клубове и нации. Когато Съветите направили опит да възстановят престижа си, турнирът на Олимпиадата през 1952 се оказал катастрофа. Съветският съюз очаквал успех, като националният отбор бил съставен предимно от футболисти от ЦДСА. В първия кръг на състезанието, Съветският съюз на Сталин срещнал Югославската федерация на Тито. Имайки предвид неясната идеологическа позиция на Тито по отношение на Съветския съюз, било императив югославския национален отбор да бъде победен. Вместо това Югославия излязла победител, побеждавайки могъщия Съветски съюз с 3:1, а ЦДСА внезапно бил изтрит от футболната карта като последствие от нараняване на интереса на Съветския съюз.

Футболните играчи в комунистическите държави не са считани за професионалисти, тъй като обикновено им било плащано от организацията, която финансирала клуба и регистрирала членовете му като работници. В Чехословакия, например, Баник Острава и Пластика Нитра били спонсорирани от миньорския синдикат и заводът за пластмаса, докато минна компания и производител на локомотиви поддържали унгарските Татабаня и Раба Гьор. В Съветския съюз Локомотив Москва бил финансиран от съюза на железопътните работници, а Торпедо Москва от работниците, които произвеждали автомобили. По-"привилегированите" клубове били финансирани от армията или спонсорирани от службите за сигурност. Освен това, трансферите на футболисти от комунистическия блок към западноевропейски клубове генерално били забранени, освен ако въпросният футболист не бил на тридесет години и е представял страната си, докато Горбачов не ревизирал политиката, за да запази скоростта на гласност. Въпреки тъмната страна на комунизма, източноевропейските режими, в опит да предложат повече възможности за наемане на работа и футболни пирове за тяхната публика или, може би, за пропагандни цели, имали фундаментална роля в построяването на огромни стадиони, като "Непщадион" в Будапеща (седемдесет и две хиляди капацитет), "Васил Левски" в София (петдесет и пет хиляди), "23 август" в Букурещ (шейсет и пет хиляди), "Сласки" в Хорзов (седемдесет хиляди), "Централни" (бивш Ленин) в Москва (сто хиляди), Киев (сто хиляди) и Тбилиси (седемдесет и четири хиляди). Тези стадиони са били способни да съберат големи тълпи и, като във фашистка Италия, футболът по време на комунистическата ера станал важен инструмент в насърчаване на националната идентичност, тъй като подкрепата за националния отбор или държавно спонсорираните клубове била интерпретирана като подкрепа на режима. В допълнение, футболът изглежда отразявал ключовите ценности на комунизма като отборна работа. Всичко, но не съвпадение е, че не много индивидуални футболни герои съществували по това време, като винаги бил даван приоритет на отбора. Националният отбор на Унгария бил известен с уникалния си стил на игра и успех в първата половина на 50-те. Ференц Пушкаш веднъж казал: "Ние бяхме предвестниците на "Тоталния футбол". Когато атакувахме, всички нападахме, а когато се защитавахме беше същото", въпреки че треньорът на отбора Густав Шебеш предпочитал да го описва като "социалистически футбол".

Източноевропейските гиганти били финансирани, а често и създавани, от армията, какъвто е случаят с ЦСКА Москва, Дукла Прага (оригинално АТК), Стяуа Букурещ (бивш КЦА), ЦСКА София (първоначално ЦДНА) и Цървена звезда Белград, и автоматично били "класирани" в топ дивизията на националните първенства. Тези клубове били особено успешни, след като армията ги снабдявала с млади и талантливи играчи, които отбивали военна служба. Разбира се, клубовете на армията натрупали впечатляващ брой трофеи, окупирайки топ мястото в националното първенство толкова често, че осмивали стандартите на местното състезание. Всъщност, ЦСКА (София) е шампион рекордните двадесет и седем пъти, Цървена звезда (Белград) шестнадесет пъти, Стяуа (Букурещ) четиринадесет, Хонвед (Будапеща) дванадесет и Дукла (Прага) единадесет пъти. В случаите на Дукла и Хонвед, на техните играчи била гарантирана кариера във футбола, ако получат повишение в по-висшите рангове на армията, защото в такъв случай ще имат право да останат в клуба докато изпълнят военната си длъжност. Да се оцени напълно военното влияние върху футбола е необходимо само да се спомене, че клубът известен някога като Кишпещ бил преименуван на Хонвед, което означава "Бранители на родината". Армията, въпреки всичко, не била подкрепяща за всички. В Югославия, армията потискала Сръбската православна църква, така вдъхновила през 80-те привържениците на Цървена звезда да показват икони на светци по време на футболни мачове. Все пак, след смъртта на Съветския съюз и колапса на комунизма в Източна Европа, от всички клубове спонсорирани от армията само Партизан в Сърбия, ЦСКА в България и Стяуа (Букурещ) в Румъния продължили да имат широка подкрепа. В контраст, Дукла (Прага), клуб, който се провалил да привлече голяма подкрепа по време на комунизма въпреки успеха си, два пъти изпада до трета дивизия до средата на 90-те. От този аспект, Дукла със сигурност е неуспешен, особено, когато се вземе предвид това, че неговият съсед, Виктория Жижков играл пред много по-голяма публика, въпреки че в първенства ниски като трети и четвърти ранг.

Алтернатива на финансираните от армията клубове били отбори спонсорирани от тайните служби или иначе казано Вътрешно министерство. Клубовете, които те подкрепяли били Динамо - клубове в Букурещ, Дрезден, Киев, Москва, Прага, София, Тбилиси, Тирана и Загреб. Подобно на клубовете подкрепяни от армията, клубовете Динамо също били невероятно успешни. Клубът в Тирана спечелил местното първенство в четиринадесет случая, Букурещ тринадесет пъти, Киев дванадесет, Москва единадесет и Дрезден осем. Динамо (Киев) се наслаждавал на подкрепата на Владимир Шербитски, лидер на Украинската комунистическа партия, и станал национален символ, клуб способен да бие мощните съперници от Москва, като другите украински клубове били принудени да го снабдяват с най-талантливите си играчи. По същия начин, в Източна Германия, тайната полиция, Щази, и режимът повлияли силно върху развитието на футбола. Качествените футболисти някак винаги завършвали играейки за Динамо (Берлин), който, по съвпадение, бил любимият клуб на Ерих Милке. Милке, министър на държавната сигурност, също водил Динамо Спортна Асоциация, който представял държавната сигурност и вътрешното министерство, и действайки в това си качество, наредил Динамо (Дрезден) през 1954 да се премести в Берлин и, разбира се, да си промени името, за да се впише в новата обстановка. Историята на Динамо (Берлин) е поразителна тъй като клубът просто е създаден заради липсата на силен, успешен отбор в Берлин. С такава значителна подкрепа, не е изненадващо, че клубът станал символ на успех, печелейки първенството рекордните десет пъти между 1979 и 1988 г. Други клубове унижени по подобен начин включват Емпор Лаутер, който се преместил в Рощок и станал, първо, Емпор Рощок, а тогава Ханза Рощок; Форвертс Берлин, клуб принуден да се премести във Франкфурт; и Одер, клуб, който споделил съдбата на Дрезден и го последвал в Берлин. МТК (неговото име е променено от Текстилеш в Бащя във Вьорьош Лобого - "Червено знаме" - и обратно в МТК от 1950 до 1957) също бил подкрепян от тайната полиция в Унгария. Ференцварош, от друга страна, е известен като враг на МТК, който е опозиция на комунистическия режим, гордеейки се с участието на своите привърженици във Въстанието от 1956.

В Румъния някои клубове са подкрепяни от унгарското малцинство в страната, а в Чехословакия има съперничество между чешките и словашките клубове когато играят помежду си. Подобни съседски съперничества има в мачове между България, от една страна, и Румъния и Югославия от друга, но мачовете, които наистина привличали големи тълпи били тези между всяка от тези страни и Русия. Очевидно, четири десетилетия на съветската доминация все още привличат внимание. Заслужава да се отбележи мирното разделяне на Чехословакия през 1993 което беше напълно завършено преди Световното първенство през 1994 година в Съединените щати да завърши. Страната, която някога се състоеше от две отделни етнически групи остана единна в един последен случай като Национален отбор от чехи и словаци играха футбол на най-високо състезателно ниво.

Автор: Христос Касимерис

30 години от световната титла на Югославия и сълзите на немците

На този ден преди 30 години националният отбор на Югославия стана шампион на света за играчи до 20 години, надделявайки във финала над Западна Германия с 5:4 след дузпи.

На 25 октомври 1987 година в Сантяго в редовното време финалът завърши 1:1, "плавите" поведоха чрез Бобан в 85-ата минута, а изравни Витечек две минути по-късно от дузпа.

Тогавашната Югославия от 10 до 25 октомври наниза пет победи, във финала след дузпи надделя над тогавашната Западна Германия и се окичи със златото.

Югославският национален отбор беше съставен от Драгойе Лекович, Бранко Брнович, Роберт Ярни, Дубравко Павличич, Славолюб Янкович, Игор Щимац, Зоран Миючич, Звонимир Бобан, Роберт Просинечки, Милан Павлович (капитан), Предраг Миятович, Томислав Пиплица, Давор Шукер, Гордан Петрич, Перо Шкорич, Деян Антонич, Славиша Джуркович, Ранко Зиройевич. Треньор на отбора е бил Мирко Йозич.

За най-добър играч съответно "Златна топка" на турнира е обявен Роберт Просинечки. Най-добър голмайстор е бил Давор Шукер с шест постигнати гола.

В първата фаза Югославия побеждава домакина Чили с 4:2, головете са постигнали Бобан, Щимац и два пъти Шукер. Срещу Австралия резултатът е 4:0, с два гола на Шукер и по един на Брнович и Бобан. Накрая паднал и Того с 4:1, с два гола на Миятович и по един на Зиройевич и Шукер.

Тогавашният югославски национален отбор побеждава Бразилия с 2:1 на четвъртфиналите пред 60 000 зрители на националния стадион в Сантяго. Бразилия повежда с гол на Алсиндо в 44-ата минута, а обрата донасят Миятович (52 мин) и Просинечки (89).

В полуфинала е паднала Източна Германия също с 2:1. Щимац в 30-ата и Шукер в 70-ата минута са голмайстори за Югославия, докато Замер в 49-ата единствен бележи за източните немци.

Големият финал срещу Западна Германия е изигран на 25 октомври пред около 65 000 зрители. Югославия повежда с гол на Бобан в 85-ата минута, а само две минути по-късно Витечек от дузпа изравнил и отвел мача в изпълнение на дузпи. Точно Витечек в серията на наказателните удари изпуска първия и дава възможност на Югославия да стане шампион на света. Всичките пет изпълнители за балканците са били сигурни - Павличич, Шукер, Брнович, Зиройевич и Бобан.

"В Чили ни изпрати само един човек - Милян Милянич. Когато се върнахме ни чакаше маса народ, първо в Белград, а после и нас в Подгорица. Нас ни свързваше един език - футболният. Красеше ни чудесна атмосфера на тренировките, в хотела, самолета... Всичко това успяхме да пренесем на терена и бяхме наистина "пъклен" отбор", спомня си за тези моменти Ранко Зиройевич.

През тази 1987 година водещите спортни анализатори прогнозирали, че тези момчета в следващите десетина години ще станат доминираща сила в световния футбол. За съжаление, не са имали възможност да покажат това заедно в национален екип, макар че повечето от тях направиха отлични клубни кариери.

Къде са днес "чилийците"

Звонимир Бобан - живее в Цюрих, начело е на сектора за развитие на футбола във ФИФА
Давор Шукер - начело на Хърватския футболен съюз
Роберт Просинечки - селекционер на Азербайджан, скоро му изтича договорът
Роберт Ярни - от юни 2017 година селекционер на хърватския национален отбор до 19 години
Игор Щимац - футболен треньор, последната му работа е в Ал Шахани в Доха
Томислав Пиплица - бивш вратар, живее в Германия и е скаут на Енерги Котбус
Дубравко Павличич - за съжаление почина през април 2012 г в Испания
Драгойе Лекович - треньор на вратарите в националния отбор на Черна гора
Славолюб Янкович - собственик на футболна школа Балон
Бранко Брнович - беше селекционер на Черна гора, чака нов ангажимент
Славиша Джуркович - собственик е на футболна школа Полет Старс
Милан Павлович - живее в Атина, занимава се с треньорство, инструктор е във ФИФА
Деян Антонич - той е в Хонконг, тренира Рейнджърс
Предраг Миятович - живее в Мадрид, беше директор на Реал. Остана във футбола след кариерата
Петър Шкорич - живее в Германия, тренира Швайнфурт
Зоран Миючич - почина преди осем години
Мирко Йозич - селекционер на това поколение, наслаждава се на треньорска пенсия в последните десетина години, далече от очите на обществеността